Да идеш в Южна Америка и да не видиш Мачу Пикчу
се смята за провал, описан в поговорката за Рим и папата. Нашето
пътешествие съвпада с уникалната ситуация на невъзможност да видиш
папа в Рим заради обективната му липса – старият се е оттеглил, а
новият още не е избран. Такова рядко стечение на обстоятелствата ни
подсеща, че и спрямо Мачу Пикчу може да се окажем в подобна ситуация
поради непредвидени или непредсказуеми събития, независещи от нас и
после да ни е яд, че не сме се възползвали от шанса да правим
поклонение в Меката на Новия свят. Затова решаваме това да бъде първото
място, към което се отправяме в Перу, а всичко останало ще нагласяваме
спрямо развитието на събитията около това посещение. Още повече, че
сме се начели и наслушали на истории за труднодостъпността му, сложната
организация и необходимостта от предварителна резервация, каквато,
разбира се, ние нямаме. Готови сме да отделим голяма част от оставащите
20-ина дни от пътуването ни на това приключение, само и само да не го
пропуснем.
С пристигането в Куско ни връхлита цялата финансовосмукачна машина, набрала мощ покрай славата на Мачу Пикчу. Съдържателите на хостели и хотели са надменни и малко склонни на преговори, а цените – чувствително по-високи, отколкото ни се ще. В края на краищата се настаняваме с достатъчно голям компромис от двете страни в разположен близо до центъра хостел, поддържан от мила сеньора с бебе на ръце. Всъщност, „поддържан“ е твърде силна дума, която хостелът не заслужава по никакъв начин: всичко в старата сграда в колониален стил е милостиво оставено да умира от собствената си смърт - вярно, че до евтаназия още не се е стигнало, но поддържащите системи вече са изключени. Ако внимаваме да се движим плавно и да не правим резки вдишвания или издишвания, може и да оцелеем до сутринта без таванът се срути на главите ни.
Иначе сеньората се оказва предприемчива – още не сме оставили раниците, а тя вече е довела друга достолепна дама, която в скоропоговорка на испано-английски ни предлага двудневен тур до Мачу Пикчу, който тръгва рано сутринта на следващия ден. Както сме се приготвили за поне едноседмично изчакване на шанса да попаднем на легендарното място, това ни се вижда оптимистичен вариант. Започваме да си изясняваме подробностите, да се пазарим (леле, че съм задобряла в испанския!) и в края на краищата стигаме до споразумение за по 125 долара на човек, което включва пътя по 200 км в двете посоки, обяд, вечеря и закуска, нощувка, входната такса и ползването на гид в Мачу Пикчу. Отлагаме окончателното вземане на решение с няколко часа, за да проучим и други възможности и се изстрелваме към града на разузнаване.
Откриваме бюрото за продажба на входни билети за Мачу Пикчу на няколко пресечки от абатството „Санто Доминго“ - всеки срещнат те упътва без проблем натам. Пред касите има опашки от по 4-5 човека, което е доста по-облекчен вариант от това, което сме очаквали. Входният билет само за комплекса Мачу Пикчу е 128 солес, което прави 49,5 долара. С изкачване на Уайна Пикчу цената става 156 солес (60 долара). Любезната служителка на гишето ни известява, че няма никакъв проблем да си купим билети за утре, но ако искаме и Уайна Пикчу, ще трябва да отложим посещението с някой и друг ден, защото местата са запълнени – до върха се допускат дневно по 400 човека, разделени в две групи, от 7 до 9 и от 9 до 11 ч. На въпроса ни за цената на билета за влака, отговаря, че най-ниската цена е 45 долара от Олянтайтамбо, а дотам пък може да се придвижим с автобус. Минаваме и през няколко туристически агенции, които ни предлагат с минимални вариации два варианта за посещението на Мачу Пикчу – с влак за 230 долара на човек или с минибус и пешеходстване за 150 долара. Офертата на нашите две лели започва да ни се струва приемлива и се съгласяваме да се включим в групата, макар че по принцип предпочитаме самостоятелните експедиции.
Тъй като начините за посещение на Мачу Пикчу са обвити с известна тайнственост и дори пътеводителят на Lonely Planet, който ползваме, не е много изчерпателен по темата, ще се опитам да споделя всичко, което научихме по въпроса. Мачу Пикчу се намира високо над селцето Агуас Калиентес, напоследък известно и като Мачу Пикчу Пуебло, което е на около 200 км от Куско. Официалният начин да се стигне до Агуас Калиентес е с железницата – път за коли дотам няма. Тази железница изпълнява двойна функция – ограничава и регулира потока от посетители от една страна и яко им изтупва джобовете, от друга. Така хем се осигуряват едни нелоши приходи, хем се засилва желанието да се окажеш сред малцината, докопали се до мечтаната дестинация. Най-евтиният билет за железницата от Куско до Агуас Калиентес е 60 долара в едната посока, в зависимост от часа на тръгване Има и по-луксозен вариант на пътуването с влак, с композицията „Hiram Bingham“, но за цени там не сме питали. Можеш да се качиш на влака не от Куско, а от междинната спирка Олянтайтамбо, което ще ти струва около 45 долара в едната посока. Пътуването от Куско до Олянтайтамбо може да стане с автобус, на цена около 30 солес (към 11 долара). Всичко е направено така, че да бъде скъпо, да осигурява приходи в хазната и съответно да имаш усещането, че получаваш нещо изключително.
Народният гений, разбира се, е открил алтернативен вариант за печалба от туриста със заобикаляне на официалните пътища. Предприемчивите кускеньоси са развили система за достигане в максимална близост до Мачу Пикчу с автомобилен транспорт. Всяка сутрин от централния площад и Кориканча (площада пред „Санто Доминго“) тръгват микробусчета, пълни с доверили се на агенциите туристи, но и самостоятелни индивиди, които си плащат само за пътя. Бусчетата пътуват до Олянтайтамбо по доста прилично, макар и планинско шосе, оттам хващат през планината по един заобиколен път, който с шеметни завои се изкачва до проход на 4300 м височина и с още по-спиращи дъха серпантини се спуска до Санта Мария, откъдето си става откровено черен път и бори урвите и бездните до Санта Тереза.
В Санта Тереза загубва всякакъв срам и се превръща в пътека, по която многострадалните бусчета се промъкват до Хидроелектрика – мястото на строеж на ВЕЦ на река Урубамба, където пътят свършва, но за сметка на това се оказваш на жп линията, с която си се разделил при Олянтайтамбо.
Имаш вариант да изчакаш единствения за деня влак, който спира на Хидроелектрика и да се повозиш до Агуас Калиентес срещу 12 долара или пък да хванеш пътеката покрай линията и да извървиш оставащите 15 км пеша.
Алтернативното пътуване със сигурност не е за хора със слаби нерви. Бусчетата са силно експлоатирани и слабо поддържани, пътят е страховит – изкачва и спуска баирите по най-прекия начин, изключващ мостове и тунели, а за мантинели и някакво друго осигуряване въобще не се и споменава. Нашият шофьор определено не си е пил хапчетата и морето му е до колене – набляга на газта и клаксона и всичко е му наред. Представата за пътя през Триградското ждрело преди да бъде разширен и асфалтиран донякъде може да даде идея за общото внушение от пътуването, но разбира се, с отчитане на мащабите на Андите. Двеста км за 7 часа също е някакъв ориентир за какво става дума. Накратко, когато слизаме на Хидроелектрика, изпитваме дълбока благодарност, че сме там, а не на дъното на някоя урва. Дори задаващият се дъжд в перспективата на 15-километров преход през джунглата ни се вижда оптимистичен вариант.
Не е съвсем коректно да се твърди, че вървим през джунглата – пътеката плътно следва жп линията и дори изминаваме голяма част от пътя по траверсите, за да избегнем шляпането през локвите по пешеходния маршрут. Никой не се оплаква – ясно е, че просто трябва да вървим три часа под дъжда, за да стигнем до обещаното убежище. Дори 5-годишният юнак от нашата група не мрънка на родителите си, а бодро крачи, като спира само за изследване на някой особено голям и яркооцветен червей. Водачът ни Хоел току притичва от единия до другия край на разтеглилата се върволица, накрая се отказва от идеята, че може да ни събере в компактна група и ни инструктира да се съберем на централния площад на селото.
Към 7 и половина вечерта се строяваме на площада с още няколко групи, пристигнали по нашия начин. Организацията явно е добре отработена – от тъмното изскачат разни хора и повеждат разпределените от Хоел групи мокри пътници в различни посоки. Ние сме настанени в хостел на централната улица. Очакванията ни за мизерия и спестяване на средства не се оправдават – като изключим, че стаите са с по 5 легла, всичко е чистичко и ново. Групата ни е от малки компании чилийци, аржентинци и бразилци, които дълго се разместват от стая в стая, за да се окажат заедно, в резултат на което ние със Станислав оставаме сами в стая за петима. Както сме мокри и изморени, горещият душ в собствена баня се оказва просто спасителен, а и място за сушене на багаж – колкото искаш.
По време на вечерята дотичва дребничка женица, която ни донася билетите за утрешното посещение на Мачу Пикчу. Имената ни, разбира се, са изписани с маса грешки, но ни успокояват, че това няма да ни попречи да влезем. Още не сме си дояли тручата, когато същата женичка ни връхлетява с инструкция тутакси да тичаме към гарата, за да ни издадат билети за утре, за да се возим с влака до Хидроелектрика. В тъмнината и дъжда прибягваме до входа на гарата, където строги въоръжени пазачи ни строяват до една решетка да чакаме дали чиновниците ще благоволят да ни продадат билети. Е, не благоволяват. Нашата организаторка пуска целия си арсенал в действие, виждаме я отдалеч как се пазари, умолява, настоява, но уви. Чиновникът е безкомпромисен – да дойдем утре пак. Съзнанието за монополно положение просто се стели на талази откъм гишето. Жената се връща помръкнала и ни казва, че точно в 12 на следващия ден трябва да се явим отново за билети. Като имаме предвид, че пътят от Агуас Калиентес до Мачу Пикчу е около час и половина пеша, това никак не ни радва, защото ни лишава от време за разглеждане. Но вече сме толкова уморени, че оставяме нещата да се подреждат от само себе си. Хоел ни е инструктирал на сутринта да тръгнем най-късно в 5, за да имаме време да се качим до комплекса преди стълпотворението, така че само се просваме в леглата и изключваме от всички проблеми.
В 5 сутринта сме стегнати, измити, пили кафе и строени пред рецепцията на хостела, за да върнем ключовете и да си оставим раниците на съхранение. Да, ама не – губим поне 15 минути в опити да открием на кого да връчим отговорността. Накрая заключваме раниците в стаята и хвърляме ключа през прозорчето в празната рецепция. Решаваме, че след това забавяне няма да препускаме за срещата в 6.30 пред входа на Мачу Пикчу за осигуряване на гид – и без това организираното разхождане вече ни идва в повече.
Цяла нощ е валял проливен дъжд и сме по-притеснени дали цялото начинание няма да бъде осуетено от лошото време. Не че не можем да се катерим и по мокри камъни, ама удоволствието е малко съмнително. Обаче няма „не искам“ - билетът важи само за конкретната дата и конкретния човек – няма преотстъпване или презаверяване, така че „пениш се, не пениш, ке те ядам“. Още един похват на туристомелачката да създава усещането, че получаваш нещо уникално като преживяване.
Катеренето в тъмното не ни плаши – нали не вали. Отхвърляме варианта с автобуса не само за да спестим по 9 долара на човек в едната посока, макар че всеки билет си е приблизително цената на една нощувка за двамата на по-скромно място. Усещането за мястото, за усилието, за височината е съвсем различно, когато си го извървял на собствен ход. Въпреки че е заобиколен от стръмни баири и самият той е качен нависоко спрямо реката, комплексът на Мачу Пикчу се намира на относително малка надморска височина – около 2000 м. След всичките перипетии около височинната болест през последните седмици, сега сме благодарни, че задъхването ни идва само от стръмното изкачване, не и от невъзможността дробовете ни да си поемат въздух. И температурите са различни – ако снощният дъжд ни беше прал на 4000 м височина, със сигурност щяхме вече да лежим с температура. Така че сме много щастливи да виждаме как постепенно просветлява и мъглата се вдига на парцали откъм реката и джунглата към върховете.
Пешеходният маршрут към Мачу Пикчу минава частично по пътя на автобусите, частично - по стръмни добре обозначени пътеки, така че можеш да си избираш натоварването: дали да вървиш по-дълго и по-плавно или по-кратко по по-стръмното. Когато първите лъчи на слънцето огряват върховете, сме пред входа на комплекса. Сядаме да си поемем въздух и да осмислим случващото се: ние – пред Мачу Пикчу.
Леле!
Входът е направен така, че нищо да не се вижда преди да си минал проверката дали си си платил за удоволствието. Въпреки че до този момент агенцията не ни е подвела и е спазила всичките си обещания, все пак имаме притеснението, че може в последния момент поради някаква непредвидена причина Мачу Пикчу да се окаже недостъпно за нас място. Явно цялата туристическа индустрия добре си е свършила работата и ни е създала усещането за изключителност на преживяването. С известен трепет подаваме билетите с грешно изписаните ни имена на служителка, която ги проверява в компютъра и хоп! - вече сме оттатък бариерата. Втурваме се към първата група каменни къщички, покрити със сламени покриви, за да се промушим бързешком през тях и най-после да съзрем позната от толкова снимки и филми гледка.
Странно е да осъзнаваш, че Мачу Пикчу е станал известен на света преди малко повече от 100 години. Митът за него е залегнал в съзнанието на съвременния човек толкова дълбоко, че ти се струва, че той е съпътствал формирането на самосъзнанието на човечеството едва ли не от самото му раждане. Всъщност сам по себе си комплексът е доста късно творение – някъде от 15 век, времето, когато в Европа вече са се извисявали големите готически катедрали. Сградите на Мачу Пикчу не могат да те учудят с архитектурни решения или мащаби – повечето са прости каменни постройки, добре реставрирани, а вероятно и достроени от съвременните стопани на мястото.
Строителните решения изненадват само в тези части, където са използвани огромните каменни блокове, легендарните инкски градежи, при които не можеш да натикаш дори острието на нож в сглобките между камъните. На места обаче и тези блокове са разместени, така че хвърлят сянка върху легендата.
Иначе повечето постройки са си от съвсем обикновен дялан камък, а камък наоколо на искаш. Самото селище е напълно обозримо – няколко малки квартала, в които според тълкувателите на мястото са се намирали дворецът, храмовете, жилищните сгради, стопанските постройки. Светът познава далеч по-мащабни човешки начинания при това от далеч по-ранни епохи.
И въпреки това Мачу Пикчу си остава една от най-вълнуващите легенди на човешкото съзидание. Мястото е наистина магическо: рязката граница между стръмните хълмове и драматичните меандри на река Урубамба, гледката на тълпящите се в далечината върхове, съчетанието от почти непристъпния хълм, на който се намира Мачу Пикчу с извисяващата се над него Уайна Пикчу – всичко това те кара да имаш усещането за нещо измислено и специално направено. Мащабите на града са малки, но терасите , които се спускат надолу по стръмнината към бездната на реката, изглеждат безкрайни и будят възхищение пред човешката способност да усвоява дори най-непристъпния терен. Ако към всичко това добавим и уникалната възможност да се изкачиш нависоко и да обхванеш с поглед целия комплекс, в невероятното му съчетание с природата наоколо, при това от различни перспективи – става ясно защо е толкова вълнуващо да попаднеш на това място.
А създаването и раздухването на мита, булото на тайнственост и неизвестност допълнително разпалват въображението.
Когато през 1911 г. историкът Хирам Бингъм идва по тези места, воден от желанието си да открие изгубения град на инките Вилкабамаба с всичките му легендарни съкровища, едва ли си е представял какъв фурор ще предизвикат камъните, които му показва местно пастирче. Освен учен обаче Бингъм явно е бил и добър предприемач, защото за кратко време успява да раздуха историята около Мачу Пикчу с написването на няколко книги, в които вдъхновено прокламира идеята за уникалността и загадъчността на мястото. Наистина не се знае много за функциите на този град – мястото е твърде малко, за да изхранва значително население, а структурата му е твърде изчистена, за да изглежда жив и функциониращ. Предполага се, че е бил или резиденция на инкската аристокрация, където тя се е оттегляла периодично или пък ритуален комплекс. Една от теориите твърди, че градът е построен специално, за да се спаси елитът на инкската империя от нашествието на конкистадорите, но епидемия е прогонила обитателите му. Всъщност, може би чисто исторически точно в това е бил късметът му, защото испанците така и не са научили за него и съответно не са успели да го разрушат и разграбят за строеж на собствените си дворци и църкви, както масово са постъпили в останалите градове на инките.
Перуанците безспорно са извадили късмет с откриването на Мачу Пикчу – това е превърнало страната им в една от най-желаните туристически дестинации. Бингъм е изровил и изнесъл всичко, което е успял – Индиана Джоунс не е изцяло измислен образ – но в един момент тукашното правителство се е усетило и го изгонило от страната. Все пак благодарността не е съвсем чужда на местните и навсякъде из околността могат да се видят паметни плочи в чест на откривателя на Мачу Пикчу, а луксозният влак от Куско за Агуас Калиентес носи неговото име.
Всичките тези сведения обаче само бегло профучават през главите ни, докато се катерим и спускаме по стръмните стълби на Мачу Пикчу. Защото Мачу Пикчу е преди всичко емоция. Рожба на нашата нужда и жажда за мит, тайна, загадка, вълнуващо откритие... Усещането за присъствие в приказка, за нереалност и измисленост на случващото се е толкова силно, че от време на време ни се налага да си припомним, че това е истина. Гледали сме снимки и филми, уж имаме в главите си доста ясна картинка от мястото, но нищо не е точно такова, каквото сме си го представяли: усещането за слънцето и вятъра, бягащите сенки на облаците, миризмата на напечен камък, пръхтенето на ламите, с които се разминаваш по пътеките – всичко те кара да не толкова да виждаш, колкото да чувстваш мястото. И, разбира се, мащабите. Когато съотнесеш огромните каменни блокове към собствения си нищожен ръст, когато се задъхаш по пътеките, когато коленете ти започнат самоволно да се подгъват, тогава разбираш, че надменната ти преценка за малкия размер на комплекса е била малко прибързана.
При това положение идеята скоропостижно да си тръгнем от Мачу Пикчу, за да гоним срещата за влака, започва да ни изглежда абсурдна. И без това от тази височина влакът изглежда толкова дребен и незначителен... Решаваме да се насладим на гостуването си на инките, а пък после ще му мислим. И така – кръгче след кръгче, някъде към обяд установяваме, че слънцето пече безпощадно, очарованието на утринната свежест и контрасти се е сменило с облещената светлина на пладнето, а 4-хилядната снимка на Уайна Пикчу започва да предизвиква колики в стомаха.
Време е да си тръгваме.
Започваме да се спускаме величествено по пътя, като гордо не забелязваме кълбата прах, които вдигат преминаващите покрай нас автобуси. Иначе те са новички и с екологични двигатели – миризма на изгорели газове почти няма. Спускането е по-бързо от изкачването, но пак отнема около час. В момента, в който влизаме в селото, завалява поредният дъжд. Опитът ни да се качим на влака и да догоним групата е безславно попарен в зародиш – следващият влак е в 6 на другата сутрин и цената на билета до Олянтайтамбо е 90 долара, а оттам трябва да хващаме автобус до Куско.
Започваме да си търсим убежище за през нощта и се сблъскваме с абсурдите на ценообразуването в туристически ориентираното село – при сходни условия цените на два съседни хостела могат да де разминават до 4 пъти. По-късно вечерта темата намира още потвърждения – едно и също вино ни се предлага в три съседни магазина на цена 12, 14 и 34 солес – очевидно според преценката на собственика за нашата платежоспособност. Обявени на видимо място цени, разбира се, няма. Свободните вариации са плод на творческото отношение на местните жени – те са най-вече тази сила, която дава лице на дребното предприемачество и движи алъш-вериша. Във вечерните часове дежурствата в магазинчетата се прехвърлят на 10-12-годишни деца, те вече действат според твърдите инструкции за цените, които са получили. Тъй като в Агуас Калиентес магазините са повече от туристите, опашки пред тях не се вият и подрастващите продавачи разполагат с много време, което запълват с игра на улицата – гледаш групичка момчета и момета самоотвержено да гонят някоя топка, но явно едното им око е в магазина: в момента, в който прекрачиш прага, някой от играчите се откъсва от групичката и като стрела влетява в магазина, изцяло на твое разположение.
Извън произвола при ценообразуването Агуас Калиенте е ведро и все още не напълно съсипано от туризма място. Въпреки огромния брой места за настаняване, строежите се множат с невиждана скорост – сякаш тук се канят да приютят поне половината човечество едновременно. Очакваният огромен брой на туристите е ориентирал местните към преквалификация в областта на услугите. Всеки се опитва да ти продаде нещо – я плетена жилетка или шапка, я място за преспиване, я екскурзия до забележителностите с вдъхновен гид. Пазарът на сувенири заема целия площад пред гарата, но ние дори сме си забранили да мислим за това – когато мъкнеш цялото си имущество на гръб, си доста разумен в покупките.
Вечерта успяваме да открием Хоел, зает да настанява поредната група ентусиасти, на които предстои покоряването на Мачу Пикчу, и си уговаряме среща на Хидроелектрика на следващия ден, за да ни натовари на съответното бусче за прибиране до Куско. Фактът, че сме останали ден повече, не го притеснява – стига да не му искаме той да ни плаща допълнителният престой.
На следващия ден си плащаме за гяволъка – след обратния 15-километров пешеходен преход, сме на мястото на срещата с Хоел в уречения час – 2 по обед. Микробусчетата пристигат едно след друго, повечето предлагат свободно возене до Санта Мария срещу скромната сума от 50 солес (около 30 лв.), а с някои фирмата на Хоел явно има уговорка да извършват извозването на предплатилите транспорта през агенции. Такива като нас, които са излезли от организирания ритъм, остават последни за качване, така че тръгваме от Хидроелектрика едва към 16.30. Бусът е толкова раздрънкан, че самият шофьор май не вярва, че ще стигнем, но пък това сякаш леко снижава ентусиазма му да натиска газта с пълна сила по завоите. Въпреки това стомасите ни се свиват, когато се носим с рев и скърцане на спирачки по урвите. Добре, че скоро мръква и пада мъгла, та да не виждаме пропастите под нас и да не ни е страх толкова. Какво вижда шофьорът – само той си знае. Така или иначе почти в полунощ се изсипваме с треперещи колене, но пък цели-целенички на площада в Куско.
Мисия „Мачу Пикчу“ - изпълнена.
С пристигането в Куско ни връхлита цялата финансовосмукачна машина, набрала мощ покрай славата на Мачу Пикчу. Съдържателите на хостели и хотели са надменни и малко склонни на преговори, а цените – чувствително по-високи, отколкото ни се ще. В края на краищата се настаняваме с достатъчно голям компромис от двете страни в разположен близо до центъра хостел, поддържан от мила сеньора с бебе на ръце. Всъщност, „поддържан“ е твърде силна дума, която хостелът не заслужава по никакъв начин: всичко в старата сграда в колониален стил е милостиво оставено да умира от собствената си смърт - вярно, че до евтаназия още не се е стигнало, но поддържащите системи вече са изключени. Ако внимаваме да се движим плавно и да не правим резки вдишвания или издишвания, може и да оцелеем до сутринта без таванът се срути на главите ни.
Иначе сеньората се оказва предприемчива – още не сме оставили раниците, а тя вече е довела друга достолепна дама, която в скоропоговорка на испано-английски ни предлага двудневен тур до Мачу Пикчу, който тръгва рано сутринта на следващия ден. Както сме се приготвили за поне едноседмично изчакване на шанса да попаднем на легендарното място, това ни се вижда оптимистичен вариант. Започваме да си изясняваме подробностите, да се пазарим (леле, че съм задобряла в испанския!) и в края на краищата стигаме до споразумение за по 125 долара на човек, което включва пътя по 200 км в двете посоки, обяд, вечеря и закуска, нощувка, входната такса и ползването на гид в Мачу Пикчу. Отлагаме окончателното вземане на решение с няколко часа, за да проучим и други възможности и се изстрелваме към града на разузнаване.
Откриваме бюрото за продажба на входни билети за Мачу Пикчу на няколко пресечки от абатството „Санто Доминго“ - всеки срещнат те упътва без проблем натам. Пред касите има опашки от по 4-5 човека, което е доста по-облекчен вариант от това, което сме очаквали. Входният билет само за комплекса Мачу Пикчу е 128 солес, което прави 49,5 долара. С изкачване на Уайна Пикчу цената става 156 солес (60 долара). Любезната служителка на гишето ни известява, че няма никакъв проблем да си купим билети за утре, но ако искаме и Уайна Пикчу, ще трябва да отложим посещението с някой и друг ден, защото местата са запълнени – до върха се допускат дневно по 400 човека, разделени в две групи, от 7 до 9 и от 9 до 11 ч. На въпроса ни за цената на билета за влака, отговаря, че най-ниската цена е 45 долара от Олянтайтамбо, а дотам пък може да се придвижим с автобус. Минаваме и през няколко туристически агенции, които ни предлагат с минимални вариации два варианта за посещението на Мачу Пикчу – с влак за 230 долара на човек или с минибус и пешеходстване за 150 долара. Офертата на нашите две лели започва да ни се струва приемлива и се съгласяваме да се включим в групата, макар че по принцип предпочитаме самостоятелните експедиции.
Тъй като начините за посещение на Мачу Пикчу са обвити с известна тайнственост и дори пътеводителят на Lonely Planet, който ползваме, не е много изчерпателен по темата, ще се опитам да споделя всичко, което научихме по въпроса. Мачу Пикчу се намира високо над селцето Агуас Калиентес, напоследък известно и като Мачу Пикчу Пуебло, което е на около 200 км от Куско. Официалният начин да се стигне до Агуас Калиентес е с железницата – път за коли дотам няма. Тази железница изпълнява двойна функция – ограничава и регулира потока от посетители от една страна и яко им изтупва джобовете, от друга. Така хем се осигуряват едни нелоши приходи, хем се засилва желанието да се окажеш сред малцината, докопали се до мечтаната дестинация. Най-евтиният билет за железницата от Куско до Агуас Калиентес е 60 долара в едната посока, в зависимост от часа на тръгване Има и по-луксозен вариант на пътуването с влак, с композицията „Hiram Bingham“, но за цени там не сме питали. Можеш да се качиш на влака не от Куско, а от междинната спирка Олянтайтамбо, което ще ти струва около 45 долара в едната посока. Пътуването от Куско до Олянтайтамбо може да стане с автобус, на цена около 30 солес (към 11 долара). Всичко е направено така, че да бъде скъпо, да осигурява приходи в хазната и съответно да имаш усещането, че получаваш нещо изключително.
Народният гений, разбира се, е открил алтернативен вариант за печалба от туриста със заобикаляне на официалните пътища. Предприемчивите кускеньоси са развили система за достигане в максимална близост до Мачу Пикчу с автомобилен транспорт. Всяка сутрин от централния площад и Кориканча (площада пред „Санто Доминго“) тръгват микробусчета, пълни с доверили се на агенциите туристи, но и самостоятелни индивиди, които си плащат само за пътя. Бусчетата пътуват до Олянтайтамбо по доста прилично, макар и планинско шосе, оттам хващат през планината по един заобиколен път, който с шеметни завои се изкачва до проход на 4300 м височина и с още по-спиращи дъха серпантини се спуска до Санта Мария, откъдето си става откровено черен път и бори урвите и бездните до Санта Тереза.
В Санта Тереза загубва всякакъв срам и се превръща в пътека, по която многострадалните бусчета се промъкват до Хидроелектрика – мястото на строеж на ВЕЦ на река Урубамба, където пътят свършва, но за сметка на това се оказваш на жп линията, с която си се разделил при Олянтайтамбо.
Имаш вариант да изчакаш единствения за деня влак, който спира на Хидроелектрика и да се повозиш до Агуас Калиентес срещу 12 долара или пък да хванеш пътеката покрай линията и да извървиш оставащите 15 км пеша.
Алтернативното пътуване със сигурност не е за хора със слаби нерви. Бусчетата са силно експлоатирани и слабо поддържани, пътят е страховит – изкачва и спуска баирите по най-прекия начин, изключващ мостове и тунели, а за мантинели и някакво друго осигуряване въобще не се и споменава. Нашият шофьор определено не си е пил хапчетата и морето му е до колене – набляга на газта и клаксона и всичко е му наред. Представата за пътя през Триградското ждрело преди да бъде разширен и асфалтиран донякъде може да даде идея за общото внушение от пътуването, но разбира се, с отчитане на мащабите на Андите. Двеста км за 7 часа също е някакъв ориентир за какво става дума. Накратко, когато слизаме на Хидроелектрика, изпитваме дълбока благодарност, че сме там, а не на дъното на някоя урва. Дори задаващият се дъжд в перспективата на 15-километров преход през джунглата ни се вижда оптимистичен вариант.
Не е съвсем коректно да се твърди, че вървим през джунглата – пътеката плътно следва жп линията и дори изминаваме голяма част от пътя по траверсите, за да избегнем шляпането през локвите по пешеходния маршрут. Никой не се оплаква – ясно е, че просто трябва да вървим три часа под дъжда, за да стигнем до обещаното убежище. Дори 5-годишният юнак от нашата група не мрънка на родителите си, а бодро крачи, като спира само за изследване на някой особено голям и яркооцветен червей. Водачът ни Хоел току притичва от единия до другия край на разтеглилата се върволица, накрая се отказва от идеята, че може да ни събере в компактна група и ни инструктира да се съберем на централния площад на селото.
Към 7 и половина вечерта се строяваме на площада с още няколко групи, пристигнали по нашия начин. Организацията явно е добре отработена – от тъмното изскачат разни хора и повеждат разпределените от Хоел групи мокри пътници в различни посоки. Ние сме настанени в хостел на централната улица. Очакванията ни за мизерия и спестяване на средства не се оправдават – като изключим, че стаите са с по 5 легла, всичко е чистичко и ново. Групата ни е от малки компании чилийци, аржентинци и бразилци, които дълго се разместват от стая в стая, за да се окажат заедно, в резултат на което ние със Станислав оставаме сами в стая за петима. Както сме мокри и изморени, горещият душ в собствена баня се оказва просто спасителен, а и място за сушене на багаж – колкото искаш.
По време на вечерята дотичва дребничка женица, която ни донася билетите за утрешното посещение на Мачу Пикчу. Имената ни, разбира се, са изписани с маса грешки, но ни успокояват, че това няма да ни попречи да влезем. Още не сме си дояли тручата, когато същата женичка ни връхлетява с инструкция тутакси да тичаме към гарата, за да ни издадат билети за утре, за да се возим с влака до Хидроелектрика. В тъмнината и дъжда прибягваме до входа на гарата, където строги въоръжени пазачи ни строяват до една решетка да чакаме дали чиновниците ще благоволят да ни продадат билети. Е, не благоволяват. Нашата организаторка пуска целия си арсенал в действие, виждаме я отдалеч как се пазари, умолява, настоява, но уви. Чиновникът е безкомпромисен – да дойдем утре пак. Съзнанието за монополно положение просто се стели на талази откъм гишето. Жената се връща помръкнала и ни казва, че точно в 12 на следващия ден трябва да се явим отново за билети. Като имаме предвид, че пътят от Агуас Калиентес до Мачу Пикчу е около час и половина пеша, това никак не ни радва, защото ни лишава от време за разглеждане. Но вече сме толкова уморени, че оставяме нещата да се подреждат от само себе си. Хоел ни е инструктирал на сутринта да тръгнем най-късно в 5, за да имаме време да се качим до комплекса преди стълпотворението, така че само се просваме в леглата и изключваме от всички проблеми.
В 5 сутринта сме стегнати, измити, пили кафе и строени пред рецепцията на хостела, за да върнем ключовете и да си оставим раниците на съхранение. Да, ама не – губим поне 15 минути в опити да открием на кого да връчим отговорността. Накрая заключваме раниците в стаята и хвърляме ключа през прозорчето в празната рецепция. Решаваме, че след това забавяне няма да препускаме за срещата в 6.30 пред входа на Мачу Пикчу за осигуряване на гид – и без това организираното разхождане вече ни идва в повече.
Цяла нощ е валял проливен дъжд и сме по-притеснени дали цялото начинание няма да бъде осуетено от лошото време. Не че не можем да се катерим и по мокри камъни, ама удоволствието е малко съмнително. Обаче няма „не искам“ - билетът важи само за конкретната дата и конкретния човек – няма преотстъпване или презаверяване, така че „пениш се, не пениш, ке те ядам“. Още един похват на туристомелачката да създава усещането, че получаваш нещо уникално като преживяване.
Катеренето в тъмното не ни плаши – нали не вали. Отхвърляме варианта с автобуса не само за да спестим по 9 долара на човек в едната посока, макар че всеки билет си е приблизително цената на една нощувка за двамата на по-скромно място. Усещането за мястото, за усилието, за височината е съвсем различно, когато си го извървял на собствен ход. Въпреки че е заобиколен от стръмни баири и самият той е качен нависоко спрямо реката, комплексът на Мачу Пикчу се намира на относително малка надморска височина – около 2000 м. След всичките перипетии около височинната болест през последните седмици, сега сме благодарни, че задъхването ни идва само от стръмното изкачване, не и от невъзможността дробовете ни да си поемат въздух. И температурите са различни – ако снощният дъжд ни беше прал на 4000 м височина, със сигурност щяхме вече да лежим с температура. Така че сме много щастливи да виждаме как постепенно просветлява и мъглата се вдига на парцали откъм реката и джунглата към върховете.
Пешеходният маршрут към Мачу Пикчу минава частично по пътя на автобусите, частично - по стръмни добре обозначени пътеки, така че можеш да си избираш натоварването: дали да вървиш по-дълго и по-плавно или по-кратко по по-стръмното. Когато първите лъчи на слънцето огряват върховете, сме пред входа на комплекса. Сядаме да си поемем въздух и да осмислим случващото се: ние – пред Мачу Пикчу.
Леле!
Входът е направен така, че нищо да не се вижда преди да си минал проверката дали си си платил за удоволствието. Въпреки че до този момент агенцията не ни е подвела и е спазила всичките си обещания, все пак имаме притеснението, че може в последния момент поради някаква непредвидена причина Мачу Пикчу да се окаже недостъпно за нас място. Явно цялата туристическа индустрия добре си е свършила работата и ни е създала усещането за изключителност на преживяването. С известен трепет подаваме билетите с грешно изписаните ни имена на служителка, която ги проверява в компютъра и хоп! - вече сме оттатък бариерата. Втурваме се към първата група каменни къщички, покрити със сламени покриви, за да се промушим бързешком през тях и най-после да съзрем позната от толкова снимки и филми гледка.
Странно е да осъзнаваш, че Мачу Пикчу е станал известен на света преди малко повече от 100 години. Митът за него е залегнал в съзнанието на съвременния човек толкова дълбоко, че ти се струва, че той е съпътствал формирането на самосъзнанието на човечеството едва ли не от самото му раждане. Всъщност сам по себе си комплексът е доста късно творение – някъде от 15 век, времето, когато в Европа вече са се извисявали големите готически катедрали. Сградите на Мачу Пикчу не могат да те учудят с архитектурни решения или мащаби – повечето са прости каменни постройки, добре реставрирани, а вероятно и достроени от съвременните стопани на мястото.
Строителните решения изненадват само в тези части, където са използвани огромните каменни блокове, легендарните инкски градежи, при които не можеш да натикаш дори острието на нож в сглобките между камъните. На места обаче и тези блокове са разместени, така че хвърлят сянка върху легендата.
Иначе повечето постройки са си от съвсем обикновен дялан камък, а камък наоколо на искаш. Самото селище е напълно обозримо – няколко малки квартала, в които според тълкувателите на мястото са се намирали дворецът, храмовете, жилищните сгради, стопанските постройки. Светът познава далеч по-мащабни човешки начинания при това от далеч по-ранни епохи.
И въпреки това Мачу Пикчу си остава една от най-вълнуващите легенди на човешкото съзидание. Мястото е наистина магическо: рязката граница между стръмните хълмове и драматичните меандри на река Урубамба, гледката на тълпящите се в далечината върхове, съчетанието от почти непристъпния хълм, на който се намира Мачу Пикчу с извисяващата се над него Уайна Пикчу – всичко това те кара да имаш усещането за нещо измислено и специално направено. Мащабите на града са малки, но терасите , които се спускат надолу по стръмнината към бездната на реката, изглеждат безкрайни и будят възхищение пред човешката способност да усвоява дори най-непристъпния терен. Ако към всичко това добавим и уникалната възможност да се изкачиш нависоко и да обхванеш с поглед целия комплекс, в невероятното му съчетание с природата наоколо, при това от различни перспективи – става ясно защо е толкова вълнуващо да попаднеш на това място.
А създаването и раздухването на мита, булото на тайнственост и неизвестност допълнително разпалват въображението.
Когато през 1911 г. историкът Хирам Бингъм идва по тези места, воден от желанието си да открие изгубения град на инките Вилкабамаба с всичките му легендарни съкровища, едва ли си е представял какъв фурор ще предизвикат камъните, които му показва местно пастирче. Освен учен обаче Бингъм явно е бил и добър предприемач, защото за кратко време успява да раздуха историята около Мачу Пикчу с написването на няколко книги, в които вдъхновено прокламира идеята за уникалността и загадъчността на мястото. Наистина не се знае много за функциите на този град – мястото е твърде малко, за да изхранва значително население, а структурата му е твърде изчистена, за да изглежда жив и функциониращ. Предполага се, че е бил или резиденция на инкската аристокрация, където тя се е оттегляла периодично или пък ритуален комплекс. Една от теориите твърди, че градът е построен специално, за да се спаси елитът на инкската империя от нашествието на конкистадорите, но епидемия е прогонила обитателите му. Всъщност, може би чисто исторически точно в това е бил късметът му, защото испанците така и не са научили за него и съответно не са успели да го разрушат и разграбят за строеж на собствените си дворци и църкви, както масово са постъпили в останалите градове на инките.
Перуанците безспорно са извадили късмет с откриването на Мачу Пикчу – това е превърнало страната им в една от най-желаните туристически дестинации. Бингъм е изровил и изнесъл всичко, което е успял – Индиана Джоунс не е изцяло измислен образ – но в един момент тукашното правителство се е усетило и го изгонило от страната. Все пак благодарността не е съвсем чужда на местните и навсякъде из околността могат да се видят паметни плочи в чест на откривателя на Мачу Пикчу, а луксозният влак от Куско за Агуас Калиентес носи неговото име.
Всичките тези сведения обаче само бегло профучават през главите ни, докато се катерим и спускаме по стръмните стълби на Мачу Пикчу. Защото Мачу Пикчу е преди всичко емоция. Рожба на нашата нужда и жажда за мит, тайна, загадка, вълнуващо откритие... Усещането за присъствие в приказка, за нереалност и измисленост на случващото се е толкова силно, че от време на време ни се налага да си припомним, че това е истина. Гледали сме снимки и филми, уж имаме в главите си доста ясна картинка от мястото, но нищо не е точно такова, каквото сме си го представяли: усещането за слънцето и вятъра, бягащите сенки на облаците, миризмата на напечен камък, пръхтенето на ламите, с които се разминаваш по пътеките – всичко те кара да не толкова да виждаш, колкото да чувстваш мястото. И, разбира се, мащабите. Когато съотнесеш огромните каменни блокове към собствения си нищожен ръст, когато се задъхаш по пътеките, когато коленете ти започнат самоволно да се подгъват, тогава разбираш, че надменната ти преценка за малкия размер на комплекса е била малко прибързана.
При това положение идеята скоропостижно да си тръгнем от Мачу Пикчу, за да гоним срещата за влака, започва да ни изглежда абсурдна. И без това от тази височина влакът изглежда толкова дребен и незначителен... Решаваме да се насладим на гостуването си на инките, а пък после ще му мислим. И така – кръгче след кръгче, някъде към обяд установяваме, че слънцето пече безпощадно, очарованието на утринната свежест и контрасти се е сменило с облещената светлина на пладнето, а 4-хилядната снимка на Уайна Пикчу започва да предизвиква колики в стомаха.
Време е да си тръгваме.
Започваме да се спускаме величествено по пътя, като гордо не забелязваме кълбата прах, които вдигат преминаващите покрай нас автобуси. Иначе те са новички и с екологични двигатели – миризма на изгорели газове почти няма. Спускането е по-бързо от изкачването, но пак отнема около час. В момента, в който влизаме в селото, завалява поредният дъжд. Опитът ни да се качим на влака и да догоним групата е безславно попарен в зародиш – следващият влак е в 6 на другата сутрин и цената на билета до Олянтайтамбо е 90 долара, а оттам трябва да хващаме автобус до Куско.
Започваме да си търсим убежище за през нощта и се сблъскваме с абсурдите на ценообразуването в туристически ориентираното село – при сходни условия цените на два съседни хостела могат да де разминават до 4 пъти. По-късно вечерта темата намира още потвърждения – едно и също вино ни се предлага в три съседни магазина на цена 12, 14 и 34 солес – очевидно според преценката на собственика за нашата платежоспособност. Обявени на видимо място цени, разбира се, няма. Свободните вариации са плод на творческото отношение на местните жени – те са най-вече тази сила, която дава лице на дребното предприемачество и движи алъш-вериша. Във вечерните часове дежурствата в магазинчетата се прехвърлят на 10-12-годишни деца, те вече действат според твърдите инструкции за цените, които са получили. Тъй като в Агуас Калиентес магазините са повече от туристите, опашки пред тях не се вият и подрастващите продавачи разполагат с много време, което запълват с игра на улицата – гледаш групичка момчета и момета самоотвержено да гонят някоя топка, но явно едното им око е в магазина: в момента, в който прекрачиш прага, някой от играчите се откъсва от групичката и като стрела влетява в магазина, изцяло на твое разположение.
Извън произвола при ценообразуването Агуас Калиенте е ведро и все още не напълно съсипано от туризма място. Въпреки огромния брой места за настаняване, строежите се множат с невиждана скорост – сякаш тук се канят да приютят поне половината човечество едновременно. Очакваният огромен брой на туристите е ориентирал местните към преквалификация в областта на услугите. Всеки се опитва да ти продаде нещо – я плетена жилетка или шапка, я място за преспиване, я екскурзия до забележителностите с вдъхновен гид. Пазарът на сувенири заема целия площад пред гарата, но ние дори сме си забранили да мислим за това – когато мъкнеш цялото си имущество на гръб, си доста разумен в покупките.
Вечерта успяваме да открием Хоел, зает да настанява поредната група ентусиасти, на които предстои покоряването на Мачу Пикчу, и си уговаряме среща на Хидроелектрика на следващия ден, за да ни натовари на съответното бусче за прибиране до Куско. Фактът, че сме останали ден повече, не го притеснява – стига да не му искаме той да ни плаща допълнителният престой.
На следващия ден си плащаме за гяволъка – след обратния 15-километров пешеходен преход, сме на мястото на срещата с Хоел в уречения час – 2 по обед. Микробусчетата пристигат едно след друго, повечето предлагат свободно возене до Санта Мария срещу скромната сума от 50 солес (около 30 лв.), а с някои фирмата на Хоел явно има уговорка да извършват извозването на предплатилите транспорта през агенции. Такива като нас, които са излезли от организирания ритъм, остават последни за качване, така че тръгваме от Хидроелектрика едва към 16.30. Бусът е толкова раздрънкан, че самият шофьор май не вярва, че ще стигнем, но пък това сякаш леко снижава ентусиазма му да натиска газта с пълна сила по завоите. Въпреки това стомасите ни се свиват, когато се носим с рев и скърцане на спирачки по урвите. Добре, че скоро мръква и пада мъгла, та да не виждаме пропастите под нас и да не ни е страх толкова. Какво вижда шофьорът – само той си знае. Така или иначе почти в полунощ се изсипваме с треперещи колене, но пък цели-целенички на площада в Куско.
Мисия „Мачу Пикчу“ - изпълнена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар