Полонарува, януари 2012 г.

Пътуването с автобус е добър повод да се запознаеш с местните хора. Освен че понякога се лашкаш по завоите почти в прегръдките им, имаш и много възможности да си поговориш с тях. При цена на придвижването от левче за 100 км на човек, направо е грехота да не се възползваш от предоставената възможност да си общуваш с различни хора. Различни, различни, ама и на тях им доскучава на дълъг път, а и да си побъбриш с някой чужденец не е безинтересно, да го поразпиташ за живота в неговата страна, да му се похвалиш със своята, да му покажеш сватбени снимки на дъщерята, която е женена от 6 месеца и да чуеш потвърждение, че е възможно най-красивата булка, която някой може да си представи. Така научаваме доста интересни неща за Шри Ланка: здравеопазването тук е безплатно, но това не пречи на млад мъж да продава в автобусите малки пакетчета едра захар, която повечето хора купуват, защото вярват на думите му, че така му помага да събере пари за поддържащо лечение на болното си сърце. Научаваме, че пушенето и пиенето на обществени места са забранени, а притежанието на наркотици се накзава с доживотен затвор. По този въпрос имаме разминаване с информацията от летището, където ни посрещнаха големи надписи, че ха са те хванали с наркотици, ха си отнесъл смъртно наказание. Научаваме също, че много шриланкийци отиват да работят в чужбина – не само мъже, но и жени – и това се връзва с наблюденията ни от предишни контакти с хора, които са работили в Италия или Кипър, посъбрали са парички и са се върнали да захванат собствен бизнес в родината – кой коландри хотел с партньори, кой е отворил малка сладкарничка, в която се опитва да поддържа европейски стандарт, кръстосан с местните обичаи. Сдобиваме се с информация и за демократичното устройство на страната: местни избори се провеждат всяка година, а общи – веднъж на 8 години. Депутат да си в такава държава! Но пък на опозицията тежко й. В  подобни приказки пътят минава неусетно и се оказваш от едно място, където нямаш никаква работа, на друго място, където също нямаш никаква работа. Това не пречи да си правиш планове, че и да ги спазваш понякога.
Днешният ни план включва разглеждане на Полонарува. Полонарува е била столица на Шри Ланка от 11 до 13 век. Днешното градче с това име е по-скоро село с една централна и една напречна улица, няколко хотелчета, 4-5 гостилници и около 500 жители, с повечето от които успяваме да се запознаем през първите 15 минути от престоя си там. Не че ние сме чак толкова социални, но енергията, с която всеки се втурва да ни предлага услуги, е впечатляваща. При това местната стратегия за привличане на клиента се състои в подчертано омаловажаване на достойнствата на конкуренцията и усилено намигане с откровени предложения да се заобиколят правилата: собственик на хотел ни обяснява, че при него цените са по-ниски, защото няма да си плати данъците, рикшаджия ни предлага да ни организира „почти безплатен“ тур по забележителностите, защото брат му работи охрана на стария град и ще ни пусне без билети, в парка ни преследва униформен пазач с предложение да ни заведе до най-доброто място да си купим билети... Накрая започваме стреснато да се дърпаме при приближаването на всеки човек с усмивка на уста. Сигурно изглеждаме ужасно невъзпитани, когато на радостните възгласи „Hi! Нow are you!? Where are you from?“, отговаряме с панически бяг в обратна посока. Но чувството ни за самосъхранение надделява над любезността.
Намираме си много приятно и чисто хотелче в самия център. Има само едно неудобство – от време на време като че ли бързият влак профучава по покрива, но скоро установяваме, че това са препускащи маймуни и се успокояваме. Първата ни разходка е много обнадеждаваща – селището се намира на брега на 12-километрово езеро, заградено с дига, която датира още от средновековието, времето на разцвета на Полонарува. Езерото изглежда чисто, но никой не го ползва за плуване или плаж. За сметка на това, в канала, който поема изливащата се с 30 куб.м в секунда вода от преливника, се къпе голямо и мало. Водата изглежда бистра, но все пак предпочитаме да вземем душ в хотела. На брега на езерото са разположени и останките от кралския дворец със водните градини и залата за аудиенции. Сега това е приятен парк с големи дървета и много зеленина, сред която се гушат руините. Научаваме, че средновековна Полонарува е била добре планиран град, обгърнат от 5-километрови крепостни стени и украсен с дворци, светилища, манастири, павилиони, паркове и напоителни езера. Манастирският комплекс Гал Вихара, който е една от най-големите атракции на Полонарува, е изсечен в скалите и до така създадените изкуствени пещери е положена монолитна статуя на лежащ Буда, дълга цели 15 метра. Има великолепно запазени статуи на изправения и седящия Буда, изсечени в скалите от цял гранитен къс. Друга забележителност на старинния град е храмът, известен с прозвището "Бисерът на Цейлон" или Ланкатилака, чиито гигантски статуи не могат да не те впечатлят.
Изследванията ни продължават и в околностите на средновековните забележителности. Тук джунглата е още по-впечатляваща от тази, сред която се разхождахме предния ден около Сигирия. Там гората беше по-скоро широколистна, макар и да преобладаваха непознати за нас видове. Тук превес са взели екзотичните видове – палми, лиани, абсолютно неразпознаваеми дървета. Местните не ни помагат особено много при наименоването на видовете – успяваме да научим, че широко разпространеното огромно дърво с безбройни въздушни корени се нарича на синхалски „нугъ“, но с какво име е познато в останалия свят, никой не успява да ни каже. За разлика от джунглата около Сигирия, където бяхме единствените човешки същества, бродещи по пътеките, тук навсякъде е населено - малки къщички се гушат сред цветя и палми, от дворовете босоноги дечица радостно подвикват „Hi!”, кучета ни лаят зад оградите, сякаш искат да кажат: „Ние не сме като онези безсловесни бродяги по улиците, ние сме стопани и пазачи!“ След залез слънце се разхождаме до близкото градче, което се брои за New Town на Полонарува, но и то не предлага кой знае какви атракции. За сметка на това в най-близката до хотела ни гостилница хапваме страхотна пържена рибка, която ни пренася направо на Широка поляна в Родопите. Нещо много бързо се затъжихме за родината.