Манила, януари 2015

Чакаме самолета на летището на Куала Лумпур и започваме леко да се изнервяме. Започват да ни гризат едни съмнения, дали пък не сме объркали нещо. Точно 15 минути преди обявения час в пистата с мръсна газ се втурва самолет, набива спирачки и заковава пред нашия ръкав.

В следващите 15 минути почти едновременно го изтръскват от пътниците и багажите, една по спешност дохвърчала цистерна го зарежда с гориво, в умерен тръс ни вкарват вътре и се отправяме към пистата за излитане. 

В Манила кацаме на терминала за вътрешни полети - явно Малайзия се смята за провинция на Филипините. Или пък обратното, кой знае. Аерогарата наистина има дълбоко провинциален вид - след космическия размах на Куала Лумпур тук на три крачки прекосяваме сградата и изневиделица се оказваме навън. Виждаме няколко редици столове, подредени на двора, прикрити само с един навес. Постепенно ни спохожда прозрението, че това всъщност е чакалнята на летището. Доста облекчено решение, признавам им го. Както облекчено откъм формалности е и влизането в страната - само попълваме някакви листчета с информация кои сме, откъде сме, дали имаме признаци на жълта треска или ебола - и ни удрят печатите в паспортите. Получаваме право на едномесечен престой във Филипините без да се плаща виза.

В града се стоварваме на разсъмване. Хостелът ни е в един от централните квартали - Малате. На две пресечки е от морето и крайбрежния булевард Рохас. Условията са съвсем скромни, но момичето на рецепцията е любезно и усмихнато и докато попълва данните ни, си пее без никакво притеснение. После виждаме така да пеят шофьори, продавачи, минувачи по улицата... Дори научаваме, че изобретателят на караокето е филипинец. Ще се слуша музика тука.

Населението на Метро Манила, т.е. метрополиса Манила, погълнал 16 околни града, е между 11 и 16 милиона души. Това го поставя сред 10 най-големи градове в света, но тъй като площта му е относително малка за толкова народ, той успешно оглавява класацията по гъстота на населението. Точният брой на жителите му не е известен поради огромния брой бездомници, които го населяват и които никой не е в състояние да преброи.

Всъщност, бездомниците са първите, които ни посрещат в града.

Улично кръчме в 7 сутринта. Основно се наблягана бирата.

Някои семейства стават по-късно

 

Всъщност надписът отгоре означава "Тоалетна"

Първа хигиенна процедура за деня - пощене

На улицата или не, детето трябва да бъде нахранено.

Много от децата си играят по цял ден така - на улицата, непосредствено до преминаващите коли

Рибарите поемат по огледалната повърхност на морето в опит да осигурят и днешната прехрана... Рикшите плъзват в опит да уловят някой клиент... Тукашните рикши са различни от всичко, което сме виждали досега - велосипедът не е отпред или отзад, а отстрани, така че мястото за пътника е в нещо като кош за мотор, а самият пътник може да вижда само настрани, защото гледката пред него е закрита от платно, което да го предпазва от слънце и дъжд.

Двамата помощници върху рикшата са вързани там, за да привличат клиенти. Така си и пътуват цял ден.

Животните също са излезли по сутрешните си дела. В клоните на дърветата пронизително крещят невидими птици, кучета и котки се мотаят в краката на ранобудните обитатели на града. Като гледаме колко са много, явно жителите на Манила нямат нищо против да делят територия с тях, а и самите животни съжителстват доста мирно. Понякога.

Манила е град, който много иска да има своя история и затова панически я създава - изважда всичко, което би могло да мине за археология, на показ и вдига паметници на кого ли не - като се почне от испанските крале, които са завладели архипелага през 15 век, мине се през борците за национално освобождение и видни местни интелектуалци и се стигне до доскорошните управници Бениньо Акино и жена му Корасон Акино. Из града има и доста скулптури, които са поставени не в памет на някое знаменателно събитие или личност, а просто за облагородяване на пространството. Само че там, където грижата е приключила с поставянето на скулптурата, резултатите са доста стряскащи.

Разходката на всеки посетител на Манила задължително минава през Интрамурос - старата крепост, останала от времето на испанското владичество. Днес нейните стени ограждат една относително запазила духа на историята част от града, но основно служат като място, където жителите на Манила се разхождат, събират се след училище, правят първите си любовни срещи или играят футбол на мястото на старите военни плацове.  

На площада пред Двореца на правителството пламенен оратор държи разгорещена реч, която, съдейки по плакатите наоколо, се опира на думите на Папата, с които заклеймява корупцията. Слушателите на младия мъж са малобройни, изпити и дрипави на вид, но ентусиазирани да му ръкопляскат. Пред входа на Двореца стои бронирана кола и се разхождат тежко въоръжени полицаи и военни. 

В Катедралата на същия площад има сватба. Вторник е, но празненството е пищно, а гостите - многобройни и натруфени. Булката оправдава слуховете за красотата на филипинките. Катедралата е доста семпла, но прекрасно поддържана и внушителна.

А денят отива към края си - последно зареждане на бензиностанциите с висящи от тавана маркучи, последно подстригване пред дюкяна на дърворезбаря, последни курсове с файтона, последно къпане в морето... Каквото не е свършено днес, ще чака за утре.
Маняна.

Повече за Манила и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.