Говорещият с вятъра

 Костите се полюляват леко – десетки бели, оглозгани от слънцето и вятъра кости, окачени на връвчици по клоните на изсъхнало дърво. Късче реалност от друго време, друг континент, друга цивилизация...

 Станислав скача върху спирачките и се заковаваме на малкия паркинг точно на входа на Прато Стелвия – малко градче в Северна Италия. Току-що сме извъртели 82 завоя на 180 градуса: 34 на изкачване и 48 на слизане през зашеметяващия Пассо делло Стелвия на границата на Италия и Швейцария.

За момент се усъмнявам дали двамата със Станислав нямаме колективни халюцинации от рязката смяна на надморската височина. Но не – отляво на пътя наистина се простира странна градина. Триметрови индиански тотеми кокорят разноцветни физиономии зад плътната бяла завеса от оголени гръбнаци, потракващи пищяли, фини птичи кости и извити рога. Пресичаме шосето и се опитваме да разберем къде сме попаднали. Надписи на немски и италиански съобщават, че това е музей на открито, но това не внася кой знае колко яснота. 

 

Тръгваме бавно да разглеждаме издяланите в камък и ярко оцветени странни лица и птичи профили. Спираме пред драматични фигури, сглобени от метални отпадъци. И все така с известна предпазливост заобикаляме инсталациите от кости, сред които при по-внимателно вглеждане откриваме къде кози крак с кожата, къде череп с дълга, почти крокодилска челюст…

 

По пътеката насреща ни се носи усмихнат мъж с недотам чисти дрехи и окачен на шията кокоши крак с извити нокти. Закърпената периферия на шапката му се полюлява, докато бърза към нас, но закичената китка пера е почти неподвижна.

- Само едно евро, само едно евро на човек е входът, не е скъпо! – радостно ни съобщава мъжът.

После обяснява, че това място е негова частна собственост и всички фигури са дело на неговите ръце.

- Как се казвате? – питам.

- Говорещият с вятъра, - казва мъжът. – Това съм аз. Иначе са ме кръстили Лоренцо, но това не е истинско име.

Оглеждам се наоколо. Да, „Говорещият с вятъра“ повече подхожда на мястото.

 

- Ще ми разкажете ли повече за това?

Бившият Лоренцо не чака втора покана. Още от дете бил обсебен от мисълта за индианците на Северна Америка. Сигурен бил, че те са притежавали знания за света и умения да общуват с природата, каквито никой друг не е имал. Изследванията на антрополозите потвърждават, че мирогледът на северноамериканските индианци може да се опише с една дума като „цялостен“ – те гледат на природата, духовния свят и човешките същества като на едно интегрирано цяло и най-високо ценят баланса и хармонията във вселената. Ключова за техния светоглед е колективната подкрепа на семейството и общността, откъдето идва чувството на удовлетворение и принадлежност, а то определя и щастието. Всеки има своето ясно определено място и роля в общността и никой не бива подценяван – мъжете са воини и ловци, силата на жените е в техните роли на свещени дарители на живот, учители, лечители и предсказатели, от които зависи здравето на общността. ЛГБТ индивидите се наричат ​​Two Spirit и имат специално място и своя роля – в повечето племена се грижат за деца, възрастни хора и немощни членове на общността заради вярването, че притежават уникални способности да лекуват и са способни на огромно състрадание.

В областта на емоционалното здраве индианците нямат разделяне на ум-тяло-дух и се опитват с помощта на природни средства да помогнат за излекуването на страдащия човек. Семейството и общността участват в изцелението, а груповата подкрепа е основният път към здравето. Психичното страдание на отделния човек обединява семейството и общността около него, вместо да се опитва да го скрие или изолира.

Вероятно тези и още много други отличия на индианската култура са накарали Лоренц Кунтнер да потърси своята идентичност в нея. Направил всичко възможно да отиде в САЩ и да попадне сред наследниците на индианските племена, но разочарованието му било огромно – намерил само обезверени хора, натъпкани в резервати и потънали в алкохолна зависимост. Тогава разбрал, че неговата мисия в този живот е да запази духа на индианците, техните вярвания и изкуство. Върнал се в Италия и заживял като индианец. „Аз общувам с планината от дете и познавам гласа й. Всички други говорят само празни приказки – kwaki-kwaki, kwaki-kwaki…“ – казва той с типичното за индианците преклонение пред слушането вместо пред говоренето, – „Когато реката ме повика, аз отивам при реката. Когато гората ме повика, отивам при гората.“ Очите му се реят по върховете на околните хълмове. „Всичко, което виждате тук, е дошло от планината.“

- А костите? – соча аз към полюшващите се части от скелети.

- Аз не съм ловец. Събирам само това, което намеря в гората.

Оглеждам къщата на отсрещната страна на шосето, Масивна алпийска къща, цялата окичена с еленови и кози рога. 

 

Не мога да си представя, че всичкото това се е търкаляло някъде по горите и просто е чакало Говорещият с вятъра да го намери. Той забелязва погледа ми:

- Ела да видиш. Това е къщата, в която съм роден.

Пресичаме на бегом пред профучаващите по надолнището коли. Дворът, както и пространството оттатък шосето, е претъпкан с издялкани дървени тотеми, гравирани обли камъни и безчет кости и рога. На стената на къщата висят преснимани стари фотографии на индианци.

 

- Сам ли живеете тук? – продължавам да разпитвам.

- Никога не съм сам. Винаги наоколо има хора. Хората са много изтощителни. Много говорят. И все – kwaki-kwaki, kwaki-kwaki…

В този момент Говорещият с вятъра вижда мъж, който влиза в двора и се спуска към него да му обяснява нещо на немски. Мъжът кима, пита нещо, слуша обясненията и проследява сочещия пръст на домакина. Аз също вдигам глава и едва сега забелязвам, че по скалата над къщата има ярки скални рисунки в наивистичен стил, наподобяващ изображенията по индианските шатри. Мъжът пита още нещо, после се отдръпва, усмихва ми се заговорнически и си тръгва.

Опитвам се да разбера как е започнала историята на Лоренцо с индианците.

- Баба ми имаше огромна библиотека. Все ми четеше книги, имаше и такива за индианци. Ама да не си мислиш, че Карл Май е разбирал нещо? Той жив индианец не е виждал, само са му разказвали за тях. Обаче е имал страхотно въображение, защото като малък е бил сляп, само си е представял нещата, не ги е виждал. И с индианците е бил така. Аз обаче знам всичко – как мислят, какви са вярванията им. Винаги съм са го знаел, още преди да се родя. Но не станах индианец изведнъж, то беше дълъг процес. Дори не знам в кой момент разбрах, че вече не съм същият. Духовете на природата изпълниха всичко – не остана място за Христос, макар че съм отгледан като християнин. Но сега не хода на църква. Там не казват нищо истинско, само kwaki-kwaki, kwaki-kwaki. Истинското е в планината.

Говорещият с вятъра отново ме замъква в градината отсреща на шосето. 

 

Показва ми багажника на колата си, в която са подредени 11-те книги, които е написал за индианските вярвания и тяхното превъплъщение в неговите произведения. Книгите са на немски, така че съдържанието им остава тайна за мен. 

 

Домакинът ми не ме оставя да задълбая в темата, показва ми висящ кокоши крак със зловещо извити нокти и с усмивка споделя, че казва на децата, че е от динозавър. Същото твърди и за козия рог, който се поклаща на съседната връвчица. „Децата трябва да вярват в приказки“, казва и в следващия момент ме зарязва насред изречението и хуква да посреща новите посетители:

- Едно евро, само едно евро е входът!

 

 

Практическа информация:

Музеят на открито на Лоренц Кунтнер се намира на изхода на Прато Стелвия, на 45 км от Мерано по път 38. Още 25 км по-нагоре по пътя е зашеметяващият Пассо делло Стелвия, 2757 м н.в. – изключително подходящ за любители на екстремни преживявания с кола, мотор или кемпер. На 55 км от Пассо делло Стелвия е безмитната зона на Ливиньо, в която освен обичайните предложения за по-изгодна покупка на алкохол и цигари, може да се зареди гориво на около 55-60% от обичайната цена в Италия и Швейцария. Ливиньо предлага и множество безплатни паркинги за нощувка с кемпер.

Номадите от Клаузенпас

 

Изцеждаме последните капки от август в бавно пътуване из Алпите. Ковид-ограниченията се усещат само по задължителните маски в магазините в Германия и Швейцария, в Австрия са по желание. На границите не само че не ни питат за сертификати за ваксина, но дори няма кой да ни погледне личните карти. Кемперът не си дава зор. Отдавна е загубил желание за алчно препускане от гледка на гледка – нали през последните 15-ина години всяко лято за по седмица-две търкаля гуми из тези краища. А и тукашните гледки не са за бързо прелистване, а за гребане издълбоко с голямата лъжица. Впрочем, въпрос на вкус – очевидно нетърпеливите туристи, които ни задминават по завоите, са на друго мнение.

Проходът Клаузен някак е изпаднал от вниманието ни при предишните пътувания из Швейцария, та този път решаваме да поправим пропуска. Оставяме зад гърба си Гларус, обогатени от знанието, че това е градът, в който е екзекутирана последната вещица на Европа, и поемаме по живописните серпентини на път No17 над Линтал. Отгоре и отдолу сочно зеленеят стереотипни алпийски ливади – от онези, дето ти идва да нагазиш в тях и да пасеш, да пасеш… Шосето е нестандартно тясно, разминаванията стават с настъпване на банкета, но асфалтът е здрав. Още няколко осморки, и още малко… На поредния завой почти успяваме да видим задната си регистрационна табела … Това вече трябва да е превалът… О, чакай, чакай, стълбата на шосето продължава да катери нагоре…

  

Изпращаме деня на паркинга до табелата „Klausenpass 1952 m“. Надвисналите облаци прецакват драматичния залез, за който сме потривали ръчички, но то пък не може цялото щастие на света наведнъж. Когато приключваме с вечерята и загасяме светлините за сън, ни затиска плътен, непрогледен мрак. Тропотът на суграшица по покрива на кемпера допълва усещането за самота на пустия паркинг.

Събуждаме се рязко – във все същата плътна тъмнина. Кемперът се тресе от неистово дрънчене, сякаш триста дяволи скачат по ламаринен покрив или пък банда надрусани кукери беснеят наоколо. Изскачаме навън и в първия момент решаваме, че още сънуваме –  в мрака се реят редки бледи светлинки, които загатват очертанията на чудовищни туловища… Няколко секунди на недоумение и идва озарението: крави! Минават крави! Тежки, бавни швейцарски крави, всяка с огромен, колкото главата й, хлопатар на врата. Разнася се звук на алпийски рог, несигурно напипва в тъмнината простичка мелодия, но бързо се отказва от опитите да надвие гръмогласното дрънчене на хлопатарите. Извън това цялата тъмна маса се движи в пълно мълчание – не се чува нито мучене, нито някоя подхвърлена приказка.

 

Тъкмо решаваме, че стадото е отминало, когато от далечината се дочува ново многогласно дрънчене. Явно няма да се спи. Докато кипнем вода за кафето, започва леко да развиделява и виждаме, че празният снощи паркинг е претъпкан с коли. Тълпа зяпачи се е събрала точно при табелата за прохода и очевидно се вълнува при преминаването на поредното стадо. Това сигурно е осмото или десетото, откакто ни изстреляха от леглата.

- Къде отиват? – питам младо момиче, което стои с приятеля си в другия край на паркинга.

- В Унтербоден, селото надолу по пътя.

- Някакъв празник ли има? – чудя се на глас.

- А, не съвсем, - момичето сякаш се притеснява да обяснява. – Така правят всяка година.

Приближавам тълпата на входа на паркинга. Всички са с дебели зимни якета, някои и с шапки и ръкавици – температурата е около нулата. Двете съдържателки на заведението край пътя са извадили големи самовари с кафе и табли с кифлички. „Предприемчиви жени“ – мисля си с усмивка, но в същия момент зад завоя се показва поредното стадо. Жените грабват табли с кифлички и картонени чаши с кафе и се втурват да посрещат премръзналите водачи – приветстват ги с ентусиазъм и ги канят да си вземат напитка и закуска. Суровите лица трепват в усмивка, вземат почерпката в крачка и продължават със стадото.

 

- Какво правят тези хора? – надвиквам дрънченето на хлопатарите в опит да заговоря едната от гостоприемните жени.

- Водят стадата в Унтербоден. Това са хиляди крави! Хиляди!– блясъкът в очите й подскача по скалата между изумлението и възхищението и не може да реши къде да спре.

Кимам респектирано.

– След три седмици ще ги прекарат обратно. Насам… натам… Това е традиция, - завършва тя, сякаш това обяснява всичко.

- Но защо? – не мирясвам аз.

Жената си поема въздух:

- Свалят стадата от високите пасища над 3000 м. Там вече започва да вали сняг. Пасли са 7 седмици горе. Сега ще изкарат 3 седмици край Унтербоден. После ще слязат от другата страна на прохода, в ниското, за да презимуват. Това е традиция, - отново пояснява тя за по-сигурно.

Междувременно съвсем се е съмнало, макар че мъглата прави нещата да изглеждат не съвсем реални. Стадата вървят като на манифестация – първо се чува в далечината хлопането на огромните звънци, после от мъглата на завоя изплуват размитите силуети на хора и животни, групата бавно се приближава и тържествено преминава пред оценяващите погледи на посрещащата тълпа. 

 

 

Всяко стадо има своя група водачи – някои са само мъже, други очевидно са семейства – с жени и подрастващи деца, които с побутвания с тояги завръщат непокорните животни в пътя. Млад мъж и момиче по потник изглежда, че флиртуват и не забелязват нито тълпата, нито насочените фотоапарати, нито хапещия студ. Крехка девойка с прозрачна розова кожа и нежни черти явно се притеснява от вниманието и не смее да вдигне поглед, докато подкарва изостаналата крава с потупване по задницата. Мъже с обветрени лица и каубойски шапки стискат в зъби дълги по една педя саморъчно свити пурети и отминават като видения от уестърн. Жени със спортни якета си подмятат реплики над гърбовете на добичетата и се смеят. Млад мъж с 2-3-годишно дете в самар на гърба води стадото заедно с две момчета със зимни шапки, едно момиченце цялото в розово и едно момченце, развяло непокорни африкански къдрици над подчертано смуглото си лице.

 

Явно, че подборът на водачи в една група не е случаен. Минава стадо, водено само от момчета в тийнейджърска възраст. Кой знае дали това не е своеобразен ритуал по възмъжаване, когато подрастващите трябва да докажат, че могат да се справят с много километри преход без да разпилеят вироглавите тежки животни. Момчетата са малко напрегнати под оценяващите погледи на белобрадите старци от тълпата, но вървят наперено. И, разбира се, не е случайно, че най-пищно украсеното стадо е водено само от жени. Те очевидно са горди от вида на своите добичета – усмивките им сияят над цветните нашийници и намордници на кравите и родолюбиво веещите се между рогата знаменца на Швейцария и кантона Ури.

 

- Къде ще живеят всичките тези хора, докато кравите са новото място? – питам отново разговорливата съдържателка на заведението в паузата между поредните две стада, които посреща. Тя не откъсва поглед от шосето, да не пропусне някой малък притеснителен водач, който не смее да си вземе кифличка, но ми отговаря:

- Те имат по три къщи – една на високите пасища, една на преходните и една долу. Местят се.

Изведнъж поглеждам с други очи на тези хора. Те не отиват просто на разходка или на празник. Това е животът им – от място на място, следвайки пътя на стадата, така, както каракачаните са го правили хилядолетия наред. Когато мислим за Швейцария, си представяме часовници, банки, злато, бижута…, а, да, и сирене и мляко. Като от рекламата на Милка. Обаче рекламата, като всяка реклама, не казва цялата истина. Липсва ставането по тъмно, камарите тор, километрите в студ и пек… Днес пред очите ни преминават не просто накичени с украшения и звънци стада. Преминават съдби. Хора, които не могат да отложат днешната работа, защото нямат вдъхновение или настроение. Не могат да не излязат, защото е студено и вали. Не могат дори да останат в дома си, колкото пожелаят, а трябва да го сменят, когато дойде време стадата да мигрират. Хора, които не виждат в това драма или страдание. Това е животът им – такъв, какъвто е.

Потегляме бавно с кемпера надолу по прохода в посока Люцерн, срещу движението на стадата. А те продължават да извират от гънките на планината, водени от хората на тази земя – сурови или усмихнати мъже, жени с бебета в кенгуру или малки деца. Не бързат, не се притесняват, не нервничат. Застават с разперени ръце между стадото и кемпера, за да насочват потока на животните по безопасния път – така, както спокойно насочват потока на живота си в познатото русло. 

 

Обръщаме се да хвърлим последен поглед на изчезващото зад завоя стадо и потъваме в мъглата. Сякаш преминаваме през портал от едно нереално битие към познатия ни свят.

 

Два часа по-късно приключваме къпането в езерото на Люцерн с чаша кафе. Отварям хладилника и изваждам кутията с мляко.

Колко удобно.