Вероятно основната
причина от Уюни за Тупиза да се пътува през нощта, е грижата на
автобусните компании пътниците им да не измрат от страх. Първата част на
пътя е бавна и лашкаща, по пътища, които те навеждат на мисълта, че в
тази част на света вече са открили колелото, но още не са стигнали до
идеята за асфалта. Въпреки това люшкането те унася и полека-лека
приказките в автобуса стихват и се разнася равномерно дишане, прекъсвано
от време на време от прохъркване или детски хленч. Много добра
стратегия, имайки предвид какво следва. Почти няма будни пътници, когато
автобусът започва стръмно спускане по тесния глинен път с
един-единствен коловоз. Само излишно любопитните като нас виждат
строгите правила на спускането: ако право надолу виждаш единствено
абсолютна тъмнина, значи гумата под теб отмерва 5 см от ръба на
пропастта; ако стъклото на прозореца ти почти се остъргва в отвесната
скала, значи противоположната гума мери въпросните 5 см. За мантинели
или пътна сигнализация въобще не става дума – единственият пътен знак,
който фаровете изтръгват от тъмнината, се повтаря със завидна честота и
показва предстоящи безброй завои. Ама не някакви си там завойчета,
робуващи на представите за стандарт при строежа на пътища. Завои със
замах и фантазия, които превръщат огромното туловище на автобуса във
виртуозен изпълнител на пируети. Скоростта е около 5 км в час и въпреки
това на няколко пъти шофьорът е принуден да връща автобуса назад, за да
се впише в кривата на завоя. Хрущенето на камъните под гумите и
изтърколяването им по урвата надолу не допринасят за успокояването ни, а
стръмното накланяне в едната или другата посока ни карат да си мислим
за отвъдни неща. Пълната луна очертава страховитите силуети на назъбени,
непристъпни скали, по които след малко се оказва, че автобусът пълзи
като охлюв – прилепен към отвесната стена в противоречие на всякакви
физични закони. Усещаме как нараства доверието ни във всички разкази за
Пътя на смъртта в Боливия – всичко, което ни се е струвало художествено
преувеличение, изведнъж започва да изглежда съвсем реално. Не е като да
не сме пътували по стръмни и страшни пътища, но този път искрено се
хващаме за класическото заклинание: „Само веднъж да се измъкна, никога
повече...“
Ако щете вярвайте, заклинанието работи. След 8 часа гърчене по завоите, успешно преодоляваме 180 км и се оказваме в Тупиза. Толкова дълго сме се спускали, че сме убедени, че вече трябва да сме под морското равнище и да дълбаем към магмата. Оказва се, че сме на малко над 3000 м височина. Въпреки малката разлика с Уюни, тук е доста по-топло. По улиците цъфтят храсти, в дворовете зреят смокини, а градската градинка в центъра зеленее с вековни дървета и поддържани тревни площи, което ни идва като балсам за очите след каменните, пясъчните и солените пустини. Картинката даже изглежда малко като нагласена, сякаш специално, за да създаде ефект. Усещането за създаване на видимост се засилва в хотела – той изглежда добре, но при опит да се вкара стаята ни в реална употреба, се оказва, че е повече декор, отколкото функциониращ обект: когато затваряш вратата, пада корнизът със все пердето; когато пуснеш душа, се вижда, че най-високо място на пода на банята е при отвора за канала; едното легло започва пронизително да скърца още щом го погледнеш, а другото избягва този ефект, защото е сковано от дъски като нар.
Решаваме да не проучваме повече специалните ефекти на стаята си и се отправяме към града. Само след няколко завойчета дочуваме духова музика и се втурваме през глава да разберем какво става. Оказва се, че днес целият град е декор на Големия карнавал на малките „Аз и моята земя“ – продължение на традиционните карнавали по Заговезни. Духовият оркестър на едно от местните училища свири традиционни мелодии, а всички деца и учители танцуват, като извиват дълга змия, съставена от двойки участници. Всеки клас има собствена тема за маскиране: едни са дяволи, други – вещици, трети – палячовци, има и готвачи, лекари, призраци, миньори. Учителите – и мъже, и жени, също са облечени с костюми по тематиката на класа и не само че не се притесняват да се веселят, но и водят децата в организиран хаос – тичат и скачат наравно с тях, повеждат змията в лъкатушещ бяг около местата с по-малко хора и непрекъснато следят да няма деца, отпаднали от лудешкия танц. На фона на стогодишните дървета на градината, засадени и отгледани от предците на тези хора, усещането е за провинциалност в най-хубавия й смисъл – съществуването на жива общност със собствени непреходни традиции, в които хората виждат истински смисъл.
Боливийците са трогателни в своята искрена привързаност към традициите.Смесването на местните индиански вярвания с привнесеното християнство и испанска културна традиция раждат една амалгама от суеверия, религиозни практики и традиционно облекло, която няма аналог в останалите страни на Южна Америка. Жените в Боливия, особено в по-отдалечените и изолирани райони, се обличат с удивително безвкусни и грозни за европейските представи дрехи: плътни чорапи в неправдоподобен телесен цвят, 3-4 плисирани фустанели, надиплени една върху друга, някалко блузи и жилетки, попаднали им под ръка и на главата – филцово бомбе, което се крепи по силата на някаква местна магия. Косите задължително са сплетени на две плитки, достигащи понякога до сгъвката на коленете и завършващи със специални пискюли. В този си вид дори младите момичета изглеждат попрехвърлили лелки – клатушкат се като патици с многопластовите си поли и сякаш не се интересуват от начина, по който ги възприемат околните. Полека-лека традиционните облекла се изместват от вездесъщите китайски анцузи, та дори и от дънки, но даже и жените с по-революционно мислене предпочитат да носят багажа си не в чанти или раници, а в ярки бохчи, вързани през гърдите и овесени на гърба. В такива бохчи се носят и децата – както новородени, така и 3-4-годишни. По-големите деца изглеждат странно изкривени, повити в шарените носилки, но не протестират и не вдигат шум. Въобще боливийските деца изглеждат много дисциплинирани – не е рядкост да видиш майка да оставя около 3-годишно дете до багажа с очевидната инструкция да не мърда на никъде и се отправя да свърши нещо. Детето кротко си седи около торбите и през ум не му минава да хване нанякъде. Боливия има висока раждаемост – средно над 3 деца на жена и тези деца отрано се включват в помощ на семейството: 3-4-годишните мъкнат двулитрови бутилки с вода или чанти с покупки подир натоварените си майки, 5-6-годишните водят и носят по-малките си братя и сестри, 7-8-годишните сервират в семейните ресторанти, а 10-12-годишните вече събират клиенти за туристическите агенции или проверяват билетите в автобусите. В първите дни дори се чудим защо по улиците има толкова малко деца, но после отговорът идва – те просто са заети да помагат на родителите си.
Традициите са по-силни в по-отдалечените места – там даже не ти позволяват да правиш снимки на хората, вероятно за да не им откраднеш душите. В Тупиза обаче са по-отворени към света – някои баби са склонни за ти позират за снимка, ако си платиш за удоволствието. Ние обаче не сме привърженици точно на този тип взаимоотношения и затова се отправяме към най-голямата местна забележителност – Каньона Портата на Дявола. Той поне не се лакоми да изкара печалба от всяко нещо.
От туристическите агенции вече са ни предложили да ни разходят с джип из каньона, но ние сме се наситили на лашкане по завоите по време на нощния преход от Уюни и затова предприемаме 3-часов преход през планината – до Портата на Дявола и обратно. Чувстваме се прекрасно – ярко слънце, пробягващи облаци и безкраен път пред нас. На изхода от града към компанията ни се присъединява и черен рошав пес, който очевидно се чувства част от нашата глутница. Съпровожда ни през целия път на отиване и на връщане, отказва да хапне от нашите сандвичи и ни изоставя точно пред вратата на хотела. Как човек да не повярва във всичкия мистицизъм, изпълнил живота на боливийците.
В компанията на косматия ни пазач се чувстваме по-сигурни по безлюдния път към каньона. Постепенно сивите гладки хълмове около града отстъпват и на тяхно място се издигат наситено червени скали, които след всеки завой стават все по-стръмни и по-високи. Пътеката се провира по дъното на суха река и всичката растителност, която срещаме, се свежда до зелени храсти, хищно разперили клони, гъсто окичени с 5-6-сантиметрови бодли и гигантски кактуси, които не престават да ни изумяват с приспособимостта си към каменисти урви. Жегата започва да става нетърпима, но гледките не ни позволяват да се откажем от начинанието – имаме усещането, че сме попаднали директно в някой уестърн и ей сега иззад острите червени скали ще наизскачат индианци и каубои, увлечени в лудешко преследване. Единствените, които изскачат обаче са млада двойка на коне, придружени от мрачен водач индианец – очевидно са наели добичетата, за да преживеят уестърна изцяло.
Стигаме Портата на Дявола по обед. Игрите на геологията са изправили отвесно огромни червени плочи, които оформят процеп, отвеждащ към дълбините на каньона. Че е впечатляващо, впечатляващо е, но къде точно е ролята на Дявола, не става ясно. По-скоро ти се струва, че зад ъгъла ще изскочи я Монтгомъри Ууд, я Гойко Митич. Асоциациите не са никак случайни – тук са снимани доста от американските уестърни, така че моментът на „разпознаване“ е закономерен. Сенките на обедното слънце са къси, но успяват да очертаят резкия профил на безбройните червени зъбери наоколо. Казваме си: „стига толкова, време е да се връщаме“, но как да се откажем да видим какво има и зад ей онзи завой... и зад следващия... Очакванията ни не са излъгани – зад всеки завой природата е приготвила декор за нова сцена, в която да се развихри фантазията на сценаристите. Плътността на внушението е толкова голяма, усещането за нарочно изграден декор е толкова силно, че от време на време се оглеждаме къде са камерите и караваните на актьорите.
При скалната група на Момчетата все пак решаваме да се връщаме. Явно, че Бат'Гойко днес има среща с някой друг, няма да го дочакаме. Прибираме се прашни, изгорели, утрепани от ходене, но пък с пълното съзнание, че сме преживели още една от детските си представи.
Ако щете вярвайте, заклинанието работи. След 8 часа гърчене по завоите, успешно преодоляваме 180 км и се оказваме в Тупиза. Толкова дълго сме се спускали, че сме убедени, че вече трябва да сме под морското равнище и да дълбаем към магмата. Оказва се, че сме на малко над 3000 м височина. Въпреки малката разлика с Уюни, тук е доста по-топло. По улиците цъфтят храсти, в дворовете зреят смокини, а градската градинка в центъра зеленее с вековни дървета и поддържани тревни площи, което ни идва като балсам за очите след каменните, пясъчните и солените пустини. Картинката даже изглежда малко като нагласена, сякаш специално, за да създаде ефект. Усещането за създаване на видимост се засилва в хотела – той изглежда добре, но при опит да се вкара стаята ни в реална употреба, се оказва, че е повече декор, отколкото функциониращ обект: когато затваряш вратата, пада корнизът със все пердето; когато пуснеш душа, се вижда, че най-високо място на пода на банята е при отвора за канала; едното легло започва пронизително да скърца още щом го погледнеш, а другото избягва този ефект, защото е сковано от дъски като нар.
Решаваме да не проучваме повече специалните ефекти на стаята си и се отправяме към града. Само след няколко завойчета дочуваме духова музика и се втурваме през глава да разберем какво става. Оказва се, че днес целият град е декор на Големия карнавал на малките „Аз и моята земя“ – продължение на традиционните карнавали по Заговезни. Духовият оркестър на едно от местните училища свири традиционни мелодии, а всички деца и учители танцуват, като извиват дълга змия, съставена от двойки участници. Всеки клас има собствена тема за маскиране: едни са дяволи, други – вещици, трети – палячовци, има и готвачи, лекари, призраци, миньори. Учителите – и мъже, и жени, също са облечени с костюми по тематиката на класа и не само че не се притесняват да се веселят, но и водят децата в организиран хаос – тичат и скачат наравно с тях, повеждат змията в лъкатушещ бяг около местата с по-малко хора и непрекъснато следят да няма деца, отпаднали от лудешкия танц. На фона на стогодишните дървета на градината, засадени и отгледани от предците на тези хора, усещането е за провинциалност в най-хубавия й смисъл – съществуването на жива общност със собствени непреходни традиции, в които хората виждат истински смисъл.
Боливийците са трогателни в своята искрена привързаност към традициите.Смесването на местните индиански вярвания с привнесеното християнство и испанска културна традиция раждат една амалгама от суеверия, религиозни практики и традиционно облекло, която няма аналог в останалите страни на Южна Америка. Жените в Боливия, особено в по-отдалечените и изолирани райони, се обличат с удивително безвкусни и грозни за европейските представи дрехи: плътни чорапи в неправдоподобен телесен цвят, 3-4 плисирани фустанели, надиплени една върху друга, някалко блузи и жилетки, попаднали им под ръка и на главата – филцово бомбе, което се крепи по силата на някаква местна магия. Косите задължително са сплетени на две плитки, достигащи понякога до сгъвката на коленете и завършващи със специални пискюли. В този си вид дори младите момичета изглеждат попрехвърлили лелки – клатушкат се като патици с многопластовите си поли и сякаш не се интересуват от начина, по който ги възприемат околните. Полека-лека традиционните облекла се изместват от вездесъщите китайски анцузи, та дори и от дънки, но даже и жените с по-революционно мислене предпочитат да носят багажа си не в чанти или раници, а в ярки бохчи, вързани през гърдите и овесени на гърба. В такива бохчи се носят и децата – както новородени, така и 3-4-годишни. По-големите деца изглеждат странно изкривени, повити в шарените носилки, но не протестират и не вдигат шум. Въобще боливийските деца изглеждат много дисциплинирани – не е рядкост да видиш майка да оставя около 3-годишно дете до багажа с очевидната инструкция да не мърда на никъде и се отправя да свърши нещо. Детето кротко си седи около торбите и през ум не му минава да хване нанякъде. Боливия има висока раждаемост – средно над 3 деца на жена и тези деца отрано се включват в помощ на семейството: 3-4-годишните мъкнат двулитрови бутилки с вода или чанти с покупки подир натоварените си майки, 5-6-годишните водят и носят по-малките си братя и сестри, 7-8-годишните сервират в семейните ресторанти, а 10-12-годишните вече събират клиенти за туристическите агенции или проверяват билетите в автобусите. В първите дни дори се чудим защо по улиците има толкова малко деца, но после отговорът идва – те просто са заети да помагат на родителите си.
Традициите са по-силни в по-отдалечените места – там даже не ти позволяват да правиш снимки на хората, вероятно за да не им откраднеш душите. В Тупиза обаче са по-отворени към света – някои баби са склонни за ти позират за снимка, ако си платиш за удоволствието. Ние обаче не сме привърженици точно на този тип взаимоотношения и затова се отправяме към най-голямата местна забележителност – Каньона Портата на Дявола. Той поне не се лакоми да изкара печалба от всяко нещо.
От туристическите агенции вече са ни предложили да ни разходят с джип из каньона, но ние сме се наситили на лашкане по завоите по време на нощния преход от Уюни и затова предприемаме 3-часов преход през планината – до Портата на Дявола и обратно. Чувстваме се прекрасно – ярко слънце, пробягващи облаци и безкраен път пред нас. На изхода от града към компанията ни се присъединява и черен рошав пес, който очевидно се чувства част от нашата глутница. Съпровожда ни през целия път на отиване и на връщане, отказва да хапне от нашите сандвичи и ни изоставя точно пред вратата на хотела. Как човек да не повярва във всичкия мистицизъм, изпълнил живота на боливийците.
В компанията на косматия ни пазач се чувстваме по-сигурни по безлюдния път към каньона. Постепенно сивите гладки хълмове около града отстъпват и на тяхно място се издигат наситено червени скали, които след всеки завой стават все по-стръмни и по-високи. Пътеката се провира по дъното на суха река и всичката растителност, която срещаме, се свежда до зелени храсти, хищно разперили клони, гъсто окичени с 5-6-сантиметрови бодли и гигантски кактуси, които не престават да ни изумяват с приспособимостта си към каменисти урви. Жегата започва да става нетърпима, но гледките не ни позволяват да се откажем от начинанието – имаме усещането, че сме попаднали директно в някой уестърн и ей сега иззад острите червени скали ще наизскачат индианци и каубои, увлечени в лудешко преследване. Единствените, които изскачат обаче са млада двойка на коне, придружени от мрачен водач индианец – очевидно са наели добичетата, за да преживеят уестърна изцяло.
Стигаме Портата на Дявола по обед. Игрите на геологията са изправили отвесно огромни червени плочи, които оформят процеп, отвеждащ към дълбините на каньона. Че е впечатляващо, впечатляващо е, но къде точно е ролята на Дявола, не става ясно. По-скоро ти се струва, че зад ъгъла ще изскочи я Монтгомъри Ууд, я Гойко Митич. Асоциациите не са никак случайни – тук са снимани доста от американските уестърни, така че моментът на „разпознаване“ е закономерен. Сенките на обедното слънце са къси, но успяват да очертаят резкия профил на безбройните червени зъбери наоколо. Казваме си: „стига толкова, време е да се връщаме“, но как да се откажем да видим какво има и зад ей онзи завой... и зад следващия... Очакванията ни не са излъгани – зад всеки завой природата е приготвила декор за нова сцена, в която да се развихри фантазията на сценаристите. Плътността на внушението е толкова голяма, усещането за нарочно изграден декор е толкова силно, че от време на време се оглеждаме къде са камерите и караваните на актьорите.
При скалната група на Момчетата все пак решаваме да се връщаме. Явно, че Бат'Гойко днес има среща с някой друг, няма да го дочакаме. Прибираме се прашни, изгорели, утрепани от ходене, но пък с пълното съзнание, че сме преживели още една от детските си представи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар