Така и не разбираме в кой момент влизаме в Коломбо.
Пътят от Бентота до центъра на столицата се точи в протежение на 50
километра все през населено място. Разликата е, че колкото повече
наближаваме легендарното пристанище, толкова повече едноетажните
къщички с дворчета отстъпват на все по-сгъстено застрояване, улиците се
изпълват с все повече народ и мизерията става все по-голяма. Уж все
така се движим край морето, но гледките вече не радват окото и
романтиката отстъпва на забързания ритъм на мегаполиса. Когато слизаме
на централната автогара, попадаме в типичната мизерия на големия град –
блъскащи се тълпи, бедност, извираща от всяко по-скришно кътче,
настойчиви продавачи, нахални бакшиши, лепки от всякакъв род и калибър.
Започваме да си търсим хотел, но колкото по-навътре навлизаме в
избрания поради близостта си с автогарата квартал, толкова по-зле
изглеждат нещата. Накрая се заприказваме със собственик на малко
дюкянче за ризи и човекът си зарязва работата, за да ни заведе до
приличен хотел. Там обаче ни искат цена, която многократно надвишава
лимита ни и нашият доброволен гид подробно разпитва сърдития чичо на
рецепцията къде може да намерим нещо по-подходящо за нашия бюджет.
Отново ни повежда през лабиринта от малки улички, докато ни връчи в
ръцете на по-благосклонни към нас стопани на хотел. Накрая му
предлагаме да му платим все пак за изгубеното време, но той искрено се
възмущава и ни казва, че е важно да се чувстваме добре. Когато се
уверява, че сме настанени, си взема довиждане с нас и ни казва, че ако
решим да си шием риза, сме добре дошли в дюкяна му – с гордост ни
съобщава, че работи там от 20 години и има много редовни клиенти. Ние му
казваме, че за този 1 ден, който ще прекараме в Коломбо, вероятно няма
да сколасаме да си ушием риза при него, но той не губи оптимизма си,
обещава да ни чака при следващото ни посещение в града.
Втурваме се да опознаваме столицата на Шри Ланка със смесени чувства: от една страна типичната за град с население около 5 милиона мръсна пяна е твърде отблъскваща, от друга – това все пак е световно пристанище и град със стара слава. Вечерта успяваме да обиколим центъра на Ситито и да видим знаковите кули-близнаци на Световния търговски център в Коломбо. На фона на залязващото слънце и в контраст с намиращата се в съседство реставрирана сграда на старата болница, останала от времето на холандското господство на острова, двата 38-етажни небостъргача изглеждат впечатляващо. Обикаляме квартала, в който преди се е намирал Фортът на града, а сега е разположено административното и финансовото му сърце – и се опитваме да осмислим контрастите между центъра, който по нищо не отстъпва на бляскавите европейски градове – и съседните квартали, които приютяват ориенталска бедност в най-чист вид.
На другия ден впечатленията ни за съществуващите контрасти се засилват. Целият квартал на Форта е пълен с полиция и въоръжено военно присъствие – тук се намират основните министерства и агенции, както и седалищата на големите финансови институции, така че всико това се охранява съвсем насериозно. Част от улиците са затворени не само за коли, но и за пешеходци, достъпът до пристанището е силно ограничен. Това е жалко – все пак Коломбо е едно от световните пристанища и определено представлява интерес за разглеждане, но такива са порядките тук. Ситито е запазило стария имперски блясък, тук-там малко поочукан, но кипят ремонтни и реставраторски дейности и вероятно скоро центърът на града ще стане още по-привлекателен. Същевременно непрекъснато се натъкваш на забавни противоречия: в сторите достолепни колониални магазини се продават същите стоки на същите цени, както във всеки квартален дюкян; просторни заведения с очевидни следи на минало величие стоят почти празни, докато съседни гостилнички тип „Кракмаг“ се пукат по шевовете – и то при положение, че разликата в цените е около 10-20%. Храненето в тези места с поувехнал блясък също се оказва незабравимо преживяване – на съседните маси обядват спретнати мъже с официални ризи и вратовръзки, очевидно служители в офисите наоколо, които в цялото си светско излъчване гребат ориза от чиниите с пръсти, бъркат го със сосовете и поднасят храната към устата си с ръка. При това успяват да не се омажат до ушите или до пъпа. Докато си пием чая в едно кафе с внушението на Гранд-хотел „България“ от времето на социализма, на прозореца до рамото ми застава опърпан мъж, който настойчиво ми прави жестове да изляза навън при него и да не се мотая, ами да му дам милостиня. Цялото му излъчване на убеденост в собствената правота е толкова силно, че малко остава да скоча и хукна навън.
Разхождаме се и по крайбрежната улица, и в парка Галле Фейс Грийн, който се оказва просто една ливада, напечена от слънцето, с поизгоряла въпреки поливането трева. Може би надвечер много хора идват за вечерния полъх от океана, да играят крикет или да пускат хвърчила, но по обед е твърде безлюдно. Опитваме се да нахлуем в сградата с класически колони, която завършва парка, с идеята, че това е музей, но се оказва, че сме се запътили към покоите на президента, така че охраната любезно ни отпраща.
Завършваме изследването на града в квартала на известния пазар Петах. Цели улици, наблъскани с дюкянчета с разнообразна стока, тълпи от продавачи и купувачи, вещи, вещи, вещи... Както казал Диоген, връщайки се от пазара: „Колко много неща... които не са ми нужни“. Та и за нас тази обиколка беше интерсен опит в един преливащ от стока ориенталски пазар, но нищо от цялото това изобилие не ни влиза в работа. Може би причината е и в гледната ни точка – предстои ни цял месец скитосване из Индия с раница на гръб, така че всяка вещ в тази раница трябва да ти е абсолютно необходима, за да си струва носенето.
Така че се натоварваме на автобуса за аерогарата и тръгваме да излизаме от града. Процесът е обратен на вчерашния – колкото повече се измъкваме от задръстването на центъра, толкова по-хубави стават къщите, по-чисти заведенията, по-спретнати и ведри хората.
Пътуваме почти два часа, докато стигнем до малка автогара недалеч от летището. Там правим последен опит да вечеряме преди да напуснем страната – влизаме в малка гостилничка, с лекото опасение, че последните ни шриланкийски пари няма да са достатъчни за нещо прилично за хапване. От вратата ни осиновява един полицай на възраст, който влиза в ролята на преговарящ между нас и стопанина на заведението. В резултат се оказваме вечеряли, пили чай и напуснали заведението едва ли не с повече пари, отколкото имахме на влизане. Собственикът не изглеждаше щастлив от цялата работа и макар че му предложихме допълнително заплащане, отказа – явно местната власт си има свои лостове да налага правила на бизнеса.
Втурваме се да опознаваме столицата на Шри Ланка със смесени чувства: от една страна типичната за град с население около 5 милиона мръсна пяна е твърде отблъскваща, от друга – това все пак е световно пристанище и град със стара слава. Вечерта успяваме да обиколим центъра на Ситито и да видим знаковите кули-близнаци на Световния търговски център в Коломбо. На фона на залязващото слънце и в контраст с намиращата се в съседство реставрирана сграда на старата болница, останала от времето на холандското господство на острова, двата 38-етажни небостъргача изглеждат впечатляващо. Обикаляме квартала, в който преди се е намирал Фортът на града, а сега е разположено административното и финансовото му сърце – и се опитваме да осмислим контрастите между центъра, който по нищо не отстъпва на бляскавите европейски градове – и съседните квартали, които приютяват ориенталска бедност в най-чист вид.
На другия ден впечатленията ни за съществуващите контрасти се засилват. Целият квартал на Форта е пълен с полиция и въоръжено военно присъствие – тук се намират основните министерства и агенции, както и седалищата на големите финансови институции, така че всико това се охранява съвсем насериозно. Част от улиците са затворени не само за коли, но и за пешеходци, достъпът до пристанището е силно ограничен. Това е жалко – все пак Коломбо е едно от световните пристанища и определено представлява интерес за разглеждане, но такива са порядките тук. Ситито е запазило стария имперски блясък, тук-там малко поочукан, но кипят ремонтни и реставраторски дейности и вероятно скоро центърът на града ще стане още по-привлекателен. Същевременно непрекъснато се натъкваш на забавни противоречия: в сторите достолепни колониални магазини се продават същите стоки на същите цени, както във всеки квартален дюкян; просторни заведения с очевидни следи на минало величие стоят почти празни, докато съседни гостилнички тип „Кракмаг“ се пукат по шевовете – и то при положение, че разликата в цените е около 10-20%. Храненето в тези места с поувехнал блясък също се оказва незабравимо преживяване – на съседните маси обядват спретнати мъже с официални ризи и вратовръзки, очевидно служители в офисите наоколо, които в цялото си светско излъчване гребат ориза от чиниите с пръсти, бъркат го със сосовете и поднасят храната към устата си с ръка. При това успяват да не се омажат до ушите или до пъпа. Докато си пием чая в едно кафе с внушението на Гранд-хотел „България“ от времето на социализма, на прозореца до рамото ми застава опърпан мъж, който настойчиво ми прави жестове да изляза навън при него и да не се мотая, ами да му дам милостиня. Цялото му излъчване на убеденост в собствената правота е толкова силно, че малко остава да скоча и хукна навън.
Разхождаме се и по крайбрежната улица, и в парка Галле Фейс Грийн, който се оказва просто една ливада, напечена от слънцето, с поизгоряла въпреки поливането трева. Може би надвечер много хора идват за вечерния полъх от океана, да играят крикет или да пускат хвърчила, но по обед е твърде безлюдно. Опитваме се да нахлуем в сградата с класически колони, която завършва парка, с идеята, че това е музей, но се оказва, че сме се запътили към покоите на президента, така че охраната любезно ни отпраща.
Завършваме изследването на града в квартала на известния пазар Петах. Цели улици, наблъскани с дюкянчета с разнообразна стока, тълпи от продавачи и купувачи, вещи, вещи, вещи... Както казал Диоген, връщайки се от пазара: „Колко много неща... които не са ми нужни“. Та и за нас тази обиколка беше интерсен опит в един преливащ от стока ориенталски пазар, но нищо от цялото това изобилие не ни влиза в работа. Може би причината е и в гледната ни точка – предстои ни цял месец скитосване из Индия с раница на гръб, така че всяка вещ в тази раница трябва да ти е абсолютно необходима, за да си струва носенето.
Така че се натоварваме на автобуса за аерогарата и тръгваме да излизаме от града. Процесът е обратен на вчерашния – колкото повече се измъкваме от задръстването на центъра, толкова по-хубави стават къщите, по-чисти заведенията, по-спретнати и ведри хората.
Пътуваме почти два часа, докато стигнем до малка автогара недалеч от летището. Там правим последен опит да вечеряме преди да напуснем страната – влизаме в малка гостилничка, с лекото опасение, че последните ни шриланкийски пари няма да са достатъчни за нещо прилично за хапване. От вратата ни осиновява един полицай на възраст, който влиза в ролята на преговарящ между нас и стопанина на заведението. В резултат се оказваме вечеряли, пили чай и напуснали заведението едва ли не с повече пари, отколкото имахме на влизане. Собственикът не изглеждаше щастлив от цялата работа и макар че му предложихме допълнително заплащане, отказа – явно местната власт си има свои лостове да налага правила на бизнеса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар