Панаджи, февруари 2012 г.

От Хубли до Панаджи са около 200 километра, но пътят си трае един ден. Вече сме го минавали миналата година и ни се струва, че спомените нещо ни подвеждат – не може да е толкова дълго. Но нямаме друг избор, освен да проверим отново на собствен гръб дали е така. Отначало започва обнадеждаващо – веднага след излизането от града се включваме в магистрала, но малко по-късно свърваме по тясно шосе, което преминава в откровено черен път. Или по-точно червен, защото пръстта, от която е направена настилката му, е повече червена, отколкото кафява. Оттук нататък следват безкрайни километри по сушавите земи на северната част на Карнатака. Сменя се не само пейзажа – и хората, които населяват тези места вече не са дребните черни наследници на дравидите, а по-високи и слаби мъже и жени, изсушени от вятъра и слънцето. Пъстроцветните гопури на Южна Индия издребняват и се разреждат, все по-често се срещат джамии с различна големина, а на един хълм се белее и джайнистки храм. Малко преди границата с Гоа влизаме в резерват. Гората много прилича на нашенските дъбови гори по Странджанско – също така суха, с не много високи и дебели дървета, с малко трева и храсти между тях. Щом изкачваме височината обаче и минаваме на склона към морето, растителността изведнъж се сменя с тропическа – буйна, наситено зелена, оплетена в лиани, затаила тайнствен полумрак. Влагата и топлината откъм океана си казват думата. Хубавото е, че целият район е защитена територия и освен шосето, което преминава през нея, няма следи от човешка дейност. Съответно няма камари боклуци, навалица и скитащи крави.
Пътят надолу е стръмен, с много завои. Младото семейство на задната седалка откровено се измъчва – годиначето хленчи в ръцете на баща си, докато майката тихо и кротко повръща през прозореца. Може би и други пътници не се чувстват добре, защото дъвченето на паан и плюенето на червени струи на пътя се засилва. Мисля си, че Индия ще се присъедини към цивилизования свят едва когато се раздели с навика да плюе наляво и надясно. Добре, че не съм местен диктатор, защото сигурно бих издавала смъртни присъди за храчене и плюене по улиците. Което пък би решило проблема с пренаселеността на местно ниво. Но това са си само мои умопостроения.
Докато си мисля разни такива мисли, се влачим покрай колоната от тежки камиони, които превозват червеникава пръст – явно материал за преработване в металургичното предприятие наблизо. Цялата околност е покрита с дебел слой червеникав прах – къщи, хора, дървета, коли... Само току-що цъфналите цветови на няколко дървета греят с нереална свежести чистота сред прашната околност – като детски очи на мускурлива муцунка. Как живеят хора в този прахоляк, какви болести мъкнат – не ми се мисли.
Гоа е един от последните индийски щати, получил независимост – престава да бъде португалска колония едва през 1961 г.  Следите от португалското присъствие са навсякъде – и в белите колониални църкви, и в архитектурата на Панаджи, и в надписите по улиците и имената на градовете и местата наоколо. Вашку да Гама акостира на този бряг като адмирал на армада – а по това време е едва 26-годишен. В онези времена не са имали възможност да порастват бавно и да отлагат зрелостта за едно неясно бъдеще. Младият адмирал е оценил стратегическото място на залива и вливащата се в морето река и възможността тук да се развие удобно и сигурно пристанище. От португалците остава градът Панаджи и фортът на отсрещния бряг, а един от градовете по крайбрежието се казва Васко да Гама, макар че местните, в стремежа си за икономично използване на езика, го наричат свойски „Васко“.
Като цяло щатът се отличава с повече чистота, по-близки до европейските порядки и е известен с прекрасните си плажове, на които прекарват много време хора от цял свят – някои идват за кратка почивка, други избягват зимата по родните си места, а трети просто са се заселили тук и са предпочели този бряг пред всяко друго място на света. Навсякъде се виждат европейци (някои може и да са американци), облеклото е много по-свободно, отколкото във вътрешността на страната, макар че прекалено буквалното разбиране на освободеността от някои европейки води до хипнотизиране на местната младеж от някое голо рамо, дълбоко деколте и изрязани панталонки. Впрочем, хипнозата си има собствена история тук – в центъра на Панаджи има драматичен паметник, изобразяващ хипнотизатор, довел млада жена до състояние на транс – скулпторът е отразил успешно проведения в средата на 19 век на този бряг сеанс на хипноза. Всяко място с традициите си.
При цялата си курортност Панаджи измира около 9 часа вечерта – магазините и заведенията затварят, да намериш интернет се оказва равносилно на откриване на златна мина. Само многобройните магазини за алкохол остават отворени до последно. Хората си знаят нуждите.