В Амритсар можеш да видиш сикхите в най-пълния им
блясък. Тези сдържани хора обикновено присъстват ненатрапчиво на
публичните места в Индия, но лесно могат да бъдат разпознати по
характерното облекло на мъжете. Тъй като религията им не позволява да
се подстригват, мъжете-сикхи носят косата си на кок на челото, като го
завиват в голяма стегната чалма. За разлика от раджастанските чалми,
които са пъстри и пищни, сикхските са семпли, стегнати, издадени над
челото и тила и задължително покриват напълно ушите. Прибирането на
косата и покриването й започва от най-ранна възраст – още щом момчето
се сдобие с достатъчно дълъг перчем, че да се завърти кок, започва да
носи отличителния белег на своято принадлежност. За разлика от мъжките
чалми обаче момчетата носят само много тънка кърпа, която стегнато
покрива гламата им и подчертава кока. За сметка на това момичета и
жените ходят с непокрити глави, кърпа слагат задължително единствено в
храма.
Храмът в Амритсар е една от големите забележителности на Индия. Той е разположен в средата на езеро, оградено от ослепително бял комплекс от постройки. Известен като „Златния храм“, отговаря напълно на името си – изцяло позлатен отвън, блестящ на ярката слънчева светлина, в котраст със синята вода на езерото и белите сгради наоколо. Въпреки че не впечатлява с размерите си, цялостното въздействие е много силно.
Достъпът в комплекса е напълно свободен за всеки желаещ, стига да спазва определени правила. И за мъжете, и за жените се изисква да са боси, с покрити рамене, колене и глави – ако не разполагаш със собствена кърпа, получаваш от охраната, при това дори любезно ти помагат да я завържеш по правилния начин. Охраната са едри, достолепни сикхи с дълги бради и огромни копия в ръце. Като ги гледаш, не може да не се сетиш, че точно сикхската охрана извърши атентата срещу Индира Ганди в отговор на репресиите срещу сикхите в Златния храм. Неволно започваш да се вслушваш по-внимателно в инструкциите им. Но те са съвсем кротки и миролюбиво настроени, дори не ти забраняват да снимаш в комплекса, с изключение на вътрешността на Златния храм. Охраната, както и останалите служители, са доброволци – принадлежността към сикхската общност, предполага полагане на труд в полза на общността, така че някои от хората раздават храна и вода, други мият съдовете, трети следят за реда, а някои участват в службата в храма.
Сикхите нямат други богове, освен Свещената книга, която е положена в централната част на Златния храм и се изважда само за тържествени богослужения. В тази книга се съдържат всички инструкции за благочестив живот и четенето й и пеенето на текстове от нея е всъщност основния ритуал в сикхската религия. Сикхите нямат свещенослужители, част от доброволното служене на общността е и задължението да се редуват да четат публично текстове от нея. Така всеки за известно време се превръща в глас на бога и център на общността.
След като сме прочели достатъчно много за свирепия нрав на сикхите, атентатите на сикхските сепаратисти, категоричността и жертвоготовността, с която сикхите отстояват своята религия и общност, за нас е голяма изненада да установим, че посещението на Златния храм е едно приятно, ведро и спокойно занимание. Посетителите са много, опашката за влизане в храма е плътна, но няма блъскане и нервност. Повечето хора носят за жертвоприношение нещо като грис-халва, която е приготвяна и продавана от вездесъщите доброволци, а такива като нас, които влизат само за да разгледат, минават безпроблемно по успореден коридор. Вътре в храма може да влезеш навсякъде – и в централната част, където се извършва службата, и на балконите отгоре, където седят вярващи с книжки в ръце и си четат на глас, наум или просто медитират. Можеш да излезеш и на покрива, където също са се разположили хора с книжки в ръцете и търсят връзка с духовния свят. Единственото ограничение е да не се снима и за това следят също доброволци-разпоредители. Работата им не е лесна, човешкият поток е огромен, всеки иска не просто да премине през храма, а и да остане известно време в общуване с бога, така че те трябва да съчетават строгостта на служителя със разбирането на вярващия. При всичко това няма блъсканица, задръстване или нервност, някакси всичко се намества на необходимото място, потокът върви, молещите се се молят, четящите четат и всичко се случва в една собствена вътрешна хармония.
Храмът в Амритсар е една от големите забележителности на Индия. Той е разположен в средата на езеро, оградено от ослепително бял комплекс от постройки. Известен като „Златния храм“, отговаря напълно на името си – изцяло позлатен отвън, блестящ на ярката слънчева светлина, в котраст със синята вода на езерото и белите сгради наоколо. Въпреки че не впечатлява с размерите си, цялостното въздействие е много силно.
Достъпът в комплекса е напълно свободен за всеки желаещ, стига да спазва определени правила. И за мъжете, и за жените се изисква да са боси, с покрити рамене, колене и глави – ако не разполагаш със собствена кърпа, получаваш от охраната, при това дори любезно ти помагат да я завържеш по правилния начин. Охраната са едри, достолепни сикхи с дълги бради и огромни копия в ръце. Като ги гледаш, не може да не се сетиш, че точно сикхската охрана извърши атентата срещу Индира Ганди в отговор на репресиите срещу сикхите в Златния храм. Неволно започваш да се вслушваш по-внимателно в инструкциите им. Но те са съвсем кротки и миролюбиво настроени, дори не ти забраняват да снимаш в комплекса, с изключение на вътрешността на Златния храм. Охраната, както и останалите служители, са доброволци – принадлежността към сикхската общност, предполага полагане на труд в полза на общността, така че някои от хората раздават храна и вода, други мият съдовете, трети следят за реда, а някои участват в службата в храма.
Сикхите нямат други богове, освен Свещената книга, която е положена в централната част на Златния храм и се изважда само за тържествени богослужения. В тази книга се съдържат всички инструкции за благочестив живот и четенето й и пеенето на текстове от нея е всъщност основния ритуал в сикхската религия. Сикхите нямат свещенослужители, част от доброволното служене на общността е и задължението да се редуват да четат публично текстове от нея. Така всеки за известно време се превръща в глас на бога и център на общността.
След като сме прочели достатъчно много за свирепия нрав на сикхите, атентатите на сикхските сепаратисти, категоричността и жертвоготовността, с която сикхите отстояват своята религия и общност, за нас е голяма изненада да установим, че посещението на Златния храм е едно приятно, ведро и спокойно занимание. Посетителите са много, опашката за влизане в храма е плътна, но няма блъскане и нервност. Повечето хора носят за жертвоприношение нещо като грис-халва, която е приготвяна и продавана от вездесъщите доброволци, а такива като нас, които влизат само за да разгледат, минават безпроблемно по успореден коридор. Вътре в храма може да влезеш навсякъде – и в централната част, където се извършва службата, и на балконите отгоре, където седят вярващи с книжки в ръце и си четат на глас, наум или просто медитират. Можеш да излезеш и на покрива, където също са се разположили хора с книжки в ръцете и търсят връзка с духовния свят. Единственото ограничение е да не се снима и за това следят също доброволци-разпоредители. Работата им не е лесна, човешкият поток е огромен, всеки иска не просто да премине през храма, а и да остане известно време в общуване с бога, така че те трябва да съчетават строгостта на служителя със разбирането на вярващия. При всичко това няма блъсканица, задръстване или нервност, някакси всичко се намества на необходимото място, потокът върви, молещите се се молят, четящите четат и всичко се случва в една собствена вътрешна хармония.
Няма коментари:
Публикуване на коментар