Тръгваме, изпълнени с ентусиазъм да проникнем в
чаеното сърце на Цейлон и да разкрием тайните му. Отначало решаваме, че
сме късметлии – автобусът за Нувара Елия се оказва по-скоро новичък
голям микробус със завидна чистота и дори климатик. Цената е точно два
пъти по-висока от стандартната за обществения транспорт, но имайки
предвид базата, от която се тръгва, екстрите всякак си заслужават
по-скъпия билет.
Уви, както всяка монета, и тази си има обратна страна. Както и очакваме, пътуването е много по-комфортно – без блъсканица, на сянка зад затъмнените стъкла, на прохлада от изрядно работещия климатик... Само че... не това е нещото, заради което сме тръгнали. Автобусчето катери по стръмните склонове на планината, завоите разкриват все по-живописни гледки и – най-после! - пред очите ни се разгръщат легендарните чаени плантации, донесли славата на Цейлон по целия свят. Но затъмнените стъкла, осигуряващи комфортно пътуване, крадат от яркостта на картината, а климатикът не позволява отваряне на прозорците и с болка на сърце отминаваме гледка след гледка, без да успеем да щракнем поне един свестен кадър.
Това ме връща към разсъжденията за разликата между туриста и скитника. Туристът е човек, който иска за кратко време срещу определена сума пари да получи от пътуването максимум ефект, изразен във възможно най-голям брой посетени обекти и вътрешно убеждение, че това са най-популярните и проверено значими места. С други думи, туристът е фокусиран върху резултата. От своя страна, скитникът е ориентиран към процеса – за него не е важно дали ще посети точно този или онзи храм – важно е усещането за съпричастност към ставащото вътре, не е важно кога ще стигне до този или онзи обект – важно е придвижването дотам и преживяването на случващото се по пътя. Туристът иска да получи възможно най-много информация накуп и е прав – за ограниченото време, с което разполага, туткането и разтакаването е нечестно харчене на парите му. Скитникът събира информацията зрънце по зрънце, листенце по листенце, той има чувството, че я открива не само за себе си, но и за света и затова я цени като съкровище, като златни прашинки, които търпеливо е промивал от пясъка на впечатленията. Скитникът понякога дори се наслаждава на това не да получи информацията наготово, а да я открадне – както има по-голяма тръпка в това да си отчупиш клонка мушкато от нечия натежала от цвят саксия, отколкото да си купиш готово растение от разсадника. И понеже доста пъти сме разсъждавали върху съпротивите си да плащаме скъпо и прескъпо, за да влезем в този или онзи туристически обект, постепенно сме си изяснили какво стои зад тези наши нагласи. Да, има икономически съображения: ако трябва да платим входната такса за всеки музей, храм, паметник или каквото още се предлага на туристите, пътуването ще ни струва два пъти по-скъпо, а това не е по джоба ни. Има и този момент, че плащайки високите входни такси, подпомагаме развитието на страната, която разглеждаме. Само че стандартът ни не ни позволява да я подпомагаме по този начин, а да влизаме в заеми, за да подкрепим местната икономика, е извън принципите ни. Така че икономическите съображения за резервирания ни подход към нашумелите дестинации са ясни. Но има и друг момент – нещата, които се предлагат на туристите, са твърде... туристически. Извадени от естествения си контекст, те престават да са живи: едно е да гледаш представление на сватбени танцьори на истинска сватба, друго е да ти танцуват на сцена или в заведение. Едно е да храниш случайно срещнат слон в гората, друго е да те заведат в център за отглеждане на слончета и да ти връчат бутилка мляко. Едно е да ти сервират екзотични ястия в лъскав ресторант, съвсем друго – да ги хапваш в заведения, където си единственият човек, който ползва вилица. С времето сме развили доста голяма чувствителност дали нещата се правят защото са такива или за да се спечелят пари от тях. Със сигурност за голяма част от хората нашият начин на разглеждане на света би бил неприемлив, но за нас той е в хармония с вътрешното ни усещане за естествения ред на нещата. А колкото до светостта на различните реликви - и зъбът на Буда, и колянната капачка на Свети Антоний предизвикват у мен еднакъв потрес – преклонението пред парчета от човешки тела по нищо не се различава от преклонението пред всеки друг идол. На когото му върши работа – нека си го ползва, но ако може аз да не участвам.
Днешното профучаване през искрящата зеленина на чаените плантации беше още една тухла в стената на убеждението ни, че така не се прави. През 17-18 век английските плантатори докарват от Индия голям брой тамили, които изсичат горите по склоновете на планината и ги засаждат с чаени растения. Днес, ако пътуваш от Канди за Нувара Елия, преминаваш през стотици декари, покрити с необикновената мозайка, която образуват чаените храсти. Листата на чая са дълги около 10 см и са покрити с восъчен слой, който блести на слънцето така, че целите хълмове наоколо искрят. Между чаените храсти растат много тънки и високи дървета, които дори не хвърлят истинска сянка, само изтеглят пейзажа във височина. Зеленината е толкова ярка, наситена, преливаща в безбройни нюанси, че се задъхваш от желание да я попиеш и отнесеш със себе си. Затова пристигането в Нувара Елия се оказва разочароващо – платнтациите изчезват, цялата долина се изпълва с английски планински вили и хотели, тук-там някой парк или голф игрище. Нувара Елия се намира на 1890 м надморска височина, съвсем близо е и най-високият връх на острова - Пидуруталагала, 2524 м, което за географска ширина близо до екватора означава целогодишен умерен климат без тежки горещини и без сериозни студове. Това не само се е оказало идеално условие за отглеждането на чай, но и се е видяло съблазнително на английските плантатори и те са построили на това място курорт, който и до днес привлича платежоспособни посетители. Курортът е добре поддържан, има и езеро, край което са построени специални алеи за разходка на пешеходци, велосипедисти или ездачи. За хора, които са обикаляли по алпийските курорти обаче, не предлага нещо особено впечатляващо. Завъртаме се сред хотелите, вилите и бунгалата и решаваме да компенсираме бясното препускане между чаените плантации с пешеходен преход по склоновете на планината от другата страна на Нувара Елия – с надеждата, че ще се докоснем по-отблизо до страната на чая.
Днес обаче богът-закрилник на пътешествениците и фотографите явно си е взел свободен ден. Извървяваме около два километра надолу по шосето, когато рехавите уж облаци се сгъстяват, вплътняват и ни захлупват на пътя. Решаваме, че това е за кратко и продължаваме бодро да крачим надолу. Скоро обаче видимостта пада до 2-3 метра. Спомням си, че съм чела, че на Цейлон има остатъци от юнга, тропическа гора с чести образувания на мъгла, но някакси винаги съм си представяла въпросната мъгла като рехаво облаче над гъстата растителност, което минава само колкото да посмекчи ужасния пек. Само че тази мъгла се оказва от другия вид – гъста, почти лепкава, зимна и тежка. Влажността на въздуха е толкова голяма, че когато преминаваме под дърво, върху нас се излива дъжд – мискропичните капчици на мъглата кондензират по листата на дърветата и се стичат надолу. Някъде в бялата непрогледност кипи живот – чуват се удари на мотика, пърпорене на култиватор и гласове на хора. От време на време се виждат нивички с размер на носна кърпичка, накацали по почти вертикалния склон – тук превес имат лукът, червеното цвекло и някакви неизвестни за нас зеленчуци. Тук-там от мъглата изплуват силует на къща в алпийски стил или профил на огромно дърво. Усещането е сякаш сме се изгубили около Авалон, затова още по-стряскащо е, когато за момент завесата се разкъса и се мерне вход на хиндуистки храм. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече се усеща присъствието на хиндуизма – много по-бедни и неугледни къщурки, много повече мръсотия и боклуци и – да, разбира се – крави по улиците. Засега тук-там, уж наглеждани, но пак така с боядисани в зелено и червено рога и с голяма степен на свобода. Вървим 5-6 километра в мъглата, все крепени от надеждата, че ей сега, зад завоя, ще блесне слънцето и мечтаните гледки на ярко огрени чаени плантации ще заблестят пред нас. Но денят преваля, а светлината не става повече, така че махваме на първия автобус, натъпкваме се сред навалицата и слизаме към по-ниските части на планината. Криво-ляво пристигаме във Велимада, където шофьорът буквално ни изстрелва към пресичащия пътя на нашия автобус рейс за Бадула. Следващите 2 часа пътуваме 33-те километра до Бадула – почти съм убедена, че прокарват пътя непосредствено пред нашия автобус с единствена цел все пак да ни докарат дотам, докъдето са обещали. Що техника е наизвадена на пътя, що работници са строени... Оставаме с впечатлението, че едва ли не всеки втори шриланкиец работи в „Пътни строежи“. Наблюденията ни до този момент са, че в цяла Шри Ланка се строят пътища на провала – няма делник или празник, няма ден, няма нощ. Пътуваме до късно вечерта и гледаме как работата кипи и на светлината на прожектори. Не знам какви са им пусковите срокове, но във всички краища на страната ръмжат булдозери, търкалят се валяци, излива се асфалт и се правят стотици километри пътища. Кой ще им реже лентите, акълът ми не го побира...
Уви, както всяка монета, и тази си има обратна страна. Както и очакваме, пътуването е много по-комфортно – без блъсканица, на сянка зад затъмнените стъкла, на прохлада от изрядно работещия климатик... Само че... не това е нещото, заради което сме тръгнали. Автобусчето катери по стръмните склонове на планината, завоите разкриват все по-живописни гледки и – най-после! - пред очите ни се разгръщат легендарните чаени плантации, донесли славата на Цейлон по целия свят. Но затъмнените стъкла, осигуряващи комфортно пътуване, крадат от яркостта на картината, а климатикът не позволява отваряне на прозорците и с болка на сърце отминаваме гледка след гледка, без да успеем да щракнем поне един свестен кадър.
Това ме връща към разсъжденията за разликата между туриста и скитника. Туристът е човек, който иска за кратко време срещу определена сума пари да получи от пътуването максимум ефект, изразен във възможно най-голям брой посетени обекти и вътрешно убеждение, че това са най-популярните и проверено значими места. С други думи, туристът е фокусиран върху резултата. От своя страна, скитникът е ориентиран към процеса – за него не е важно дали ще посети точно този или онзи храм – важно е усещането за съпричастност към ставащото вътре, не е важно кога ще стигне до този или онзи обект – важно е придвижването дотам и преживяването на случващото се по пътя. Туристът иска да получи възможно най-много информация накуп и е прав – за ограниченото време, с което разполага, туткането и разтакаването е нечестно харчене на парите му. Скитникът събира информацията зрънце по зрънце, листенце по листенце, той има чувството, че я открива не само за себе си, но и за света и затова я цени като съкровище, като златни прашинки, които търпеливо е промивал от пясъка на впечатленията. Скитникът понякога дори се наслаждава на това не да получи информацията наготово, а да я открадне – както има по-голяма тръпка в това да си отчупиш клонка мушкато от нечия натежала от цвят саксия, отколкото да си купиш готово растение от разсадника. И понеже доста пъти сме разсъждавали върху съпротивите си да плащаме скъпо и прескъпо, за да влезем в този или онзи туристически обект, постепенно сме си изяснили какво стои зад тези наши нагласи. Да, има икономически съображения: ако трябва да платим входната такса за всеки музей, храм, паметник или каквото още се предлага на туристите, пътуването ще ни струва два пъти по-скъпо, а това не е по джоба ни. Има и този момент, че плащайки високите входни такси, подпомагаме развитието на страната, която разглеждаме. Само че стандартът ни не ни позволява да я подпомагаме по този начин, а да влизаме в заеми, за да подкрепим местната икономика, е извън принципите ни. Така че икономическите съображения за резервирания ни подход към нашумелите дестинации са ясни. Но има и друг момент – нещата, които се предлагат на туристите, са твърде... туристически. Извадени от естествения си контекст, те престават да са живи: едно е да гледаш представление на сватбени танцьори на истинска сватба, друго е да ти танцуват на сцена или в заведение. Едно е да храниш случайно срещнат слон в гората, друго е да те заведат в център за отглеждане на слончета и да ти връчат бутилка мляко. Едно е да ти сервират екзотични ястия в лъскав ресторант, съвсем друго – да ги хапваш в заведения, където си единственият човек, който ползва вилица. С времето сме развили доста голяма чувствителност дали нещата се правят защото са такива или за да се спечелят пари от тях. Със сигурност за голяма част от хората нашият начин на разглеждане на света би бил неприемлив, но за нас той е в хармония с вътрешното ни усещане за естествения ред на нещата. А колкото до светостта на различните реликви - и зъбът на Буда, и колянната капачка на Свети Антоний предизвикват у мен еднакъв потрес – преклонението пред парчета от човешки тела по нищо не се различава от преклонението пред всеки друг идол. На когото му върши работа – нека си го ползва, но ако може аз да не участвам.
Днешното профучаване през искрящата зеленина на чаените плантации беше още една тухла в стената на убеждението ни, че така не се прави. През 17-18 век английските плантатори докарват от Индия голям брой тамили, които изсичат горите по склоновете на планината и ги засаждат с чаени растения. Днес, ако пътуваш от Канди за Нувара Елия, преминаваш през стотици декари, покрити с необикновената мозайка, която образуват чаените храсти. Листата на чая са дълги около 10 см и са покрити с восъчен слой, който блести на слънцето така, че целите хълмове наоколо искрят. Между чаените храсти растат много тънки и високи дървета, които дори не хвърлят истинска сянка, само изтеглят пейзажа във височина. Зеленината е толкова ярка, наситена, преливаща в безбройни нюанси, че се задъхваш от желание да я попиеш и отнесеш със себе си. Затова пристигането в Нувара Елия се оказва разочароващо – платнтациите изчезват, цялата долина се изпълва с английски планински вили и хотели, тук-там някой парк или голф игрище. Нувара Елия се намира на 1890 м надморска височина, съвсем близо е и най-високият връх на острова - Пидуруталагала, 2524 м, което за географска ширина близо до екватора означава целогодишен умерен климат без тежки горещини и без сериозни студове. Това не само се е оказало идеално условие за отглеждането на чай, но и се е видяло съблазнително на английските плантатори и те са построили на това място курорт, който и до днес привлича платежоспособни посетители. Курортът е добре поддържан, има и езеро, край което са построени специални алеи за разходка на пешеходци, велосипедисти или ездачи. За хора, които са обикаляли по алпийските курорти обаче, не предлага нещо особено впечатляващо. Завъртаме се сред хотелите, вилите и бунгалата и решаваме да компенсираме бясното препускане между чаените плантации с пешеходен преход по склоновете на планината от другата страна на Нувара Елия – с надеждата, че ще се докоснем по-отблизо до страната на чая.
Днес обаче богът-закрилник на пътешествениците и фотографите явно си е взел свободен ден. Извървяваме около два километра надолу по шосето, когато рехавите уж облаци се сгъстяват, вплътняват и ни захлупват на пътя. Решаваме, че това е за кратко и продължаваме бодро да крачим надолу. Скоро обаче видимостта пада до 2-3 метра. Спомням си, че съм чела, че на Цейлон има остатъци от юнга, тропическа гора с чести образувания на мъгла, но някакси винаги съм си представяла въпросната мъгла като рехаво облаче над гъстата растителност, което минава само колкото да посмекчи ужасния пек. Само че тази мъгла се оказва от другия вид – гъста, почти лепкава, зимна и тежка. Влажността на въздуха е толкова голяма, че когато преминаваме под дърво, върху нас се излива дъжд – мискропичните капчици на мъглата кондензират по листата на дърветата и се стичат надолу. Някъде в бялата непрогледност кипи живот – чуват се удари на мотика, пърпорене на култиватор и гласове на хора. От време на време се виждат нивички с размер на носна кърпичка, накацали по почти вертикалния склон – тук превес имат лукът, червеното цвекло и някакви неизвестни за нас зеленчуци. Тук-там от мъглата изплуват силует на къща в алпийски стил или профил на огромно дърво. Усещането е сякаш сме се изгубили около Авалон, затова още по-стряскащо е, когато за момент завесата се разкъса и се мерне вход на хиндуистки храм. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече се усеща присъствието на хиндуизма – много по-бедни и неугледни къщурки, много повече мръсотия и боклуци и – да, разбира се – крави по улиците. Засега тук-там, уж наглеждани, но пак така с боядисани в зелено и червено рога и с голяма степен на свобода. Вървим 5-6 километра в мъглата, все крепени от надеждата, че ей сега, зад завоя, ще блесне слънцето и мечтаните гледки на ярко огрени чаени плантации ще заблестят пред нас. Но денят преваля, а светлината не става повече, така че махваме на първия автобус, натъпкваме се сред навалицата и слизаме към по-ниските части на планината. Криво-ляво пристигаме във Велимада, където шофьорът буквално ни изстрелва към пресичащия пътя на нашия автобус рейс за Бадула. Следващите 2 часа пътуваме 33-те километра до Бадула – почти съм убедена, че прокарват пътя непосредствено пред нашия автобус с единствена цел все пак да ни докарат дотам, докъдето са обещали. Що техника е наизвадена на пътя, що работници са строени... Оставаме с впечатлението, че едва ли не всеки втори шриланкиец работи в „Пътни строежи“. Наблюденията ни до този момент са, че в цяла Шри Ланка се строят пътища на провала – няма делник или празник, няма ден, няма нощ. Пътуваме до късно вечерта и гледаме как работата кипи и на светлината на прожектори. Не знам какви са им пусковите срокове, но във всички краища на страната ръмжат булдозери, търкалят се валяци, излива се асфалт и се правят стотици километри пътища. Кой ще им реже лентите, акълът ми не го побира...
Няма коментари:
Публикуване на коментар