Събуждаме се на
най-широкия плаж на света – от едната ни страна е Тихият океан, от
другата – Андите. Между тях в ивица с ширина 100 км се разстила пясък,
пясък, пясък... камъни, камъни, пясък... И така – в продължения на 1000
км. Най-сухата пустиня на света – Атакама. В границите й има места, на
които дъжд не е падал от 40 години. Странно е как в такава близост с
океана може да съществува толкова безводно място – човек някак си очаква
това да се случва някъде в дълбините на континента. Тук обаче ключова
роля играе съчетанието на студеното Хумболтово течение,
което е причината за пълно безветрие в пустинята и високите Брегови
Кордилери. Тази стръмна планинска стена спира нахлуването на мъглата,
образувала се по крайбрежието. Резултатът е земя, за която казват, че
земетресенията са по-чести от валежите. Ни тревичка, ни листенце.
Камъни, камъни, пясък... Пясък, пясък, камъни... И пак... И пак...
Убийствено, скучно, сиво-кафяво. Безсмислено. Безжизнено. Дори не можеш
да го наречеш Долина на смъртта – смъртта е обратната страна на живота, а
тук живот няма. Това е царството на нищото. Толкова концентрирано нищо,
че умът ти отказва да го приеме. Човешкото съзнание е устроено да се
радва на пъстротата, разнообразието, различието – то му помага да се
ориентира в света. Еднообразието те кара да се изгубиш – всяко нещо е
като всяко друго и няма как да разбереш къде си. Съзнанието ти спира да
възприема, започва да изключва и непрекъснато преминаваш от сън в будно
състояние и обратно . Всичко наоколо изглежда като в просъница -
нереално, сякаш си пренесен на далечна, чужда, дори враждебна планета.
Шосето е част от Трансамериканската магистрала - опънало се е като конец от хоризонт до хоризонт, сякаш да задържи неземния пейзаж да не се разлети в космоса. Атакама е късче от Марс, пренесено на Земята. Не случайно тук НАСА изпробват моделите на своите апарати, предназначени за Червената планета. За космическите специалисти може би това е идеалният полигон за тестване на техниката, но за чилийците е просто част от страната им, богата на природни залежи – предимно мед и нитрати, но също и сяра, фосфат, злато, сребро, манган, молибден, литий . Насред нищото изскачат метални конструкции с очевидно добивен вид, облепени от всички страни с неугледни прашни бараки – жилищата на работниците и специалистите. След 100 км – пак. И толкова. Може би заплатите им са големи, но животът им по нищо не се отличава от каторга. На тях обаче изглежда не им пука – работят, та пушек се вдига – съвсем буквално. Пушат мощните гърла на предприятията, пушат коминчетата на барачките, вдигат пушиляк носещите се по безпътицата на пустинята коли... Ако някой ден човечеството се окаже принудено да се изсели на Луната, чилийците ще имат най-голям шанс за оцеляване. В Атакама и сега си живеят почти като на Луната – само дето тук има въздух.
Нашето пътуване минава в игри и закачки с екипажа на автобуса. Съвсем преднамерено сме си взели билети за първата седалка – иска ни се да нагребем от неземния пейзаж с пълни шепи. Стюардът обаче има друга концепция по въпроса – неговото място е точно пред нас и ни дели прозорец с перде, което той упорито затваря под носа ни. Никакви уговаряния, молби, пазарлъци не са в състояние да го помръднат от позицията му: „No se puede“ - „Не може“, и толкоз. Добре, че 22-часовото пътуване го изтощава и отива да спи. Заместникът му е къде-къде по-сговорчив, по собствена инициатива дръпва пердето настрани и едва ли не с поклон ни предоставя гледката. По едно време подскача и оживено започва да ръкомаха ту към нас, ту към нещо в далечината, което на международния език на хората-които-искат-да-се-разбират означава „Гледайте, гледайте! Не натам, бре, неграмотници такива! Ей там, не виждате ли!?“ И наистина се оказва, че минаваме край една от големите забележителности на Атакама, Ръката на пустинята, скулптурата на чилиеца Марио Ираразабал – гигантска длан, наполовина заровена в пясъка и протягаща пръсти нагоре. Може би е гениално произведение, но на 20-ия час от пътуването в нищото ти навява тъга и безнадеждност.
Най-после със заплитащи се крака се смъкваме от автобуса в безличното градче Калама. След опознавателен набег през центъра с облекчение установяваме, че решението ни да се отправим направо към Сан Педро де Атакама и било правилно – нищо не закача погледа ни в този град, възникнал да обслужва нуждите на околните добивни предприятия. Още час и половина през пустинята – и попадаме в оазиса Сан Педро. Няма нищо художествено в употребата на думата „оазис“ в предното изречение. Сан Педро е точно това – петно зеленина насред пясъка и камъните. На времето е бил просто струпване на кирпичени къщички около водата и растителността тук, но постепенно се е оказало, че е идеалният изходен пункт за няколко невероятни природни обекта, така че днес селището има 1834 жители (данни от 2004 г., както гласи табелата на входа) и вероятно точно толкова хостели и гостилнички-ресторантчета. Място за преспиване – колкото искаш. Вярно, че цените се държат високи, все пак ток, вода и интернет насред пустинята би трябвало да струват нещо. Но поне оживлението и приповдигнатата атмосфера си струват пътя и парите.
С течение на времето местната предприемчивост се е научила да извлече максимума от всеки турист, преодолял разстоянията и несгодите на пътуването, за да се окаже тук – предложенията за забавления са безкрайно много: турове до скални образувания и солни езера, забежки до съседна Боливия, велосипеди под наем за обиколка из пустинята, каране на сърф по пясъчна дюна, изгреви, залези... Последните две точки са специален бонус при пакетна услуга. Стига да имаш желание – местният туроператор ще направи всичко, за да го изпълни. Е, може малко да попретупа работата, но то не е от лошо сърце. То пък не може всичко да се получи точно като в рекламата, нали така? Ние се оказваме жертва на некоректна реклама, когато най-добросъвестно се отправяме към местния археологически музей, за да разгледаме основната му забележителност – мумиите на предколумбовите заселници на тези земи. Най-старателно се запознаваме с всички представители на местната флора и фауна, представени в музея, чудим се дали де се чудим на майсторството на изработване на оръдия на труда от кост, камък или глина или да ги приемем като даденост – и изведнъж се оказваме пред изхода. Ни мумия, ни следа от нея. На раздразнения ни въпрос чак в този момент ни разясняват, че музеят от 2007 г. не предлага мумиите за показ на публиката – те са се съхранили хилядолетия в горещия и сух пясък на пустинята, но сега при досег с цивилизацията започват да се разрушават. Какво пък, минаваме с фотографските им изображения – и без това не изглеждат много жизнерадостно.
Има обаче две природни дадености в близост до Сан Педро де Атакама, които са наистина уникални – Лунната долина и полето с гейзери Ел Татио. И двете, разбира се, са здраво приклещени в прегръдката на туристическата индустрия, но докато за Ел Татио нямаш особен избор дали да се предадеш в ръцете на специалистите, Лунната долина все още е достъпна, ако излезеш от матрицата на омагьосващите предложения на туроператорите. Разбира се, разходката може да стане по утвърдения начин – оставяш се на агенциите да те убедят, че срещу скромна сума ще ти покажат най-добрите гледки (а убеждаването те го могат, и още как!), но на нас продължава да ни е сладко сами да си правим откритията. Така че в късния следобед загърбваме атрактивните предложения и се доверяваме на собствените си стари изпитани крака в посока юго-запад от оазиса. На въпроса ни за посоката двамата млади полицаи на изхода на селището ни потвърждават, че има да ходим до целта около час през пустинята, но настойчиво се опитват да ни придумат да си намерим кола за приключението. Ние обаче сме непреклонни. Отначало експедицията върви безпроблемно – бодра крачка и голяма доза оптимизъм. По някое време обаче слънцето започва да ни напомня, че макар и да е превалило времето на най-голямата му сила, все още то е пълновластният господар тук. Уж равно, а камъните сякаш започват да стават по-нахални и по-често да се пречкат в краката ни. Чудим се дали сме били прави да предизвикваме пустинята – особено когато вече нямаме нищо за пиене, а започваме да изкачваме един хълм, който с всяка крачка като нарочно става все по-стръмен. Проклетисваме самонадеяността си и се чудим дали целта си струва усилията.
Струва си ги. От върха на хълма се разкрива гледка, която няма нищо общо със сиво-кафявия безразличен пейзаж, през който сме се препъвали допреди малко. Долината е прорязана от стръмни ребра в червено, кафяво, жълто, бяло – контрастни контури, които ловят лъчите на залеза и кокетно ги закичват към собствената си хубост. Пейзаж с повече от три измерения, който само чака стичащите се часовници на Салвадор Дали да завършат нереалността му. Всяка крачка променя пропорциите, нюансите, светлината и превръща мястото в съвсем различно и непознато. Самостоятелният ни преход ни е избавил от тълпите поклонници на красотата на долината и се чувстваме пълновластни господари на мястото и едва ли не негови ако не създатели, то поне откриватели. Солените води, текли при редките дъждове в долината, не само са измили причудливи форми в меките разноцветни пясъчници, но и са добавили бял контур от сол, който засилва контрастите и придава на долината още по-извънземен вид. Не можем да се наситим на новите и нови ъгли, които изнамираме, чак ни се иска да заковем слънцето на хоризонта, за да не свършва това пиршество. Долината се казва Valle de la Luna, Лунната долина, защото изглежда сякаш е пренесена на Земята директно от нейния спътник, но истината е, че слънчевите лъчи са тези, които й придават този магичен вид. Сянката полека-лека припълзява по дъното на каньона и пъстротата постепенно помръква. Ние пък, ненаситни да да запълним този ден до последната секунда, почти на бегом се добираме и до подхода към крепостта Quitor, за да хванем последните лъчи, отразени в солените езера под червените скали.
Вечерта чак не ни се иска да заспим, за да не изтрием впечатленията от яркия ден. Но не бива да губим ценно време за сън – в 4 сутринта трябва да сме на път към Ел Татио – най-голямото поле от гейзери, разположено в Южното полукълбо и третото по големина в света след Йелоустоун и Камчатка. Гейзерите на Ел Татио се намират на 4 300 м надморска височина, в кратера на угаснал вулкан, и са най-активни между 6 и 7 сутринта. Пътят дотам е черен, вие се през планината в продължение на 80 км и не можем да си позволим по-късно тръгване. Този път сме в организирана група – няма как да преодолеем разстоянието със собствени сили, а и влизането в парка става само с квалифициран гид, защото има опасност от инциденти. Нашият гид се казва Хавиер и е и шофьор на мицубишито, което преодолява всички дупки и завои по пътя със завиден устрем, така че освен посещение на гейзерите печелим бонус разбиване на камъните в бъбреците и антицелулитен масаж. Хавиер е спокоен, авторитетен и със завиден професионален подход: обяснява ни смисъла на всяка стъпка, която предприемаме и се грижи да се чувстваме добре – в премерен и отработен ритъм ни осигурява чай, кафе, сандвичи и тоалетна. Така че благодарение на опита му се оказваме на развиделяване насред най-странната възможна гледка – поле с 80 различни по големина и интензивност гейзери, заобиколено от венец от снежни 6-хилядници. Температурата е близо до нулата и според обясненията на Хавиер това е причината в момента да има най-голяма разлика в налягането над и под земната повърхност и съответно най-интензивна работа на гейзерите. Според него към 11 ч. гейзерите затихват, но точно в момента от всички страни се издига пара, в полумрака бродят закачулени фигури, които изскачат и изчезват в мъглата и аналогията с адските бездни се натрапва от само себе си. Гейзерите на Ел Татио не се отличават с голяма височина на водната струя, но температурата на водата в някои от тях надхвърля 85 градуса, а цикличността на изхвърляне на вода и пара не е очевидна, така че надвесването над гърлото им може да доведе до изключително опасни изгаряния. На надморска височина 4300 м започват да се проявяват признаци на височинна болест – задъхване при всяко забързване, пробождания в гърдите, затруднено дишане, а и от време на време ти притъмнява и губиш равновесие, така че вече има няколко случая на туристи, паднали по лице във врящите басейни на гейзерите и пострадали дори до смърт. За щастие, около нас подобен инцидент не се случва, така че успяваме да се насладим на преживяването, макар и носейки се с непривично плавна походка от гейзер на гейзер. Те се оказват изумително разнообразни – едни изхвърлят само пара, други – гореща вода, трети са бълбукащо изворче, четвърти – вряща кал... Постепенно с просветляването започваме да различаваме и разнообразието от цветове около различните гейзери – зависи от каква дълбочина идват и какви минерали изкарват на повърхността. Не можем да се нарадваме на всяка нова възможност, всяко ново откритие на кратер, извор, кладенец...
Но Хавиер е безкомпромисен в програмата – има да ни забавлява с още атракции, а те си имат установен ред. Следващото изпитание за нашата готовност да се подлагаме на организирани забавления е къпането в геотермален извор. Температурата на въздуха продължава да е около нулата, но покрай естественото езерце с топла вода свири оркестър и хората танцуват в кротки ритмични стъпки (надморската височина!), а най-големите смелчаци се плацикат в езерото. Ние своевременно сме предупредени да си носим бански, така че е въпрос на чест да се окажем сред юнаците, които – в интерес на истината - повече напомнят хипопотами в кална бара, отколкото герои от приказките. Но няма да бием отбой – водата се оказва една идея по-хладна, отколкото би ни се искало, но като цяло преживяването е приятно. Слънцето вече се е издигнало над околните върхове, така че когато излизаме от водата, виждаме, че Хавиер е бил прав – останали са съвсем малко гейзери, които продължават да изхвърлят пара, а докато потеглим надолу, вече не се вижда пара над полето.
Пътят, който на идване заради тъмнината сме усетили само с бъбреците си, се оказва удивително красив. Склоновете са покрити със златиста суха жилава трева, сред която пасат кротки викуни – дребни и грациозни роднини на ламите. Някои от тях са толкова навикнали с хората, че позволяват да ги приближим почти на една ръка разстояние – но все пак извън обхвата на въпросната ръка. Научаваме удивителни подробности за огромните лишeи джарита, които покриват някои от камъните – при горене джарита развиват толкова висока температура, че предколумбовите индианци са ги използвали за топене на медна руда. А когато погалваме повърхността на лишeя, ръцете ни стават леко лепкави и замирисват на смес от борова смола и евкалипт...
На връщане спираме в Мачука – селце от 10-ина новопостоени кирпичени къщи и стара кирпичена църква, в което се препитават, като продават на туристите фалшиви автентични произведения на народните занаяти и шишчета от лама. Нито едното, нито другото ни се вижда съблазнително, но църквичката е колкото една носна кърпичка и е наистина прекрасна. Забравили сме, че в Сан Педро де Атакама лятото е в разгара си – набързо забравяме космическия студ, смъкваме якетата, пуловерите, шаловете и отново сме под безмилостното слънце на пустинята. Съжаляваме само, че пътят ни не минаваше близо до строителството на най-големия телескоп в света, който се опитва да улови първичния звук от Големия взрив. Разбира се, най-подходящото място за строеж на такъв телескоп е Атакама – най-извънземното място на Земята.
Шосето е част от Трансамериканската магистрала - опънало се е като конец от хоризонт до хоризонт, сякаш да задържи неземния пейзаж да не се разлети в космоса. Атакама е късче от Марс, пренесено на Земята. Не случайно тук НАСА изпробват моделите на своите апарати, предназначени за Червената планета. За космическите специалисти може би това е идеалният полигон за тестване на техниката, но за чилийците е просто част от страната им, богата на природни залежи – предимно мед и нитрати, но също и сяра, фосфат, злато, сребро, манган, молибден, литий . Насред нищото изскачат метални конструкции с очевидно добивен вид, облепени от всички страни с неугледни прашни бараки – жилищата на работниците и специалистите. След 100 км – пак. И толкова. Може би заплатите им са големи, но животът им по нищо не се отличава от каторга. На тях обаче изглежда не им пука – работят, та пушек се вдига – съвсем буквално. Пушат мощните гърла на предприятията, пушат коминчетата на барачките, вдигат пушиляк носещите се по безпътицата на пустинята коли... Ако някой ден човечеството се окаже принудено да се изсели на Луната, чилийците ще имат най-голям шанс за оцеляване. В Атакама и сега си живеят почти като на Луната – само дето тук има въздух.
Нашето пътуване минава в игри и закачки с екипажа на автобуса. Съвсем преднамерено сме си взели билети за първата седалка – иска ни се да нагребем от неземния пейзаж с пълни шепи. Стюардът обаче има друга концепция по въпроса – неговото място е точно пред нас и ни дели прозорец с перде, което той упорито затваря под носа ни. Никакви уговаряния, молби, пазарлъци не са в състояние да го помръднат от позицията му: „No se puede“ - „Не може“, и толкоз. Добре, че 22-часовото пътуване го изтощава и отива да спи. Заместникът му е къде-къде по-сговорчив, по собствена инициатива дръпва пердето настрани и едва ли не с поклон ни предоставя гледката. По едно време подскача и оживено започва да ръкомаха ту към нас, ту към нещо в далечината, което на международния език на хората-които-искат-да-се-разбират означава „Гледайте, гледайте! Не натам, бре, неграмотници такива! Ей там, не виждате ли!?“ И наистина се оказва, че минаваме край една от големите забележителности на Атакама, Ръката на пустинята, скулптурата на чилиеца Марио Ираразабал – гигантска длан, наполовина заровена в пясъка и протягаща пръсти нагоре. Може би е гениално произведение, но на 20-ия час от пътуването в нищото ти навява тъга и безнадеждност.
Най-после със заплитащи се крака се смъкваме от автобуса в безличното градче Калама. След опознавателен набег през центъра с облекчение установяваме, че решението ни да се отправим направо към Сан Педро де Атакама и било правилно – нищо не закача погледа ни в този град, възникнал да обслужва нуждите на околните добивни предприятия. Още час и половина през пустинята – и попадаме в оазиса Сан Педро. Няма нищо художествено в употребата на думата „оазис“ в предното изречение. Сан Педро е точно това – петно зеленина насред пясъка и камъните. На времето е бил просто струпване на кирпичени къщички около водата и растителността тук, но постепенно се е оказало, че е идеалният изходен пункт за няколко невероятни природни обекта, така че днес селището има 1834 жители (данни от 2004 г., както гласи табелата на входа) и вероятно точно толкова хостели и гостилнички-ресторантчета. Място за преспиване – колкото искаш. Вярно, че цените се държат високи, все пак ток, вода и интернет насред пустинята би трябвало да струват нещо. Но поне оживлението и приповдигнатата атмосфера си струват пътя и парите.
С течение на времето местната предприемчивост се е научила да извлече максимума от всеки турист, преодолял разстоянията и несгодите на пътуването, за да се окаже тук – предложенията за забавления са безкрайно много: турове до скални образувания и солни езера, забежки до съседна Боливия, велосипеди под наем за обиколка из пустинята, каране на сърф по пясъчна дюна, изгреви, залези... Последните две точки са специален бонус при пакетна услуга. Стига да имаш желание – местният туроператор ще направи всичко, за да го изпълни. Е, може малко да попретупа работата, но то не е от лошо сърце. То пък не може всичко да се получи точно като в рекламата, нали така? Ние се оказваме жертва на некоректна реклама, когато най-добросъвестно се отправяме към местния археологически музей, за да разгледаме основната му забележителност – мумиите на предколумбовите заселници на тези земи. Най-старателно се запознаваме с всички представители на местната флора и фауна, представени в музея, чудим се дали де се чудим на майсторството на изработване на оръдия на труда от кост, камък или глина или да ги приемем като даденост – и изведнъж се оказваме пред изхода. Ни мумия, ни следа от нея. На раздразнения ни въпрос чак в този момент ни разясняват, че музеят от 2007 г. не предлага мумиите за показ на публиката – те са се съхранили хилядолетия в горещия и сух пясък на пустинята, но сега при досег с цивилизацията започват да се разрушават. Какво пък, минаваме с фотографските им изображения – и без това не изглеждат много жизнерадостно.
Има обаче две природни дадености в близост до Сан Педро де Атакама, които са наистина уникални – Лунната долина и полето с гейзери Ел Татио. И двете, разбира се, са здраво приклещени в прегръдката на туристическата индустрия, но докато за Ел Татио нямаш особен избор дали да се предадеш в ръцете на специалистите, Лунната долина все още е достъпна, ако излезеш от матрицата на омагьосващите предложения на туроператорите. Разбира се, разходката може да стане по утвърдения начин – оставяш се на агенциите да те убедят, че срещу скромна сума ще ти покажат най-добрите гледки (а убеждаването те го могат, и още как!), но на нас продължава да ни е сладко сами да си правим откритията. Така че в късния следобед загърбваме атрактивните предложения и се доверяваме на собствените си стари изпитани крака в посока юго-запад от оазиса. На въпроса ни за посоката двамата млади полицаи на изхода на селището ни потвърждават, че има да ходим до целта около час през пустинята, но настойчиво се опитват да ни придумат да си намерим кола за приключението. Ние обаче сме непреклонни. Отначало експедицията върви безпроблемно – бодра крачка и голяма доза оптимизъм. По някое време обаче слънцето започва да ни напомня, че макар и да е превалило времето на най-голямата му сила, все още то е пълновластният господар тук. Уж равно, а камъните сякаш започват да стават по-нахални и по-често да се пречкат в краката ни. Чудим се дали сме били прави да предизвикваме пустинята – особено когато вече нямаме нищо за пиене, а започваме да изкачваме един хълм, който с всяка крачка като нарочно става все по-стръмен. Проклетисваме самонадеяността си и се чудим дали целта си струва усилията.
Струва си ги. От върха на хълма се разкрива гледка, която няма нищо общо със сиво-кафявия безразличен пейзаж, през който сме се препъвали допреди малко. Долината е прорязана от стръмни ребра в червено, кафяво, жълто, бяло – контрастни контури, които ловят лъчите на залеза и кокетно ги закичват към собствената си хубост. Пейзаж с повече от три измерения, който само чака стичащите се часовници на Салвадор Дали да завършат нереалността му. Всяка крачка променя пропорциите, нюансите, светлината и превръща мястото в съвсем различно и непознато. Самостоятелният ни преход ни е избавил от тълпите поклонници на красотата на долината и се чувстваме пълновластни господари на мястото и едва ли не негови ако не създатели, то поне откриватели. Солените води, текли при редките дъждове в долината, не само са измили причудливи форми в меките разноцветни пясъчници, но и са добавили бял контур от сол, който засилва контрастите и придава на долината още по-извънземен вид. Не можем да се наситим на новите и нови ъгли, които изнамираме, чак ни се иска да заковем слънцето на хоризонта, за да не свършва това пиршество. Долината се казва Valle de la Luna, Лунната долина, защото изглежда сякаш е пренесена на Земята директно от нейния спътник, но истината е, че слънчевите лъчи са тези, които й придават този магичен вид. Сянката полека-лека припълзява по дъното на каньона и пъстротата постепенно помръква. Ние пък, ненаситни да да запълним този ден до последната секунда, почти на бегом се добираме и до подхода към крепостта Quitor, за да хванем последните лъчи, отразени в солените езера под червените скали.
Вечерта чак не ни се иска да заспим, за да не изтрием впечатленията от яркия ден. Но не бива да губим ценно време за сън – в 4 сутринта трябва да сме на път към Ел Татио – най-голямото поле от гейзери, разположено в Южното полукълбо и третото по големина в света след Йелоустоун и Камчатка. Гейзерите на Ел Татио се намират на 4 300 м надморска височина, в кратера на угаснал вулкан, и са най-активни между 6 и 7 сутринта. Пътят дотам е черен, вие се през планината в продължение на 80 км и не можем да си позволим по-късно тръгване. Този път сме в организирана група – няма как да преодолеем разстоянието със собствени сили, а и влизането в парка става само с квалифициран гид, защото има опасност от инциденти. Нашият гид се казва Хавиер и е и шофьор на мицубишито, което преодолява всички дупки и завои по пътя със завиден устрем, така че освен посещение на гейзерите печелим бонус разбиване на камъните в бъбреците и антицелулитен масаж. Хавиер е спокоен, авторитетен и със завиден професионален подход: обяснява ни смисъла на всяка стъпка, която предприемаме и се грижи да се чувстваме добре – в премерен и отработен ритъм ни осигурява чай, кафе, сандвичи и тоалетна. Така че благодарение на опита му се оказваме на развиделяване насред най-странната възможна гледка – поле с 80 различни по големина и интензивност гейзери, заобиколено от венец от снежни 6-хилядници. Температурата е близо до нулата и според обясненията на Хавиер това е причината в момента да има най-голяма разлика в налягането над и под земната повърхност и съответно най-интензивна работа на гейзерите. Според него към 11 ч. гейзерите затихват, но точно в момента от всички страни се издига пара, в полумрака бродят закачулени фигури, които изскачат и изчезват в мъглата и аналогията с адските бездни се натрапва от само себе си. Гейзерите на Ел Татио не се отличават с голяма височина на водната струя, но температурата на водата в някои от тях надхвърля 85 градуса, а цикличността на изхвърляне на вода и пара не е очевидна, така че надвесването над гърлото им може да доведе до изключително опасни изгаряния. На надморска височина 4300 м започват да се проявяват признаци на височинна болест – задъхване при всяко забързване, пробождания в гърдите, затруднено дишане, а и от време на време ти притъмнява и губиш равновесие, така че вече има няколко случая на туристи, паднали по лице във врящите басейни на гейзерите и пострадали дори до смърт. За щастие, около нас подобен инцидент не се случва, така че успяваме да се насладим на преживяването, макар и носейки се с непривично плавна походка от гейзер на гейзер. Те се оказват изумително разнообразни – едни изхвърлят само пара, други – гореща вода, трети са бълбукащо изворче, четвърти – вряща кал... Постепенно с просветляването започваме да различаваме и разнообразието от цветове около различните гейзери – зависи от каква дълбочина идват и какви минерали изкарват на повърхността. Не можем да се нарадваме на всяка нова възможност, всяко ново откритие на кратер, извор, кладенец...
Но Хавиер е безкомпромисен в програмата – има да ни забавлява с още атракции, а те си имат установен ред. Следващото изпитание за нашата готовност да се подлагаме на организирани забавления е къпането в геотермален извор. Температурата на въздуха продължава да е около нулата, но покрай естественото езерце с топла вода свири оркестър и хората танцуват в кротки ритмични стъпки (надморската височина!), а най-големите смелчаци се плацикат в езерото. Ние своевременно сме предупредени да си носим бански, така че е въпрос на чест да се окажем сред юнаците, които – в интерес на истината - повече напомнят хипопотами в кална бара, отколкото герои от приказките. Но няма да бием отбой – водата се оказва една идея по-хладна, отколкото би ни се искало, но като цяло преживяването е приятно. Слънцето вече се е издигнало над околните върхове, така че когато излизаме от водата, виждаме, че Хавиер е бил прав – останали са съвсем малко гейзери, които продължават да изхвърлят пара, а докато потеглим надолу, вече не се вижда пара над полето.
Пътят, който на идване заради тъмнината сме усетили само с бъбреците си, се оказва удивително красив. Склоновете са покрити със златиста суха жилава трева, сред която пасат кротки викуни – дребни и грациозни роднини на ламите. Някои от тях са толкова навикнали с хората, че позволяват да ги приближим почти на една ръка разстояние – но все пак извън обхвата на въпросната ръка. Научаваме удивителни подробности за огромните лишeи джарита, които покриват някои от камъните – при горене джарита развиват толкова висока температура, че предколумбовите индианци са ги използвали за топене на медна руда. А когато погалваме повърхността на лишeя, ръцете ни стават леко лепкави и замирисват на смес от борова смола и евкалипт...
На връщане спираме в Мачука – селце от 10-ина новопостоени кирпичени къщи и стара кирпичена църква, в което се препитават, като продават на туристите фалшиви автентични произведения на народните занаяти и шишчета от лама. Нито едното, нито другото ни се вижда съблазнително, но църквичката е колкото една носна кърпичка и е наистина прекрасна. Забравили сме, че в Сан Педро де Атакама лятото е в разгара си – набързо забравяме космическия студ, смъкваме якетата, пуловерите, шаловете и отново сме под безмилостното слънце на пустинята. Съжаляваме само, че пътят ни не минаваше близо до строителството на най-големия телескоп в света, който се опитва да улови първичния звук от Големия взрив. Разбира се, най-подходящото място за строеж на такъв телескоп е Атакама – най-извънземното място на Земята.
Няма коментари:
Публикуване на коментар