Вече втори ден смe
блокирани в Мендоса. Още докато разпитваме за възможностите да се
доберем от Буенос Айрес до Сантяго де Чиле, разбираме, че проливните
дъждове са срутили пътя през Андите на над 20 места и движението през
проходите е спряно. Разбира се, такива дреболии не могат да охладят
ентусиазма ни и се оказваме в автобуса за Мендоса – столицата на
аржентинското вино. Това е междинна спирка по пътя към Чили и си правим
сметка да изкараме някой друг ден там. Ще давим мъката по нашите бъчви,
така безотговорно зарязани на произвола на съдбата в мазето, с
конкурентното производство на местната винарска промишленост.
Този път сме нацелили друга автобусна компания и това за малко да ни струва пътуването. Стартът е обявен за 17.00 и ние като предвидливи и разумни хора, каквито всички знаят, че сме, се оказваме на автогарата в Буенос Айрес в 16 часа. Организацията на движението е странна – на билета ти пише от кой до кой номер са секторите, на които евентуално ще се установи твоят автобус, горещо ти се препоръчва да излезеш точно през вратите към тези сектори и там кротко да си следиш обявяването на автобуса на многобройните телевизионни екрани. Да, обаче става 16.45, 16.50, 16.55, а за нашия автобус – нищо! Леко почваме да нервничим – не че някой ни чака в Мендоса, но все пак 200 долара, хвърлени на вятъра, не са съвсем пренебрежима сума. Наоколо няма нито един човек с униформа, когото да попитаме за случая. В лек тръс обикаляме околността в търсене на адекватна информация, но единственото място със служебен вид ни размахва под носа заплашителен надпис, който ни предупреждава, че ни очаква едва ли не разстрел, ако дръзнем да зададем частния си въпрос на някой от суперзаетите служители вътре. Накрая приклещваме един човечец с що-годе отговорен вид, който на бодър испански ни обяснява, че нашият автобус закъснява – с колко, никой не може да каже, но споко, работата ще стане. Като си знаем нулевото ниво испански, което владеем, остава ни само да се надяваме, че не сме приели желаното за действително. Според инструкциите продължаваме да се взираме в екраните с изписаните пристигащи и тръгващи автобуси, но всуе – никакви признаци на живот в посока Мендоса. През следващия час успяваме не само да наизустим имената на всички компании, които имат вземане-даване с Retiro Omnibus Terminal (Автогарата на Буенос Айрес), но и полека-лека да идентифицираме сред тълпите потенциалните си спътници в призрачния автобус – въпреки че без съмнение знаят испански, нервността и раздразнението им са не по-малки от нашите. Накрая автобусът пристига ни лук ял, ни лук мирисал, което слага край на всеобщата паника – всички се качват доволни и щастливи, сякаш не са били готови да убият някого преди малко. Стюардът е мил, разговорлив и сръчен и бързо заличава всяко остатъчно раздразнение с поднасянето на усмъртително изобилна вечеря и всякакви подхапки.
Посрещаме изгрева насред безкрайната пампа. Ама наистина е безкрайна – накъдето и да погледнеш – равно, равно, равно... За разлика от северната част обаче, където има повече пасища, между Буенос Айрес и Андите се развива отглеждането на зеленчуци и плодове. Странното е, че макар Аржентина да е един от най-големите производители на селскостопанска продукция, като влезеш в някой плод-зеленчук, виждаш няколко сбръчкани домата, поувехнали марули, огромни картофи и 3-4 вида ябълки и праскови. Скука, като през най-тъжните години на социализма. Дори почти няма някакви екзотични плодове, та да си погъделичкаш любопитството. И няма значение дали си в столицата или в провинцията – все същата безрадостна картинка.
Пътуваме отново почти цяло денонощие. Разстоянията са убийствени – Аржентина е на площ почти колкото Индия. Населението обаче е едва 42 млн. души и една трета от него живее в Буенос Айрес. Което всъщност превръща аржентинската провинция в едно слабонаселено огромно пространство, в което самотни трактори орат безграйни равнини. Направо те обзема една вселенска печал. На всичкото отгоре някак си не можеш да се отърсиш от впечатлението, че не си напуснал Европа – над 80 процента от населението на страната е с европейски произход. Дори си има местна шегичка, която гласи, че мексиканците са произлезли от маите, перуанците – от инките, а аржентинците – от корабите на преселниците. Метисите и мулатите са рядкост, чернокожите – още повече. Едва в Мендоса, в подножието на Андите, започваме да срещаме повече характерни индиански физиономии.
Мендоса се оказва град с размерите на Стара Загора и в много отношения и прилича на Стара Загора – с правите улици, многото паркове и улична зеленина, оживената централна улица с нанизани едно след друго заведения. Дори в трагичната история на пълно унищожаване и възкръсване има съвпадение – само че Мендоса не е опожарена, а унищожена от земетресение през 1861 г. Тогава градските власти вземат решението да планират града с широки улици и просторни площади, така че при нов трус да се намалят жертвите и да се улесни евакуацията. Къщите са строени на по 2 етажа, рядко има по-големи сгради, а липсата на размах в мащабите е компенсирана с размах в архитектурните закачки и озеленяването – дори и най-малкото дворче има собствен облик и уют. Разходката по улиците в горещ ден се оказва приятно, отмарящо, но странно самотно занимание. Скоро разкриваме и тайната на пустеещия град: в почивния ден кажи-речи цялото население се е изсипало в огромния градски парк (е как да не се сетиш за Аязмото!) и се е отдало на отдих с цялата страст на латиносите – пенсионери тичат в стегнат тръс, юноши леят пот на футбалните терени, млади майки по шорти и спортни бюстиета препускат с бебешки колички по алеите в преследване на перфектната фигура, достолепни матрони в изпипани спортни екипи разучават стъпките на енергичен танц в залата на спортния комплекс. Случили сме точно на Mardi Gras, Мазния вторник, деня, който слага край на голямото надяждане преди Великденските пости. Официално е неработен, но местните жители вместо да оправдаят името му и да не станат от масите цял ден, търчат из парка като за последно. Направо не проумяваме как имат сили да го правят в 35-градусовата жега.
Мендоса е център на най-големия винопроизводителен район на Аржентина – около 70 % от аржентинските вина се произвеждат наоколо. Гледката на опънатите по конец лозя на фона на снежните върхове на Андите си заслужава биенето на пътя дотук. Разбира се, не се минава без дегустация, нали сме си видни винопроизводители, няма как да пропуснем възможността за обмяна на опит.
Дегустацията обаче заплашва да се изроди в битов алкохолизъм, защото пътната обстановка продължава да е драматична. Цяла вечер сме главни герои в централните новини по разни аржентински тв канали – всички дълго и напоително показват сринатите върху пътищата планини, калните реки на мястото на доскорошните пътни артерии и тюхкането на мендосиньосите, удобно изтегнати по столчетата на кафенетата в центъра на града: „Много е зле положението, някой трябва да направи нещо.“ Не ни се иска да прекараме остатъка от живота си в това иначе приятно и приветливо място, все пак плановете ни надскачат бутилката вино и телешкия бифтек. Затова започваме да обмисляме алтернативни варианти за измъкване от ситуацията. И понеже сме си хора с рационално и практично мислене, бързо стигаме до извода, че най-късият път е напряко през планината. Какво като минава през Аконкагуа – най-високия връх на планетата извън Азия.
Не сме рекли, не сме пробвали. Започваме да проучваме възможностите за изкачване на първенеца на Западното полукълбо. Разпитваме стопаните на хостела, организаторите на разни туристически обиколки, случайни минувачи, с които сме влезли в дружеско общуване и с учудване откриваме, че никой от тях не е изкачвал върха. Всички твърдят, че това е лесно, в справочниците също пише, че това е един от достъпните континентални първенци, а кой знае защо тези, на които е под носа, не са го правили. Липсва им фантазия на тези хора и туйто.
Първото, което проверяваме, е възможността да си набавим необходимата екипировка за изкачване на височина 6962 м. Аз, разбира се, предвидливо си нося един вълнен чорапогащник в раницата, но бегъл преглед на метеорологичната обстановка на върха ме хвърля в леко съмнение, че ще е достатъчен като предпазна мярка при -24 градуса. С известна доза оптимизъм се насочваме към магазините за планинска екипировка, които предлагат и оборудване под наем. Внимателно разглеждаме списъка с най-необходимите неща: палатка, дебели спални чували, обувки, котлон, тенджера, очила... можем да ги имаме за 20 дни, колкото трае изкачването, срещу еквивалента на има-няма 2000 лв. Хм-мм...
Леко замислени се отправяме към следващата стъпка, за да се окажем на върха – получаването на разрешително. Паркът Аконкагуа е защитена територия и достъпът до него става със специално издадено разрешително от официалните власти. Първо се влиза на сайта на съответната служба, където се попълва молба, тя ти дава достъп до парола, с която влизаш на друга страница, за да попълниш формуляр с всички данни, включително медицински сведения, след това трябва да разпечаташ формуляра, да минеш през медицински преглед, да платиш таксата за влизането и престоя в парка и с цялата камара бележки да се явиш лично в местната служба за издаване на разрешителни. Там ти разглеждат случая и евентуално те одобряват. Междувременно трябва да си си намерил регистрирани мулетари, на които да платиш да транспортират багажа ти по време на изкачването, защото онова оборудване за 2000 лв. заедно с храната за 20 дена тежи не по-малко от 30-35 кг на човек. Вече с полученото разрешително се явяваш на входа на парка (на 200 км от Мендоса), където ти дават номер, регистриран чувал за боклуци и те пускат да влезеш заедно с багажа, мулетата и мулетарите. В парка проявяват забележително последователна грижа Аконкагуа да не се превърне в сметище. Ако случайно си изгубиш торбата за боклук или я изнесеш празна, подлежиш на глоба от 100 до 1000 лв. Ако те заловят да ходиш по нужда извън регистрираните тоалетни, чието съдържание се изнася с хеликоптери, те глобяват още толкова. Ако пък случайно се забавиш и не напуснеш парка преди 16 ч. на деня, в който изтича разрешителното ти, плащаш още една такса за разрешително. Като добавим и дребния детайл, че за един човек 3-дневно разрешително струва 200 лв., 7-дневно – 450 лв., а 20-дневно – 1000 лв., някак си става ясно, защо няма толкова много ентусиасти за нагоре. А да се озовеш на върха можеш единствено, ако използваш най-дългия разрешен период от 20 дни – разстоянието е голямо, а необходимото време за аклиматизация за тези височини – значително. Кратките разрешителни ти позволяват само да се разходиш в подножието на върха и да го погледаш от височина 4000 м. Ако се опиташ с кратко разрешително да преминеш над тази височина, чака те същото поощрение, както за вече изброените нарушения.
Докато проучваме възможностите да се направим на герои, пристига вестта, че пътят за Чили е разчистен. Какво пък, след като миналата година в Хималаите не покорихме Еверест, сега добавяме към списъка с неизкачени континентални първенци и Аконкагуа. Ако догодина не качим и Килиманджаро, мисля, че ще успеем да влезем в Гинес.
Този път сме нацелили друга автобусна компания и това за малко да ни струва пътуването. Стартът е обявен за 17.00 и ние като предвидливи и разумни хора, каквито всички знаят, че сме, се оказваме на автогарата в Буенос Айрес в 16 часа. Организацията на движението е странна – на билета ти пише от кой до кой номер са секторите, на които евентуално ще се установи твоят автобус, горещо ти се препоръчва да излезеш точно през вратите към тези сектори и там кротко да си следиш обявяването на автобуса на многобройните телевизионни екрани. Да, обаче става 16.45, 16.50, 16.55, а за нашия автобус – нищо! Леко почваме да нервничим – не че някой ни чака в Мендоса, но все пак 200 долара, хвърлени на вятъра, не са съвсем пренебрежима сума. Наоколо няма нито един човек с униформа, когото да попитаме за случая. В лек тръс обикаляме околността в търсене на адекватна информация, но единственото място със служебен вид ни размахва под носа заплашителен надпис, който ни предупреждава, че ни очаква едва ли не разстрел, ако дръзнем да зададем частния си въпрос на някой от суперзаетите служители вътре. Накрая приклещваме един човечец с що-годе отговорен вид, който на бодър испански ни обяснява, че нашият автобус закъснява – с колко, никой не може да каже, но споко, работата ще стане. Като си знаем нулевото ниво испански, което владеем, остава ни само да се надяваме, че не сме приели желаното за действително. Според инструкциите продължаваме да се взираме в екраните с изписаните пристигащи и тръгващи автобуси, но всуе – никакви признаци на живот в посока Мендоса. През следващия час успяваме не само да наизустим имената на всички компании, които имат вземане-даване с Retiro Omnibus Terminal (Автогарата на Буенос Айрес), но и полека-лека да идентифицираме сред тълпите потенциалните си спътници в призрачния автобус – въпреки че без съмнение знаят испански, нервността и раздразнението им са не по-малки от нашите. Накрая автобусът пристига ни лук ял, ни лук мирисал, което слага край на всеобщата паника – всички се качват доволни и щастливи, сякаш не са били готови да убият някого преди малко. Стюардът е мил, разговорлив и сръчен и бързо заличава всяко остатъчно раздразнение с поднасянето на усмъртително изобилна вечеря и всякакви подхапки.
Посрещаме изгрева насред безкрайната пампа. Ама наистина е безкрайна – накъдето и да погледнеш – равно, равно, равно... За разлика от северната част обаче, където има повече пасища, между Буенос Айрес и Андите се развива отглеждането на зеленчуци и плодове. Странното е, че макар Аржентина да е един от най-големите производители на селскостопанска продукция, като влезеш в някой плод-зеленчук, виждаш няколко сбръчкани домата, поувехнали марули, огромни картофи и 3-4 вида ябълки и праскови. Скука, като през най-тъжните години на социализма. Дори почти няма някакви екзотични плодове, та да си погъделичкаш любопитството. И няма значение дали си в столицата или в провинцията – все същата безрадостна картинка.
Пътуваме отново почти цяло денонощие. Разстоянията са убийствени – Аржентина е на площ почти колкото Индия. Населението обаче е едва 42 млн. души и една трета от него живее в Буенос Айрес. Което всъщност превръща аржентинската провинция в едно слабонаселено огромно пространство, в което самотни трактори орат безграйни равнини. Направо те обзема една вселенска печал. На всичкото отгоре някак си не можеш да се отърсиш от впечатлението, че не си напуснал Европа – над 80 процента от населението на страната е с европейски произход. Дори си има местна шегичка, която гласи, че мексиканците са произлезли от маите, перуанците – от инките, а аржентинците – от корабите на преселниците. Метисите и мулатите са рядкост, чернокожите – още повече. Едва в Мендоса, в подножието на Андите, започваме да срещаме повече характерни индиански физиономии.
Мендоса се оказва град с размерите на Стара Загора и в много отношения и прилича на Стара Загора – с правите улици, многото паркове и улична зеленина, оживената централна улица с нанизани едно след друго заведения. Дори в трагичната история на пълно унищожаване и възкръсване има съвпадение – само че Мендоса не е опожарена, а унищожена от земетресение през 1861 г. Тогава градските власти вземат решението да планират града с широки улици и просторни площади, така че при нов трус да се намалят жертвите и да се улесни евакуацията. Къщите са строени на по 2 етажа, рядко има по-големи сгради, а липсата на размах в мащабите е компенсирана с размах в архитектурните закачки и озеленяването – дори и най-малкото дворче има собствен облик и уют. Разходката по улиците в горещ ден се оказва приятно, отмарящо, но странно самотно занимание. Скоро разкриваме и тайната на пустеещия град: в почивния ден кажи-речи цялото население се е изсипало в огромния градски парк (е как да не се сетиш за Аязмото!) и се е отдало на отдих с цялата страст на латиносите – пенсионери тичат в стегнат тръс, юноши леят пот на футбалните терени, млади майки по шорти и спортни бюстиета препускат с бебешки колички по алеите в преследване на перфектната фигура, достолепни матрони в изпипани спортни екипи разучават стъпките на енергичен танц в залата на спортния комплекс. Случили сме точно на Mardi Gras, Мазния вторник, деня, който слага край на голямото надяждане преди Великденските пости. Официално е неработен, но местните жители вместо да оправдаят името му и да не станат от масите цял ден, търчат из парка като за последно. Направо не проумяваме как имат сили да го правят в 35-градусовата жега.
Мендоса е център на най-големия винопроизводителен район на Аржентина – около 70 % от аржентинските вина се произвеждат наоколо. Гледката на опънатите по конец лозя на фона на снежните върхове на Андите си заслужава биенето на пътя дотук. Разбира се, не се минава без дегустация, нали сме си видни винопроизводители, няма как да пропуснем възможността за обмяна на опит.
Дегустацията обаче заплашва да се изроди в битов алкохолизъм, защото пътната обстановка продължава да е драматична. Цяла вечер сме главни герои в централните новини по разни аржентински тв канали – всички дълго и напоително показват сринатите върху пътищата планини, калните реки на мястото на доскорошните пътни артерии и тюхкането на мендосиньосите, удобно изтегнати по столчетата на кафенетата в центъра на града: „Много е зле положението, някой трябва да направи нещо.“ Не ни се иска да прекараме остатъка от живота си в това иначе приятно и приветливо място, все пак плановете ни надскачат бутилката вино и телешкия бифтек. Затова започваме да обмисляме алтернативни варианти за измъкване от ситуацията. И понеже сме си хора с рационално и практично мислене, бързо стигаме до извода, че най-късият път е напряко през планината. Какво като минава през Аконкагуа – най-високия връх на планетата извън Азия.
Не сме рекли, не сме пробвали. Започваме да проучваме възможностите за изкачване на първенеца на Западното полукълбо. Разпитваме стопаните на хостела, организаторите на разни туристически обиколки, случайни минувачи, с които сме влезли в дружеско общуване и с учудване откриваме, че никой от тях не е изкачвал върха. Всички твърдят, че това е лесно, в справочниците също пише, че това е един от достъпните континентални първенци, а кой знае защо тези, на които е под носа, не са го правили. Липсва им фантазия на тези хора и туйто.
Първото, което проверяваме, е възможността да си набавим необходимата екипировка за изкачване на височина 6962 м. Аз, разбира се, предвидливо си нося един вълнен чорапогащник в раницата, но бегъл преглед на метеорологичната обстановка на върха ме хвърля в леко съмнение, че ще е достатъчен като предпазна мярка при -24 градуса. С известна доза оптимизъм се насочваме към магазините за планинска екипировка, които предлагат и оборудване под наем. Внимателно разглеждаме списъка с най-необходимите неща: палатка, дебели спални чували, обувки, котлон, тенджера, очила... можем да ги имаме за 20 дни, колкото трае изкачването, срещу еквивалента на има-няма 2000 лв. Хм-мм...
Леко замислени се отправяме към следващата стъпка, за да се окажем на върха – получаването на разрешително. Паркът Аконкагуа е защитена територия и достъпът до него става със специално издадено разрешително от официалните власти. Първо се влиза на сайта на съответната служба, където се попълва молба, тя ти дава достъп до парола, с която влизаш на друга страница, за да попълниш формуляр с всички данни, включително медицински сведения, след това трябва да разпечаташ формуляра, да минеш през медицински преглед, да платиш таксата за влизането и престоя в парка и с цялата камара бележки да се явиш лично в местната служба за издаване на разрешителни. Там ти разглеждат случая и евентуално те одобряват. Междувременно трябва да си си намерил регистрирани мулетари, на които да платиш да транспортират багажа ти по време на изкачването, защото онова оборудване за 2000 лв. заедно с храната за 20 дена тежи не по-малко от 30-35 кг на човек. Вече с полученото разрешително се явяваш на входа на парка (на 200 км от Мендоса), където ти дават номер, регистриран чувал за боклуци и те пускат да влезеш заедно с багажа, мулетата и мулетарите. В парка проявяват забележително последователна грижа Аконкагуа да не се превърне в сметище. Ако случайно си изгубиш торбата за боклук или я изнесеш празна, подлежиш на глоба от 100 до 1000 лв. Ако те заловят да ходиш по нужда извън регистрираните тоалетни, чието съдържание се изнася с хеликоптери, те глобяват още толкова. Ако пък случайно се забавиш и не напуснеш парка преди 16 ч. на деня, в който изтича разрешителното ти, плащаш още една такса за разрешително. Като добавим и дребния детайл, че за един човек 3-дневно разрешително струва 200 лв., 7-дневно – 450 лв., а 20-дневно – 1000 лв., някак си става ясно, защо няма толкова много ентусиасти за нагоре. А да се озовеш на върха можеш единствено, ако използваш най-дългия разрешен период от 20 дни – разстоянието е голямо, а необходимото време за аклиматизация за тези височини – значително. Кратките разрешителни ти позволяват само да се разходиш в подножието на върха и да го погледаш от височина 4000 м. Ако се опиташ с кратко разрешително да преминеш над тази височина, чака те същото поощрение, както за вече изброените нарушения.
Докато проучваме възможностите да се направим на герои, пристига вестта, че пътят за Чили е разчистен. Какво пък, след като миналата година в Хималаите не покорихме Еверест, сега добавяме към списъка с неизкачени континентални първенци и Аконкагуа. Ако догодина не качим и Килиманджаро, мисля, че ще успеем да влезем в Гинес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар