От Мендоса до Сантяго де
Чиле има само 500 км, които според плановете на автобусната компания
трябва да изминем за 7 часа. Да, но разписанието очевидно е правено
преди свлачищата да затрупат пътя и не отчита реалностите. Тръгваме
бодричко в 7.30 сутринта, но още щом излизаме от района на безкрайните
лозови масиви в равнинната част около Мендоса, скоростта на придвижване
рязко спада. Макар че нашият шофьор е някакъв авантюрист, който смело
кара в насрещното, все пак дори на него му се налага да отчита простия
факт, че шосето е задръстено от колони бавнодвижещи се огромни камиони.
Няколкодневното затваряне на пътя е натрупало огромно напрежение, което в
момента намира отдушник в масовото юрване към Чили. Все пак не бива да
забравяме, че между двете страни тече усилен стокообмен, а затварянето
на пътя на практика блокира всяко придвижване за огромен регион наоколо –
нали най-близката възможност за пресичане на Андите отстои на 1000 км.
Ние сме сигурни, че пресичането на Андите няма как да е някакъв проблем – има редовен транспорт, значи ще да е нещо като минаването на Витиня. Андите обаче си имат собствено мнение по въпроса. Започва едно изкачване, което отначало ни се вижда твърде леко – широк път, плавни завои, пленителни гледки... Полека-лека навлизаме в дефилето на бурна мътна река. Като всяка река, и тази е натрупала по коритото си наноси, по които дълбае бразди, когато придойде. Браздите в наносите на тази река обаче са истински каньони с 20-метрови стени, достойни за всяка уважаваща себе си крепост – колко ли вода трябва да се смъкне от планината, с каква ли сила трябва да се носи, за да измие такъв каньон.... Изведнъж поглеждаме от малко по-голяма дистанция цялата картинка и виждаме, че огромните за нашите представи камиони всъщност са малки буболечета, пъплещи по дъното на речна долина, проектирана по мярката на някой Гаргантюа...
Постепенно се изкачваме на все по-голяма надморска височина. Зад гърба ни остава Успалата, градчето, в което се канехме да се пренесем, ако не бяха отворили пътя. Оказва се, че „градче“ е твърде амбициозно название за 50-ината къщи, струпани около пътя. Въпреки това си има приличен хостел, както и примамливи места за къмпиране – зад оградата на официалния къмпинг мерваме разветите пъстри знамена на опънатите между дърветата хамаци. Нагоре вече е царството на военните – тук-там някоя база, постове покрай пътя, патрулиращи джипове. Вижда се, че наближаваме границата с Чили и пада голямо охраняване. Ние обаче не сме заети толкова с проблемите на нерушимостта на държавната граница, колкото с последиците от доскорошните свлачища. Явно, че това не е нито първият, нито последният случай на наводняване в региона. За по-голяма устойчивост на пътя платното е излято от бетон, а не от асфалт. Вероятно откъм нужда от непрекъсната подмяна е добро решение, но пък на места друсането е такова, че се чувстваш точно като в бетонобъркачка. Жената зад нас започва да припява ритмична песничка, нещо като „Друс-друс, конче“, за да успокоява двете деца на коленете си, а двете момченца се заливат от смях, убедени, че майка им е организирала това страхотно друсане. И без да си притежател на особена фантазия можеш да си представиш помитащите всичко по пътя си кални потоци - достатъчно е да видиш могъщите реки засъхнала кал, които покриват част от хълмовете наоколо. Тежките разчистващи машини още работят, по пътят е пуснат, макар и само в едното платно. Тук-там калта е свалена до асфалт, но има и места, където е почистен само най-горният пласт, а движението става по остатъка от спечена кална маса и границите на пътя са обозначени със специално забити остри камъни.
При това положение няма как да сме особено бързи. На моменти дори спираме напълно за по десетина минути. Надяваме се да имаме шанса това да се случи и на входа на Природния парк „Аконкагуа“ при Пуенте дел Инка, за да имаме възможност да се насладим на гледката, но уви – точно там се случва да се движим доста стегнато, така че виждаме началото на безкрайното разлюляно море от високи върхове само за кратко.
Андите се оказват далеч по-страховити и негостоприемни планини, отколкото сме очаквали. Денят е хубав, грее силно слънце, в дълбокото синьо небе плуват леки бели облачета, но зъберите наоколо са застрашително надвесени, голи и мрачни въпреки безкрайната смяна на черно, червено, жълто, оранжево... Явно скалите са богати на разнообразни минерали, които им придават този пъстър вид, но мисълта, че може да ти се наложи да оцеляваш сред тях без надеждната закрила на сигурно превозно средство, добре натъпкана с храна и вода раница и закрила от палещото слънце, те хвърля в тих ужас. Нито дръвче, нито храстче, нито сенчица... Осъзнаваме, че на граничния пункт с Чили сме почти на височината на Мусала – а околните върхове гонят и надминават 6-те хиляди метра...
Границата с Чили минаваме безболезнено, макар и с голямо разтакаване. Граничният контрол е бърз, но джобенето от страна на митничарите е добросъвестно. Дори с кучета ни обследват за забранени стоки – а забранено е почти всичко: растения и животни и техните части, храни, произведения на изкуството, цигари, алкохол и пари в големи количества. Изглежда, че все пак контрабандата процъфтява, защото след като преживяваме проверката, една от спътничките ни тръгва да обикаля автобуса и да си събира от хората стековете цигари, които са й направили услуга да пренесат. Кога им ги е раздала, не сме разбрали. Чак ни е обидно, че не ни е предложила и на нас да се включим в схемата – явно изглеждаме толкова извън нормата, че се е побояла да не събудим съмнения.
След като сме изкачили превала, смятаме, че спускането ще е къде-къде по-леко. Да, ама не. Планината откъм Чили е още по-стръмна и сипеите са още по-безкрайни. На места пътят буквално се гмурва под сипея – направени са тунели, пресичащи склона, върху които да се излива мощта на падащите камъни, когато се понесат надолу. Тъкмо сме преодолели поредното огромно свлачище – и нова задачка: започва поредица от 28 завоя, всеки на 180 градуса, която превръща склона в огромно стълбище, по което пъпли безкрайна змия от гигантски камиони и двуетажни автобуси. По този път почти не срещаме леки автомобили – явно усилието за преодоляването му е толкова голямо, че за дребни мащаби просто не се връзва сметката. Но пък определено сме късметлии – уцелваме точно периода, в който е пуснато движението в нашата посока и със съжаление гледаме километричните опашки от чакащи с часове реда си за ползване на пътя автомобили в насрещното платно.
Най-после сме в ниското. Разликата между аржентинската и чилийската страна на планината веднага се набива на очи. Няма ги безкрайните зелени полета. Наоколо са сухи хълмове, покрити с рядката четина на криви дървета и огромни кактуси, извикващи в съзнанието ти думата „текила“. Бедността е крещяща – цели селища от отпадъчни материали профучават от двете страни на пътя. Дори и съвсем долу, където лозята завземат ниските части на долините, бунгалото представлява очевиден признак на просперитет.
Навлизаме в Сантяго през безкрайна поредица от бедняшки квартали, за разнообразие прекъсвана от някое голямо предприятие. Дори пътят от автогарата до центъра, който традиционно преодоляваме пеша, минава през квартали с преобладаващ брой бедни занаятчийски работилнички и повече от скромни къщички. Впрочем, за малко да излъжа – по изключение не изминаваме целия път пеша. На един ъгъл се обръщаме за упътване към полицаите в спряла служебна кола, те с общи усилия и вътрешни консултации успяват да ни насочат в правилната посока, но след малко ни застигат и ни предлагат да ни повозят, за да стигнем по-лесно. Шансът не е за изпускане и се озоваваме на задната седалка на полицейската кола, почти наседнали папките и шапките на полицаите. Никога досега не сме се возили в превозно средство, всички прозорци на което да са покрити с метални решетки – явно не е лесен животът на полицая, щом се налага да се спасява зад решетка дори на предното стъкло. Няколко преки по-нататък се разделяме с полицаите с взаимни уверения за вечна дружба на испански и на български.
Сантяго извън центъра си е твърде скромен и дори беден град, но центърът впечатлява с размах и ред. Въпреки че земетресението през 1985 събаря голяма част от старите сгради, постройки в колониален стил продължават да дават облика на основните улици и булеварди. Част от централните улици с постните си фасади те препращат към 70-те години на 20-век, но има една немалка зона, в която модерните небостъргачи любовно съжителстват с архитектурата на класицизма. Пред двореца Ла Монеда (същият, чието превземане гледахме по телевизията през 1973 г.) вятърът издува като платно на галеон необятно чилийско знаме. Централният площад, Пласа дел Армас, е оживен през целия ден, но надвечер се превръща в истински център на уличното изкуство: художници предлагат картини в ярки цветове, млади хора шлифоват логореята си в патоса на няколкочасови речи, усилени от микрофон, улични артисти забавляват стотици зрители в импровизации, в които въвличат нищо неподозиращите шофьори и пътници на закъсалите в задръстването автомобили... Достатъчно на брой музеи – на изящните изкуства, на произведенията на народностите Аймара, Мапуче и Рапа Нуи, на колониалното или съвременното изкуство и каквито всъщност още се сетиш – могат да уплътнят деня ти, ако уличната тълпа или жегата са ти дошли в повече. Националната библиотека предлага уюта на импозантната си сграда на изложби, свързани с големите имена на чилийската литература. На всеки ъгъл те пресреща университет – само да ти се учи! - но всички те са частна собственост и според чилийските студенти таксите са непосилно високи. Затова можеш да се включиш в протестите, които те организират от месеци или да подкрепиш финансово каузата им. Можеш и да зарежеш цялата суета и лъскавина на града и да се качиш на хълма Санта Лучия, да се насладиш на студените му минерални извори и ако леко си затвориш очите за прекалената претенциозност на построените по него бани, беседки, палатчета, панорамни площадки и кътове за отдих, да се почувстваш добре дошъл и приет от този разнолик град. Гледката от върха на Санта Лучия към всички краища на Сантяго те подсеща, че това е град на контрасти – между голяма бедност и голямо богатство, между просторна равнина и надвисваща планина, между квартални бакалнички и лъскави молове, между съвременно развитие и силен консерватизъм.
Градът е основан от конкистадора Педро де Валдивия около 40 години след като Колумб за пръв път достига Америка. По време на експедиция на юг от пустинята Атакама испанският завоевател оценява стратегическите възможности на мястото – на изхода на единствения проход през Андите на 1000 км наоколо и в близост да удобен за пристанище залив. Съчетаването на двете дадености обаче прави така, че в града и до днес се усеща едно раздвоение накъде да гледа – нагоре към планината или надолу към океана, към миналото или към бъдещето – и вероятно затова гледа най-вече към себе си. Липсва му тръпката на Рио и блясъкът на Буенос Айрес, но има един домашен уют и спокойствие, което завладява.
В Сантяго живее около една трета от населението на Чили и това няма как да не се отрази на облика му. Въпреки огромния за мащабите на страната брой хора обаче има усещане за ред и организираност. По улиците патрулират полицаи, градският транспорт изглежда чист, бърз и редовен, а навсякъде, където се чака за нещо, се оформят спокойни рехави опашки. Дори ако спирката на автобуса например се намира на слънце, опашката се формира в най-близката сянка и никой не се притеснява, че ще бъде предреден, докато измине 20-те или 50-те метра до автобуса. На Свети Валентин улиците са пълни с мъже, носещи цветя и жени, развяващи балони с формата на сърце. Трифон Зарезан обаче не е на почит – вечерта кварталното ресторантче се изпълва с двойки, които си поръчват изобилна вечеря, но вино пият малцина, масово си поръчват кока-кола, сякаш това е въпрос на престиж. Според нашия справочник ние сме се настанили в бохемския квартал Барио Бразил и през деня доста се чудим на какво се дължи тази му слава. Вечерта обаче улиците се изпълват с развеселен народ, който се мести от едно уютно светещо заведение в друго покрай изрисуваните с ярки цветове стени на иначе позанемарените сгради. Личи си, че конкуренцията за клиенти е голяма и си има предпочитани места – уж две съседни кръчми предлагат еднакви литрови халби ледена бира, а в едната няма игла къде да хвърлиш, а в другата си играят само дечицата на собственика. Нямаме нито сили, нито време да вникваме в дълбочината на проблема, затова се съсредоточаваме върху цялостното възприятие на града и установяваме, че неусетно ни е станал близък и имаме желание някой ден отново да се върнем.
Ние сме сигурни, че пресичането на Андите няма как да е някакъв проблем – има редовен транспорт, значи ще да е нещо като минаването на Витиня. Андите обаче си имат собствено мнение по въпроса. Започва едно изкачване, което отначало ни се вижда твърде леко – широк път, плавни завои, пленителни гледки... Полека-лека навлизаме в дефилето на бурна мътна река. Като всяка река, и тази е натрупала по коритото си наноси, по които дълбае бразди, когато придойде. Браздите в наносите на тази река обаче са истински каньони с 20-метрови стени, достойни за всяка уважаваща себе си крепост – колко ли вода трябва да се смъкне от планината, с каква ли сила трябва да се носи, за да измие такъв каньон.... Изведнъж поглеждаме от малко по-голяма дистанция цялата картинка и виждаме, че огромните за нашите представи камиони всъщност са малки буболечета, пъплещи по дъното на речна долина, проектирана по мярката на някой Гаргантюа...
Постепенно се изкачваме на все по-голяма надморска височина. Зад гърба ни остава Успалата, градчето, в което се канехме да се пренесем, ако не бяха отворили пътя. Оказва се, че „градче“ е твърде амбициозно название за 50-ината къщи, струпани около пътя. Въпреки това си има приличен хостел, както и примамливи места за къмпиране – зад оградата на официалния къмпинг мерваме разветите пъстри знамена на опънатите между дърветата хамаци. Нагоре вече е царството на военните – тук-там някоя база, постове покрай пътя, патрулиращи джипове. Вижда се, че наближаваме границата с Чили и пада голямо охраняване. Ние обаче не сме заети толкова с проблемите на нерушимостта на държавната граница, колкото с последиците от доскорошните свлачища. Явно, че това не е нито първият, нито последният случай на наводняване в региона. За по-голяма устойчивост на пътя платното е излято от бетон, а не от асфалт. Вероятно откъм нужда от непрекъсната подмяна е добро решение, но пък на места друсането е такова, че се чувстваш точно като в бетонобъркачка. Жената зад нас започва да припява ритмична песничка, нещо като „Друс-друс, конче“, за да успокоява двете деца на коленете си, а двете момченца се заливат от смях, убедени, че майка им е организирала това страхотно друсане. И без да си притежател на особена фантазия можеш да си представиш помитащите всичко по пътя си кални потоци - достатъчно е да видиш могъщите реки засъхнала кал, които покриват част от хълмовете наоколо. Тежките разчистващи машини още работят, по пътят е пуснат, макар и само в едното платно. Тук-там калта е свалена до асфалт, но има и места, където е почистен само най-горният пласт, а движението става по остатъка от спечена кална маса и границите на пътя са обозначени със специално забити остри камъни.
При това положение няма как да сме особено бързи. На моменти дори спираме напълно за по десетина минути. Надяваме се да имаме шанса това да се случи и на входа на Природния парк „Аконкагуа“ при Пуенте дел Инка, за да имаме възможност да се насладим на гледката, но уви – точно там се случва да се движим доста стегнато, така че виждаме началото на безкрайното разлюляно море от високи върхове само за кратко.
Андите се оказват далеч по-страховити и негостоприемни планини, отколкото сме очаквали. Денят е хубав, грее силно слънце, в дълбокото синьо небе плуват леки бели облачета, но зъберите наоколо са застрашително надвесени, голи и мрачни въпреки безкрайната смяна на черно, червено, жълто, оранжево... Явно скалите са богати на разнообразни минерали, които им придават този пъстър вид, но мисълта, че може да ти се наложи да оцеляваш сред тях без надеждната закрила на сигурно превозно средство, добре натъпкана с храна и вода раница и закрила от палещото слънце, те хвърля в тих ужас. Нито дръвче, нито храстче, нито сенчица... Осъзнаваме, че на граничния пункт с Чили сме почти на височината на Мусала – а околните върхове гонят и надминават 6-те хиляди метра...
Границата с Чили минаваме безболезнено, макар и с голямо разтакаване. Граничният контрол е бърз, но джобенето от страна на митничарите е добросъвестно. Дори с кучета ни обследват за забранени стоки – а забранено е почти всичко: растения и животни и техните части, храни, произведения на изкуството, цигари, алкохол и пари в големи количества. Изглежда, че все пак контрабандата процъфтява, защото след като преживяваме проверката, една от спътничките ни тръгва да обикаля автобуса и да си събира от хората стековете цигари, които са й направили услуга да пренесат. Кога им ги е раздала, не сме разбрали. Чак ни е обидно, че не ни е предложила и на нас да се включим в схемата – явно изглеждаме толкова извън нормата, че се е побояла да не събудим съмнения.
След като сме изкачили превала, смятаме, че спускането ще е къде-къде по-леко. Да, ама не. Планината откъм Чили е още по-стръмна и сипеите са още по-безкрайни. На места пътят буквално се гмурва под сипея – направени са тунели, пресичащи склона, върху които да се излива мощта на падащите камъни, когато се понесат надолу. Тъкмо сме преодолели поредното огромно свлачище – и нова задачка: започва поредица от 28 завоя, всеки на 180 градуса, която превръща склона в огромно стълбище, по което пъпли безкрайна змия от гигантски камиони и двуетажни автобуси. По този път почти не срещаме леки автомобили – явно усилието за преодоляването му е толкова голямо, че за дребни мащаби просто не се връзва сметката. Но пък определено сме късметлии – уцелваме точно периода, в който е пуснато движението в нашата посока и със съжаление гледаме километричните опашки от чакащи с часове реда си за ползване на пътя автомобили в насрещното платно.
Най-после сме в ниското. Разликата между аржентинската и чилийската страна на планината веднага се набива на очи. Няма ги безкрайните зелени полета. Наоколо са сухи хълмове, покрити с рядката четина на криви дървета и огромни кактуси, извикващи в съзнанието ти думата „текила“. Бедността е крещяща – цели селища от отпадъчни материали профучават от двете страни на пътя. Дори и съвсем долу, където лозята завземат ниските части на долините, бунгалото представлява очевиден признак на просперитет.
Навлизаме в Сантяго през безкрайна поредица от бедняшки квартали, за разнообразие прекъсвана от някое голямо предприятие. Дори пътят от автогарата до центъра, който традиционно преодоляваме пеша, минава през квартали с преобладаващ брой бедни занаятчийски работилнички и повече от скромни къщички. Впрочем, за малко да излъжа – по изключение не изминаваме целия път пеша. На един ъгъл се обръщаме за упътване към полицаите в спряла служебна кола, те с общи усилия и вътрешни консултации успяват да ни насочат в правилната посока, но след малко ни застигат и ни предлагат да ни повозят, за да стигнем по-лесно. Шансът не е за изпускане и се озоваваме на задната седалка на полицейската кола, почти наседнали папките и шапките на полицаите. Никога досега не сме се возили в превозно средство, всички прозорци на което да са покрити с метални решетки – явно не е лесен животът на полицая, щом се налага да се спасява зад решетка дори на предното стъкло. Няколко преки по-нататък се разделяме с полицаите с взаимни уверения за вечна дружба на испански и на български.
Сантяго извън центъра си е твърде скромен и дори беден град, но центърът впечатлява с размах и ред. Въпреки че земетресението през 1985 събаря голяма част от старите сгради, постройки в колониален стил продължават да дават облика на основните улици и булеварди. Част от централните улици с постните си фасади те препращат към 70-те години на 20-век, но има една немалка зона, в която модерните небостъргачи любовно съжителстват с архитектурата на класицизма. Пред двореца Ла Монеда (същият, чието превземане гледахме по телевизията през 1973 г.) вятърът издува като платно на галеон необятно чилийско знаме. Централният площад, Пласа дел Армас, е оживен през целия ден, но надвечер се превръща в истински център на уличното изкуство: художници предлагат картини в ярки цветове, млади хора шлифоват логореята си в патоса на няколкочасови речи, усилени от микрофон, улични артисти забавляват стотици зрители в импровизации, в които въвличат нищо неподозиращите шофьори и пътници на закъсалите в задръстването автомобили... Достатъчно на брой музеи – на изящните изкуства, на произведенията на народностите Аймара, Мапуче и Рапа Нуи, на колониалното или съвременното изкуство и каквито всъщност още се сетиш – могат да уплътнят деня ти, ако уличната тълпа или жегата са ти дошли в повече. Националната библиотека предлага уюта на импозантната си сграда на изложби, свързани с големите имена на чилийската литература. На всеки ъгъл те пресреща университет – само да ти се учи! - но всички те са частна собственост и според чилийските студенти таксите са непосилно високи. Затова можеш да се включиш в протестите, които те организират от месеци или да подкрепиш финансово каузата им. Можеш и да зарежеш цялата суета и лъскавина на града и да се качиш на хълма Санта Лучия, да се насладиш на студените му минерални извори и ако леко си затвориш очите за прекалената претенциозност на построените по него бани, беседки, палатчета, панорамни площадки и кътове за отдих, да се почувстваш добре дошъл и приет от този разнолик град. Гледката от върха на Санта Лучия към всички краища на Сантяго те подсеща, че това е град на контрасти – между голяма бедност и голямо богатство, между просторна равнина и надвисваща планина, между квартални бакалнички и лъскави молове, между съвременно развитие и силен консерватизъм.
Градът е основан от конкистадора Педро де Валдивия около 40 години след като Колумб за пръв път достига Америка. По време на експедиция на юг от пустинята Атакама испанският завоевател оценява стратегическите възможности на мястото – на изхода на единствения проход през Андите на 1000 км наоколо и в близост да удобен за пристанище залив. Съчетаването на двете дадености обаче прави така, че в града и до днес се усеща едно раздвоение накъде да гледа – нагоре към планината или надолу към океана, към миналото или към бъдещето – и вероятно затова гледа най-вече към себе си. Липсва му тръпката на Рио и блясъкът на Буенос Айрес, но има един домашен уют и спокойствие, което завладява.
В Сантяго живее около една трета от населението на Чили и това няма как да не се отрази на облика му. Въпреки огромния за мащабите на страната брой хора обаче има усещане за ред и организираност. По улиците патрулират полицаи, градският транспорт изглежда чист, бърз и редовен, а навсякъде, където се чака за нещо, се оформят спокойни рехави опашки. Дори ако спирката на автобуса например се намира на слънце, опашката се формира в най-близката сянка и никой не се притеснява, че ще бъде предреден, докато измине 20-те или 50-те метра до автобуса. На Свети Валентин улиците са пълни с мъже, носещи цветя и жени, развяващи балони с формата на сърце. Трифон Зарезан обаче не е на почит – вечерта кварталното ресторантче се изпълва с двойки, които си поръчват изобилна вечеря, но вино пият малцина, масово си поръчват кока-кола, сякаш това е въпрос на престиж. Според нашия справочник ние сме се настанили в бохемския квартал Барио Бразил и през деня доста се чудим на какво се дължи тази му слава. Вечерта обаче улиците се изпълват с развеселен народ, който се мести от едно уютно светещо заведение в друго покрай изрисуваните с ярки цветове стени на иначе позанемарените сгради. Личи си, че конкуренцията за клиенти е голяма и си има предпочитани места – уж две съседни кръчми предлагат еднакви литрови халби ледена бира, а в едната няма игла къде да хвърлиш, а в другата си играят само дечицата на собственика. Нямаме нито сили, нито време да вникваме в дълбочината на проблема, затова се съсредоточаваме върху цялостното възприятие на града и установяваме, че неусетно ни е станал близък и имаме желание някой ден отново да се върнем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар