Посещението в Дарамшала остана за нас неизпълнена
мечта от предишното пътуване в Индия. Тогава един неочакван циклон
влоши рязко времето и пътищата бяха засипани с непредвиден сняг – абе,
„зимата ги изненада“ - а времето, с което разполагахме, не позволяваше
да изчакаме по-благоприятно развитие на събитията. Затова този път не
си правим сериозни планове, но все си имаме едно наум, че има едно
място, което ни чака. Още повече, че пътешествието ни тази година
започна от Шри Ланка, където будизмът е силно представен, така че
завършването на скитането там, където Далай Лама е намерил убежище,
идва някак съвсем естествено. А и избирането на Дарамшала за
най-северна точка на нашето пътуване завършва катеренето по глобуса от
6-ия до 32-ия паралел – една трета от Северното полукълбо.
Когато автобусът започва да катери витките на пътя нагоре в Хималаите, все още не можем да повярваме, че сме на път да случим и тази идея. След прашните полупустинни равнини на Раджастан и Пунджаб зелените хълмове ни се виждат като спасителен остров. Гледката от селищата край пътя не е много различна от долу в равнината – все същите малки дюкянчета, гостилнички, натурии, боклуци, работещи хора и клечащи безделници, купища боклуци и прах – но над тях започват да се извисяват гори от пинии и се откриват снежните върхове. Изкачването не е толкова стръмно, колкото за Шимла, но разликата в надморската височина скоро започва да се усеща – сметя се растителността по хълмовете и край пътя започват да се появават стада планински маймуни.
Дарамшала не измамва очакванията ни – виси на склона като картина на стената. Стръмните стълби нагоре от автогарата ни отвеждат в тесни улички, застроени с притиснати една в друга сгради. Понякога не можеш да разбереш кое е дворче, кое – проход между сградите, а пресечките често се оказват стълбища, отвеждащи в други нива на града. Въпреки очакванията ни, жителите на Дарамшала преобладаващо са индийци, а не тибетци – все пак това си е индийско градче. Има доста магазини, насочени предимно към гостите на града – сувенири, изделия на местните занаяти, няколко по-големи (спрямо обичайните дюкянчета) магазина за маркови стоки. Странно е обаче, че в понеделник повечето от тях не работят – на поста си са само дежурните продавачи на чай, зеленчуци и гостилничарите.
Озадачени сме, че в Дарамшала не се усеща натрапчиво присъствие на будизма, дори се чудим дали сме на правилното място – все пак тук бе трябвало да е резиденцията на Далай Лама, нещо като Меката или Ватикана на будистите. Скоро разбираме, че резиденцията се намира на 8 километра нагоре в планината, в друго селище, McLeod Ganj. Отклоняваме настойчивите предложения на местните туристически предприемачи да ни закарат до там с кола и се качваме на междуградския автобус. Очакваме, че ще е пълен с тълпи поклонници, но в действителност се оказва, че пътниците са хора, които пътуват по ежедневните си дела из селата и кварталите на из планината и поклонничеството малко ги вълнува.
McLeod Ganj прилича на Дарамшала, но е доста по-малко и по-туристически ориентирано селище. Двете му успоредни главни улици преминават от двете страни на пъстрия будистки храм в центъра на селището и са препълнени с магазинчета за сувенири и тибетски стоки – от ръчно плетени жилетки и чорапи, през бронзови фигурки, до купи и звънчета за будистките ритуали. Будизмът тук е навсякъде – в храмовете, в магазините, по улиците. На всяка крачка по улицата, във всако второ кафе се натъкваш на монаси на всякаква възраст във виненочервени раса. Повечето са с монголоидните черти на тибетци, но има и немалко от други народи. Приликата на някои по-възрастни монаси с Далай Лама предизвиква оживление и шеги, но истината е, че самият Далай Лама живее в резидеция на хълма, достъпът до която за неканени гости като нас, е ограничен. Можем само да се разходим наоколо, да обиколим резидецията покрай оградата и да се убедим, че поне външно се отличава със скромност и липса на претенциозност. Охраната е бдителна, но любезна – отговаря на въпросите ни с усмивка, но е безкомпромисна по отношение на правилата.
Хълмът на резиденцията е подпрян от каменна стена, покрай която минава и пътят. Всеки ръб на стената е зает от пъстро нашарени с надписи каменни плочи с различни размери – от големината на една длан, до поне един квадратен метър площ. Текстът на плочите ни затруднява поради непознатата писменост, но на някои места виждаме и надписи на английски „Free Tibet” и се досещаме какви желания са въплътили хората в издълбаването и оцветяването на плочките. Откакто Китай превзема Тибет, мечтата на многобройните тибетски бежанци за връщане в родината не умира.
Пътят покрай резиденцията ни отвежда до още един будистки храм – този път, разположен извън града, на склона, обърнат към долината. Самият храм не е голям, но цялата поляна около него пъстрее от хилядите разноцветни знаменца, наредени по дължината на опънатите от върха на светилището въжета. Отново се натъкваме на обичая да се наричат желания като се оставят каменни плочки на пирамида: на поляната се извисяват няколко различини по големина пирамиди, които затрогват със своята временност и чувствителност към околната среда – нито присъствието им, нито разрушаването им уврежда природата. Разбира се, не пропускаме случая да добавим и нашето камъче към купчината. Ритуалът, както повечето от будистките ритуали, е лишен от пищност и показност, той си остава индивидуалният акт на твоето лично приобщаване към световния дух. Будизмът е най-неагресивната в това отношение религия, никой нищо не те задължава да правиш – нито да се събуваш, за да влезеш в храма, нито да обличаш специално облекло, нито да изпълняваш задължителни ритуали. Всичко е оставено на вътрешното ти усещане. От друга страна, ако чувстваш нужда да извършиш някой ритуал, никой не ти пречи. В резултат от натрупания опит от общуване с различни религиозни общности ние сме малко предпазливи в предприемането на някакви действия в светите места, но тук никой не ни се меси. Дори въртенето на големия молитвен барабан е достъпно за всеки, който има желание да го направи. Наистина има нещо трогателно в усещането да изпратиш молитва като завъртиш барабана – и то се повтаря не само при големия, но и при стотиците малки, наредени в редици по стените на храма. Дори за външни хора като нас е въодушевяващо преживяване.
Цялата атмосфера на приемане и разбиране, характерна за будизма, се усеща не само в селището, но и наоколо. Слизаме към Дарамшала пеша, за да имаме възможност да се насладим на гледките на снежни пикове, скалисти склонове, гористи хълмове и поляни, които се променят на всеки завой, наслагват се в спиращи дъха картини и будят възхищение и респект към планината. Навсякъде наоколо е пълно с военни поделения – статутът на Далай Лама предполага засилени мерки за сигурност – но хората на постовете са любезни и усмихнати, готови да те упътят и да ти пожелаят приятен ден. Единственото ни притеснение са стадата маймуни, които се носят по клоните на дърветата покрай пътя, изскачат от засада и не си сигурен дали ще го ударят на просия или на кражби. Все пак слизаме до Дарамшала без инциденти.
Когато автобусът започва да катери витките на пътя нагоре в Хималаите, все още не можем да повярваме, че сме на път да случим и тази идея. След прашните полупустинни равнини на Раджастан и Пунджаб зелените хълмове ни се виждат като спасителен остров. Гледката от селищата край пътя не е много различна от долу в равнината – все същите малки дюкянчета, гостилнички, натурии, боклуци, работещи хора и клечащи безделници, купища боклуци и прах – но над тях започват да се извисяват гори от пинии и се откриват снежните върхове. Изкачването не е толкова стръмно, колкото за Шимла, но разликата в надморската височина скоро започва да се усеща – сметя се растителността по хълмовете и край пътя започват да се появават стада планински маймуни.
Дарамшала не измамва очакванията ни – виси на склона като картина на стената. Стръмните стълби нагоре от автогарата ни отвеждат в тесни улички, застроени с притиснати една в друга сгради. Понякога не можеш да разбереш кое е дворче, кое – проход между сградите, а пресечките често се оказват стълбища, отвеждащи в други нива на града. Въпреки очакванията ни, жителите на Дарамшала преобладаващо са индийци, а не тибетци – все пак това си е индийско градче. Има доста магазини, насочени предимно към гостите на града – сувенири, изделия на местните занаяти, няколко по-големи (спрямо обичайните дюкянчета) магазина за маркови стоки. Странно е обаче, че в понеделник повечето от тях не работят – на поста си са само дежурните продавачи на чай, зеленчуци и гостилничарите.
Озадачени сме, че в Дарамшала не се усеща натрапчиво присъствие на будизма, дори се чудим дали сме на правилното място – все пак тук бе трябвало да е резиденцията на Далай Лама, нещо като Меката или Ватикана на будистите. Скоро разбираме, че резиденцията се намира на 8 километра нагоре в планината, в друго селище, McLeod Ganj. Отклоняваме настойчивите предложения на местните туристически предприемачи да ни закарат до там с кола и се качваме на междуградския автобус. Очакваме, че ще е пълен с тълпи поклонници, но в действителност се оказва, че пътниците са хора, които пътуват по ежедневните си дела из селата и кварталите на из планината и поклонничеството малко ги вълнува.
McLeod Ganj прилича на Дарамшала, но е доста по-малко и по-туристически ориентирано селище. Двете му успоредни главни улици преминават от двете страни на пъстрия будистки храм в центъра на селището и са препълнени с магазинчета за сувенири и тибетски стоки – от ръчно плетени жилетки и чорапи, през бронзови фигурки, до купи и звънчета за будистките ритуали. Будизмът тук е навсякъде – в храмовете, в магазините, по улиците. На всяка крачка по улицата, във всако второ кафе се натъкваш на монаси на всякаква възраст във виненочервени раса. Повечето са с монголоидните черти на тибетци, но има и немалко от други народи. Приликата на някои по-възрастни монаси с Далай Лама предизвиква оживление и шеги, но истината е, че самият Далай Лама живее в резидеция на хълма, достъпът до която за неканени гости като нас, е ограничен. Можем само да се разходим наоколо, да обиколим резидецията покрай оградата и да се убедим, че поне външно се отличава със скромност и липса на претенциозност. Охраната е бдителна, но любезна – отговаря на въпросите ни с усмивка, но е безкомпромисна по отношение на правилата.
Хълмът на резиденцията е подпрян от каменна стена, покрай която минава и пътят. Всеки ръб на стената е зает от пъстро нашарени с надписи каменни плочи с различни размери – от големината на една длан, до поне един квадратен метър площ. Текстът на плочите ни затруднява поради непознатата писменост, но на някои места виждаме и надписи на английски „Free Tibet” и се досещаме какви желания са въплътили хората в издълбаването и оцветяването на плочките. Откакто Китай превзема Тибет, мечтата на многобройните тибетски бежанци за връщане в родината не умира.
Пътят покрай резиденцията ни отвежда до още един будистки храм – този път, разположен извън града, на склона, обърнат към долината. Самият храм не е голям, но цялата поляна около него пъстрее от хилядите разноцветни знаменца, наредени по дължината на опънатите от върха на светилището въжета. Отново се натъкваме на обичая да се наричат желания като се оставят каменни плочки на пирамида: на поляната се извисяват няколко различини по големина пирамиди, които затрогват със своята временност и чувствителност към околната среда – нито присъствието им, нито разрушаването им уврежда природата. Разбира се, не пропускаме случая да добавим и нашето камъче към купчината. Ритуалът, както повечето от будистките ритуали, е лишен от пищност и показност, той си остава индивидуалният акт на твоето лично приобщаване към световния дух. Будизмът е най-неагресивната в това отношение религия, никой нищо не те задължава да правиш – нито да се събуваш, за да влезеш в храма, нито да обличаш специално облекло, нито да изпълняваш задължителни ритуали. Всичко е оставено на вътрешното ти усещане. От друга страна, ако чувстваш нужда да извършиш някой ритуал, никой не ти пречи. В резултат от натрупания опит от общуване с различни религиозни общности ние сме малко предпазливи в предприемането на някакви действия в светите места, но тук никой не ни се меси. Дори въртенето на големия молитвен барабан е достъпно за всеки, който има желание да го направи. Наистина има нещо трогателно в усещането да изпратиш молитва като завъртиш барабана – и то се повтаря не само при големия, но и при стотиците малки, наредени в редици по стените на храма. Дори за външни хора като нас е въодушевяващо преживяване.
Цялата атмосфера на приемане и разбиране, характерна за будизма, се усеща не само в селището, но и наоколо. Слизаме към Дарамшала пеша, за да имаме възможност да се насладим на гледките на снежни пикове, скалисти склонове, гористи хълмове и поляни, които се променят на всеки завой, наслагват се в спиращи дъха картини и будят възхищение и респект към планината. Навсякъде наоколо е пълно с военни поделения – статутът на Далай Лама предполага засилени мерки за сигурност – но хората на постовете са любезни и усмихнати, готови да те упътят и да ти пожелаят приятен ден. Единственото ни притеснение са стадата маймуни, които се носят по клоните на дърветата покрай пътя, изскачат от засада и не си сигурен дали ще го ударят на просия или на кражби. Все пак слизаме до Дарамшала без инциденти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар