Бангкок, февруари 2014 г.

Всъщност този град се казваกรุงเทพ มหานคร อมรรัตนโกสินทร์ มหินทรายุทธยา มหาดิลกภพ นพรัตนราชธานีบุรีรมย์ อุดมราชนิเวศน์มหาสถาน อมรพิมานอวตารสถิต สักกะทัตติยะวิษณุกรรมประสิทธิ์, което се чете „Крун Теп Маханакон Амон Ратанакосин Махинтара Ютая Махадилок Поп Ноппарат Ратчатани Буриром Удомратчанивет Махасатан Амон Пиман Аватан Сатит Сакататия Витсанукам Прасит“ и в превод означава „Градът на ангелите, великият град, вечният град-скъпоценен камък, непревземаемият град на Бог Индра, великата столица на света, надарена с девет скъпоценни камъка, щастливият град, богат с огромен царски дворец, който напомня небесното жилище, където царува превъплътеният бог, град, даден от Индра и построен от Вишнукарма“. Това име не само го подрежда сред рекордите на Гинес, но и говори много за отношението на тайландците към използването на детайла и вниманието към подробностите.
Както на всяко ново място, преминаваме през познатите вече етапи: отначало сме само подозрителност и застанали нащрек сетива в очакване на враждебни действия – още повече, че за Бангкок се носят всякакви слухове като за свърталище на всички пороци. В момента, в който си намерим що-годе прилично обиталище, страхът от бездомност спада, но се появява нервност заради възможността да пропуснем най-интересните неща на това място. След като пообиколим едно-друго от знаковите места и ги разположим във вътрешната си координатна система на града, се успокояваме и достигаме до най-любимата си част, тази, заради която всъщност обръщаме стотици и хиляди километри – отпускането по течението и насладата от това да претакаш ежедневния живот през сетивата си, да усещаш как всекидневието на това място преминава през теб като бавна река и оставя своите наноси от дребни детайли и обикновени житейски случки. Всичко това незабележимо става част от теб и тогава това място не е просто туристическа атракция, а парченце от твоя свят. Това е много по-различно от устремното препускане от забележителност на забележителност по разписание. Често това потапяне не оставя никакъв конкретен образ или нещо за разказване, но вътрешното усещане за мястото е много силно.
С времето първите два етапа стават все по-кратки и все повече отделяме внимание на третия етап. Така и в Банкок – пристигнали сме рано сутринта по тъмно, когато само окъснели проститутки с неясен пол се помотават по улиците и усещането, че си не навреме и не на място е много силно. Няколко преки по-навътре в квартала намираме малка стая, която става първия ни приют, докато се съвземем на новото място. На разсъмване откриваме, че без да сме се и надявали, сме се оказали в туристическото сърце на града, където всичко е нагласено в угода на пришълеца – хотели, ресторанти, масажни студиа, туристически агенции, стилизирана украса и разносна търговия на евтини подобия на оригинални тайландски занаятчийски изделия. Народ, шарения и приповдигнато настроение.
Вторият етап от адаптацията към новото място започва с проучване на разните му забележителности, които в Бангкок са предимно свързани с Кралския дворец и будистката религия. В Тайланд имат изключителен пиетет към кралската институция, фигурата на краля има почти божествен статут, който никой не смее да оспорва. 
Та като имаме предвид всичко това, се запътваме към Кралския дворец, който е пъпът на Бангкок. Не че толкова ни е интересно в какъв точно лукс живее кралят, но хич бива ли поне едно око да не хвърлим. Да, ама по пътя все повече осъзнаваме, че без да усетим, сме преминали към третата фаза – на потапянето в руслото на ежедневния живот, който ни очарова с дребните си белези на различност и универсалност.

Оставяме се напълно на случайността и влизаме във всеки храм, който се изпречи на пътя на безцелното ни шляене из града. Е, оказва се, че все пак попадаме във Ват Арун и аз геройски се изкатервам на най-високата достъпна точка на високата му ступа, а по-късно напълно погрешно сме убедени, че сме налетели и на Златния Буда, но пък храмът е един от най-уютните, затрогващи и стоплящи душата места, на които сме били. Без да бързаме гледаме как млади и стари подвиват крака настрани и сядат в молитвена поза, как офицери носят гирлянди с цветя за подарък на божеството, млади жени струпват на купчинка пред себе си шапка, слънчеви очила и телефон и започват да бият чело до купчинката, а бременни сипват с черпак масло в горящи лампи, докато нашепват надеждите си. Никъде няма навалица, блъсканица или нервност, което е учудващо за 7-милионен град.
Прекарваме голяма част от следобеда покрай Чао Прая – реката, която е причината за възникването на града и негова централна транспортна артерия и до днес. По водата се носят бързите туристически лодки, корабчетата от редовните градски линии, малките фериботи, свързващи двата бряга и кервани от огромни транспортни шлепове, теглени от малки напети влекачи. Реката и нейните притоци са свързани и с мрежа от канали, които дават повод за едно от многото имена на града - „Венеция на Азия“. Някои от каналите са китни и спретнати, други – затлачени и мръсни, но навсякъде наоколо кипи живот, готви се, простира се, играе се китайски шах, извършват се богослужения и се отглеждат деца.

Повече за Бангкок и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.