събота, 3 януари 2015 г.

Канди, януари 2012 г.

Разбираме, че сме се приспособили към бита на Шри Ланка, когато със ставането безпогрешно уцелваме гостилничката с най-меките и вкусни кифли. Тук ги наричат „бан“ и, разбира се, пълнежът им е лют, но са толкова пресни и пухкави, с тесто като на най-хубавите кифли с мармалад от нашето детство. Интересно, че на Цейлон се яде доста хляб, и то класически бял европейски хляб, а не безквасните питки, характерни за цяла Индия. Освен хляб, от бяло пшенично брашно с мая се приготвят и множество тестени изделия – вече споменатите „бан“, но и други подобни кифлоподобни творения, чиито имена не съм в сътояние да възпроизведа. Каквото и да си поръчаш от този асортимент, носят ти цяла табличка с различни видове подобни закуски, така че след първата си съблазнен да продължиш още и още... Накрая плащаш само това, което си изял. Малко ми е неясна съдбата на тези кифли, които връщаш – никой не гарантира колко си ги опипал, преди да се откажеш да ги ядеш - но почти съм готова да се обзаложа, че отиват за предлагане на следващия клиент.
Продавачите по автобусите вероятно имат синдикално споразумение да ни забавляват всеки ден с нови атракции. Днешното представление е на тема „пътни карти“. Лекторът е достолепен старец със звучен глас, който се вмества в класическите 15 минути за презентация. Езикът е синхали, но това не пречи да различим ключовите теми на шоуто: що е карта и има ли полза от нея; основни части на картата (горна, долна, лява и дясна); всеки човек ли е в състояние да борави с карта (изненадващ отговор: Да! Да!); някои неочаквани аспекти в употребата на картата (сгъване, разгъване и – изненада! - пак сгъване). Човекът е толкова убедителен, че почти се поддаваме на внушението, че точно в този момент няма да оцелеем без карта на света с надписи на синхали. Но явно само ние сме толкова податливи на хипноза, защото никой от спътниците ни не посяга към стоката. Продавачът не изглежда особено разстроен или изненадан – слеза на първата спирка и се хвърля в следващия автобус.
Въобще, откакто сме в Шри Ланка, никой около нас до този момент не си е изпускал нервите. Поне не в наше присъствие. Не сме виждали хора да спорят на висок глас, камо ли да си крещят, да се псуват или бият. Не сме забелязвали родители да възпитават децата си с викове или шамари. Не сме виждали полицай да нагрубява или да блъска някого, Дори шофьорите пестеливо използват клаксона – е, пестеливо според индийските мерки. Дали защото преобладаващият тук будизъм проповядва ненасилие, дали защото всеки, който вдига шум и нарушава обществения ред е заплашен от тридневен престой в затвора и сериозна глоба, но като цяло страната излъчва спокойствие и ведрост. От седмицата, която прекарваме до този момент тук, оставаме с впечатлението, че хората се радват на невисок, но достоен стандарт и установен ред. Дали това се постига с диктаторски мерки и нарушаване на човешките права или е резултат от постепенен процес на демократизация – все още не сме наясно.
Докато си обсъждаме подобни теми, стигаме и до Канди – град с население над 100 хиляди, разположен в централната част на страната и славещ се с отличния си климат поради планинския характер на местността. Градът е пръснат по околните хълмове, но централната му част е скупчена около изкуствено езеро, което удивлява с чистите си води. Центрът предлага разходка по няколко приятни улици с достолепни и добре поддържани сгради. За разлика от равнинните части на север, които позволяват постройките да се разполагат нашироко и рядко да търсят решения във височина, Канди се бори за всеки квадратен метър площ по околните баири и развива етажи както нагоре, така и надолу по хълма. Нерядко може да се видят сгради, които буквално висят във въздуха над урвата под под тях. Може и вече да става досадно, но няма да пропусна да отбележа, че и този град се намира под закрилата на ЮНЕСКО. Освен на градските решения, славата му се дължи и на Шри Далада Малигава, Храма на Свещения зъб на Буда, съхраняващ една от най-почитаните будистки реликви. От незапомнени времена зъбът на Буда е бил обект на ламтежите на всички водачи в островната държава, тъй като се е смятало, че който го притежава, ще властва над страната, което е и причината Храмът на зъба на Буда, винаги да е добре защитен. Съгласно легендите, през IV век владетелят на кралство Калинга (ранно кралство в източно-централната част на Индия) претърпял военно поражение и опасявайки се за съдбата на своята държава, решил да отнесе ценната светиня в Цейлон. Неговата дъщеря скрила реликвата в косите си и така успяла да я пренесе на острова. Поради вярата в неговата магическа сила, зъбът на Буда винаги бил притежание на кралските династии и се съхранявал в дворците им. Първоначално той се намирал в Анурадхапура, по-късно бил пренесен в Полонарува, а в началото на XVIII в. - в Канди. Там специално за съхранението му бил издигнат храмът Шри Далада Малигава.
Вярва се, че е достатъчно зъбът да бъде унищожен, за да се сложи край на будистката вяра в Шри Ланка, затова и такива опити са правени многократно. През 1998 г. ислямистите поставят бомба в двореца, която частично го уврежда, но реликвата остава незасегната. Това било време, когато само кралят и няколко монаха имали достъп до свещения храм. Днес храмът е отворен за посещения за всички и хиляди будисти от цял свят го посещават всяка година заради важното му религиозно и културно значение. Когато самият зъб бива излаган на показ, той се поставя в центъра на златен лотос, защото се вярва, че е открит в Индия именно върху такъв цвят. Лотосите са и основният дар, който вярващите принасят в храма. Въпреки че Шри Далада Малигава е обект на посещение от голям брой вярващи и туристи, обстановката е спокойна, а градът се отличава с относителначистота и ред. Разбира се, веднага се набиват на очи язвите на големите населени места – тук за пръв път в Шри Ланка виждаме откровено просещи на улицата хора и хора, които очевидно нямат дом. Селската идилия е останала в просторите на равнините.
Въпреки че сме в относително гъсто населен град, тук се случва първата ни близка среща с още един обитател на гората – слона. Докато пътуваме с автобусите из страната, на няколко пъти мярваме край пътя масивните животни, но така и не попадаме на възможност да се приближим до тях. Канди е така построен, че въпреки разпиляността си по околните баири, на места гората навлиза почти до центъра. Докато се разхождаме около Шри Далада Малигава, излизаме на горски път, край който са завързани няколко от емблематичните за Цейлон гиганти. Бързо преминаваме през гамата изненада – радост – уплаха – любопитство и предпазливо се приближаваме до добичетата. Вниматлният оглед показва, че са здраво завързани с вериги не само за единия заден, но и за единия преден крак, така че на практика не могат да се преместят и на крачка - като яхта между котвата и въжето на пирса. Изведнъж се усещаме много смели и се приближаваме достатъчно, за да можем да подадем по някое клонче на новите си познайници. Те са достатъчно дружелюбни да приемат даровете ни, но явно не уцелваме точния вкус, защото след поемането подаръците се мятат в далечния ъгъл. Почти се чува: „Обувки... обувки... обувки... Ютия!?“ С интерес наблюдаваме колко сръчно избират от купчината растителност пред тях това, което им допада, как отскубват вейка по вейка подходящите клонки, как застъпват с крак големия клон, за да си улеснят скубането, как постепенно вейките се подреждат в спретнат наръч, почти букет и с плавно движение влизат в устата – с обиграния жест на сръчен любител на спагети. И както се забавляваме от гледката, изведнъж осъзнаваме, че това голямо, тромаво, но и сръчно животно е почти разпънато от веригите, безпомощно, уж обгрижено, но и достатъчно измъчвано, за да бъде дресирано – и радостта от срещата с него помръква. Романтика ти се приискало, а?

Няма коментари:

Публикуване на коментар