Буенос Айрес – между вдъхновението и унижението, февруари 2013 г.

Вече три дни живеем в Буенос Айрес. Налага ни се да откриваме тайните на оцеляването с ограничен бюджет в условията на непознат град с високи цени. Отначало сме в стрес – както и да го смятаме, излиза поне двойно на това, което сме предвидили. Ако така я караме, плановете ни за обиколка на Южна Америка ще трябва да бъдат силно съкратени. Да, обаче тази перспектива не ни устройва, така че започваме да се взираме по-внимателно в местните хитринки за оцеляване.
Първата пречка е необикновената тайнственост, с която са забулени цените в магазините. Да видиш стока с етикет с цената си е направо събитие, заслужаващо отбелязване в календара. Това, че почти никой не говори английски, също не облекчава много процеса на ориентиране. По въпроса с цените обаче мистерията е някак специално раздухана – не само, че не ги пише, но и касиерите не ги знаят, започват да въвеждат едни предълги кодове, за да изкарат наяве верния отговор. Когато ти се налага да сравняваш цените на няколко продукта, този подход направо те отказва от идеята. А може и това да е замисълът, кой знае. Така или иначе известно спасение намираме в магазините на Карфур, където стандартът ги задължава да изписват не само цената на конкретния продукт, но и цената му на килограм, което доста ускорява преглеждането на наличните артикули. За съжаление точно в кварталните Карфури те не са никак много и разнообразни, та се налага да продължаваме борбата със заговора за премълчаване на цените в обикновените бакалници.
Полека-лека обаче научаваме кое как е и най-важното, научаваме се да си готвим в хостела. Оказва се, че магията на вълшебното аржентинско телешко не е в тайните подправки, а просто в превъзходното месо – щом дори и аз с изкорубените тенджери и тигани в наличната кухня успявам да приготвя стек, от който да си оближеш пръстите. Това рязко ни повдига самочувствието, защото храненето на ресторант два пъти дневно в продължение на два месеца би ни озорило и в София, не само тук. Намираме и решение на драмата със стъклените бирени бутилки, които стръвно изяждат бюджета за бира (лев и половина на шише!), ако не успееш да ги върнеш по надлежния канален ред. Тук са много строги към разни навлеци, които се опитват да получат парите си за бутилката на места, откъдето не са я купили: искат ти касовата бележка, с която си платил за тарата и а си гъкнал, а са ти поискали и нотариален акт за собственост върху безценното парче стъкло, както и свидетелство за съдимост, удостоверяващо правото ти да изпиеш съдържанието на гореупоменатото стъкло.
При това разположение на силите тръгваме с леко сърце да посветим неделния ден на още две знаменателни за Буенос Айрес места – кварталите Сан Телмо и Ла Бока. Сан Телмо е по-близо до центъра и макар че на времето си е бил работнически квартал, постепенно се е превърнал в място за живот на местната бохема, която по подобие на парижкия си прототип, се е опитвала да създаде обособена територия с критична маса изкуство, способна да привлече платежоспособните клиенти. Днес тази слава на квартала като че ли е поотшумяла, но в неделя продължава да се провежда изключително популярен пазар на антики и ръчно изработени изделия, който привлича хиляди посетители.
Първото ни впечатление от пазара е разочароващо – сергиите в началото на Defansa откъм площада пред Президентския дворец са затрупани предимно със стоки ширпотреба, произведени ако не в Китай, то все пак някъде, където евтината работна ръка бълва неизчислими количества некачествени подобия на известни марки. Първото впечатление обаче изчезва много бързо – само няколко метра по-надолу започват да се появяват стоки, които очевидно са направени от местни производители и нямат преки аналози в „глобалното Илиенци“. Сергиите се нижат от двете страни на улицата една пряка, втора, трета... Когато вдигаме глава от шарените щандове, виждаме, че тълпата посетители се вие по протежението на улицата докъдето ни стига погледът – както на онзи първи голям митинг на демокрацията през 90-та, когато Цариградско шосе беше пълно с народ до Плиска. Е, Defansa не е Цариградско, но митингът си е внушителен. Само дето няма скандирания на лозунги, а усмихнати физиономии, надничащи през рамената на други хора към шарениите на сергиите.
А сергиите си ги бива. От тяхното изобилие научаваме, че плетените пъстри наметала, елечета, шалове и шапки са изключително популярни сред стилните аржентинки. Чанти от кожа, направени ръчно от млади и възрастни художници по собствени ярки и живописни модели се конкурират за вниманието на минувачите с обеци от пера или очарователни кукли от стари метални части. Де що има дървена или кожена мебел, тя е ярко оцветена в контрастни цветове. Картини, бижута, играчки, украшения, стилизирани табелки, безполезни, но мили джунджурии – всичко се надпреварва да надкрещи конкуренцията за вниманието на минувача. От ярките цветове ти се премрежва погледът и ти се замайва главата, но не усещаш умора, а въодушевление да откриваш още и още произведения на човешката изобретателност и вдъхновение. Удоволствието да се срещаш с творческата, а не плагиатската страна на човешката природа, те кара да се усмихваш и да искаш да споделиш откритията си с другите. Разбира се, не става дума за така нареченото „голямо изкуство“, както и да се дефинира то. Става дума за умението да превръщаш ежедневните неща в празник с помощта на собствения си талант, вдъхновение и освободено мислене.
Една немалка част от пазара, особено около площадчето на Defansa, е посветена на автентични антики от началото и средата на 20-век. Буенос Айрес с някаква необяснима страст не желае да се пусне от стилистиката на предвоенна Европа и успява да я извади на преден план при всеки удобен случай. Неделя в Defansa е времето и мястото, където тази страст се развихря с особена сила и намира благоприятна почва да избуява. Грамофони и дантели, обувки и радиопарати, кукли и стари снимки – сякаш няма нещо, което да е вдъхвало живот на нечий дом преди 50 или 100 години и сега отново да не е събудено за оползотворяване на втория си шанс. Блъсканицата около сергиите е не само от любопитстващи туристи – сериозните любители си личат по липсата на бързане и спокойното преценяващо оглеждане на изложените съкровища. Играта между продавача и купувача, между ловеца и притаилия се хищник, също си заслужава вниманието. Но то обикновено е приковано повече от изпълненията на уличните артисти, които не губят надежда, че точно тяхното изкуство и точно днес ще направи големия пробив и ще ги извади от анонимността и бедността.
Забавлението в Сан Телмо е продължително и изтощително. В един от вътрешните дворове, отрупани с всичко, което човек може да си представи, че може да се изрови от раклите, скриновете, таваните и мазетата на бабите ни, откриваме работеща чешма, съдейки по керамичните плочки и вида на мивката, също вероятно строена през 20-те години – та се спасяваме от жегата и жаждата. Водата в Буенос Айрес става за пиене направо от крана на чешмата и макар че не е студена и вкусна, става за спасяване на положението. Най-милото е, че из града продължава да има работещи чешмички, които макар и малко на брой, са си голяма ценност.
Следобедът посвещаваме на Ла Бока – бившия емигрантски квартал, населен предимно с италианци от Генуа – който в момента се е превърнал в една от най-големите атракции на Буенос Айрес. Кварталът е разположен около старите докове покрай устието на река Риачуело (Ла Бока означава „Устата“) и смрадта от застоялата вода продължава да се носи по крайбрежната улица. Не това обаче е забележителното, което привлича тълпите туристи. На времето кварталът е строен като струпване на бидонвили – с всякакви подръчни материали, намерени, събрани или откраднати от доковете – така че да приюти големите и продължаващи да нарастват емигрантски семейства. Разнородните материали довели до появата на живописни контрасти при строежа на едно жилище, а непрекъснатото му дострояване и преплитане с околните постройки съвсем забъркало мешавицата от цветове и материали. Нуждата от боядисване, за да се предпази неустойчивата конструкция от бързо изгниване и разпадане, довела до безразборното използване на всяка попаднала кутия боя, независимо от цвета и количеството й. В резултат се получила една ярка и контрастна смесица, която под безкомпромисната светлина на тропическото слънце разбива всякаква представа за правилно съчетаване и баланс на цветовете. Разбира се, това, което днес се представя пред погледа на външния посетител, далеч не е това, което е представлявала Ла Бока преди 50 или 100 години. Магьосникът, превърнал гетото в атракция, се нарича Бенито Кинкела Мартин – израсъл в този квартал и посветил живота си на това, да го превърне от еманация на мизерията в артистична проява. Още на крайбрежната улица ни посреща музей на изящното изкуство, основан от него с цел да извади децата на квартала от духовната нищета, в която прекарват живота си и да им даде простор за развитие. Усилията му да се пребори с градската управа и да намери подкрепа за идеята си да превърне Ла Бока в желана дестинация, в края на краищата се увенчават с успех – Каминито, най-атрактивната част на квартала, очевидно се поддържа в привлекателен вид с подкрепата на общината.
За съжаление, мярката като че ли е поизтървана. Каминито свети в ярки цветове - накъдето и да се обърнеш, ахваш от невероятното им съчетаване. Само че вече се вижда една пресиленост, едно търсене на прекаленото въздействие, насочено да гъделичка възприятията на преситения турист и изгубило връзка с истинската същност на квартала. Всичко вече изглежда твърде изкуствено, твърде насилено и твърде насочено към идеята да бъде смаян външния човек. В изпълненията на уличните танцьори също се усеща пълната липса на искрена страст и отдаденост – това си е просто работа за изкарване на пари. За Ла Бока се говори, че е мястото, където в котела на емигрантската съдба и нужда от любов и изява са се омесили полката и хабанерата и се е родило тангото в онзи първичен и неподправен вид, който потресъл изискания вкус на аристократите от централните квартали. Прекалено много открита страст, прекалено много еротика, прекалено много... чалга имало за техния вкус в танца, роден край доковете. Да, но екзотичното преживяване очаровало парижката бохема и, пречупено през нейната цензура, изведнъж се издигнало в очите и на местния елит. Така завладяло не само града, но и страната, и света.
Обаче в уличните танци, предназначени за туристите, няма и следа от от онази първичност, която превръща тангото в преживяване. Прекалено очевидно е намерението, с което го правят, липсва тръпката, възможността да повярваш в магията. Ако танцьорите са добри, дори може да се каже, че има някаква красота в изпълнението им, но даже и тогава липсва духът на тангото. А на всичкото отгоре, много от тях и не са особено добри и гледането на изпълнението им те изпълва с тъга и неудобство, че са принудени да се подлагат на това унижение, за да изкарават прехраната си. На рационално ниво си казваш, че това е техният шанс, че може би ако не танцуват на улицата, ще крадат или ще гладуват – но въпреки това не можеш да накараш сърцето си да им повярва. Виждаш, че отчаяно търсят своя шанс да се измъкнат от хватката на гетото – и всеки един от тях вярва, че шансът на техния съкварталец Марадона ще се усмихне и на него. Но кварталът си остава беден и неугледен извън туристическата част и напреженията в него не са много намалели въпреки потока туристи. Стените са изписани с лозунги и графити със социални послания, думата революция се разпознава и от непосветеното око, а споменът за въстанието, обявило „Република Ла Бока“ току изскача я от надпис върху ламаринена ограда, я от картина в кварталната кръчма.
По целия път на връщане от Ла Бока се опитваме да се отърсим от усещането за някаква обреченост и тъга, която ни е обзела въпреки ярките цветове на квартала. Докато стигнем до хостела, небето вече се е намръщило и на входа ни догонват първите капки на поредния проливен дъжд в това пътуване. Прекрасната стара сграда започва да тече отвсякъде – наводняват се коридорите, рецепцията, патиото, кухнята – само нашата стая сякаш запазва достойнство и не пропуска нито капка. Аз лежа в пълно изтощение от 9-те часа непрекъснато ходене из града и мрънкам, че ми се яде кисело мляко. Станислав си слага банския и отива до магазина – когато се връща, въобще не е по-мокър, отколкото след къпане в морето. И млякото се оказва хубаво. А после и дъждът спира.

Буенос Айрес – между милонгата и карнавала, февруари 2013 г.

Първото впечатление от Буенос Айрес е , че се състои от улици. Ама от много улици. Накъдето и да погледнеш, накъдето и да тръгнеш – само улици. Градът има правоъгълна планировка, така че вероятността да се изгубиш е минимална, при това и номерацията на сградите е съвсем последователна – започва се от морето и след всяка следваща пряка стартира следващата стотица. Така че, ако се намиращ на 25-тата пряка от морето на която и да е улица, със сигурност номерата ще са от 2500 до 2600. Може да не са всички възможни, но ще са в този диапазон. Това прави ориентирането много лесно – нашият хостел е на номер 3873, което ще рече, че тръгвайки от морския бряг, имаме да пресечем само 38 улици – и сме си „у дома“.
За това архитектите на града хубаво са се сетили, но определено не са помислили, че 38 пресечки си е бая разстояние. Поне някоя пейчица да бяха предвидили – айде, да речем пейчиците са ограничен ресурс, но поне някоя градинка или сенчица да бяха оставили. Не и не – сгради, тротоари, магазини, сгради, тротоари, магазини... и така до припадък. Не се предполага да подвиеш крак никъде, освен в прословутите улични кафенета, които тутакси са готови да те обгрижат с кафе и „медиа луна“ - пресен кроасан със захарна глазура във формата на полумесец, ако случайно не сте разбрали от името му. Тук някак си си падат по буквализма в имената – във всеки град централният площад е Пласа дел Армас, всички улици са кръстени на определен набор герои или географски обекти, а селищата се казват предимно Санта Тереза, Сан Педро или Сан Франсиско, с известни вариации на тема Пуерто Рико. Така че никога не си сигурен къде точно си попаднал, ама то и какво ли значение има.
Подготовката ни за Буенос Айрес се изразява в плах набор от сведения, че тук е царството на аржентинското танго и аржентинското телешко. Зарекли сме се да опитаме и от двете, а междувременно се настаняваме в хостела, който се оказва една приятна изненада – сграда на 150 години, набързо преобразувана за нуждите на странстващи типове. Стаята ни е 4 метра дълга, 4 широка и 4 висока. Няма прозорец, но пък има 3 врати – двете я превръщат в част от анфиладата на сградата, а третата си е просто врата към патиото. Плочките в банята са залепени върху стара керамика, чийто вид директно те препраща към началото на 20-ти век. Неусетно започваш да попиваш атмосферата на този град, който по странен начин е запазил декадентско излъчване на фона на многочислените си небостъргачи. При това европейското внушение е толкова силно, че на моменти не можеш да разбереш в Париж ли си или в Милано, само екзотичните дървета те връщат в реалността. Но като цяло за екзотика в Буенос Айрес трудно можеш да говориш, камо ли пък да я срещнеш. По-скоро има някакво усещане за елегантна носталгия, за нещо непреживяно, неслучило се, безвъзвратно изгубено. И в същото време градът е удивително оживен, по улиците денонощно щъка народ и сякаш всички се страхуват, че някъде ще стане нещо, което може да пропуснат, та затова бързат да наваксат при всяка възможност за приятно преживяване.
Цялото това бързане обаче по никакъв начин не се отразява на умението на портеньосите (така наричат себе си жителите на Буенос Айрес) да държат ниво и да показват стил. Като изключим откровените изпадналяци, повечето хора по улиците имат подчертано спретнат и дори в известен смисъл изискан вид. Е, може би младите са по-скандално настроени и склонни към развлеченост и небрежност, но по-възрастните дами и господа очевидно са положили специални грижи за прическите и дрехите си. На ярката тропическа светлина белите панталони на мъжете искрят, а флоралните мотиви по роклите и блузите на жените са открояващ се акцент. Забелязваме, че за разлика от бразилките, които вероятно изпускат всичкия си въздух, за да се вмъкнат в дрехите, след което се напомпват до пълно срастване с тесните си панталони, аржентинките носят дрехите си леко свободни, но откровено елегантни. Често пъти дори късите панталонки са с ръб, а за трепкането на изгладените блузи въобще няма да отварям въпрос. Пристрастието към красивото облекло дори е довело до една специфична модна линия, в която чантите и обувките от естествена кожа са щамповани с ярки цветя, което ги превръща в ефектни комплекти на фона на иначе изчистените и семпли рокли или блузи.
Впечатленията ни може би не са меродавни за целия град, тъй като прекарваме първия си ден в Буенос Айрес предимно в лъскавия квартал Реколета. Избираме го за посещение в съботния ден, тъй като научаваме, че в неделя в Сан Телмо и Бока – по-народните квартали – се очертават интересни събития. Посещението на Реколета обаче ни помага да си представим онази атмосфера на южноамерикански декаданс, която знаем от литературата и киното. И може би най-силно тя започва да говори след посещението на централното гробище – едно неголямо като площ, но забележително като наситеност място.
Гробището е разположено почти до парковата зона на града – безценно място от гледна точка на малкото зелени площи в огромния град. (Така и не успявам да разбера къде играят малките портеньосчета – само улици навсякъде, ни градинка, ни площадка. Добре де, за цял ден видяхме две площадки. Ама това е 13-милионен град, все пак!) Та в такъв смисъл, мястото на гробището е направо безценно. Не е странно, че вътре гробниците са така плътно прилепени една за друга, че ако бяха живи, щяха да се издушат. По един тъжен и безнадежден начин тази надпревара за осигуряване на живот след смъртта изглежда безсмислена и обречена. Мрамор, гранит, тухли, варовик, бронз, месинг – какво ли не е използвано в този Град на мъртвите, за да забави мига на забравата. Черно, бяло, сиво, златно – ярки контрасти на фона на бездънно синьото небе и мрачното зелено на малкото кипариси... Гробници колкото килерче, в което ковчегът е натъпкан по диагонал, защото не може да влезе по дължина и цели мавзолеи... Нито размерът на паметника, нито приносът на лежащия вътре са гаранция за отмяна на настъпващата забрава – рано или късно тя изпълзява от вечността и започва да руши гробницата. Отначало с непочистени от години паяжини, после със слабия кълн на заблудено растение, докато накрая не превърне уж вечната постройка в тъжна руина. Още едно доказателство, че не паметникът, а паметта е тази, която запазва живи отишлите си от нас – там, където има хора, които помнят, идват и поддържат, има и гробница, а там, където родът по една или друга причина е загубил връзката с миналото си, всичко е само история. Разбира се, не става дума само за личната памет на отделните фамилии. Паметта на обществото, която поддържа спомена за своите герои, съвсем очевидно също действа избирателно – мащабни за времето си паметници тънат в запустение, но пък гробницата на Евита Перон е все така актуална. Но, както е казал мъдрецът, „и това ще мине“. Няма по-сигурно доказателство за това от един друг Град на мъртвите – в Египетската пустиня.
Тази силна и страстна връзка със смъртта може би лежи и в основата на другата страст на портеньосите – тангото. Аржентина е неговата родина, а Буенос Айрес – неговата Мека. Клубовете за танго са безброй, уроци се дават по всяко време, за всички желаещи. Без да разбирам особено много от танго (да не кажем, че хич), това, което се вижда и с просто око, е страстта. Тук танцуват танго като че от това зависи живота им. Или сякаш им е за последно. Млади и стари, майстори и начинаещи, любители и професионалисти. Сигурно има конкуренция между отделните школи, сигурно има мерене на моженето между отделните майстори. Това, което завладява обаче, е отдадеността на танца. Може учителят да води във фигурите най-непохватната ученичка, но въпреки това той целият е в процеса – ръката на гърба на дамата е стегната и изящна, стъпките са не просто точни, а вдъхновени, на лицето е изписана вглъбеност и дори малко отнесеност... Как при това положение и ученичката да не се почувства част от един изискан и приповдигнат свят, в който всеки жест има значение, всяко обръщане на главата говори, всеки детайл в облеклото те поставя в една или друга категория. Как да не ти се прииска поне за един танц да престанеш да бъдеш ежедневното си аз и да се превърнеш в част от елита – нещо повече, ти си този, който задава тона на този елит. И в същото време да си даваш сметка, че всичкото това ще свърши само след няколко минути. Точно това е излъчването, което имат танцьорите на танго – страст, отдаденост и някаква запределност, близка до усещането за близостта на края.
Точно по времето, когато сме в Буенос Айрес, милонгата, танго-шоуто, се конкурира с Карнавала. И тук подготовката кипи от седмици, но няма онази първична, дори първобитна вманиаченост, характерна за Рио. Изискаността на портеньосите не им позволява да се отдадат изцяло на първобитните страсти, които отключва Карнавалът. Не че купонът не тече – и още как! Точно под прозорците на хостела ни в събота вечер се вихри кварталното карнавално шоу – вече е два, а музиката не само че не стихва, а сякаш добива нова сила, хората продължават да прииждат, младо и старо се бута, друса, подскача, пее, танцува... Дори майките с колички не се прибират у дома, а се промъкват през множеството да не би да пропуснат нещо. Пера, пайети, цели банди с еднакви униформи, смешни шапки, дяволски рогца... Нищо не е пропуснато. Но все пак има малко усещане за една вътрешна сдържаност, която не позволява съвсем да му отпуснат края. Какво пък, ако не се поправят до утре, ще се наложи и тук да се включваме.