Номадите от Клаузенпас

 

Изцеждаме последните капки от август в бавно пътуване из Алпите. Ковид-ограниченията се усещат само по задължителните маски в магазините в Германия и Швейцария, в Австрия са по желание. На границите не само че не ни питат за сертификати за ваксина, но дори няма кой да ни погледне личните карти. Кемперът не си дава зор. Отдавна е загубил желание за алчно препускане от гледка на гледка – нали през последните 15-ина години всяко лято за по седмица-две търкаля гуми из тези краища. А и тукашните гледки не са за бързо прелистване, а за гребане издълбоко с голямата лъжица. Впрочем, въпрос на вкус – очевидно нетърпеливите туристи, които ни задминават по завоите, са на друго мнение.

Проходът Клаузен някак е изпаднал от вниманието ни при предишните пътувания из Швейцария, та този път решаваме да поправим пропуска. Оставяме зад гърба си Гларус, обогатени от знанието, че това е градът, в който е екзекутирана последната вещица на Европа, и поемаме по живописните серпентини на път No17 над Линтал. Отгоре и отдолу сочно зеленеят стереотипни алпийски ливади – от онези, дето ти идва да нагазиш в тях и да пасеш, да пасеш… Шосето е нестандартно тясно, разминаванията стават с настъпване на банкета, но асфалтът е здрав. Още няколко осморки, и още малко… На поредния завой почти успяваме да видим задната си регистрационна табела … Това вече трябва да е превалът… О, чакай, чакай, стълбата на шосето продължава да катери нагоре…

  

Изпращаме деня на паркинга до табелата „Klausenpass 1952 m“. Надвисналите облаци прецакват драматичния залез, за който сме потривали ръчички, но то пък не може цялото щастие на света наведнъж. Когато приключваме с вечерята и загасяме светлините за сън, ни затиска плътен, непрогледен мрак. Тропотът на суграшица по покрива на кемпера допълва усещането за самота на пустия паркинг.

Събуждаме се рязко – във все същата плътна тъмнина. Кемперът се тресе от неистово дрънчене, сякаш триста дяволи скачат по ламаринен покрив или пък банда надрусани кукери беснеят наоколо. Изскачаме навън и в първия момент решаваме, че още сънуваме –  в мрака се реят редки бледи светлинки, които загатват очертанията на чудовищни туловища… Няколко секунди на недоумение и идва озарението: крави! Минават крави! Тежки, бавни швейцарски крави, всяка с огромен, колкото главата й, хлопатар на врата. Разнася се звук на алпийски рог, несигурно напипва в тъмнината простичка мелодия, но бързо се отказва от опитите да надвие гръмогласното дрънчене на хлопатарите. Извън това цялата тъмна маса се движи в пълно мълчание – не се чува нито мучене, нито някоя подхвърлена приказка.

 

Тъкмо решаваме, че стадото е отминало, когато от далечината се дочува ново многогласно дрънчене. Явно няма да се спи. Докато кипнем вода за кафето, започва леко да развиделява и виждаме, че празният снощи паркинг е претъпкан с коли. Тълпа зяпачи се е събрала точно при табелата за прохода и очевидно се вълнува при преминаването на поредното стадо. Това сигурно е осмото или десетото, откакто ни изстреляха от леглата.

- Къде отиват? – питам младо момиче, което стои с приятеля си в другия край на паркинга.

- В Унтербоден, селото надолу по пътя.

- Някакъв празник ли има? – чудя се на глас.

- А, не съвсем, - момичето сякаш се притеснява да обяснява. – Така правят всяка година.

Приближавам тълпата на входа на паркинга. Всички са с дебели зимни якета, някои и с шапки и ръкавици – температурата е около нулата. Двете съдържателки на заведението край пътя са извадили големи самовари с кафе и табли с кифлички. „Предприемчиви жени“ – мисля си с усмивка, но в същия момент зад завоя се показва поредното стадо. Жените грабват табли с кифлички и картонени чаши с кафе и се втурват да посрещат премръзналите водачи – приветстват ги с ентусиазъм и ги канят да си вземат напитка и закуска. Суровите лица трепват в усмивка, вземат почерпката в крачка и продължават със стадото.

 

- Какво правят тези хора? – надвиквам дрънченето на хлопатарите в опит да заговоря едната от гостоприемните жени.

- Водят стадата в Унтербоден. Това са хиляди крави! Хиляди!– блясъкът в очите й подскача по скалата между изумлението и възхищението и не може да реши къде да спре.

Кимам респектирано.

– След три седмици ще ги прекарат обратно. Насам… натам… Това е традиция, - завършва тя, сякаш това обяснява всичко.

- Но защо? – не мирясвам аз.

Жената си поема въздух:

- Свалят стадата от високите пасища над 3000 м. Там вече започва да вали сняг. Пасли са 7 седмици горе. Сега ще изкарат 3 седмици край Унтербоден. После ще слязат от другата страна на прохода, в ниското, за да презимуват. Това е традиция, - отново пояснява тя за по-сигурно.

Междувременно съвсем се е съмнало, макар че мъглата прави нещата да изглеждат не съвсем реални. Стадата вървят като на манифестация – първо се чува в далечината хлопането на огромните звънци, после от мъглата на завоя изплуват размитите силуети на хора и животни, групата бавно се приближава и тържествено преминава пред оценяващите погледи на посрещащата тълпа. 

 

 

Всяко стадо има своя група водачи – някои са само мъже, други очевидно са семейства – с жени и подрастващи деца, които с побутвания с тояги завръщат непокорните животни в пътя. Млад мъж и момиче по потник изглежда, че флиртуват и не забелязват нито тълпата, нито насочените фотоапарати, нито хапещия студ. Крехка девойка с прозрачна розова кожа и нежни черти явно се притеснява от вниманието и не смее да вдигне поглед, докато подкарва изостаналата крава с потупване по задницата. Мъже с обветрени лица и каубойски шапки стискат в зъби дълги по една педя саморъчно свити пурети и отминават като видения от уестърн. Жени със спортни якета си подмятат реплики над гърбовете на добичетата и се смеят. Млад мъж с 2-3-годишно дете в самар на гърба води стадото заедно с две момчета със зимни шапки, едно момиченце цялото в розово и едно момченце, развяло непокорни африкански къдрици над подчертано смуглото си лице.

 

Явно, че подборът на водачи в една група не е случаен. Минава стадо, водено само от момчета в тийнейджърска възраст. Кой знае дали това не е своеобразен ритуал по възмъжаване, когато подрастващите трябва да докажат, че могат да се справят с много километри преход без да разпилеят вироглавите тежки животни. Момчетата са малко напрегнати под оценяващите погледи на белобрадите старци от тълпата, но вървят наперено. И, разбира се, не е случайно, че най-пищно украсеното стадо е водено само от жени. Те очевидно са горди от вида на своите добичета – усмивките им сияят над цветните нашийници и намордници на кравите и родолюбиво веещите се между рогата знаменца на Швейцария и кантона Ури.

 

- Къде ще живеят всичките тези хора, докато кравите са новото място? – питам отново разговорливата съдържателка на заведението в паузата между поредните две стада, които посреща. Тя не откъсва поглед от шосето, да не пропусне някой малък притеснителен водач, който не смее да си вземе кифличка, но ми отговаря:

- Те имат по три къщи – една на високите пасища, една на преходните и една долу. Местят се.

Изведнъж поглеждам с други очи на тези хора. Те не отиват просто на разходка или на празник. Това е животът им – от място на място, следвайки пътя на стадата, така, както каракачаните са го правили хилядолетия наред. Когато мислим за Швейцария, си представяме часовници, банки, злато, бижута…, а, да, и сирене и мляко. Като от рекламата на Милка. Обаче рекламата, като всяка реклама, не казва цялата истина. Липсва ставането по тъмно, камарите тор, километрите в студ и пек… Днес пред очите ни преминават не просто накичени с украшения и звънци стада. Преминават съдби. Хора, които не могат да отложат днешната работа, защото нямат вдъхновение или настроение. Не могат да не излязат, защото е студено и вали. Не могат дори да останат в дома си, колкото пожелаят, а трябва да го сменят, когато дойде време стадата да мигрират. Хора, които не виждат в това драма или страдание. Това е животът им – такъв, какъвто е.

Потегляме бавно с кемпера надолу по прохода в посока Люцерн, срещу движението на стадата. А те продължават да извират от гънките на планината, водени от хората на тази земя – сурови или усмихнати мъже, жени с бебета в кенгуру или малки деца. Не бързат, не се притесняват, не нервничат. Застават с разперени ръце между стадото и кемпера, за да насочват потока на животните по безопасния път – така, както спокойно насочват потока на живота си в познатото русло. 

 

Обръщаме се да хвърлим последен поглед на изчезващото зад завоя стадо и потъваме в мъглата. Сякаш преминаваме през портал от едно нереално битие към познатия ни свят.

 

Два часа по-късно приключваме къпането в езерото на Люцерн с чаша кафе. Отварям хладилника и изваждам кутията с мляко.

Колко удобно.

С кемпер из Мароко - средновековните медини

Медината е сърцето на старите марокански градове, възелът, в който животът ври в най-неподправения си вид. Тесните средновековни улички на много места живеят непипнати от десетилетия, а може би и столетия. Понякога това може да изглежда много романтично, дори приказно, понякога може да те хвърли в размисли за непреходността на нищетата...

Разбира се, както няма два еднакви града, така няма и две еднакви медини. Ние оставаме малко разочаровани от медините на Рабат и Казабланка, където екзотиката и автентичния живот отпреди столетия в голяма степен са отстъпили място на по-модерни отношения и техника, да не говорим за вълната от китайски стоки, която ги е удавила. За щастие, медината на Маракеш ни дава по-реалистична представа какво би трябвало да очакваме от една самоуважаваща се медина. И така, заредени с впечатления и очаквания, се запътваме към  Мекнес, Фес и Шефшауен.

Пътят от Рабат до Мекнес ни разкрива едно различно Мароко – с добре обработени обширни зелени ниви, поддържани маслинови гори и арганови насаждения. 

През април хълмовете са безкрайно красиви с всички оттенъци на зеленото, изпъстрено с огромни оранжеви, бели и жълти петна от цъфтящи пролетни цветя. Правим собствено малко откритие за какво служат съградените покрай пътя странни съоръжения от топки изсъхнала пръст, наредени една върху друга – сякаш деца са играли на кални кюфтета и са оставили след себе си кули от кални топчета. 

Това всъщност са знаците, с които търговците на трюфели сигнализират, че могат да бъдат открити наблизо. Ако проявиш интерес, веднага измъкват от близкия шубрак торби с трюфели, които предлагат за около 40 лева килото. Тъй като не сме нито познавачи, нито любители на трюфели, пропускаме пазарлъка.

Градчетата по пътя към Мекнес не ни правят впечатление с нищо, освен с местните маршрутки – покрити каруци с по два коня,  в които пътниците се разполагат на двете срещуположни пейки от двете страни на возилото. 

На един от пазарите за зеленчуци попадаме и на най-голямата заклана и оскубана пуйка, която сме виждали някога – туловище почти колкото моето виси, закачено за краката на ъгъла на навеса със зеленчуци.  В пряк сблъсък наживо аз със сигурност бих се оказала сериозно застрашена. В случая обаче пуйката е извадила късата клечка. А местните жители се заливат от смях, когато вадим фотоапаратите да увековечим находката.

Мекнес ни предлага наблъскан, мръсен и кален паркинг в близост до медината, така че се отказваме от услугите на наглия пазач, който мързеливо се опитва да ни пробута нощувка срещу 50 дирхама с убеждението, че сме на зор. Решаваме да преспим някъде по-настрани и след известно обикаляне откриваме тиха уличка в спокоен квартал и паркинг пред някакво държавно учреждение. Мястото ни привлича и с достъпа до wifi без парола - нещо, на което рядко ни случва да попаднем в Мароко. След почти месечната диета без интернет, посвещаваме вечерта на разговори с близките. Дивото къмпиране има много предимства, но достъпът до интернет в страна със скъп роуминг не е сред тях. От друга страна това пък доста помага за детоксикацията (защото малцина от нас не прекаляват с висенето в Мрежата) и ти позволява да се потопиш изцяло в преживяването, без да заничаш с едното око във фийда на фейсбука си. Така че не се знае дали от липсата на достъп до интернет си на загуба или печалба.

На сутринта рано-рано паркираме на безплатния паркинг на автогарата под медината, като поемаме риска да оставим кемпера без наблюдение от страна на местен пазач. Разчитаме на добрата видимост на паркинга - достатъчно оживен, но не претъпкан с хора, така че разбиването на коли да не е лесно.

Поне така се самоуспокояваме и отиваме да обикаляме известната с красотата си порта на Мекнес. 

Там проверяваме дали е вярно твърдението, че тя е винаги заключена и достъпът до вътрешната й страна е само през странична, не толкова атрактивна портичка. Ами, вярно е. Напомня ми за практиката в доста родни училища да се влиза през задния вход, а парадният да стои вечно заключен в очакване на някакво незнайно, но изключително събитие. Обикалящите наоколо туристически файтони за разходка из града с основание могат да претендират поне за декор във филм за каляската на Пепеляшка, но на нас ни идват твърде кичозни и скоро взаимният ни интерес е изчерпан.

Медината на Мекнес е очарователна в ранните часове на деня, когато все още липсват хората по улиците. Средновековният град е изцяло на наше разположение с тесните криви улички, боядисани в различни ярки цветове, поизбледнели с времето, с поолюпените фасади, изящни еркери и полусрутени арки, с пробуждащите се работилници за дърворезба, бродерия, ковано желязо, с мириса на прясно изпечен хляб и ментов чай...

Подранил търговец ни изнася 15-минутна лекция за техниката за инкрустиране на желязото със сребро и ни демонстрира изящни малки пластики, правени в неговата работилница.

Търговците на мекици сръчно вадят първата порция от врящото олио. Улиците са оплетени в конци, които майсторите на ширити пресукват къде ръчно, къде с помощта на бормашина. Слънцето полека-лека превзема все по-голяма част от стените, само най-тесните улички остават тъмни и хладни.

Медината започва да се пълни с народ, покритият сук е разтворил кепенците на всички дюкянчета и дневната задуха заедно с дневната тълпа пропълзява към всички кътчета на медината. Време е да си вървим.

Преживяването ни в медината на Фес е съвсем различно. Намираме си място за нощувка току под крепостните стени на стария град, на широка поляна под наблюдението на светлооко момче, което съчетава пазенето на паркинга с дресировката на млада немска овчарка.  

Съседът по паркинг под стените на Фес

Медината на Фес е известна като най-добре запазеният жив средновековен град в света и наистина успява да ни осигури два дни потапяне в дебрите на ориенталските занаяти, пазарлъци и сърдечност, примесена с меркантилност. 

Погледът се изморява да шари по пъстрите витрини, да занича в дълбините на полутъмните дюкянчета и да открива нови и нови детайли на един хем екзотичен, хем разпознаваем за балканеца ориенталски бит. Умът се изтощава да попива толкова разнообразна и разнопосочна информация, да открива пътеки в лабиринта от тесни улички, тъмни тунели и неочаквани площадчета, да сравнява находки, разкази, цени, да се опитва да подреди целия този пъстър хаос в някаква система. Сетивата се пресищат от цветове, звуци, аромати, докосвания. Само любопитството няма насита – търси нови и нови места, впечатления, срещи... Не му стига гледката към казаните за обработка и боядисване на кожи – иска да разбере и как работят медникарите, изгърбени над своите чукове и наковални. Не му е достатъчно да пипа и помирисва арганово масло и шафран в малките маслобойни – иска да разбере и как работи ръчният тъкачен стан за шалове от кактусови влакна.

Училище в сърцето на медината

Кожите се карат с коне и магарета - тесните улички на медината не позволяват друг транспорт

Работилница за щавене и боядисване на кожи

Накрая едва се държим на краката си, но все пак посвещаваме една сутрин и на разходка до отсрещния хълм с гробището и останките от крепостни укрепления, от който се разкрива великолепна гледка към скритата зад крепостните стени огромна медина на Фес. 

Впрочем, фес така и не си купуваме, въпреки че във всеки втори дюкян предлагат бутафорно подобие. На едно място дори продават и истински фесове, но все пак това си е само атракция – иначе никъде в Мароко не забелязваме да се носят или продават фесове, въпреки голямото разнообразие от шапки и качулки, които ползват мароканците.

С ведрите впечатления от Фес тръгваме към Шефшауен с голямата кошница. Все пак това е символът на Мароко, Синият град, който краси всяка туристическа реклама на страната. Планината Риф, в която е разположен градът, не е толкова висока и драматична като Атласките планини, но има удивително красиви долини, върхове и каньони, а пролетната зеленина и извиращата отвсякъде вода я правят изключително привлекателна. 

Шефшауен е разположен на склона на един от хълмовете на планината и има чудесен изглед откъм шосето, по което се стига до града. 

Старата медина, която всъщност е атрактивната част на града, е разположена в горната част на възвишението, близо до изворите на пълноводната река. Пътят на реката през медината е много красив – водата е буйна и се спуска стръмно надолу с малки скокчета или пък уловена в перачници и мелници. Местните жени идват да перат под навесите на перачниците и се гневят, ако нарушаваш интимността на този акт с фотоапарата си. 

Самата медина е точно като от рекламните брошури – на фона на бездънното синьо небе се очертават профилите на къщи, боядисани във всички нюанси на синьото – от бледонебесносиньо, през наситено, почти черно, до нежнолавандулово. Всяка уличка е различна, всеки ъгъл, всеки вход, всеки завой крие изненада. 

За съжаление популярността вече е увредила местните жители в непоправима степен – те са толкова отегчени от туристите, че единственият им интерес е да изкарат пари от тях. Продавачите са безразлични и нагли, опитите да те излъжат в сметката са масови, а някои дори се опитват да искат пари за снимки по улиците, особено на по-атрактивни места. Цялата тази меркантилност бързо ни идва в повече и след няколко часа из улиците на Шефшауен решаваме, че няма смисъл да продължаваме да напластяваме върху първоначалното очарование още разочарования. Вземаме си довиждане с града (не и с пазачите на кемпера, които никакви ги няма, когато си тръгваме) и заминаваме за Танжер – последната дестинация, преди да напуснем Мароко.

Медината на Танжер е доста по-скучна, в сравнение с медините на Маракеш и Фес, като изключим няколко малки улички над Хотел "Континентал", по които фантазията на обитателите се е разплискала в многоцветни примитивни графити или просто ярко съчетание от цветове по стените, вратите, бордюрите, кашпите, пейките... 

Мястото изглежда не е много популярно сред туристите, защото срещаме само местни, а те ни се усмихват приветливо и любезно. Извън този район попадаме на обичайните дюкяни, обичайните кандидати за гидове, които са в състояние да висят отгоре ти с часове, с надеждата, че ще ги наемеш и обичайните произведения на местните занаяти, редуващи се с камари китайски стоки за масова употреба. Личи си, че тук търговците имат най-чест контакт с чужденци – почти половината знаят, ме столицата на България е София (за другата половина е Букурещ, но все пак уцелват региона). Дори един от търговците на антики, след като специално ни е помолил да кажем откъде сме, възкликва: „ОбиШам Ви!“ на български. А друг търговец с гордост ни съобщава, че най-добрите му учители – по математика и по физика – мосю Тодоров и мосю Василев, са били българи. Така и си тръгваме от Мароко - с добрите чувства, които други българи преди нас са оставили в тези земи.