Аджанта, февруари 2012 г.

Аджанта е по-стара от Елора и това й личи. Целият комплекс е разположен на един завой на реката, по-компактен е, манастирите са доста по-малки и по-скромни, а бройката им е по-малка – едва 29. Липсват размахът и смелостта на строителите на Елора – онова почти безразсъдно навлизане във всички нива на скалата, преплитането на външно и вътрешно, лабиринтите от преливащи едно в друго помещения. В Аджанта манастирите имат почти една и съща структура – открита веранда с колони, основна зала, заобиколена от пилари, няколко странични килии и основно светилище. Повечето храмове имат само една тясна врата, през която да влиза светлината и затова тънат в мрак. Първите пещери датират от 1 век от н.е., последните – от шести-седми. Има и няколко недовършени манастира, в които могат да се проследят процесите на навлизане в скалата: прокопаването на няколко основни канала, задаването на ниво на пода, оставянето на масиви за колони. Дали защото предшества Елора, дали защото всичките й манастири са будистки, а те отстъпват по пищност на украсата на хиндуистките и джайнистките – но Аджанта може да се възприема като бледо подобие на другия комплекс... Ако не бяха стенописите.
А те са поразителни.
В мрака на пещерите светлината на фенерчето изведнъж изтръгва от тъмнината живи, реалистични и непосредствени изображения на лица, тела, градски сцени и природни картини. Сякаш от дълбините на времето изскачат гъвкава красавица или силен младеж, надникват в настоящето и отново потъват в миналото, отнасяйки със себе загадката за историята, която се е опитал да разкаже преди почти 2000 години незнаен художник. Какви мисли са го вълнували, докато на светлината на свещи е смесвал боите и е пресъздавал яркия и пъстър живот навън? Защо в обителта на будистките монаси, дълбаещи скалата в търсене на уединение, са се появили тези пълни с живот и страст картини, които спират дъха и на преситения от изображения съвременник? Едва ли ще получим напълно достоверен отговор на тези въпроси. Остава ни само да се доверим на сетивата си и да се опитаме да отнесем със себе си колкото може повече спомени за приказния свят на Аджанта.
Голяма част от стенописите са повредени от времето и влагата в пещерите. Там, където са останали достатъчно ясни следи, реставраторите работят с пълна сила. И Елора, и Аджанта са обявени от ЮНЕСКО за част от световното историческо наследство и работата по съхранението им е поставена наистина на широка нога. Интересно е, че и на двете места успяват да я вършат, без да затварят комплексите за посетители. И потокът не спира – семейства, туристически групи, цели класове ученици от всякаква възраст – от най-малките буболечета, дето те е страх да не ги настъпиш и смачкаш по невнимание до дангалаци с наболи мустаци. Аджанта се намира навътре в каньона на реката и до нея се стига със специален автобус, който те взема от новопострения до шосето комплекс за обслужване на туристи. Организацията е строга: първо си купуваш билет, за да влезеш в туристическия комплекс, където те наскачат всякакви продавачи, готвачи, гидове и мошеници от разнообразен калибър; после си купуваш билет за локалния автобус, който те превозва на 4 км до входа на манастирите; там вече си купуваш входен билет и започваш да изкачваш стъпалата към комплекса. Те са направени много хубаво – с цветя и зеленина наоколо и малко паркче в основата – но са стръмнички, така че ако не искаш да се мориш, можеш да си наемеш носачи. Четирима здравеняци са на твое разположение – ще те тръшнат на дървен стол с възглавници на седалката и гърба, ще награбят двата дълги пръта, за които е завързан столът и в бодър тръс ще те понесат да разглеждаш манастирите. Няма опасност да ги изгубиш в тълпата – носят задължителни оранжеви жилетки, което ги отличава от заетите в охраната (облечени в каки), хората от поддръжката (в сини униформи) и персоналът, зает да те следи дали си събуваш обувките, когато влизаш в храма (мъже в бели ризи и жени с аквамаринени сарита). Както се вижда, сума ти народ си изкарва хляба покрай туристическите забележителности. Освен изброените дотук, има цяла плеяда продавачи на пътеводители, албуми, наръчници и най-важното – картички за обекта. Наистина не проумявам как е възможно да си докарваш доход от продажба на картички, на които трудно можеш да различиш точно кой обект представят, при положение, че и най-дрипавият посетител щрака собствени снимки ако не с фотоапарат, то поне с мобилен телефон. Индийците са наистина факири.
В Аджанта се подвизава още една група търговци – продавачите на полускъпоценни камъни. Тези хора демострират висока класа на илюзионистични способности: измъкват аметисти, корали, кристали, ахати откъде ли не, натикват ти ги в ръцете, замайват ти главата с предложения – кое от кое по-изгодни – правят на секундата големи отстъпки и пакетни продажби, дават ти нечувани бонуси и не мирясват, докато не си купиш шепа лъскави камъчета. Или не се качиш на автобуса в панически бяг, спасявайки се от тях. То, вярно, че в скалите на Аджанта има ахати и аметисти, но какъв ли ще да е този неизчерпаем добив, не знам.