Мисля си, че второто посещение на комплекса Шри
Рангам в Тиручирапалли би трябвало да е по-малко вълнуващо от
миналогодишната първа среща с величествените храмове на Юга – и в
известен смисъл се оказвам права. Наистина липсва елементът на
смайването, което предизвиква видът на извисяващата се над струпаните
като сирачета в основата й дюкянчета 77-метрова гопурама на входа на
храмовия комплекс. За сметка на това ярките фигури, покрили кулата в
цялата й височина, ти изглеждат като стари познати, застинали в
невероятни пози от изненада при неочакваната среща. Опитът от
предишните посещения си казва думата – и в Тиручирапалли, и в
Тируванамалай се чувстваме почти експерти по устройството на храмовете
– свойски шляпаме с боси крака през различните дворове, кимаме за
приветствие на фигурите на бика Нанди – олицетворение на Шива в
най-голямата му мощ, разпознаваме различните герои в каменните
барелефи, наблюдаваме едва ли не като собственици поведението на
храмовите слонове: как сръчно вземат с хобота си подадената от
поклонник паричка и как небрежно го потупват за благодарност по
главата. Влизаме в най-вътрешната част на храмовете – там, където това е
допустимо за не-хиндуисти и дори се сдобиваме с бяла черта за
благословия на челото. Животът в храмовете продължава да си тече такъв,
какъвто го видяхме миналата година и какъвто е бил в продължение на
хилядолетия: песнопения, възлияния, поклони, благословии... Почти на
всеки ъгъл седи проповедник с оранжеви дрехи и сплъстена коса и брада,
който срещу скромна сума поучава, наставлява или благославя
поклонниците. Този път сме случили по-спокоен период, тълпите са много
по-малко, напрежението и нервността на служителите в храмовете – също,
така че имаме възможност спокойно и бавно да се разходим и в двата
комплекса – впечатляващия с размерите си в Тиручирапалли и по-скромния,
но много хармоничен в Тируванамалай - и да почувстваме възхишение от
събраната и материализирана човешка енергия, способна да сътвори нещо
толкова грандиозно и в същото време толкова мило в своята наивност.
Изборът на тези два храма за начало на обиколката ни из Индия се оказва много добър. От една страна, изведнъж се потапяме дълбоко в атмосферата на приказност, мистичност, дълбока вяра и примитивни религиозни практики, така характерна за Индия. От друга страна това, че мястото не ни е съвсем непознато, ни дава спокойствието и сигурността, които ни приземяват. Два дни в поклонническата гмеж са ни достатъчни за отскок и се отправяме на път.
Тамил Наду е щатът, в който мъжете носят поли около кръста и пешкири на врата, а жените украсяват косите си с гирлянди от живи цветя или бръснат главите си. Това е земята, която ни омагьосва с невероятната си способност да живее през 21-ви век така, както си е живяла в 16-ти. Кирпичени колиби с покриви от палмови листа се редуват с оризища, сред които превиват гръб жени в бедни дрехи и полуголи мъже. Югът изобилства на слънце, но там, където водата е недостатъчна, реколтата направо не си заслужава труда, който се хвърля за отглеждането й. Може би и затова хората толкова силно се уповават на външна помощ и закрила – рисуват с оризово брашно мандали пред вратите на домовете и оборите, боядисват в различни цветове рогата на добитъка и ги кичат с какви ли не звънчета, овесват по себе си всякакви дрънкулки – от мърляви червени конци на китките, през евтини бижута по ушите, врата и пръстите на ръцете и краката до тежки висулки по носовете и задължителното белязване на челата. Освен, че е прочут с грандиозните образци на дравидската храмова архитектура, из цялата територия на щата се издигат малки, но по панаирджийски ярко украсени храмове с пъстроцветни гипсови фигури, изобразяващи различни герои от необозримия индуистки пантеон. Навсякъде се носят благовония от прикадяванията на светилища, домове и магазини. По телевизията върви специален канал, по който 24 часа се излъчват възлияния – едни почернели от времето статуи се мажат с масло, поливат се с мляко, опушват се с благовония и се кичат с цветя. Явно има достатъчно много хора, на които това носи успокоение и сигурност – ритуалите осигуряват стабилността и хармонията на света. Сред тълпите по улиците нерядко можеш да срещнеш скитащ проповедник или садху – на една от автогарите виждаме един такъв, целият покрит с жълта боя на прах, с изплезен език, пронизан от стрела, как минава от автобус на автобус и събира пожертвувания. За съжаление отминаваме твърде бързо, за да го разгледаме по-добре.
Автобусът, който ни носи към Бангалор, е доста чист, доста просторен и доста експресен - не спира почти никъде по пътя. Успяваме да разгледаме твърде малко неща по пътя, но специално в чест на дядото отбелязваме няколко ниви с памук – висок е почти 2 м и точно в момента тече беритбата му – на ръка, разбира се. По-късно ще видим и други ниви с памукови насаждения – доста по-дребни, докъм коляното, редички и хилави. Не успяваме да направим читава снимка, защото трябва да снимаме по-скоро с микроскоп, отколкото с фотоапарат. Не ни става ясно коя по ред е тази реколта, но не изглежда особено изобилна, кутийките са дребни, нарядко и гледката е доста по-различна от памуковите ниви по чирпанските простори.
В Бангалор се оказваме в ранния следобед. Опасенията ни са, че в този огромен и пренаселен град ще имаме преживяване, подобно на миналогодишното в Мумбай – много ходене, дълго търсене на стая и цял ден, прекаран в борба с алчността и нахалството на местните собственици на хотели. Двата града са съизмерими като население, а и тук е Силиконовата долина на Индия и има много придошли външни хора, които търсят препитание и жилище в 20-милионния град. Само влизането ни до центъра на града трае час и половина, а на следващия ден ни отнема два часа да се измъкнем от мегаполиса.
Обаче явно безбройните богове, управляващи живота тук, са на наша страна и още в първите минути на престоя си в града си намираме много симпатична стая в самия център. Оползотворяваме времето до стъмване в разходка из централните улици и разглеждане на някои от основните забележителности – величествените сгради на правителството на щата Карнатака в центъра, някои от факултетите на Университета на Бангалор и Cubbon park. Най-голямо оживление цари в парка – освен, че млади хора играят различни игри, се виждат и по-възрастни, които на големи групи разпалено обсъждат някакви вълнуващи теми, а по едно време попадаме и на сборището на местната хомо-дружинка. Но каквито и да са темите, събрали хората в парка, всички се държат благопристойно, не повишават тон и не се отнасят агресивно към случайни минувачи.
На улиците е малко по-нервно – движението е свръхнатоварено и добре, че местната управа е взела принципното решение да направи голям брой улици еднопосочни, та все пак колите, рикшите, автобусите, мотоциклетите, велосипедите, каруците че и пешеходците успяват да се промъкнат през тапите в града.
Бангалор се оказва много по-дружелюбен, отколкото очакваме. Макар и да знаем, че е известен като най-зеления и чист град в Индия, все пак сме изненадани от наличието на нехарактерната за Индия зеленина по улиците и в парковете. Има тротоари или поне идея за тях – и немалко от тези съоръжения са свободни от паркирани превозни средства или разпънати сергии, така че дори може да се минава по тях. А на една пешеходна пътека наблюдаваме как шофьор на автомобил спира да пропусне пешеходци – това очевидно ги изненадва, но все пак се възползват от случая. Градът е много оживен, динамичен, пълен с млади хора и поне в централната част – с яркоосветени магазини и заведения. Разбира се, всичко си е индийско – и облеклото по улиците, и стоките в магазините, и начина на хранене в заведенията, но е относително по-чисто, поне съотнесено с камарите боклуци в религиозните центрове и се усеща енергията на съвременния свят, за разлика от безвремието, в което е потопен Югът. Динамиката на развитие на града е смайваща – в протежение на десетки километри се изгражда надземно метро, което буквално виси във въздуха, опирайки се само на безконечни редици огромни колони, извисяващи се над модерните огромни нови сгради на богатите индийци и сгушените до тях коптори на гетата. Градът сякаш има стотици лица – всичко е разбъркано в една безкрайно редуваща се мозайка от бедност и богатство, разкош и мизерия, бъдеще и минало. Въпреки това, усещането, което оставя, е за живот, надежда, развитие и бъдеще.
Изборът на тези два храма за начало на обиколката ни из Индия се оказва много добър. От една страна, изведнъж се потапяме дълбоко в атмосферата на приказност, мистичност, дълбока вяра и примитивни религиозни практики, така характерна за Индия. От друга страна това, че мястото не ни е съвсем непознато, ни дава спокойствието и сигурността, които ни приземяват. Два дни в поклонническата гмеж са ни достатъчни за отскок и се отправяме на път.
Тамил Наду е щатът, в който мъжете носят поли около кръста и пешкири на врата, а жените украсяват косите си с гирлянди от живи цветя или бръснат главите си. Това е земята, която ни омагьосва с невероятната си способност да живее през 21-ви век така, както си е живяла в 16-ти. Кирпичени колиби с покриви от палмови листа се редуват с оризища, сред които превиват гръб жени в бедни дрехи и полуголи мъже. Югът изобилства на слънце, но там, където водата е недостатъчна, реколтата направо не си заслужава труда, който се хвърля за отглеждането й. Може би и затова хората толкова силно се уповават на външна помощ и закрила – рисуват с оризово брашно мандали пред вратите на домовете и оборите, боядисват в различни цветове рогата на добитъка и ги кичат с какви ли не звънчета, овесват по себе си всякакви дрънкулки – от мърляви червени конци на китките, през евтини бижута по ушите, врата и пръстите на ръцете и краката до тежки висулки по носовете и задължителното белязване на челата. Освен, че е прочут с грандиозните образци на дравидската храмова архитектура, из цялата територия на щата се издигат малки, но по панаирджийски ярко украсени храмове с пъстроцветни гипсови фигури, изобразяващи различни герои от необозримия индуистки пантеон. Навсякъде се носят благовония от прикадяванията на светилища, домове и магазини. По телевизията върви специален канал, по който 24 часа се излъчват възлияния – едни почернели от времето статуи се мажат с масло, поливат се с мляко, опушват се с благовония и се кичат с цветя. Явно има достатъчно много хора, на които това носи успокоение и сигурност – ритуалите осигуряват стабилността и хармонията на света. Сред тълпите по улиците нерядко можеш да срещнеш скитащ проповедник или садху – на една от автогарите виждаме един такъв, целият покрит с жълта боя на прах, с изплезен език, пронизан от стрела, как минава от автобус на автобус и събира пожертвувания. За съжаление отминаваме твърде бързо, за да го разгледаме по-добре.
Автобусът, който ни носи към Бангалор, е доста чист, доста просторен и доста експресен - не спира почти никъде по пътя. Успяваме да разгледаме твърде малко неща по пътя, но специално в чест на дядото отбелязваме няколко ниви с памук – висок е почти 2 м и точно в момента тече беритбата му – на ръка, разбира се. По-късно ще видим и други ниви с памукови насаждения – доста по-дребни, докъм коляното, редички и хилави. Не успяваме да направим читава снимка, защото трябва да снимаме по-скоро с микроскоп, отколкото с фотоапарат. Не ни става ясно коя по ред е тази реколта, но не изглежда особено изобилна, кутийките са дребни, нарядко и гледката е доста по-различна от памуковите ниви по чирпанските простори.
В Бангалор се оказваме в ранния следобед. Опасенията ни са, че в този огромен и пренаселен град ще имаме преживяване, подобно на миналогодишното в Мумбай – много ходене, дълго търсене на стая и цял ден, прекаран в борба с алчността и нахалството на местните собственици на хотели. Двата града са съизмерими като население, а и тук е Силиконовата долина на Индия и има много придошли външни хора, които търсят препитание и жилище в 20-милионния град. Само влизането ни до центъра на града трае час и половина, а на следващия ден ни отнема два часа да се измъкнем от мегаполиса.
Обаче явно безбройните богове, управляващи живота тук, са на наша страна и още в първите минути на престоя си в града си намираме много симпатична стая в самия център. Оползотворяваме времето до стъмване в разходка из централните улици и разглеждане на някои от основните забележителности – величествените сгради на правителството на щата Карнатака в центъра, някои от факултетите на Университета на Бангалор и Cubbon park. Най-голямо оживление цари в парка – освен, че млади хора играят различни игри, се виждат и по-възрастни, които на големи групи разпалено обсъждат някакви вълнуващи теми, а по едно време попадаме и на сборището на местната хомо-дружинка. Но каквито и да са темите, събрали хората в парка, всички се държат благопристойно, не повишават тон и не се отнасят агресивно към случайни минувачи.
На улиците е малко по-нервно – движението е свръхнатоварено и добре, че местната управа е взела принципното решение да направи голям брой улици еднопосочни, та все пак колите, рикшите, автобусите, мотоциклетите, велосипедите, каруците че и пешеходците успяват да се промъкнат през тапите в града.
Бангалор се оказва много по-дружелюбен, отколкото очакваме. Макар и да знаем, че е известен като най-зеления и чист град в Индия, все пак сме изненадани от наличието на нехарактерната за Индия зеленина по улиците и в парковете. Има тротоари или поне идея за тях – и немалко от тези съоръжения са свободни от паркирани превозни средства или разпънати сергии, така че дори може да се минава по тях. А на една пешеходна пътека наблюдаваме как шофьор на автомобил спира да пропусне пешеходци – това очевидно ги изненадва, но все пак се възползват от случая. Градът е много оживен, динамичен, пълен с млади хора и поне в централната част – с яркоосветени магазини и заведения. Разбира се, всичко си е индийско – и облеклото по улиците, и стоките в магазините, и начина на хранене в заведенията, но е относително по-чисто, поне съотнесено с камарите боклуци в религиозните центрове и се усеща енергията на съвременния свят, за разлика от безвремието, в което е потопен Югът. Динамиката на развитие на града е смайваща – в протежение на десетки километри се изгражда надземно метро, което буквално виси във въздуха, опирайки се само на безконечни редици огромни колони, извисяващи се над модерните огромни нови сгради на богатите индийци и сгушените до тях коптори на гетата. Градът сякаш има стотици лица – всичко е разбъркано в една безкрайно редуваща се мозайка от бедност и богатство, разкош и мизерия, бъдеще и минало. Въпреки това, усещането, което оставя, е за живот, надежда, развитие и бъдеще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар