Замбалес, януари 2015

Излизането от Манила започва още с напускането на хотела. По съвет на собственика отиваме пеша да спирка Quirino на електричката и оттам вземаме влакчето за спирка EDSA. Вземането не се оказва толкова лесно, защото успяваме да се натъпчем едва във втория влак, но скоро разбираме, че всъщност сме големи късметлии, защото на следващите спирки виждаме опашки от по няколкостотин човека, които се вият по перона и продължават по стълбището. 
Автобусът пристига на автогарата с точно един час закъснение и следва дълго и протяжно излизане от Манила – поне час и половина промъкване сред непроходимия трафик. 

Става все по-тъмно. Преминаваме през безкраен низ от градчета с имена на светци – Сан Нарцисо, Сан Марселино, Сан Фелипе – и се надяваме небесните им закрилница да са на наша страна в сгъстяващия се мрак. Градчета е доста силна дума за бледото скупчване на няколко къщурки, тук-там осветени с мижава крушка, покрай които се носим в нощта. Никакъв признак на обществени пространства, пригодни за приемане на окъснели пътници. Плахо питаме кондуктора на автобуса дали има хотел в Ботолан и той ни успокоява с енергично кимане. В 9 и половина вечерта радостното му съобщение ни известява, че сме пристигнали в мечтаната дестинация. Малко е тъмничко и страшничко да слезем от защитеното пространство на автобуса насред нищото, ама къде ще ходим. Слизаме си и започваме да се оглеждаме.

Веселата групичка младежи, която прави компания на момичето от бензиностанцията, ни обяснява, че хотел има в близкия град Иба, до който можем да стигнем за 3 до 5 минути с помощта на вездесъщите трициклети. Връщаме до малко светло петно покрай пътя, където се надяваме да хванем някой от преминаващите автобуси или джипове.

Вместо това хващаме шофьор на камион, който на разпитването ни реагира с „Хайде, качвайте се!“. Автостоп във Филипините? Посред нощ?

Може.

Човекът ни стоварва пред входа на импозантна сграда с успокоителния надпис „Хотел Санта Сесилия“ , където ни зашеметяват с някакви космически цени, но поне ни упътват към евтиния вариант на местното гостоприемство - „Mama Dear“. Някъде към 11 вечерта се оказваме щастливи обитатели на стая без душ, но за сметка на това с телевизор без дистанционно. На кого му пука, нали не сме на улицата.

Сутринта в Иба е прекрасна. На всеки ъгъл предлагат кифлички и кексчета за без пари, кафето в „7/11“ компенсира липсата на интерес към тази напитка във Филипините, дори и липсата на книжарница, от която да си купим карта на острова, може да се преглътне. В църквата има сватба. Булката е значително бременна, младоженецът се усмихва малко измъчено, така че имаме простор да си измисляме истории за тяхната връзка. 

Малък и спретнат мол, безкрайна върволица от дюкянчета и магазинчета и поне 10 училища допълват картинката за столицата на провинция Замбалес. 
Филипините са разположени на 7107 острова, от които 700 са населени. Най-гъсто населената част не само в страната, но и в света, е Метро Манила – градът с предградията, където буквално си ходят по главите. Така че тук, в провинция Замбалес, няма какво да се оплакваме. 

Разглеждаме внимателно картата на провинцията, която виси в мола, и единодушно решаваме, че най-добрият начин да се доберем до морето е като се замъкнем до Масинлок. Така че хващаме първия микробус, който заявява готовност да ни вози до Масинлок и смело се отправяме нататък.

В микробуса се заговаряме се бъбрива леля със старателно избелено с кремове лице. Тя ни обезсърчава, че в Масинлок няма какво да дирим, по-добре да идем в Кандилария, където има прекрасни плажове. Към нея се присъединява и един младеж от предната седалка, който дори дава инструкции на шофьора да ни кара направо в Кандилария. Тук вече ние се заинатяваме и щом виждаме надписа „Масинлок“, настояваме да слезем. Те ще ни кажат на нас къде да идем!

Е, вярно, прави се оказват – в Масинлок няма никакви плажове. И като цяло е едно забутано и напечено от слънцето градче. За сметка на това пък попадаме на очарователна каменна църква, обрасла с мъхове и тропическа растителност. Точно над олтара й живее цяла колония прилепи, които през деня висят надолу с главите от свода и придават доста двусмислен вид на кръста, над който се поклащат... 

Църквата в Масинлок

Обедното слънце ни подканя да търсим решение за деня – и все пак се запътваме към Кандилария. След 15 минути с автобус се стоварваме на нещо като площад. Къде са плажовете!? Мятаме раниците на гръб – и леви-десни! - отмахваме 2-3 километра през китни кварталчета с къде по-нови, къде по-стари къщи и вилички. Ето го морето!

Плажът е наистина безкраен. И безлюден. Пясъкът е тъмен, точно в обедната жега не се докосва с бос крак. Морето плиска кротки вълнички. Всичко е като по поръчка, само че – къде ще се настаним? Нито хотел, нито бунгало, нито къмпинг... Само няколко рибарски лодки с характерните за региона бамбукови балансьори отстрани нарушават монотонността на пейзажа. 

Виждаме няколко бамбукови навеса с пейки, маси и лежанки под тях. Група енориаши от баптистката църква на Масинлок начело с техния пастор са разпънали софрите като на пикник и очевидно се чувстват много добре. Пасторът е млад мъж с малка дъщеричка и веднага ни взема под крилото си – разпитва ни кои сме, защо сме тук, къде искаме да отидем, а когато разбира, че търсим нещо за обяд, ни изпраща почерпка във вид на две чинии със спагети от техния пикник. 

Влизаме в сложни преговори със собственичката на единствената стая под наем наоколо и с помощта на пастора успяваме да се спазарим за 12-13 лв. на нощ да станем временни обитатели на спартанската стаичка. От верандата ни се вижда как вълните ближат пясъчния бряг и децата на рибарите се боричкат във водата.

Прекарваме следобеда с вълненията на рибарите – тичаме подире им, докато издърпват огромната си мрежа, дори даваме по едно рамо, но виждаме, че тази работа не е толкова лесна. 

След близо два часа дружна работа на брега излиза мрежата с около 10-12 кила дребна риба, няколко сепии и едно-две по-едри парчета. 

Говорим си с пастора за Филипините, за България и Европа. Той е горд, че е образован, дори е учил в Манила и може да се справя с английския, за разлика от повечето хора от провинцията, които говорят само местния език тагалог. Пасторът е много горд с принадлежността си към баптистката църква, на няколко пъти я изтъква като един вид гаранция, че е добър и почтен човек. Предупреждава ни да не се доверяваме на случайни хора във Филипините, въпреки че повечето филипинци са добри и гостоприемни люде. 

С пастора се разделяме, като отнасяме гореща покана да му гостуваме в баптистката църква в Масинлок, когато имаме път натам. Той натоварва многочислената си група на джипа, с който са пристигнали, и се отправят към ежедневието си.  

На връщане от разходката гледаме как децата на рибарите се плацикат на прибоя и си даваме сметка, че да гледаш деца тук е съвсем различно, отколкото в града – на практика, задачата ти е да им осигуриш нещо за ядене, оттам нататък не са застрашени нито от прегазване, нито от отвличане, нито от измръзване или изгубване, така че разполагат с пълна свобода да правят каквото си искат по цял ден. 

Вечерта виждаме как насред оживените разговори и изблици на смях на това малко, първично общество едно момиче изважда таблет и се заравя в него и разбираме, че няма начин никой да бъде изолиран от света в някакъв идиличен, обособен рай. И няма друг вариант да помогнеш на тези деца на природата да се справят със света, който идва към тях, освен да им дадеш знания за него и умения да отсяват истина от лъжа. Може би затова и 9-те деца на нашата хазяйка Бинг ходят на училище - което, впрочем, е задължително на Филипините от 4-годишна възраст. Тук виждаме на стените на всяко училище изписани неговата мисия и визия, на входа или на оградата стои списък с учителите и служителите, на много места на винил са извадени снимките на най-добрите ученици и техните постижения. Вижда се, че училището се опитва всячески да представи своята работа пред обществеността, а тя му отвръща със зачитане.

С тези размисли се връщаме към рибарското селище за вечерята – три от уловените днес сепии са изпържени за нас. Залезът над Южнокитайско море е пурпурен, бирата „Ред хорс“ - краят на още един прекрасен ден на Филипините.

Повече за крайбрежието на остров Лусон и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.