Като кажеш Рио, се сещаш
за две неща – статуята на Христос над града и Карнавала. И двете са
силно преекспонирани и затова сме леко скептични към тях, но все пак
решаваме да проверим колко истина има в слуховете за тяхната
изключителност.
Започваме с Карнавала – или по-скоро той започва с нас. Като начало, още докато от София се опитваме да си направим резервации по интернет за първите дни в Рио, отбелязваме печалния факт, че цените за времето на Карнавала скачат от 3 до 7 пъти от стандартните – колкото по-близо до финала, толкова по-зловещо е нарастването. По едно време установяваме, че почти сме се навили да спим в стая с още 8 или десет човека срещу 60 лв. на калпак. Бързо се отърсваме от идеята и с упорито ровене успяваме да си запазим поне две нощувки при прилични условия. След изтичането им се договаряме ден за ден със съдържателите на хостела за следващите нощувки. Тъй като нещата са динамични, налага ни се да се местим от стая в стая, но така поне опознаваме хостела в подробности, а и се ползваме от привилегията всяка вечер да получаваме нови чаршафи.
Идеята по време на Карнавала да се слеем с туристическия поток и да се предадем в ръцете на туроператори и всякакви други организатори на пакетни забавления отначало ни се вижда примамлива. Все още си чувстваме несигурни в обстановката – все пак това си е цял нов континент, при това от другата страна на глобуса, дето всичко е наобратно, жегата е на север, студът е на юг и още се чудим как успяваме ходим нагоре с краката. Наслушали сме се на какви ли не предупреждения за местните порядки, та не сме склонни много да експериментираме. А какво по-просто и лесно от това да тръгнеш по утъпканите пътеки, да си купиш билет за финалното представление на Карнавала на Самбодромо, да се настаниш сред още няколко хиляди души и да изгледаш прословутото дефиле на школите за самба. Докато обаче се чудим кое от предложения за билети да приемем, за да не попаднем на мошеници, полека-лека започваме да усещаме една друга страна на Карнавала, която е доста по-близка на нашия начин за възприемане на света. И друг път сме си давали сметка, че не са ни интересни представителните страни на местата, които обикаляме – навсякъде по света си има цяла една индустрия, която се занимава да представя местния колорит по един лъскав и синтезиран начин, с който да задоволи любопитството на туриста без да го изважда от комфорта на сигурността. На нас обаче ни е интересна кухнята – това, което кара хората да правят едно или друго нещо заради себе си, не за да го покажат „на чужденците“. Разбира се, не винаги е възможно да навлезеш в дълбочина, но това, което се показва по телевизиите, ни е далеч по-малко интересно, отколкото случващото се извън фокуса на камерите. Затова тръгваме да обикаляме из града и да търсим какво се случва зад кадър.
Първото, което разбираме е, че цялият блясък на финала се събира пайета по пайета, перо по перо, стъпка по стъпка из малки, прашни и затрити ъгълчета на целия град. Това не е като автомобилен завод – конвейр, стерилност и автоматизация. По-скоро е като ручейчета, които постепенно се вливат в поточета, превръщат се в рекички, докато накрая се излеят в пълноводна, помитаща всичко по пътя си река. Надничаме в кварталните работилници, откъдето ни пъдят сърдито, за да не издадем тайната на конкуренцията, зяпаме лъскавите костюми, висящи от прозорците на олюпени фасади и се включваме в blocos – кварталните фиести, в които се случва истинският карнавал.
Истинският дух на празника е в тръпката всеки да участва в него. За четирите дни в Рио попадаме на поне петнадесетина спектакъла в различни квартали. Някои са съвършено непретенциозни – просто хора с по-шарени от обичайното дрехи бият барабани, надуват тромпети, прегръщат се, пеят и танцуват в ритъма на самбата. Други се целят във Висшата лига и са инвестирали сума време, пари и репетиции в костюми с пера, изваяни тела, стройна хореография и музика. И в единия, и в другия случай обаче спектакълът не е толкова за публиката, колкото за участниците в него. Без публика, разбира се, не е същото. Но главните герои не очакват просто възхищение и ръкопляскания – истинският успех за тях е подпалването на фитила на всеки наоколо, включването му в общото преживяване с танц, песни, подскоци, викове, свиркане и кой каквото му иде отвътре. Полека-лека и ние прескачаме бариерата и от просто наблюдатели и консуматори на забавлението, се превръщаме в част от него. Е, самбата ни е малко модифицирана, но защо пък да не им покажем някои нови стъпки. Не че някой им обръща внимание, но току-виж се окаже, че догодина модата е навлязла нашироко и цели школи дефилират с подскоци и кълчене леко извън ритъма на музиката.
Символите на Карнавала – кръшните танцьорки с пищни костюми, които не покриват нищо – също са изключително разнообразно представени. Има сред тях такива, които карат дъха ти да спре – е те такова животно нема! - защото наистина се чудиш възможно ли е това съвършено създание да е от същия човешки род, както и оялите се самодоволни матрони, които масово пълнят улиците. Други пък са толкова непохватни в стремежа си да наподобят най-добрите, че ти се иска да дръпнеш палката на локалния диригент, за да прекратиш това мъчение. Но при всички положения Духът на Самбата цари навсякъде, залива улици и площади и не оставя никого извън играта. Такова нещо като наблюдатели няма – най-много някой стерилен турист да се опитва да заснеме пачангата без да се изцапа.
В суматохата на Карнавала (КаХнавала, както го наричат кариоките), за малко да пропуснем другата голяма атракция – статуята на Спасителя над града. Отначало го дебнем изотдолу – да направим „уникалните“ снимки, които никой друг преди нас не се е сетил да щракне - но той упорито се крие зад облаците. Сигурно му е писнало да позира. Ние обаче сме упорити и отиваме да се запознаем отблизо. С градския автобус се качваме до подножието на Корковадо с надеждата оттам да вземем железницата за върха. Както обаче вече бяхме предупредени (благодаря, Недялко!), билети няма до края на деня. Капацитетът на железницата не стига за нуждите на многобройните посетители, затова се е развила паралелна микробусна линия, която катери хълма. Нямаш шанс да се качиш с друг транспорт – оттам започва Паркът Тижука, който е защитена територия и не е разрешен свободният достъп на превозни средства. Според Станислав организаторите на линията са откровени мафиоти, според мен, съдейки по надписите на тениските им, са местна кооперация, но няма кой да разреши спора ни, защото говорят английски колкото да ни кажат цената. Всъщност може и двамата да сме прави.
Първият етап от изкачването е до междинната станция на влакчето и струва 25 реала (около 18 лв.) на човек. Лепват ни по един червен стикер на блузите, за да ясно, че сме си платили и да можем да слезем пак със същите микробуси. Организацията е желязна – нови климатизирани мерцедеси, които бързо се пълнят и заминават един след друг по серпентините на стръмния хълм. На междинната станция ни изпращат да си купим билети за втория етап, но наоколо е истинска джунгла и ние решаваме да се разходим пеша из нея като използваме пътя на бусчетата. Оказваме се единствените луди, тръгнали да пуфтят по баира нагоре, но удоволствието си струва. Джунглата е пълна с безбройни нюанси на зеленото, тайнствен сумрак, загадъчни пронизителни звуци от неизвестни птици и малките радости на откритията, които правим по пътя – кажи-речи целият асортимент на цветарските магазини в диво и буйнорастящо състояние. Миризмата на влажна зеленина е зашеметяваща. Почти можеш да си представиш, че си сред първопроходците на тези места, ако удобно се престориш, че не забелязваш асфалтовия път и профучаващите от време на време покрай теб бусчета, пълни с туристи.
След изтощителния пек на вчерашния ден сянката и гъстата растителност идват като балсам за изгорелите ни кожи. И облаците се оказват милостиви към нас – скриват слънцето с все по-гъста завеса, така че когато се оказваме горе на Корковадо, не сме заплашени от ново изгаряне. Да, обаче се оказваме сериозно ощетени откъм туристически атракции – плисва дъжд и скрива цялата гледка към града. Но пък тичането надолу под струите топла вода се оказва неподозирано удоволствие. Въпреки, че сме подгизнали, само ни е смешно колко нелепо изглеждаме. Докато стигнем до спирката на градските автобуси, дъждът вече е спрял, но на нас още не ни се прибира и продължаваме разходката по улиците на града. Надвечер попадаме на поредната пачанга. Отново се лее дъжд, но народът въобще не се впечатлява – пее и танцува от сърце. Е и ние допринасяме малко за общата суматоха – за какво сме тук, все пак.
Започваме с Карнавала – или по-скоро той започва с нас. Като начало, още докато от София се опитваме да си направим резервации по интернет за първите дни в Рио, отбелязваме печалния факт, че цените за времето на Карнавала скачат от 3 до 7 пъти от стандартните – колкото по-близо до финала, толкова по-зловещо е нарастването. По едно време установяваме, че почти сме се навили да спим в стая с още 8 или десет човека срещу 60 лв. на калпак. Бързо се отърсваме от идеята и с упорито ровене успяваме да си запазим поне две нощувки при прилични условия. След изтичането им се договаряме ден за ден със съдържателите на хостела за следващите нощувки. Тъй като нещата са динамични, налага ни се да се местим от стая в стая, но така поне опознаваме хостела в подробности, а и се ползваме от привилегията всяка вечер да получаваме нови чаршафи.
Идеята по време на Карнавала да се слеем с туристическия поток и да се предадем в ръцете на туроператори и всякакви други организатори на пакетни забавления отначало ни се вижда примамлива. Все още си чувстваме несигурни в обстановката – все пак това си е цял нов континент, при това от другата страна на глобуса, дето всичко е наобратно, жегата е на север, студът е на юг и още се чудим как успяваме ходим нагоре с краката. Наслушали сме се на какви ли не предупреждения за местните порядки, та не сме склонни много да експериментираме. А какво по-просто и лесно от това да тръгнеш по утъпканите пътеки, да си купиш билет за финалното представление на Карнавала на Самбодромо, да се настаниш сред още няколко хиляди души и да изгледаш прословутото дефиле на школите за самба. Докато обаче се чудим кое от предложения за билети да приемем, за да не попаднем на мошеници, полека-лека започваме да усещаме една друга страна на Карнавала, която е доста по-близка на нашия начин за възприемане на света. И друг път сме си давали сметка, че не са ни интересни представителните страни на местата, които обикаляме – навсякъде по света си има цяла една индустрия, която се занимава да представя местния колорит по един лъскав и синтезиран начин, с който да задоволи любопитството на туриста без да го изважда от комфорта на сигурността. На нас обаче ни е интересна кухнята – това, което кара хората да правят едно или друго нещо заради себе си, не за да го покажат „на чужденците“. Разбира се, не винаги е възможно да навлезеш в дълбочина, но това, което се показва по телевизиите, ни е далеч по-малко интересно, отколкото случващото се извън фокуса на камерите. Затова тръгваме да обикаляме из града и да търсим какво се случва зад кадър.
Първото, което разбираме е, че цялият блясък на финала се събира пайета по пайета, перо по перо, стъпка по стъпка из малки, прашни и затрити ъгълчета на целия град. Това не е като автомобилен завод – конвейр, стерилност и автоматизация. По-скоро е като ручейчета, които постепенно се вливат в поточета, превръщат се в рекички, докато накрая се излеят в пълноводна, помитаща всичко по пътя си река. Надничаме в кварталните работилници, откъдето ни пъдят сърдито, за да не издадем тайната на конкуренцията, зяпаме лъскавите костюми, висящи от прозорците на олюпени фасади и се включваме в blocos – кварталните фиести, в които се случва истинският карнавал.
Истинският дух на празника е в тръпката всеки да участва в него. За четирите дни в Рио попадаме на поне петнадесетина спектакъла в различни квартали. Някои са съвършено непретенциозни – просто хора с по-шарени от обичайното дрехи бият барабани, надуват тромпети, прегръщат се, пеят и танцуват в ритъма на самбата. Други се целят във Висшата лига и са инвестирали сума време, пари и репетиции в костюми с пера, изваяни тела, стройна хореография и музика. И в единия, и в другия случай обаче спектакълът не е толкова за публиката, колкото за участниците в него. Без публика, разбира се, не е същото. Но главните герои не очакват просто възхищение и ръкопляскания – истинският успех за тях е подпалването на фитила на всеки наоколо, включването му в общото преживяване с танц, песни, подскоци, викове, свиркане и кой каквото му иде отвътре. Полека-лека и ние прескачаме бариерата и от просто наблюдатели и консуматори на забавлението, се превръщаме в част от него. Е, самбата ни е малко модифицирана, но защо пък да не им покажем някои нови стъпки. Не че някой им обръща внимание, но току-виж се окаже, че догодина модата е навлязла нашироко и цели школи дефилират с подскоци и кълчене леко извън ритъма на музиката.
Символите на Карнавала – кръшните танцьорки с пищни костюми, които не покриват нищо – също са изключително разнообразно представени. Има сред тях такива, които карат дъха ти да спре – е те такова животно нема! - защото наистина се чудиш възможно ли е това съвършено създание да е от същия човешки род, както и оялите се самодоволни матрони, които масово пълнят улиците. Други пък са толкова непохватни в стремежа си да наподобят най-добрите, че ти се иска да дръпнеш палката на локалния диригент, за да прекратиш това мъчение. Но при всички положения Духът на Самбата цари навсякъде, залива улици и площади и не оставя никого извън играта. Такова нещо като наблюдатели няма – най-много някой стерилен турист да се опитва да заснеме пачангата без да се изцапа.
В суматохата на Карнавала (КаХнавала, както го наричат кариоките), за малко да пропуснем другата голяма атракция – статуята на Спасителя над града. Отначало го дебнем изотдолу – да направим „уникалните“ снимки, които никой друг преди нас не се е сетил да щракне - но той упорито се крие зад облаците. Сигурно му е писнало да позира. Ние обаче сме упорити и отиваме да се запознаем отблизо. С градския автобус се качваме до подножието на Корковадо с надеждата оттам да вземем железницата за върха. Както обаче вече бяхме предупредени (благодаря, Недялко!), билети няма до края на деня. Капацитетът на железницата не стига за нуждите на многобройните посетители, затова се е развила паралелна микробусна линия, която катери хълма. Нямаш шанс да се качиш с друг транспорт – оттам започва Паркът Тижука, който е защитена територия и не е разрешен свободният достъп на превозни средства. Според Станислав организаторите на линията са откровени мафиоти, според мен, съдейки по надписите на тениските им, са местна кооперация, но няма кой да разреши спора ни, защото говорят английски колкото да ни кажат цената. Всъщност може и двамата да сме прави.
Първият етап от изкачването е до междинната станция на влакчето и струва 25 реала (около 18 лв.) на човек. Лепват ни по един червен стикер на блузите, за да ясно, че сме си платили и да можем да слезем пак със същите микробуси. Организацията е желязна – нови климатизирани мерцедеси, които бързо се пълнят и заминават един след друг по серпентините на стръмния хълм. На междинната станция ни изпращат да си купим билети за втория етап, но наоколо е истинска джунгла и ние решаваме да се разходим пеша из нея като използваме пътя на бусчетата. Оказваме се единствените луди, тръгнали да пуфтят по баира нагоре, но удоволствието си струва. Джунглата е пълна с безбройни нюанси на зеленото, тайнствен сумрак, загадъчни пронизителни звуци от неизвестни птици и малките радости на откритията, които правим по пътя – кажи-речи целият асортимент на цветарските магазини в диво и буйнорастящо състояние. Миризмата на влажна зеленина е зашеметяваща. Почти можеш да си представиш, че си сред първопроходците на тези места, ако удобно се престориш, че не забелязваш асфалтовия път и профучаващите от време на време покрай теб бусчета, пълни с туристи.
След изтощителния пек на вчерашния ден сянката и гъстата растителност идват като балсам за изгорелите ни кожи. И облаците се оказват милостиви към нас – скриват слънцето с все по-гъста завеса, така че когато се оказваме горе на Корковадо, не сме заплашени от ново изгаряне. Да, обаче се оказваме сериозно ощетени откъм туристически атракции – плисва дъжд и скрива цялата гледка към града. Но пък тичането надолу под струите топла вода се оказва неподозирано удоволствие. Въпреки, че сме подгизнали, само ни е смешно колко нелепо изглеждаме. Докато стигнем до спирката на градските автобуси, дъждът вече е спрял, но на нас още не ни се прибира и продължаваме разходката по улиците на града. Надвечер попадаме на поредната пачанга. Отново се лее дъжд, но народът въобще не се впечатлява – пее и танцува от сърце. Е и ние допринасяме малко за общата суматоха – за какво сме тук, все пак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар