Негомбо, Шри Ланка, януари 2012

Кацаме в Коломбо в три и половина през нощта. Подведени от опита си от Ченнай, очакваме доста мърлява сграда, но Bandaranaike International Airport се оказва сравнително малка, но  спретната аерогара. Навсякъде се лее ненатрапчива музика, като не се набляга на местния колорит – ту Уитни Хюстън ти се кълне, че винаги ще те обича, ту Моцарт с малката си музика ти напомня, че все още е нощ. Все пак, за да не забравяме, че сме в Ориента, служителите на летището три пъти ни пренасочват към различни опашки за получаване на виза – и всеки път с енергично ръкомахане и пълна категоричност, че истината е някъде там.

Дори и изчакването на три опашки обаче не успява до утрепе времето до разсъмване, така че присядаме на една пейчица и кротко наблюдаваме потока от разнообразни представители на човешкия род. Пъстротата на картината не може да се сравни с паноптикума на летището в Шаржа – там просто едно към едно са възпроизведени сцени от баровете в „Междузвездни войни“ - но все пак е забавно да наблюдаваш различните типове посетители на острова. Естествено, най-многобройни са руснаците, а може би просто най-много се набиват на очи с шумното си присъствие и настойчиво желание да привлекат вниманието.
На разсъмване напускаме сградата на летището, като едва се отърваваме от прилепчив агент, който ни предлага рикша до Негомбо за 10 долара и евтин хотел за 20 евро на нощ. Естествено, извън оградата на аерогарата спазаряваме рикшата на половин цена и започваме с широко отворени очи да събираме впечатления от Шри Ланка. Сравненията с Индия са неизбежни – най-малкото защото външно шриланкийците много приличат на южноиндийците. В това няма някаква загадка – около 15% от населението на страната са тамили, които произхождат от южните части на Индия, а преобладаващото население от синхали също се е преселило тук от земите на субконтинента, само че доста по-рано – около палеолита. Засега не можем външно да различим тамили от синхали, може би защото се намираме на западния бряг на страната, а тамилите преобладаващо живеят в източната и северната част. Очакваме доста съвпадения в начина живот и културата от двете страни на широкия сто километра проток, разделящ Индия от Цейлон.
Още в началото обаче започваме смътно да усещаме и разликите. Отачало не успяваме да формулираме кое е различното, но постепенно нещата се избистрят. Първо, поне в тази част, в която се намираме в момента – курорта Негомбо до град Негомбо – е много по-чисто, отколкото където и да сме попадали в Индия. Улиците са преметени (не по австрийски, разбира се, но все пак – преметени), боклуците в голяма степен се събират в чували, има скитащи кучета, но няма бродещи крави. Въобще, хигиената доста повече напомня София, отколкото Индия.

Втората чувствителна отлика е в начина на обличане на местните. Не че няма екзотични изпълнения като мъже със забрадки върху бейзболни шапки или характерните и за Южна Индия дълги мъжки поли. Но като цяло, особено сред жените, влиянието на глобалната култура се усеща много по-силно. Тук по-рядко ще срещнеш жена в сари, отколкото облечена в пола и блуза или дори потник. Голите рамене не скандализират никого, голи до колената крака – също. Причината може би е и в това, че тази област е била под силно португалско влияние и преобладаващата част от жителите са християни, което се вижда и от многобройните църкви в района. Хиндуистки храмове има малко - не особено впечатляващи като размер, доста занемарени като поддържане. Будистки не виждаме нито един, въпреки, че преобладаваща част от населението на страната, около 80%, са будисти. Очевидно е, че силната общност тук е християнската – и по спретнатите църкви, и по училищата, които са преобладаващо католически, и по украсата на превозните средства, в която доминират християнски символи и ликове на светци. Разбира се, в стилистиката на изображенията преобладава местния колорит с ярките си цветове и контрасти и натруфените облекла и прически, но все пак ореолите и кръстовете са достатъчно разпознаваеми.

Друго, което ни прави впечатление в модните тенденции сред местните дами, е подчертаното значение, което се придава на чадъра. Да видиш човек с чадър в Южна Индия, си е живо изключение. Тук обаче всяка уважаваща себе си дама пази кожата си от слънчевите лъчи – от повече тен така или иначе нямат нужда, защото част от тях са почти синьо-черни, но може би въпреки това изгарят и съответно вземат предпазни мерки. По-късно на плажа откриваме и други приложения на чадъра – няколко двойки го ползват като параван, за да си създадат по-голяма интимност.

Част от впечатленията за местните събираме, докато си търсим хотел с добър баланс на качество и цена. Естествено, хотелите на плажната ивица са по-скъпи – на едно-две места ни искат 50 долара за нощувка, но това е извън бюджета, който ще ни позволи по-дълго пътешествие. Малко по-навътре в селището се спазаряваме за прилична стая с баня за еквивавелната на 12 лева (да, лева!) на нощ. Кварталът е от хубави вили с много зеленина и цветя – още една отлика от Индия, където растителността е изместена от по-жизненоважни нужди на хората. Все още нямаме впечатления от вътрешността на страната, но поне в курортната част на Негомбо живеят хора с относително висок стандарт – броят на еднофамилните къщи със зелени цъфтящи дворове не е никак малък и при това не много от тези вили се предоставят под наем на туристи – повечето са си в безразделно владение на собствениците. Шри Ланка нарича себе си социалистическа република, но засега не сме си изяснили какво се крие зад това понятие. Вярно, че на летището ни посрещна портрет на държавния глава, който предизвика нашите усмивки, но също така е вярно и че надписът по портрета гласеше „Добре дошли в свободна от малария Шри Ланка“. Доколко това е истина, доколко – пропаганда, предстои тепърва да научим.
Високият стандарт си личи и по липсата на гостилнички от типа „последна грижа“, каквито преобладават в Индия. Тъй като част от хората там са толкова бедни, че не са в състояние да поддържат собствено домакинство, мнозина се хранят в такива евтини и лишени от всякакви екстри места. Пробвали сме храната там без тежки последствия за здравето си, но все пак това са евтини и бедняшки порции. В курортната част на Негомбо заведенията са ориентирани към белия турист – с претенция за някакъв уют (често неуспешна), с меню, в което освен местните специалитети почти задължително присъства някакъв елемент на европейска кухня и с цени, които спрямо индийските изглеждат високи, но спрямо европейските са смешни. Първият ден доста ни оклюмва гребенът, когато се оказва, че за два пъти повече пари, отколкото в Индия, ни дават мизерни порцийки недотам добре приготвена храна, но после установяваме, че просто изборът ни на заведение е бил погрешен. Вечерта откриваме ресторанта на Доли – швейцарка, която ни нахранва с шриланкийски специалитети вкусно и изобилно, а на другия ден попадаме и в друго уютно и приятно място, където двамата едва успяваме да преборим една порция шриланкийски ориз гарниран с местни гозби на цената на една порция от първия ни обяд. Така че доверието ни в местното обществено хранене нараства чувствително. Друг резултат от проучванията ни е установяването на факта, че във всяко заведение има 10% сервиз – вероятно е някаква наредба на социалистическото правителство. Както и единните цени в супермаркетите – напечатани направо върху стоката.

Все пак, когато говорим за стандарт, не бива да създаваме погрешното впечатление, че всички масово процъфтяват в Шри Ланка. При разходката си из Негомбо попадаме и на гетото – квартал с палмови колиби, бидонвили и мърляво население. Дори тези, които имат работа, не  живеят много лесно – когато предлагам на рикшаджията да вземе старото ми яке и обувки, с които съм пристигнала от България и които нямам намерение да мъкна в раницата в продължение на 45 дни при 30 градуса, човекът направо подскача от радост и ги отнася със светнало лице.
Като стана дума за градусите, първият ден се оказва доста разочароващ. Не че е студено, но през целия ден е облачно, липсва онази яркост и жега, която сме си представяли, тръгвайки насам. Прекарваме 3-4 часа в разходка по дълъг-предълъг плаж с прекрасен ситен пясък и палми по края, наслаждаваме се на зеления килим от пълзящи растения, който залива пясъка на много места, снимаме дребничките бели чапли и едрите черни врани, които се конкурират по плажната ивица, но така и не успяваме да се напечем по онзи летен начин, който сме си представяли. Едва на втория ден, когато слънцето безмилостно ни притиска и панически търсим сянка, осъзнаваме какви късметлии сме били да имаме един ден за адаптация към местния климат. На втория ден всичко на плажа изглежда далеч по-ярко – и катамараните от палмови дънери с бамбукови мачти, развели платна още от пясъчната ивица, и немногобройните миди и рапани, и дори бледите тела на туристите, които не успяват да напълнят безкрайния плаж.

С нетърпение очакваме залеза в океана, когато на плажа излизат влюбените двойки – момчета и момичета с много тъмна кожа и крехко телосложение, които не се притесняват да се водят за ръка, да играят заедно с водата и да се целуват – още една отлика от индийските нрави, за които демонстрирането на любов е недопустимо. Вечерта ставаме свидетели на още по-интересни сцени: на брега на океана идват две двойки младоженци и европейската ни представа за сватбени снимки претърпява пълна трансформация – всяка двойка, независимо от другата, под ръководството на сватбените фотографи започва да заема мелодраматични пози на фона на залеза. Представата за романтика, страст, красивост в един измислен свят. Булките са кръшни, малко плахи и неловки в заемането на позите, младоженците – наперени, но също смутени. Най-намахани и самоуверени са фотографите – смело режисират протегнати ръце, свенливо извърнати глави, преплетени погледи.

Умението да създаваш илюзия и умението да повярваш в илюзията са в основата на цялата стилистика на Боливуд – филмите, на чиято примитивност и преекспонираност на чувствата се присмиваме, всъщност задоволяват нуждата от вяра в един по-добър свят на стотици милиони хора. Когато поживееш сред тези хора, започваш да се отнасяш към тези произведения с по-малко надменност и готовност да раздаваш присъди.