четвъртък, 5 март 2015 г.

Комодо, март 2015

Лабуан Баджо е поредното малко градче на Флорес, но това, че се намира в най-западния край на острова и най-близо до централните острови на Индонезия, се отразява видимо на атмосферата му. 
Тук кипи един доста по-активен и отворен към света живот – на пристанището тръгват и пристигат кораби, търговията процъфтява, а и по улиците често се мяркат европейски лица – нещо, което бяхме позабравили, докато скитахме в най-източните части на страната.

Хотели има предостатъчно и за всякакъв вкус – особено по централната улица, която върви на юг успоредно на брега. Залезът е прекрасен – градчето гледа на запад и слънцето се скрива зад разхвърляните островчета в големия залив на Лабуан Баджо. 

Оживлението обаче не стихва с притъмняването – разни капанчета продължават да примамват пристигналите отдалеч гости с екзотична кухня, обещания за свободен достъп до интернет (рядко спазвани, впрочем) и оферти за различни обиколки по суша и вода. 

Лабуан Баджо е отправна точка за различни по продължителност пътувания из залива и посещение на Националния парк Комодо – обиталището на легендарните Комодски дракони или Комодски варани. Безбройните агенции в градчето предлагат 1-, 2- или 3-дневни обиколки на двата основни острова, където се срещат драконите – Ринча и Комодо, както и посещение на местни рибарски селища, гмуркане, плуване с шнорхел и маска около подводни коралови рифове и около обиталищата на манта-рей. Кипи оживен пазарлък, борбата за клиенти е жестока, но и картелното споразумение държи цените на достатъчно високи нива. 

Всичките ни проучвания за възможности да се заобиколят агентите и да се избегнат таксите за посещение на Комодо, не водят до нищо – системата работи твърде добре и всички по някакъв начин участват: кой с организация, кой с транспорт, кой с комуникация с властите... Накрая кандисваме да се включим в еднодневен трип, за който получаваме обещание да видим истински дракони и да плуваме с шнорхел и маска на коралов риф. 

Така се озоваваме в една лодка с още 7 любители на дивата природа от Холандия, Швейцария, Франция и Испания. 



Не усещаме как преминаваме от брега на Флорес към бреговата ивица на Ринча – единият от двата острова, на които живее Комодския варан. Бреговете са безлюдни – повечето острови тук не са населени, тук-там има някое малко рибарско селище. 




Сушата тук е безводна и негостоприемна и това е една от причините доказателства за съществуването на Комодския дракон да е нямало до началото на 20-и век. 

Посрещат ни рейнджърите на парка Комодо – униформени младежи с по една яка сопа с разклонение в края. 




Въпреки огромните си размери – до 3 м дължина и около 100 кг тегло – вараните са много бързи на кратки разстояния и приближаването до тях не е безопасно. 

Първия варан виждаме още преди да сме преминали официалния вход на парка – той лежи в сянката на мангровата горичка и изглежда повече като препарирано чучело, отколкото като жив гущер. 




Около дървената наколна барака на кухнята са налягали 6-7 огромни гущера, някои докъм 3 метра. Слънцето е силно и те се спасяват от жегата в сянката на дърветата и постройките. Лежат неподвижно като... варани. 




Рейнджърът им подхвърля кора от банан и те се спускат към нея с неочаквана пъргавина. Яките им крака с по пет пръста с огромни нокти повдигат масивното тяло и им позволяват да се придвижват достатъчно бързо. 






Допреди няколко години рейнджърите са хранели вараните с кози, но тази практика вече е прекратена – дали за да се запази естественият им начин на живот, дали за да не се приучават към лагера. Подозирам все пак, че тези няколко чудовища не се навъртат съвсем безкористно наоколо, за да доставят удоволствие на посетителите на парка. Вероятно рейнджърите все пак им дават някаква храна, за да има гарантирано някое и друго животно наоколо и да не си тръгват гостите разочаровани. Вероятността случайно да срещнеш див варан в гората или саванните територии на острова е твърде малка и популярността на парка би могла да пострада.



С такива гущерчета се хранят бебетата-варани.
Вараните нямат собствена територия и могат да живеят както поотделно, така и на групи. Загадка е защо съотношението на мъжки към женски е 3,4/1, което означава че по време на размножителния период между мъжките започват епични битки в стил сумо – огромните гущери се изправят на задните си крака, като се подпират на опашките си, а с предните се опитват да съборят противника. Загадка също така е защо варани с такива чудовищни размери има само тук – на островите Комодо и Ринча, като общият им брой едва надхвърля 2000 екземпляра. Загадка е дори как такова голямо животно е успяло да остане встрани от вниманието на изследователите – едва през 1910 г. холандска експедиция отстрелва два комодски варана и представя чучелата им като доказателство за съществуването на митичните чудовища...

Торен бръмбар търкаля топче биволски изпражнения.



Други обитатели на парка освен един бивол и няколко мегапода така и не срещаме. Едва на връщане към лагера рейнджърите се развикват и ни показват едно бебе-варанче, на около 10 месеца, което с бясна скорост се носи през ниската трева от едно дърво към друго. Спасява животец, горкичкото.





Жадни, гладни, прегрели от слънцето след обиколката на драконовия остров, се качваме на лодката, където ни връчват по бутилка вода и кутия с ориз и пържено яйце. Точно навреме. Докато хапнем обяда и поотморим, пристигаме до следващата атракция за деня – кораловите градини.





Мидички на плажа.

Осигурили са ни шнорхели, маски и плавници по мярка, не губим време и нагазваме в топлата вода. За мен това е първи опит с такова снаряжение, не съм и голяма плувкиня, така че малко се притеснявам дали няма да обогатя флората и фауната на дъното. Станислав има опит от нашето море, което пък го прави скептичен в очакванията му за гледки и преживявания. Обаче колкото по-навътре влизаме, толкова повече се сгъстява килимът от корали – големи колкото гигантска тиква и нагънати като мозъци, ситни като тревичка с наниз от роса, остри и разклонени като еленови рога, фуниевидни, спираловидни, гъбовидни... Бели, розови, червени, лилави, черни със зелени връхчета, сини с лазурни петна... Твърди като скала и меки като медуза... На големи лехи от еднакви корали или в пъстра смесица от всякакви видове... И сред цялото това неописуемо великолепие – ята, орляци, рояци разноцветни риби. 
Напълно съм изумена. Забравила съм за страха от дълбокото, за неумението си плувам добре – аз съм една от малките зелени рибки, които дружно се стрелкат напред-назад, размахвам перки и пляскам с опашка...



Краят на деня настъпва в пълно умиротворение. Вече никой няма сили за приказки или разходки – само седим и гледаме как зелените брегове се отразяват в синята вода, как облаците покриват небето, вълните се надигат бавно, а ние акостираме отново в Лабуан Баджо.

Повече за Комодо и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

неделя, 1 март 2015 г.

Флорес, февруари 2015

Като погледнеш картата на региона, направо си плаче за една пряка линия Макасар – Флорес: има-няма 1000 км море право на юг – и си там. Разпитваме наляво-надясно, ровим за информация в интернет и ето че истината изплува: има кораб, който може да ни свърши работа. Планирането се прави месец за месец и рейсове до Флорес има веднъж на две седмици. В края на краищата не успяваме да се класираме на кораба за Лабуан Баджо, който ни дава по-близък достъп до западния край на Флорес и Комодо, но се сдобиваме с билети за Маумере – пристанище, за което не сме чували никога до сега, но пък все пак на набелязания от нас остров. Цената ни устройва – по 35 лв. на човек в каюта с 6 койки. Това си е направо лукс, при положение, че за 2-3 лв. по-малко ще трябва да пътуваме в общо помещение и евентуално да спим на пода. 


Спазваме предупреждението, че трябва да се явим на Pelabuhan пасажерското пристанище на Макасар, два часа преди обявения час на плаване. В 9 вечерта сме на входа на пристанището. Гледката е като във филм за бежанска вълна: под мъждивата светлина на електрически крушки се е събрала тълпа от мъже, жени и деца, нарамили торби, чанти, кашони и денкове. Между щуращите се напред-назад и насядали по земята пътници се бутат търговци на дребно, които предлагат вода, кафе, разтворими супи, нарязани чували за постелки за спане и разноцветни балони, сред които преобладават образите на Маша и Мечока. Екваториалната нощ е покрила всичко с лепкава задуха, няма и следа от полъх. 

Ние изваждаме билетите и ги размахваме под носа на служителя на входа. Човекът демонстрира искрен възторг от факта, че сме решили да отидем в Маумере и ни уведомява, че вместо в 23 часа, корабът ни ще тръгне в един през нощта. При мисълта, че ще трябва да прекараме още 4 часа прави в задухата и тълпата, силно помръкваме. Човекът ни влиза в положението и ни повежда навътре в сградата, където се оказва, че има постна, но напълно прилична чакалня със седалки, вентилатори, тоалетна – и никакви хора.
Два часа по-късно любезният ни придружител ни повежда през апокалиптична тълпа от пътници, хамали и дезориентирани особи, които се блъскат по кея и стигаме до трапа на кораба. Нещата се подреждат неочаквано добре – вместо да сме в отделни каюти мъже/жени с по още 5 индонезийски спътника, както се очакваше според билетите ни, ние сме само двамата в каюта за шестима. Леглата са мърлявки и от климатика лъха студ, но нали за това си имаме спални чували. Падаме и заспиваме.






Целия следващ ден прекарваме в усамотение в каютата, като излизаме само за да вземем душ или да погледаме безбрежното море Флорес. От хоризонт до хоризонт се вижда само вода. Единствено летящите риби разнообразяват монотонността на гладката водна шир – прелитат като ята сребристи бързокрили птици на невероятни разстояния, само опашките им докосват от време на време водата и се изстрелват за нов полет от стотина метра. Някъде късно следобед стадо делфини за кратко ни придружава – гладките им гърбове и острите гръбни перки описват плавни дъги над водата, но изглежда и на тях им доскучава равномерния ход на кораба. А може би ги потриса боклукът, който лети от всички палуби. Индонезийците нямат притеснения да хвърлят всеки отпадък, който им се появи в ръцете право в морето. 






Привечер небето се смръщва и хоризонтът почернява – задава се буря. Питаме се дали не сме били твърде самонадеяни да се доверим на опита на индонезийския капитан. Вярно, че кръстосването на моретата е едно от основните занимания на индонезийците – как иначе би могла да съществува държава на 17 000 острова. Но също така е вярно, че инцидентите с индонезийски плавателни съдове не са изключение в световните новинарски емисии. Прибираме се в каютата с надеждата, че ще се доберем до брега преди бурята да ни застигне.

Когато акостираме в Маумере, пристанището е подгизнало от локви, но вече не вали. Цялото вавилонско стълпотворние на кораба започва да се излива на брега. Около половин час наблюдаваме пъпленето на пътниците с чували и денкове надолу и върволицата от докери, забързани нагоре по трапа, за да изкарат някоя рупия от свалянето на багажа. 



Въоръжената охрана на кораба го пази от пиратски нападения.



Нямаме никаква представа къде е градът, как се стига до него, а и какво бихме могли да правим в това Маумере, в което сме се оказали толкова случайно. Нямаме пътеводител, интернет не сме виждали от 5 дни, местното население е преобладаващо с папуаски вид и говори само неговия си език. 
Значи сме точно където трябва.

В третия хотел, на чиято врата потропваме, е доста по-спретнато от предишните, единственото, което донякъде ни смущава, е дружната тълпа десетсантиметрови хлебарки, която изпитва силно желание да дели стаята с нас. Обръщаме внимание на стопанина на хотела върху този факт и той с помощта на персонала си неохотно започва да ги приканва да се изнесат в някое друго помещение. 

На сутринта Маумере ни се вижда далеч по-приветливо място. Набързо изследваме двете пресечки, които оформят централната му част. Единственото интересно нещо в него са полинезийските черти на болшинството от обитателите му. Като хора, изчели една камара юношески романи с участието на човекоядци от региона, всеки път потръпваме, когато видим щръкналата къдрава коса и тежки черти на черното лице на някой особено ярък представител на папуаския фенотип. И моментално ни олеква, когато същото това страховито лице се разлива в широка белозъба усмивка, щом срещне погледа ни. 









Пътят от Маумере за Мони е просто приказен. Широк е не повече от 3-4 метра, целият е в завои, изкачвания и спускания, но асфалтът е хубав, а гледката през прозореца – прекрасна. Не случайно този остров е наречен от португалците Флорес – наистина навсякъде всичко цъфти и зеленее, расте и се развива. 

Мони се състои предимно от всякакъв вид и род хотели и хотелчета. Използваме следобеда да посетим водопада, който подозрително напомня Костенския, да огледаме околността и да прекараме два часа в поредния дъжд на гости на новия ни познат Робърт – папуас, който в името на любовта се е отказал от кариерата на католически свещеник, а сега стопанисва няколко бунгала встрани от пътя, отглежда три деца и мечтае за собствено мащабно производство на екологично чиста храна по склоновете на вулкана Келимуту.








Келимуту е знаменитостта, която води хората в иначе с нищо незабележителното селце Мони. Той е забележителен с това, че в калдерата на вулкана има не едно, не две, а цели три езера, при това те менят цвета си с различна ритмичност и често се получава така, че две съседни езера са съвсем различно оцветени – едното е зелено, а другото – червено, например. Погледнато откъм гърлото на вулкана, право надолу от ръба на стръмния кратер с неговите жълтеникави скали, гледката изглежда като специално измислена.



Времето е прекрасно – в небето грее ярко слънце, леки бели облачета се гонят над главите ни, а на 100 метра право надолу под краката ни в контраст с жълтеникавите стени на кратера блестят синьо-зелените води на първото езеро на Келимуту. Още няколко крачки – и зад скалния ръб блесва и второто. За миг сме разочаровани – уцелили сме момент, в който двете езера имат почти еднакъв изумруден цвят. Очаквали сме ярък контраст между двете, но природата не се съобразява с нашите представи. Различните цветове на водите се дължат на различни минерали, които са разтворени във водата и тъй като двете езера имат различни подземни източници, които ги захранват, се получават разликите. Промяната на цвета на водата в едното или другото езеро зависи и от дъждовете, сезона и кой знае още какви неизвестни за нас фактори. Местните са смятали езерата за портите, през които душите отиват в отвъдното и всяка душа влиза в различен цвят вода в зависимост от възрастта на починалия и делата му приживе.








Не забравяме, че има и трето езеро във вулкана, така че се запътваме по пътеката нагоре по хълма с надеждата да го открием. И вярно – ето го, малко по-встрани от знаменитата двойка, в още по-дълбок кратер и с по-мрачно зелен оттенък. На най-високото място е направена площадка, от която може да се видят и трите езера, само че с фотоапарат трудно можеш да ги обхванеш едновременно – все някое се оказва зад гърба ти. 

По пътя надолу през джунглата ни застига гъста мъгла, която изтрива всяка представа за разстояние и превръща всяко дърво в призрачен силует. Заплющява пороен дъжд. Докато обличаме дъждобраните, от завесата на мъглата изскачат четирима папуаси, всеки с половинметрово мачете в ръка. Аха да се изплашим – и виждаме, че с другата си ръка държат над главите си по един огромен палмов лист, който да ги пази от дъжда, а физиономиите им са разтеглени от усмивки до ушите. Подминават ни със закачливи викове за силата на пороя и изчезват зад завоя към първото село. 







В селото пристигаме в късния следобед. Утре ни предстои ново пътуване на запад – да продължим да откриваме Флорес.
Петдесетте километра от Мони до Енде ни отнемат 3 часа. Пътят е все така красив и все така съставен от безкрайна поредица от завои. Буйна зеленина, пълноводни потоци, вулканични конуси, обрасли с гори, сенчести долини и огрени от слънцето върхове... На всеки завой – нови и нови хубости. А завои, както вече стана ясно, има бол.

Автогарите в тази част на Флорес са организирани по един и същи начин – за източните направления се спира на 4-5 км източно от града, за западните – съответно на 4-5 км на запад. В момента, в който стъпваме на земята, ни накачулват таксиджии с безумни предложения – явно въпреки избелелите тениски и ранички за тях имаме вид на тлъсти европейски портфейли, които спешно се нуждаят от изтупване. Накрая става ясно, че ще се возим до центъра на обичайната цена и те загубват интерес към нас.


След като обедната жега отминава, Енде вече не ни се вижда такова кошмарно място. Дори плажът, който откъм пазара е просто едно бунище, в по-централната част започва да ни се струва интересен с абсолютно черния си пясък – резултат от разбиването на черните вулканични скали от морските вълни. Градчето не е забележително с абсолютно нищо, освен с ореола на място, където е бил заточен индонезийския национален герой Сукарно и където е поставил основите на философията на индонезийската независимост. В центъра има и паметник на жертвите на земетресението от 1992 г. - пречупена часовникова кула със спрял на 13:28 часовник. С това атракциите на градчето май се изчерпват.



Черният пясък на плажа на Енде е покрит с камари пластмасови отпадъци




На сутринта намираме автобус до следващия град – Баджауа – и отново сме на път.

Островът се състои изцяло от планински масиви, резултат от бурна тектонична активност, и такива неща като проходи, долини, проломи липсват. Големи превозни средства не можеш да видиш – просто няма как да вземат завоите. Най-голямото нещо са 16-местни автобусчета, които превозват хора, стоки, а вероятно и капитали. При това положение всеки, който има проблем с вестибуларния апарат, прекарва половината пътуване в повръщане. 







В Баджауа се прехвърляме на друга кола, в която пътуваме с две гимназистки и майката на едната от тях – момичетата са били една седмица във ваканция в Баджауа и сега се връщат в Рутенг, където учат. Майката е бъбрива, засмяна и пълна с желание да общува. 




Спътниците ни без билет пътуват на покрива на колата


Рутенг е малко градче високо в планината и вечер е хладно, въпреки че екваторът е на един хвърлей оттук. Тук преобладава християнската общност – в града има няколко църкви и католически училища. В непосредствена близост се издига най-високият вулкан на Флорес, а над града се шири един от големите резервати на острова. 



Малката ученичка пази обувките си и се прибира от училище боса

Пътят от Рутенг към крайбрежието обаче е все така разлашкан от завои и катерения и спускания – 130-те км отнемат 4 часа, независимо че ги пътуваме с кола, а не с автобус. Наляво-надясно, нагоре-надолу – и ето ни в Лабуан Баджо.

Повече за Флорес и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.