Наскиански хроники, март 2013 г.

Много хора не са били на платото Наска и от това животът им не е пострадал особено. Много хора са били там – повечето от тях са пристигнали рано сутринта, набързо са отишли до летището, направили са полет със самолет над легендарните линии и са продължили по пътя си, често без дори да преспят в градчето. Ние, като хора чието пътешествие не страда от прекомерна организация, успяваме за десетина дни да посетим линиите 5 пъти. Убедени сме, че това рекорд за всички времена и ако на входа на зоната на линиите все още няма паметна плоча с нашите имена, това си остава изцяло на съвестта на наскианците.

Първото ни посещение става изцяло инцидентно – както, впрочем повечето най-хубави неща по време на пътуването ни. Пътуваме си кротко в автобуса от Куско за Лима, лашкаме се цяла нощ по завоите (този път няма 100 м прав участък, ей-богу!) и на сутринта мързеливо надникваме през прозореца да се ориентираме докъде сме се дотъркаляли.

А зад прозореца – автогара. И на автогарата пише „Наска“. Моментално забравяме за нощта без сън, скачаме на седалките  и започваме трескаво да се оглеждаме: Къде са линиите? Къде са извънземните? 

Автобусът обаче не е туристически, а си пътува по редовната линия Куско-Лима, така че сме единствените, които се вълнуват от близките срещи от третия вид – всички останали или кротко похъркват, или отегчено зяпат през прозореца. То и има от какво да се отегчиш – автобусът се носи през пусто каменисто плато, заобиколено от пусти каменисти планини.
Трескавото ни развъртане от прозорец на прозорец обаче все пак дава резултат – не пропускаме зелената табела „Национален институт за култура. Археологическа зона. Линии и геоглифи на Наска. Културно наследство на нацията. Културно наследство на човечеството“.
Чели сме, че от земята нищо от линиите и геоглифите не се вижда, но все пак се надигаме на седалките – представи си, че точно ние успеем да зърнем някой незабелязан досега геоглиф. Е, прави са хората, нищо не се вижда – само пустиня, както по цялото тихоокеанско крайбрежие на юг от Лима.

Доста сме разочаровани. На всичкото отгоре и фотоапаратът ми отказва да работи, така че не успявам дори за защракам пустошта със скритите в нея тайни. Когато автобусът спира малко след излизането от зоната на линиите и обявява 20-минутна почивка, ние зарязваме спътниците си да си правят утринния тоалет и се втурваме в обратна посока, дано видим нещо. Е, пак нищо не виждаме, но поне си вземаме по някое камъче за спомен. В зоната за почивка фотоапаратът ми проработва, но щом се опитвам отново да направя снимки в зоната на линиите, пак заяжда. Само ще да е извънземна намеса, няма какво друго да е. На бегом се връщаме в автобуса и малко понацупени продължаваме към Лима. Впрочем, когато сменяме батерийките на фотоапарата, извънземните се отказват да ми създават повече спънки. Извънземна им работа.
Докато лениво и отмарящо се разхождаме из Лима, имаме доста чудене дали пак да се връщаме към Наска. От една страна, беше ни в плановете да я видим. От друга – всъщност я видяхме. А 450 км от Лима до там и обратно не са без значение. Доста сме поизморени от път и впечатления и перспективата да останем в Лима, докато стане време за полета до Бразилия, е твърде съблазнителна. На третия ден от бавното сурнене по улиците на перуанската столица обаче усещаме един познат сърбеж в петичките и разбираме, че няма да издържим до полета на едно място. Набелязваме си за следваща цел Арекипа – вторият по големина град на Перу и прочут със заобикалящите го вулкани район. А пътят от Лима за Арекипа минава откъде? - правилно, през Наска. Така че направо си купуваме билет за Наска и гледаме какво ще стане.
Първото, което става, е, че отново минаваме с автобуса през зоната на линиите. Работата е там, че Панамериканската магистрала е строена по времето, когато все още линиите не са били известни, така че трасето й преминава през тази зона, а една от фигурите, „Гущерът“, е буквално прерязана от магистралата. Така че щеш-не щеш, по трасето Лима-Наска газиш линии и геоглифи.

Когато пристигаме в Наска, се залавяме да проучим как стои въпросът с полетите над линиите. За информация: стои, както навсякъде в Перу, където има интерес от страна на туристите – гледат не да те острижат, а да ти смъкнат кожата. Резултатът от проучванията ни сочи, че 30-минутен полет струва 85-90 долара на човек, плюс 10 долара летищна такса. И така, срещу 100 долара на човек ще имаме възможност да прелетим над линиите и да видим това, което са ни показвали снимки, филми и рисунки. Съблазнително.
Цената обаче е доста над лимитите, които сме си определили и затова решаваме да отложим решението до сутринта. Вечерта се опитваме да проанализираме ситуацията: от една страна, да летиш с малко самолетче е атрактивно преживяване, което не ти случва всеки ден, но не е точно мечтата на живота ни. От друга страна, да видиш линиите отгоре е преживяване, което със сигурност ще си спомняш цял живот, но в действителност ние точно така сме ги виждали досега – отгоре, през снимките на други хора, които са летели. Полека-лека си изясняваме, че както винаги досега, нас ни вълнува не толкова самата атракция, колкото детайлите около нея: разположението, светлината, вятърът, миризмите, пропорциите – нещата, които правят нещото живо и истинско. И разбираме, че това, което искаме, е не да видим, а да усетим Наска. А за целта ни е необходимо да минем с крака по платото, да се попрепъваме, позадъхваме, да поседим и да позяпаме – както винаги сме правили досега. В тази светлина полетът не ни върши особена работа. Вярно, че може да изглежда като приказката за киселото грозде, но не ни е толкова важно как изглежда, а вътрешното убеждение, че това е решението, което ни удовлетворява.
За щастие има една възможност, която ни върши работа – хем да видим линиите отвисоко, хем да не е за кратко от самолета. На мястото, където Панамериканата е най-близо да някои от изображенията, има издигната метална кула с прозаичното име Ел Мирадор (Гледката), на която можеш да се покатериш и да видиш геоглифите „Дървото“ и „Ръцете“. Купуваме си билети за един от безбройните автобуси от Наска за Ика (3 солес, около 1.80 лв.), прекосяваме платото за трети път и шофьорът радостно ни изсипва пред кулата. За изкачването на самата кула ни вземат по 2 солес (1.20 лв.) и се оказваме на върха й, здраво стиснали перилата, да не ни събори поривистия горещ вятър, който ни връхлита. Малко сме скептични относно възможността наистина да видим нещо, но – изненадващо – вижда се!

Наистина, на черната камениста земя, която откъм шосето ни е изглеждала безлична и безмълвна, са очертани по-светлите контури на две фигури. Едната прилича на разклонено дърво, а другата – на странно същество без глава и крака, но с добре очертани ръце или пък на сърдито пиле с огромни крака – зависи откъде го поглеждаш.

Знаем, че съвсем малко по-нататък е „Гущерът“, но оттук не се вижда. Освен двете фигури ясно се виждат и широките и дълбоки прави линии, които пресичат платото във всички посоки. Едва в контраста между това, което (не) се вижда от земята и това, което се различава от височина, успяваме да осмислим многократно повтаряната история за това как чак през 1941 г. пилотът-учен Пол Косак при полет над платото забелязал фигури, нарисувани върху каменистата повърхност. За браздите по платото се знаело отдавна, но никой не бил забелязал, че те образуват фигури. По принцип, този район е богато нашарен с подобни рисунки, наречени геоглифи – подобен е „Свещникът“ в Паракас и изображенията около разположената наблизо Палпа – но уникалното при геоглифите на Наска е, че не не могат да бъдат видени отникъде наоколо, единственият начин да бъдат наблюдавани е от въздуха (или от специално построена за целта кула, както показва нашият опит).

След Косак математичката Мария Райхе посвещава живота си на изследването на линиите и геоглифите в района и е убедена, че това са астрономически и математически инструменти на древните наски, населявали платото от 3 в. пр.Хр. до 6 в. сл.Хр. Истинската слава на линиите обаче идва с книгата и филма на Ерих фон Деникен „Спомени от бъдещето“, които просто подлудяват света по идеята за извънземна намеса в развитието на човешката цивилизация. За нас Наска е вълнуващо и загадъчно преживяване точно заради спомените ни от гледането на филма на фон Деникен в детските години и разклатените ни представи за еднозначността на отговорите за развитието на света, с които излизахме от киносалона след прожекцията. С времето може да сме станали леко по-скептични, но посещението на Наска ни връща към онези вълнения и онова светоусещане – когато чудото е не просто възможно, а задължително.
Долу под кулата пред очите ни се твори друго чудо – възрастен мъж с резец с плавни движения изрязва легендарните фигури от платото върху обли местни камъчета. Ръката му не трепва, докато движение след движение оживяват „Колибрито“, „Маймуната“, „Паякът“, „Албатросът“... Дори не можем да си представим по-хубав спомен от мястото, така че си тръгваме с няколко камъчета по-тежък багаж. Слънцето пада към хоризонта и бързаме да излезем от зоната на кулата, където се въртят хора – иска ни се да усетим с подметките си платото, да пипнем линиите, нищо че оттук не можем да различим коя каква е. По принцип разхождането през линиите и фигурите е забранено, но ако направиш малка забежка встрани от пътя там, където няма очертани геоглифи, не ти придирят. Отблизо вече различаваме контурите на линиите от тези на геоглифите – линиите са много по-широки, над 50 см и устремно следват права линия, но и едните, и другите са изработени с отнемане на горния слой камъни и скала и натрупването им отстрани на очертанията – така хем се получава контраст между по-тъмния общ фон и по-светлата линия върху долния слой, хем очертанията на линиите се повдигат и при ниско слънце хвърлят сянка, която засилва контраста.

Това е ширината на линиите

Не искаме да замръкваме на платото – вече сме получили доста предупреждения и от книгите, и от служителите в автобусите, че кражбите и обирите са често явление и човек трябва да си отваря очите.

Махваме на първия преминаващ автобус в посока Наска и той набива спирачки – това е обичайният начин да се определя мястото за спирка тук. Прекосяваме платото за четвърти път и се прибираме страхотно въодушевени от преживяното.
На другия ден решаваме да отдадем дан на пренебрегваните страни от историята на наските. Хората са си имали и друг живот извън линиите и геоглифите, но световната слава е изкривила представата за тях само в една посока. Първата ни среща с Наска културата става още в Лима – във великолепната археологическа колекция на Централната банка сред другите изумителни експонати има представени и съдове от Наска, които ни впечатляват с изящната си изработка и безспорна фантазия. Тук, на място в града, има възможност да посетим разположените наблизо гробници с мумии, руините от древни селища и спираловидните кладенци. От срещата с мумиите или по-точно от липсата на среща с тях, сме разочаровани още от музея в Сан Педро де Атакама, а руини погледахме доста, така че си избираме кладенците. Едно, че са на пешеходно разстояние (ако някой не е разбрал, това е предпочитаният от нас начин за придвижване), второ, че са нещо различно, което не сме виждали досега.
Разходката не ни разочарова. Въпреки че е голям пек, обиколката из крайните кварталчета на Наска не е неприятна, разкрива ни доста различен поглед към живота на хората тук, извън туристическия поток. Има си места с колиби от рогозки, но има и бързоразрастващи се райони, в които се строи с инфраструктура, мисъл за развитие и замах.

Хората са приветливи и услужливо отговарят на въпросите ни за посоката, като не пропускат от своя страна да се информират откъде сме – един дори радостно възкликва: „Булгария? Стоичков!“. Наска е малък град – с едва 20-ина хиляди души население, но обиколката ни отнема целия предиобед. Едва в жегата по пладне се добираме до Кантайок (Cantalloc), мястото, където хитрите наски са уловили водата на реката в подземен водопровод, който не пресъхва и в най-голямата жега. За място, където вали не повече от един месец в годината, това решение е жизненоважно. За да имат достъп до водопровода, по протежението му са издълбали големи спираловидни дупки, които позволяват постепенно слизане до дъното на кладенеца и същевременно предотвратяват нуждата от голям отвор на кладенеца, през който да се изпарява много вода. Наредени една след друга, спиралите представляват красива и впечатляваща гледка. Още по-впечатляващо е, че водата , която тече през водопровода, е бистра и чиста – на фона на мътните и буйни реки, които слизат от планината на много места.

В днешно време нуждите на Наска от вода са решени по друг начин, но едва когато здраво те е напекло отвсякъде – от слънцето отгоре, от камъните наоколо, от пустинната песъчлива почва под краката ти – едва тогава можеш да оцениш значението на този водопровод за древните наски. Встрани от долината около реката е пълна пустош – само някой бодлив храст или келяво дръвче се мъчи да измъкне капка влага от каменистите склонове.
След посещението на кладенците изпитваме по-силно уважение към културата на наските – сякаш дори повече, отколкото след срещата с линиите и геоглифите. Да направиш върхово постижение изисква усилие, ресурси, воля – няма спор. Но да решаваш ежедневните проблеми на оцеляването в една негостоприемна и недружелюбна среда и при това да запазиш усета си за хармония и красота е много по-достойно за възхищение. Поне това е усещането, с което вечерта се разделяме с Наска и тръгваме към Арекипа.
А, да не пропусна – на връщане от Арекипа за Лима преминаваме през... линиите и геоглифите на Наска. Ако някой има затруднения в броенето – за пети път.