Атакама - живот на Марс, февруари 2013 г.

Събуждаме се на най-широкия плаж на света – от едната ни страна е Тихият океан, от другата – Андите. Между тях в ивица с ширина 100 км се разстила пясък, пясък, пясък... камъни, камъни, пясък... И така – в продължения на 1000 км. Най-сухата пустиня на света – Атакама. В границите й има места, на които дъжд не е падал от 40 години. Странно е как в такава близост с океана може да съществува толкова безводно място – човек някак си очаква това да се случва някъде в дълбините на континента. Тук обаче ключова роля играе съчетанието на студеното Хумболтово течение, което е причината за пълно безветрие в пустинята и високите Брегови Кордилери. Тази стръмна планинска стена спира нахлуването на мъглата, образувала се по крайбрежието. Резултатът е земя, за която казват, че земетресенията са по-чести от валежите. Ни тревичка, ни листенце. Камъни, камъни, пясък... Пясък, пясък, камъни... И пак... И пак... Убийствено, скучно, сиво-кафяво. Безсмислено. Безжизнено. Дори не можеш да го наречеш Долина на смъртта – смъртта е обратната страна на живота, а тук живот няма. Това е царството на нищото. Толкова концентрирано нищо, че умът ти отказва да го приеме. Човешкото съзнание е устроено да се радва на пъстротата, разнообразието, различието – то му помага да се ориентира в света. Еднообразието те кара да се изгубиш – всяко нещо е като всяко друго и няма как да разбереш къде си. Съзнанието ти спира да възприема, започва да изключва и непрекъснато преминаваш от сън в будно състояние и обратно . Всичко наоколо изглежда като в просъница - нереално, сякаш си пренесен на далечна, чужда, дори враждебна планета.
Шосето е част от Трансамериканската магистрала - опънало се е като конец от хоризонт до хоризонт, сякаш да задържи неземния пейзаж да не се разлети в космоса. Атакама е късче от Марс, пренесено на Земята. Не случайно тук НАСА изпробват моделите на своите апарати, предназначени за Червената планета. За космическите специалисти може би това е идеалният полигон за тестване на техниката, но за чилийците е просто част от страната им, богата на природни залежи – предимно мед и нитрати, но също и сяра, фосфат, злато, сребро, манган, молибден, литий . Насред нищото изскачат метални конструкции с очевидно добивен вид, облепени от всички страни с неугледни прашни бараки – жилищата на работниците и специалистите. След 100 км – пак. И толкова. Може би заплатите им са големи, но животът им по нищо не се отличава от каторга. На тях обаче изглежда не им пука – работят, та пушек се вдига – съвсем буквално. Пушат мощните гърла на предприятията, пушат коминчетата на барачките, вдигат пушиляк носещите се по безпътицата на пустинята коли... Ако някой ден човечеството се окаже принудено да се изсели на Луната, чилийците ще имат най-голям шанс за оцеляване. В Атакама и сега си живеят почти като на Луната – само дето тук има въздух.
Нашето пътуване минава в игри и закачки с екипажа на автобуса. Съвсем преднамерено сме си взели билети за първата седалка – иска ни се да нагребем от неземния пейзаж с пълни шепи. Стюардът обаче има друга концепция по въпроса – неговото място е точно пред нас и ни дели прозорец с перде, което той упорито затваря под носа ни. Никакви уговаряния, молби, пазарлъци не са в състояние да го помръднат от позицията му: „No se puede“ - „Не може“, и толкоз. Добре, че 22-часовото пътуване го изтощава и отива да спи. Заместникът му е къде-къде по-сговорчив, по собствена инициатива дръпва пердето настрани и едва ли не с поклон ни предоставя гледката. По едно време подскача и оживено започва да ръкомаха ту към нас, ту към нещо в далечината, което на международния език на хората-които-искат-да-се-разбират означава „Гледайте, гледайте! Не натам, бре, неграмотници такива! Ей там, не виждате ли!?“ И наистина се оказва, че минаваме край една от големите забележителности на Атакама, Ръката на пустинята, скулптурата на чилиеца Марио Ираразабал – гигантска длан, наполовина заровена в пясъка и протягаща пръсти нагоре. Може би е гениално произведение, но на 20-ия час от пътуването в нищото ти навява тъга и безнадеждност.
Най-после със заплитащи се крака се смъкваме от автобуса в безличното градче Калама. След опознавателен набег през центъра с облекчение установяваме, че решението ни да се отправим направо към Сан Педро де Атакама и било правилно – нищо не закача погледа ни в този град, възникнал да обслужва нуждите на околните добивни предприятия. Още час и половина през пустинята – и попадаме в оазиса Сан Педро. Няма нищо художествено в употребата на думата „оазис“ в предното изречение. Сан Педро е точно това – петно зеленина насред пясъка и камъните. На времето е бил просто струпване на кирпичени къщички около водата и растителността тук, но постепенно се е оказало, че е идеалният изходен пункт за няколко невероятни природни обекта, така че днес селището има 1834 жители (данни от 2004 г., както гласи табелата на входа) и вероятно точно толкова хостели и гостилнички-ресторантчета. Място за преспиване – колкото искаш. Вярно, че цените се държат високи, все пак ток, вода и интернет насред пустинята би трябвало да струват нещо. Но поне оживлението и приповдигнатата атмосфера си струват пътя и парите.
С течение на времето местната предприемчивост се е научила да извлече максимума от всеки турист, преодолял разстоянията и несгодите на пътуването, за да се окаже тук – предложенията за забавления са безкрайно много: турове до скални образувания и солни езера, забежки до съседна Боливия, велосипеди под наем за обиколка из пустинята, каране на сърф по пясъчна дюна, изгреви, залези... Последните две точки са специален бонус при пакетна услуга. Стига да имаш желание – местният туроператор ще направи всичко, за да го изпълни. Е, може малко да попретупа работата, но то не е от лошо сърце. То пък не може всичко да се получи точно като в рекламата, нали така? Ние се оказваме жертва на некоректна реклама, когато най-добросъвестно се отправяме към местния археологически музей, за да разгледаме основната му забележителност – мумиите на предколумбовите заселници на тези земи. Най-старателно се запознаваме с всички представители на местната флора и фауна, представени в музея, чудим се дали де се чудим на майсторството на изработване на оръдия на труда от кост, камък или глина или да ги приемем като даденост – и изведнъж се оказваме пред изхода. Ни мумия, ни следа от нея. На раздразнения ни въпрос чак в този момент ни разясняват, че музеят от 2007 г. не предлага мумиите за показ на публиката – те са се съхранили хилядолетия в горещия и сух пясък на пустинята, но сега при досег с цивилизацията започват да се разрушават. Какво пък, минаваме с фотографските им изображения – и без това не изглеждат много жизнерадостно.
Има обаче две природни дадености в близост до Сан Педро де Атакама, които са наистина уникални – Лунната долина и полето с гейзери Ел Татио. И двете, разбира се, са здраво приклещени в прегръдката на туристическата индустрия, но докато за Ел Татио нямаш особен избор дали да се предадеш в ръцете на специалистите, Лунната долина все още е достъпна, ако излезеш от матрицата на омагьосващите предложения на туроператорите. Разбира се, разходката може да стане по утвърдения начин – оставяш се на агенциите да те убедят, че срещу скромна сума ще ти покажат най-добрите гледки (а убеждаването те го могат, и още как!), но на нас продължава да ни е сладко сами да си правим откритията. Така че в късния следобед загърбваме атрактивните предложения и се доверяваме на собствените си стари изпитани крака в посока юго-запад от оазиса. На въпроса ни за посоката двамата млади полицаи на изхода на селището ни потвърждават, че има да ходим до целта около час през пустинята, но настойчиво се опитват да ни придумат да си намерим кола за приключението. Ние обаче сме непреклонни. Отначало експедицията върви безпроблемно – бодра крачка и голяма доза оптимизъм. По някое време обаче слънцето започва да ни напомня, че макар и да е превалило времето на най-голямата му сила, все още то е пълновластният господар тук. Уж равно, а камъните сякаш започват да стават по-нахални и по-често да се пречкат в краката ни. Чудим се дали сме били прави да предизвикваме пустинята – особено когато вече нямаме нищо за пиене, а започваме да изкачваме един хълм, който с всяка крачка като нарочно става все по-стръмен. Проклетисваме самонадеяността си и се чудим дали целта си струва усилията.
Струва си ги. От върха на хълма се разкрива гледка, която няма нищо общо със сиво-кафявия безразличен пейзаж, през който сме се препъвали допреди малко. Долината е прорязана от стръмни ребра в червено, кафяво, жълто, бяло – контрастни контури, които ловят лъчите на залеза и кокетно ги закичват към собствената си хубост. Пейзаж с повече от три измерения, който само чака стичащите се часовници на Салвадор Дали да завършат нереалността му. Всяка крачка променя пропорциите, нюансите, светлината и превръща мястото в съвсем различно и непознато. Самостоятелният ни преход ни е избавил от тълпите поклонници на красотата на долината и се чувстваме пълновластни господари на мястото и едва ли не негови ако не създатели, то поне откриватели. Солените води, текли при редките дъждове в долината, не само са измили причудливи форми в меките разноцветни пясъчници, но и са добавили бял контур от сол, който засилва контрастите и придава на долината още по-извънземен вид. Не можем да се наситим на новите и нови ъгли, които изнамираме, чак ни се иска да заковем слънцето на хоризонта, за да не свършва това пиршество. Долината се казва Valle de la Luna, Лунната долина, защото изглежда сякаш е пренесена на Земята директно от нейния спътник, но истината е, че слънчевите лъчи са тези, които й придават този магичен вид. Сянката полека-лека припълзява по дъното на каньона и пъстротата постепенно помръква. Ние пък, ненаситни да да запълним този ден до последната секунда, почти на бегом се добираме и до подхода към крепостта Quitor, за да хванем последните лъчи, отразени в солените езера под червените скали.
Вечерта чак не ни се иска да заспим, за да не изтрием впечатленията от яркия ден. Но не бива да губим ценно време за сън – в 4 сутринта трябва да сме на път към Ел Татио – най-голямото поле от гейзери, разположено в Южното полукълбо и третото по големина в света след Йелоустоун и Камчатка. Гейзерите на Ел Татио се намират на 4 300 м надморска височина, в кратера на угаснал вулкан, и са най-активни между 6 и 7 сутринта. Пътят дотам е черен, вие се през планината в продължение на 80 км и не можем да си позволим по-късно тръгване. Този път сме в организирана група – няма как да преодолеем разстоянието със собствени сили, а и влизането в парка става само с квалифициран гид, защото има опасност от инциденти. Нашият гид се казва Хавиер и е и шофьор на мицубишито, което преодолява всички дупки и завои по пътя със завиден устрем, така че освен посещение на гейзерите печелим бонус разбиване на камъните в бъбреците и антицелулитен масаж. Хавиер е спокоен, авторитетен и със завиден професионален подход: обяснява ни смисъла на всяка стъпка, която предприемаме и се грижи да се чувстваме добре – в премерен и отработен ритъм ни осигурява чай, кафе, сандвичи и тоалетна. Така че благодарение на опита му се оказваме на развиделяване насред най-странната възможна гледка – поле с 80 различни по големина и интензивност гейзери, заобиколено от венец от снежни 6-хилядници. Температурата е близо до нулата и според обясненията на Хавиер това е причината в момента да има най-голяма разлика в налягането над и под земната повърхност и съответно най-интензивна работа на гейзерите. Според него към 11 ч. гейзерите затихват, но точно в момента от всички страни се издига пара, в полумрака бродят закачулени фигури, които изскачат и изчезват в мъглата и аналогията с адските бездни се натрапва от само себе си. Гейзерите на Ел Татио не се отличават с голяма височина на водната струя, но температурата на водата в някои от тях надхвърля 85 градуса, а цикличността на изхвърляне на вода и пара не е очевидна, така че надвесването над гърлото им може да доведе до изключително опасни изгаряния. На надморска височина 4300 м започват да се проявяват признаци на височинна болест – задъхване при всяко забързване, пробождания в гърдите, затруднено дишане, а и от време на време ти притъмнява и губиш равновесие, така че вече има няколко случая на туристи, паднали по лице във врящите басейни на гейзерите и пострадали дори до смърт. За щастие, около нас подобен инцидент не се случва, така че успяваме да се насладим на преживяването, макар и носейки се с непривично плавна походка от гейзер на гейзер. Те се оказват изумително разнообразни – едни изхвърлят само пара, други – гореща вода, трети са бълбукащо изворче, четвърти – вряща кал... Постепенно с просветляването започваме да различаваме и разнообразието от цветове около различните гейзери – зависи от каква дълбочина идват и какви минерали изкарват на повърхността. Не можем да се нарадваме на всяка нова възможност, всяко ново откритие на кратер, извор, кладенец...
Но Хавиер е безкомпромисен в програмата – има да ни забавлява с още атракции, а те си имат установен ред. Следващото изпитание за нашата готовност да се подлагаме на организирани забавления е къпането в геотермален извор. Температурата на въздуха продължава да е около нулата, но покрай естественото езерце с топла вода свири оркестър и хората танцуват в кротки ритмични стъпки (надморската височина!), а най-големите смелчаци се плацикат в езерото. Ние своевременно сме предупредени да си носим бански, така че е въпрос на чест да се окажем сред юнаците, които – в интерес на истината - повече напомнят хипопотами в кална бара, отколкото герои от приказките. Но няма да бием отбой – водата се оказва една идея по-хладна, отколкото би ни се искало, но като цяло преживяването е приятно. Слънцето вече се е издигнало над околните върхове, така че когато излизаме от водата, виждаме, че Хавиер е бил прав – останали са съвсем малко гейзери, които продължават да изхвърлят пара, а докато потеглим надолу, вече не се вижда пара над полето.
Пътят, който на идване заради тъмнината сме усетили само с бъбреците си, се оказва удивително красив. Склоновете са покрити със златиста суха жилава трева, сред която пасат кротки викуни – дребни и грациозни роднини на ламите. Някои от тях са толкова навикнали с хората, че позволяват да ги приближим почти на една ръка разстояние – но все пак извън обхвата на въпросната ръка. Научаваме удивителни подробности за огромните лишeи джарита, които покриват някои от камъните – при горене джарита развиват толкова висока температура, че предколумбовите индианци са ги използвали за топене на медна руда. А когато погалваме повърхността на лишeя, ръцете ни стават леко лепкави и замирисват на смес от борова смола и евкалипт...
На връщане спираме в Мачука – селце от 10-ина новопостоени кирпичени къщи и стара кирпичена църква, в което се препитават, като продават на туристите фалшиви автентични произведения на народните занаяти и шишчета от лама. Нито едното, нито другото ни се вижда съблазнително, но църквичката е колкото една носна кърпичка и е наистина прекрасна. Забравили сме, че в Сан Педро де Атакама лятото е в разгара си – набързо забравяме космическия студ, смъкваме якетата, пуловерите, шаловете и отново сме под безмилостното слънце на пустинята. Съжаляваме само, че пътят ни не минаваше близо до строителството на най-големия телескоп в света, който се опитва да улови първичния звук от Големия взрив. Разбира се, най-подходящото място за строеж на такъв телескоп е Атакама – най-извънземното място на Земята.

Валпараисо – вземи боята и му отпусни края, февруари 2013 г.

Леденият полъх на южняка ни напомня, че идва краят на февруари – лятото се кани да побегне на север. Студентите са напълнили всички хостели във Валпараисо и трескаво оползотворяват последните дни от лятната си ваканция в денонощни купони. Това за малко да ни остави на улицата, но след дълги преговори успяваме все пак да получим обещаната стая. Прозорецът разкрива гледка сякаш от делириума на прекалил със стимулантите художник – шеметна комбинация от всевъзможни ярки цветове, разпълзяла се по всички хълмове наоколо.
Раздвояваме се между желанието да се гмурнем в морето от цветове по хълмовете и да топнем краче в Тихия океан. Вземаме компромисно решение – отправяме се през центъра към пристанището с надеждата да съберем всички предимства на този град в една разходка. Е, както обикновено, прекалените амбиции водят до разочарование. Центърът ни посреща с извехтяла надменност – няколко улици с претенцията да приличат на Париж или Буенос Айрес, но прекалено омазани и безлюдни, за да създадат истинска атмосфера на благоденствие. Може би по времето на бума на чилийската селитра, когато Валпараисо е бил основно пристанище на тихоокеанския бряг на Южна Америка, тази претенция да е имала покритие. Днес обаче това е доста тъжно и мърляво място. Дори неделните представления на школите по самба имат някакъв нюанс на вторичност – оркестърът и танцьорите са искрено отдадени на шоуто, но публиката участва само с ръкопляскания и снимки, липсва пронизващата енергия на уличните blocos на Рио. На един от площадите тече танго вечер с много публика и три танцуващи двойки: в едната две красиви млади създания с ученическо старание възпроизвеждат очевидно наскоро усвоените стъпки; другите две двойки са по-обиграни, но едната надхвърля обща възраст 150 г., а другата – общо тегло 300 кг и като цяло нямаше да е лошо, ако се правеше за удоволствие, а не за забавление на публиката.
За сметка на това уличните артисти са неизброимо количество. Във Валапарисо се затвърждава впечатлението ни, че уличният марионетен театър е широко разпространено явление в Чили с множество последователи. Куклите са най-разнообразни – като се почне от стандартните гъсеници, които можеш да купиш от всеки уважаващ себе си магазин за китайски стоки, минеш през марионетки от отпадъчни материали и стигнеш до сложни произведения, които създават илюзията за присъствие на собствена душа зад леко накъсаните движения. Майсторството на артистите също варира от прости подскоци и полюшвания на марионетката, до сложни етюди с избликнали страсти. Всеки обаче си има публика – кой две-три дечица, кой цяла тълпа – която сякаш не се уморява да се радва на представлението.
В чилийците има нещо неподправено детско, сякаш все още не са излезли от възрастта, когато вярваш на всичко, което ти кажат. Макар че да говориш за чилийци като цяло е малко пресилено – в една страна, която в най-широката си част достига едва 200 км, но за сметка на това пък е дълга 4300 км, едва ли може да се говори за някаква обща народопсихология. Някои от студентите, с които си съседстваме в хостела, никога не са ходили в северната част на страната, какво да говорим за хора, които нямат дори техните възможности и перспективи. Чили се е развивала като селскостопанска страна, с големи стопанства, собственост на богати земевладелци и множество безимотни селскостопански работници. Не е трудно да си представи човек докъде се простира хоризонтът на тези хора. В края на 19 и началото на 20 в. страната се превръща в износител на природни богатства – предимно селитра и медна руда – и това води до оживление на търговските й връзки със света. Оттогава е и разцветът на Валпараисо, но отварянето на Панамския канал и производството на изкуствени торове са в двата фактора, които запращат бързоразвиващия се град в периферията на света.
Следите от бързото развитие обаче продължават да греят с ярки цветове по хълмовете над града. Привличането на много хора, необходими за работите по доковете, корабите и складовете, води до струпване на човешко множество, което има спешна нужда от място за живеене. И... картинката от Ла Бока в Буенос Айрес се повтаря – всеки намерен или откраднат материал от пристанището се превръща в стена или покрив на къщурка, а боята, независимо от цвета й, е почти единственият свързващ материал на паянтовите постройки. Постепенно, със замогването на жителите на крайните квартали, отчайващите бидонвили полека-лека са заместени от по-спретнати барачки и бунгалца, на тяхно място идват и по-масивни постройки, но традицията всичко да се боядисва във възможно най-ярките и контрастни цветове, остава жива. Това превръща Валпараисо (да, ударението е на И, „ВалпараИсо“, т.е. райската долина), наистина в радост за окото. Освободеното отношение към четката и боята си личи на всяка крачка – освен че сградите са нашарени във всевъзможни комбинации от ярки цветове, всяка свободна площ – ограда, стена, парапет – също се разглежда като поле за творческа изява и отвсякъде те пресрещат не просто графити, а направо цели стенописи. Развихрената фантазия на жителите на града не спира само до използването на боята – на някои места можеш да видиш мозайка от дъна на пластмасови бутилки, на други – от бирени капачки, на трети – от натрошен фаянс и огледални парченца. Сякаш нищо в този град не се изхвърля, всичко се превръща в украшение. И докато центърът подтиска с опърпаната си импозантност, кварталите по хълмовете греят с неподправена виталност. Не е случаен фактът, че градът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. И Нобеловият лауреат Пабло Неруда едва ли от глупост го е избрал за място за живеене. Къщата му, високо на склона на един от хълмовете, сега е превърната в музей, който се радва на неочакван интерес – а и как няма, като е толкова уютно и достъпно място. Няма как да пропуснем посещение в нея, все пак скитничското у нас нееднократно се е обръщало към неговите стихове:
„Умира бавно този,
който не пътува,
и този, който не чете,
и който музика не слуша,
и който във очите няма благодарност...“
Градът сякаш не обръща много внимание на невидимото присъствие на поета, но продължава тихомълком да се гордее с него – по основните маршрути са дадени указания за „Museo Sebastiana“, макар че никой не ти казва, че това е къщата на Неруда. Иначе жителите на Валпараисо са повече съсредоточени в оживената търговия с плодове, зеленчуци и риба, както и в страстното отглеждане на кучета и котки. Уличните песове са едри, гладки и кротки, а котките големи като рисове, лениви, самодоволни и се търкалят насред щандовете с плодове и зеленчуци със самочувствието на собственици. Чилийците се отнасят с огромно спокойствие към присъствието им. И въобще сякаш се отнасят със спокойствие към всичко – няма крясъци, нервни изблици, няма викане по децата или възпитателни шамари. Изглежда, че в семействата има традиция по-големите деца да отглеждат по-малките и нерядко можеш да видиш родителите спокойно да вечерят и да се забавляват в компания, докато 7-8-годишната кака дондурка новороденото бебе или 10-инагодишен батко да гушка 2-3-годишна сестричка. Иначе е впечатляващо колко малки бебета се разнасят насам-натам – сякаш са си ги родили току-що, увили са ги в каквото намерят и си ги носят на ръце по улици, магазини и паркове. При това и майките, и татковците са еднакво ангажирани в рамъкването на новопридобития наследник. Не че въобще няма бебешки колички, но като че ли ползването на помощни средства не е много популярно. Може би това също е част от традицията на чилийците да разчитат преди всичко на себе си. А може би отговорът е много по-прост – в град, в който половината улици са стълбища, а по останалите пълзиш нагоре с изплезен език или вземаш уличен асансьор, количката надали е най-голямото удобство.

Сантяго – разногледият град между планината и океана, февруари 2013 г.

От Мендоса до Сантяго де Чиле има само 500 км, които според плановете на автобусната компания трябва да изминем за 7 часа. Да, но разписанието очевидно е правено преди свлачищата да затрупат пътя и не отчита реалностите. Тръгваме бодричко в 7.30 сутринта, но още щом излизаме от района на безкрайните лозови масиви в равнинната част около Мендоса, скоростта на придвижване рязко спада. Макар че нашият шофьор е някакъв авантюрист, който смело кара в насрещното, все пак дори на него му се налага да отчита простия факт, че шосето е задръстено от колони бавнодвижещи се огромни камиони. Няколкодневното затваряне на пътя е натрупало огромно напрежение, което в момента намира отдушник в масовото юрване към Чили. Все пак не бива да забравяме, че между двете страни тече усилен стокообмен, а затварянето на пътя на практика блокира всяко придвижване за огромен регион наоколо – нали най-близката възможност за пресичане на Андите отстои на 1000 км.
Ние сме сигурни, че пресичането на Андите няма как да е някакъв проблем – има редовен транспорт, значи ще да е нещо като минаването на Витиня. Андите обаче си имат собствено мнение по въпроса. Започва едно изкачване, което отначало ни се вижда твърде леко – широк път, плавни завои, пленителни гледки... Полека-лека навлизаме в дефилето на бурна мътна река. Като всяка река, и тази е натрупала по коритото си наноси, по които дълбае бразди, когато придойде. Браздите в наносите на тази река обаче са истински каньони с 20-метрови стени, достойни за всяка уважаваща себе си крепост – колко ли вода трябва да се смъкне от планината, с каква ли сила трябва да се носи, за да измие такъв каньон.... Изведнъж поглеждаме от малко по-голяма дистанция цялата картинка и виждаме, че огромните за нашите представи камиони всъщност са малки буболечета, пъплещи по дъното на речна долина, проектирана по мярката на някой Гаргантюа...
Постепенно се изкачваме на все по-голяма надморска височина. Зад гърба ни остава Успалата, градчето, в което се канехме да се пренесем, ако не бяха отворили пътя. Оказва се, че „градче“ е твърде амбициозно название за 50-ината къщи, струпани около пътя. Въпреки това си има приличен хостел, както и примамливи места за къмпиране – зад оградата на официалния къмпинг мерваме разветите пъстри знамена на опънатите между дърветата хамаци. Нагоре вече е царството на военните – тук-там някоя база, постове покрай пътя, патрулиращи джипове. Вижда се, че наближаваме границата с Чили и пада голямо охраняване. Ние обаче не сме заети толкова с проблемите на нерушимостта на държавната граница, колкото с последиците от доскорошните свлачища. Явно, че това не е нито първият, нито последният случай на наводняване в региона. За по-голяма устойчивост на пътя платното е излято от бетон, а не от асфалт. Вероятно откъм нужда от непрекъсната подмяна е добро решение, но пък на места друсането е такова, че се чувстваш точно като в бетонобъркачка. Жената зад нас започва да припява ритмична песничка, нещо като „Друс-друс, конче“, за да успокоява двете деца на коленете си, а двете момченца се заливат от смях, убедени, че майка им е организирала това страхотно друсане. И без да си притежател на особена фантазия можеш да си представиш помитащите всичко по пътя си кални потоци - достатъчно е да видиш могъщите реки засъхнала кал, които покриват част от хълмовете наоколо. Тежките разчистващи машини още работят, по пътят е пуснат, макар и само в едното платно. Тук-там калта е свалена до асфалт, но има и места, където е почистен само най-горният пласт, а движението става по остатъка от спечена кална маса и границите на пътя са обозначени със специално забити остри камъни.
При това положение няма как да сме особено бързи. На моменти дори спираме напълно за по десетина минути. Надяваме се да имаме шанса това да се случи и на входа на Природния парк „Аконкагуа“ при Пуенте дел Инка, за да имаме възможност да се насладим на гледката, но уви – точно там се случва да се движим доста стегнато, така че виждаме началото на безкрайното разлюляно море от високи върхове само за кратко.
Андите се оказват далеч по-страховити и негостоприемни планини, отколкото сме очаквали. Денят е хубав, грее силно слънце, в дълбокото синьо небе плуват леки бели облачета, но зъберите наоколо са застрашително надвесени, голи и мрачни въпреки безкрайната смяна на черно, червено, жълто, оранжево... Явно скалите са богати на разнообразни минерали, които им придават този пъстър вид, но мисълта, че може да ти се наложи да оцеляваш сред тях без надеждната закрила на сигурно превозно средство, добре натъпкана с храна и вода раница и закрила от палещото слънце, те хвърля в тих ужас. Нито дръвче, нито храстче, нито сенчица... Осъзнаваме, че на граничния пункт с Чили сме почти на височината на Мусала – а околните върхове гонят и надминават 6-те хиляди метра...
Границата с Чили минаваме безболезнено, макар и с голямо разтакаване. Граничният контрол е бърз, но джобенето от страна на митничарите е добросъвестно. Дори с кучета ни обследват за забранени стоки – а забранено е почти всичко: растения и животни и техните части, храни, произведения на изкуството, цигари, алкохол и пари в големи количества. Изглежда, че все пак контрабандата процъфтява, защото след като преживяваме проверката, една от спътничките ни тръгва да обикаля автобуса и да си събира от хората стековете цигари, които са й направили услуга да пренесат. Кога им ги е раздала, не сме разбрали. Чак ни е обидно, че не ни е предложила и на нас да се включим в схемата – явно изглеждаме толкова извън нормата, че се е побояла да не събудим съмнения.
След като сме изкачили превала, смятаме, че спускането ще е къде-къде по-леко. Да, ама не. Планината откъм Чили е още по-стръмна и сипеите са още по-безкрайни. На места пътят буквално се гмурва под сипея – направени са тунели, пресичащи склона, върху които да се излива мощта на падащите камъни, когато се понесат надолу. Тъкмо сме преодолели поредното огромно свлачище – и нова задачка: започва поредица от 28 завоя, всеки на 180 градуса, която превръща склона в огромно стълбище, по което пъпли безкрайна змия от гигантски камиони и двуетажни автобуси. По този път почти не срещаме леки автомобили – явно усилието за преодоляването му е толкова голямо, че за дребни мащаби просто не се връзва сметката. Но пък определено сме късметлии – уцелваме точно периода, в който е пуснато движението в нашата посока и със съжаление гледаме километричните опашки от чакащи с часове реда си за ползване на пътя автомобили в насрещното платно.
Най-после сме в ниското. Разликата между аржентинската и чилийската страна на планината веднага се набива на очи. Няма ги безкрайните зелени полета. Наоколо са сухи хълмове, покрити с рядката четина на криви дървета и огромни кактуси, извикващи в съзнанието ти думата „текила“. Бедността е крещяща – цели селища от отпадъчни материали профучават от двете страни на пътя. Дори и съвсем долу, където лозята завземат ниските части на долините, бунгалото представлява очевиден признак на просперитет.
Навлизаме в Сантяго през безкрайна поредица от бедняшки квартали, за разнообразие прекъсвана от някое голямо предприятие. Дори пътят от автогарата до центъра, който традиционно преодоляваме пеша, минава през квартали с преобладаващ брой бедни занаятчийски работилнички и повече от скромни къщички. Впрочем, за малко да излъжа – по изключение не изминаваме целия път пеша. На един ъгъл се обръщаме за упътване към полицаите в спряла служебна кола, те с общи усилия и вътрешни консултации успяват да ни насочат в правилната посока, но след малко ни застигат и ни предлагат да ни повозят, за да стигнем по-лесно. Шансът не е за изпускане и се озоваваме на задната седалка на полицейската кола, почти наседнали папките и шапките на полицаите. Никога досега не сме се возили в превозно средство, всички прозорци на което да са покрити с метални решетки – явно не е лесен животът на полицая, щом се налага да се спасява зад решетка дори на предното стъкло. Няколко преки по-нататък се разделяме с полицаите с взаимни уверения за вечна дружба на испански и на български.
Сантяго извън центъра си е твърде скромен и дори беден град, но центърът впечатлява с размах и ред. Въпреки че земетресението през 1985 събаря голяма част от старите сгради, постройки в колониален стил продължават да дават облика на основните улици и булеварди. Част от централните улици с постните си фасади те препращат към 70-те години на 20-век, но има една немалка зона, в която модерните небостъргачи любовно съжителстват с архитектурата на класицизма. Пред двореца Ла Монеда (същият, чието превземане гледахме по телевизията през 1973 г.) вятърът издува като платно на галеон необятно чилийско знаме. Централният площад, Пласа дел Армас, е оживен през целия ден, но надвечер се превръща в истински център на уличното изкуство: художници предлагат картини в ярки цветове, млади хора шлифоват логореята си в патоса на няколкочасови речи, усилени от микрофон, улични артисти забавляват стотици зрители в импровизации, в които въвличат нищо неподозиращите шофьори и пътници на закъсалите в задръстването автомобили... Достатъчно на брой музеи – на изящните изкуства, на произведенията на народностите Аймара, Мапуче и Рапа Нуи, на колониалното или съвременното изкуство и каквито всъщност още се сетиш – могат да уплътнят деня ти, ако уличната тълпа или жегата са ти дошли в повече. Националната библиотека предлага уюта на импозантната си сграда на изложби, свързани с големите имена на чилийската литература. На всеки ъгъл те пресреща университет – само да ти се учи! - но всички те са частна собственост и според чилийските студенти таксите са непосилно високи. Затова можеш да се включиш в протестите, които те организират от месеци или да подкрепиш финансово каузата им. Можеш и да зарежеш цялата суета и лъскавина на града и да се качиш на хълма Санта Лучия, да се насладиш на студените му минерални извори и ако леко си затвориш очите за прекалената претенциозност на построените по него бани, беседки, палатчета, панорамни площадки и кътове за отдих, да се почувстваш добре дошъл и приет от този разнолик град. Гледката от върха на Санта Лучия към всички краища на Сантяго те подсеща, че това е град на контрасти – между голяма бедност и голямо богатство, между просторна равнина и надвисваща планина, между квартални бакалнички и лъскави молове, между съвременно развитие и силен консерватизъм.
Градът е основан от конкистадора Педро де Валдивия около 40 години след като Колумб за пръв път достига Америка. По време на експедиция на юг от пустинята Атакама испанският завоевател оценява стратегическите възможности на мястото – на изхода на единствения проход през Андите на 1000 км наоколо и в близост да удобен за пристанище залив. Съчетаването на двете дадености обаче прави така, че в града и до днес се усеща едно раздвоение накъде да гледа – нагоре към планината или надолу към океана, към миналото или към бъдещето – и вероятно затова гледа най-вече към себе си. Липсва му тръпката на Рио и блясъкът на Буенос Айрес, но има един домашен уют и спокойствие, което завладява.
В Сантяго живее около една трета от населението на Чили и това няма как да не се отрази на облика му. Въпреки огромния за мащабите на страната брой хора обаче има усещане за ред и организираност. По улиците патрулират полицаи, градският транспорт изглежда чист, бърз и редовен, а навсякъде, където се чака за нещо, се оформят спокойни рехави опашки. Дори ако спирката на автобуса например се намира на слънце, опашката се формира в най-близката сянка и никой не се притеснява, че ще бъде предреден, докато измине 20-те или 50-те метра до автобуса. На Свети Валентин улиците са пълни с мъже, носещи цветя и жени, развяващи балони с формата на сърце. Трифон Зарезан обаче не е на почит – вечерта кварталното ресторантче се изпълва с двойки, които си поръчват изобилна вечеря, но вино пият малцина, масово си поръчват кока-кола, сякаш това е въпрос на престиж. Според нашия справочник ние сме се настанили в бохемския квартал Барио Бразил и през деня доста се чудим на какво се дължи тази му слава. Вечерта обаче улиците се изпълват с развеселен народ, който се мести от едно уютно светещо заведение в друго покрай изрисуваните с ярки цветове стени на иначе позанемарените сгради. Личи си, че конкуренцията за клиенти е голяма и си има предпочитани места – уж две съседни кръчми предлагат еднакви литрови халби ледена бира, а в едната няма игла къде да хвърлиш, а в другата си играят само дечицата на собственика. Нямаме нито сили, нито време да вникваме в дълбочината на проблема, затова се съсредоточаваме върху цялостното възприятие на града и установяваме, че неусетно ни е станал близък и имаме желание някой ден отново да се върнем.