Не съм сигурна защо
точно се оказахме в Южна Америка, освен че бяхме водени от романтичните
пориви на юношеството, коварно подхранвани от Жул Верн и Ръдиард
Киплинг. След днешния ден обаче знам, че всичко е било, за да видим
Водопадите Игуасу.
Когато се озоваваме в аржентинското градче Пуерто Игуасу, отначало ни се струва, че здраво сме се минали. Градчето с 34 000 жители изцяло се издържа от потока туристи и бразилската скъпотия тук достига чутовни висоти. Хостелът ни е в центъра, но е безличен и не особено приветлив. Широко рекламираният му в интернет басейн всъщност се оказва едно по-голямшко корито с мътна вода, в която ако не се плацикат няколко пощръклели от жегата тийнейджъри, то се киснат отегчените им родители. Единственото място за приготвяне на храна от гостите на хостела е едно огромно огнище с монументална скара, останала вероятно от печенето на динозавърските бифтеци на Фред Флинтстоун. Стаята е що-годе прилична, ако се смята за добър вкус вратата на гардероба да падне отгоре ти още с влизането. Жегата ни е наседнала така, че не можем да дишаме и прекарваме следобеда в мъчителни опити да претакаме нажежен въздух през дробовете си. Чейндж-бюрата, разбира се, са в сиеста, така че дори вода не можем да си купим.
Вечерта, вече снабдени с надлежните купюри на местната валута, се отправяме да търсим легендарните аржентински телешки пържоли, но установяваме, че по всяка вероятност, съдейки по цените, от едно теле изкарват най-много стек – стек и половина. Явно не само ние сме разочаровани, защото скарите димят, огромни късове месо цвърчат на тях, но в заведенията или е празно, или хората цедят по една бира и мезят с по някоя маслинка. Маслинките тук, впрочем, са удивително вкусни. Иначе съдържателите на ресторантчета и гостилнички са много любезни и жертвоготовни – един за малко да си отреже пръстите до китката, докато размахва страховит нож да ни демонстрира колко голямо парче месо ще ни сервира за нищо пари (около четвърт българска минимална работна заплата).
Въпреки отчайващото начало, на сутринта сме пълни с оптимизъм. Бързичко претупваме безвкусната закуска и се отправяме към Националния парк Игуасу. Пътуваме с редовна автобусна линия до входа на парка, където вече си купуваме билет за вход. От ценоразписа става ясно, че има сериозна диференция при ценообразуването – за местните жители е почти безплатно, за жителите на областта – малко по-скъпо, за аржентинци – приемливо, за гражданите на Боливия, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Венецуела (дано не греша в изброяването) – на две трети от максималната цена, а самата максимална цена е запазена за... познахте, такива като нас, дето са се домъкнали от другия край на света. Но няма как, Паркът иска сериозна поддръжка, така че внасяме своята лепта.
Още с прекрачването на входа на Парка започват приятните изненади: посреща ни природо-исторически музей, който може и да е скромен, но ни въвежда в атмосферата и историята на мястото. Малко по-нататък тръгва кукленското влакче, което стоварва посетителите в началото на двата основни маршрута за разглеждане на водопадите. Тъй като това превозване влиза в цената на билета, всеки е свободен да се качва в удобно за него време във всяка посока. На малките гарички работят млади приятни момчета, които следят да се спазва опашката и влакчето да се запълва изцяло, да не потегля полупразно, докато има хора, които чакат. Ние понеже сме от нетърпеливите, още на първата междинна спирка се отказваме да чакаме на опашката за следващия влак и се отправяме по пътеката към водопадите.
Пътеките в парка заслужават специално внимание. Построени са така, че да ти дават максимална близост с природата, като същевременно та пазят от опасностите и не ти позволяват самият ти да се превръщаш в опасност за обитателите на джунглата. На места вървиш по бетонни алеи, на други – по метални скари над водата, но при всички положения не тъпчеш растенията, не настъпваш малките животни и не стряскаш големите. Донякъде напомня онзи разказ, май че беше на Рей Бредбъри, за посещенията в миналото, при които никой нищо не може да пипа, за да не промени хода на историята. Тук ситуацията е подобна – виждаш рибите във водата, нахалните коати, кайманите, които сякаш от стотици години не са помръдвали, игуаните, които наперено се промушват между храстите, чуваш крясъците на безбройните птици и пронизителните звуци на тайнствени насекоми, но не прекрачваш оттатък невисокия парапет. Посетителите са многобройни – млади и стари, влюбени двойки и семейства с деца, цели групи хора с физически и умствени затруднения, младежки компании – но цялото това множество успява да се придвижва без да се блъска, без да си пречи и без да нервничи. На много места пътеките са направени еднопосочни, така че от едно място стигаш до интересната гледна точка, а от друго си тръгваш. Така не се получава задръстване и сблъсъци.
А местата, на които ти се иска да спреш и да се съвземеш от удивлението, са много. Река Игуасу тече по базалтово плато, което свършва малко преди вливането й в Парана и там, където твърдата скала престава да държи високото ниво, водата се срива в 80-метрова пропаст, като образува лабиринт от 256 водопада. Пътеката прави два кръга – горният минава над водопадите и ти разкрива зашеметяващи гледки почти от птичи поглед към увличащия безкраен бяг на водата при безразсъдното й сриване в бездната. Всеки завой на пътеката ти разкрива неочакван ъгъл към вече видяните водопади и още неподозирани възможности да видиш нови членове на огромното им семейство. Защо нищо не сме учили по география за тези водопади, за мен си остава загадка – все пак това са вторите по големина водопади в света след Виктория в Африка, далеч по-големи са от Ниагара, но са странно премълчавани. За красотата не се наемам да съдя – все пак това е относителна категория, но поне аз не съм виждала много по-впечатляващи неща. Изглежда, че това не е само мое мнение, защото още от времето на колонизирането на Америка тук са започнали да строят мисии, а от 40-те години на 20-ти век са захванали строежа на пътеките, които да направят водопадите достъпни за хора от цял свят. Тук е сниман и филмът „Мисията“ с Робът Де Ниро. Ако сте го гледали, няма как да не помните зашеметителните природни картини в него. Но никой филм, снимка или разказ не може да предаде истинската магия на мястото. След като сме обиколили горната пътека и поне няколко пъти сме си повторили, че това не може да бъде, тръгваме по долната почти без очаквания за някакви изненади – е не може да те изненадват цял ден, човек си има предел на насищане. Да, обаче пред Игуасу този предел отстъпва някъде много назад – долната пътека по същия начин ни изненадва на всяко преместване. На всичкото отгоре на места е направена толкова близо до водопадите, че водният прах буквално поглъща посетителите. Което в горещия ден е допълнителен повод за радост и добро настроение.
След обиколката на горната и долната пътека си казваме, че на този свят едва ли останали много неща, които да ни учудят. Все пак, за да отдадем дан на най-голямата атракция в Парка – водопада Гарганта дел Диабло или Дяволското гърло – отново се качваме на влакчето и се отправяме към началната точка на пътеката за този феномен. Някак абстрактно в съзнанието ни седи фактът, че само за една минута от този водопад се срива вода, колкото за напълването на 360 олимпийски басейна. Всяка минута. 360 басейна. Повтаряме си го, докато преминаваме по системата от мостчета, която пресича широката стотици метри река, за да стигне до Дяволското гърло.
Легендата на местните индианци гуарани разказва, че водопадът се образувал, когато ревнивият горски бог видял, че един индиански воин се опитва да се измъкне по реката заедно с възлюбената си, на която самият бог бил хвърлил око. За да попречи на влюбените, богът скъсал реката така, че лодката да пропадне в бездната. Момичето загинало при падането и се правърнало в скала в долния край на водопада, а момчето оцеляло, но се превърнало в дърво, което завинаги останало да гледа надолу към скалата.
Не успяваме да различим нито дървото, нито скалата, за които разказва легендата. Водопадът ни зашеметява с мощта и размера си. Сякаш всичката вода на света се опитва да се хвърли в огромната яма, чието дъно не се вижда. И същевременно приижда нова и нова вода, която продължава да се стоварва с грохот надолу. На площадката до водопада всички са мокри от водния прах, но на кого му пука. Даже е приятно да усещаш по напечената си кожа лекото гъделичкане на водните прашинки, сякаш милиони мравчици са те полазили дружелюбно. Дори когато внезапно гъсти облаци закриват слънцето, никой не прави опит да си тръгне. Изведнъж водният прах сякаш се сгъстява, поривите на вятъра се засилват и нежното гъделичкане преминава в остри убождания. Вече не е ясно само пръските от водопада ли се носят или и дъжд се излива отгоре – водата ни шиба безмилостно през лицата. Още един силен порив на вятъра сякаш запретва водопада и го мята на главите ни като развята пола. За няколко секунди невидимият заради гъстата водна мъгла каньон под нас се разкрива в цялата си дълбочина и после отново изчезва. Мокри сме до кости, но дори и децата се смеят от възторг.
Водопадът за миг ни е пуснал до себе си – колкото да разберем, че може да го обикаляме, да го гледаме, да му се възхищаваме, но не и да го притежаваме.
Когато се озоваваме в аржентинското градче Пуерто Игуасу, отначало ни се струва, че здраво сме се минали. Градчето с 34 000 жители изцяло се издържа от потока туристи и бразилската скъпотия тук достига чутовни висоти. Хостелът ни е в центъра, но е безличен и не особено приветлив. Широко рекламираният му в интернет басейн всъщност се оказва едно по-голямшко корито с мътна вода, в която ако не се плацикат няколко пощръклели от жегата тийнейджъри, то се киснат отегчените им родители. Единственото място за приготвяне на храна от гостите на хостела е едно огромно огнище с монументална скара, останала вероятно от печенето на динозавърските бифтеци на Фред Флинтстоун. Стаята е що-годе прилична, ако се смята за добър вкус вратата на гардероба да падне отгоре ти още с влизането. Жегата ни е наседнала така, че не можем да дишаме и прекарваме следобеда в мъчителни опити да претакаме нажежен въздух през дробовете си. Чейндж-бюрата, разбира се, са в сиеста, така че дори вода не можем да си купим.
Вечерта, вече снабдени с надлежните купюри на местната валута, се отправяме да търсим легендарните аржентински телешки пържоли, но установяваме, че по всяка вероятност, съдейки по цените, от едно теле изкарват най-много стек – стек и половина. Явно не само ние сме разочаровани, защото скарите димят, огромни късове месо цвърчат на тях, но в заведенията или е празно, или хората цедят по една бира и мезят с по някоя маслинка. Маслинките тук, впрочем, са удивително вкусни. Иначе съдържателите на ресторантчета и гостилнички са много любезни и жертвоготовни – един за малко да си отреже пръстите до китката, докато размахва страховит нож да ни демонстрира колко голямо парче месо ще ни сервира за нищо пари (около четвърт българска минимална работна заплата).
Въпреки отчайващото начало, на сутринта сме пълни с оптимизъм. Бързичко претупваме безвкусната закуска и се отправяме към Националния парк Игуасу. Пътуваме с редовна автобусна линия до входа на парка, където вече си купуваме билет за вход. От ценоразписа става ясно, че има сериозна диференция при ценообразуването – за местните жители е почти безплатно, за жителите на областта – малко по-скъпо, за аржентинци – приемливо, за гражданите на Боливия, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Венецуела (дано не греша в изброяването) – на две трети от максималната цена, а самата максимална цена е запазена за... познахте, такива като нас, дето са се домъкнали от другия край на света. Но няма как, Паркът иска сериозна поддръжка, така че внасяме своята лепта.
Още с прекрачването на входа на Парка започват приятните изненади: посреща ни природо-исторически музей, който може и да е скромен, но ни въвежда в атмосферата и историята на мястото. Малко по-нататък тръгва кукленското влакче, което стоварва посетителите в началото на двата основни маршрута за разглеждане на водопадите. Тъй като това превозване влиза в цената на билета, всеки е свободен да се качва в удобно за него време във всяка посока. На малките гарички работят млади приятни момчета, които следят да се спазва опашката и влакчето да се запълва изцяло, да не потегля полупразно, докато има хора, които чакат. Ние понеже сме от нетърпеливите, още на първата междинна спирка се отказваме да чакаме на опашката за следващия влак и се отправяме по пътеката към водопадите.
Пътеките в парка заслужават специално внимание. Построени са така, че да ти дават максимална близост с природата, като същевременно та пазят от опасностите и не ти позволяват самият ти да се превръщаш в опасност за обитателите на джунглата. На места вървиш по бетонни алеи, на други – по метални скари над водата, но при всички положения не тъпчеш растенията, не настъпваш малките животни и не стряскаш големите. Донякъде напомня онзи разказ, май че беше на Рей Бредбъри, за посещенията в миналото, при които никой нищо не може да пипа, за да не промени хода на историята. Тук ситуацията е подобна – виждаш рибите във водата, нахалните коати, кайманите, които сякаш от стотици години не са помръдвали, игуаните, които наперено се промушват между храстите, чуваш крясъците на безбройните птици и пронизителните звуци на тайнствени насекоми, но не прекрачваш оттатък невисокия парапет. Посетителите са многобройни – млади и стари, влюбени двойки и семейства с деца, цели групи хора с физически и умствени затруднения, младежки компании – но цялото това множество успява да се придвижва без да се блъска, без да си пречи и без да нервничи. На много места пътеките са направени еднопосочни, така че от едно място стигаш до интересната гледна точка, а от друго си тръгваш. Така не се получава задръстване и сблъсъци.
А местата, на които ти се иска да спреш и да се съвземеш от удивлението, са много. Река Игуасу тече по базалтово плато, което свършва малко преди вливането й в Парана и там, където твърдата скала престава да държи високото ниво, водата се срива в 80-метрова пропаст, като образува лабиринт от 256 водопада. Пътеката прави два кръга – горният минава над водопадите и ти разкрива зашеметяващи гледки почти от птичи поглед към увличащия безкраен бяг на водата при безразсъдното й сриване в бездната. Всеки завой на пътеката ти разкрива неочакван ъгъл към вече видяните водопади и още неподозирани възможности да видиш нови членове на огромното им семейство. Защо нищо не сме учили по география за тези водопади, за мен си остава загадка – все пак това са вторите по големина водопади в света след Виктория в Африка, далеч по-големи са от Ниагара, но са странно премълчавани. За красотата не се наемам да съдя – все пак това е относителна категория, но поне аз не съм виждала много по-впечатляващи неща. Изглежда, че това не е само мое мнение, защото още от времето на колонизирането на Америка тук са започнали да строят мисии, а от 40-те години на 20-ти век са захванали строежа на пътеките, които да направят водопадите достъпни за хора от цял свят. Тук е сниман и филмът „Мисията“ с Робът Де Ниро. Ако сте го гледали, няма как да не помните зашеметителните природни картини в него. Но никой филм, снимка или разказ не може да предаде истинската магия на мястото. След като сме обиколили горната пътека и поне няколко пъти сме си повторили, че това не може да бъде, тръгваме по долната почти без очаквания за някакви изненади – е не може да те изненадват цял ден, човек си има предел на насищане. Да, обаче пред Игуасу този предел отстъпва някъде много назад – долната пътека по същия начин ни изненадва на всяко преместване. На всичкото отгоре на места е направена толкова близо до водопадите, че водният прах буквално поглъща посетителите. Което в горещия ден е допълнителен повод за радост и добро настроение.
След обиколката на горната и долната пътека си казваме, че на този свят едва ли останали много неща, които да ни учудят. Все пак, за да отдадем дан на най-голямата атракция в Парка – водопада Гарганта дел Диабло или Дяволското гърло – отново се качваме на влакчето и се отправяме към началната точка на пътеката за този феномен. Някак абстрактно в съзнанието ни седи фактът, че само за една минута от този водопад се срива вода, колкото за напълването на 360 олимпийски басейна. Всяка минута. 360 басейна. Повтаряме си го, докато преминаваме по системата от мостчета, която пресича широката стотици метри река, за да стигне до Дяволското гърло.
Легендата на местните индианци гуарани разказва, че водопадът се образувал, когато ревнивият горски бог видял, че един индиански воин се опитва да се измъкне по реката заедно с възлюбената си, на която самият бог бил хвърлил око. За да попречи на влюбените, богът скъсал реката така, че лодката да пропадне в бездната. Момичето загинало при падането и се правърнало в скала в долния край на водопада, а момчето оцеляло, но се превърнало в дърво, което завинаги останало да гледа надолу към скалата.
Не успяваме да различим нито дървото, нито скалата, за които разказва легендата. Водопадът ни зашеметява с мощта и размера си. Сякаш всичката вода на света се опитва да се хвърли в огромната яма, чието дъно не се вижда. И същевременно приижда нова и нова вода, която продължава да се стоварва с грохот надолу. На площадката до водопада всички са мокри от водния прах, но на кого му пука. Даже е приятно да усещаш по напечената си кожа лекото гъделичкане на водните прашинки, сякаш милиони мравчици са те полазили дружелюбно. Дори когато внезапно гъсти облаци закриват слънцето, никой не прави опит да си тръгне. Изведнъж водният прах сякаш се сгъстява, поривите на вятъра се засилват и нежното гъделичкане преминава в остри убождания. Вече не е ясно само пръските от водопада ли се носят или и дъжд се излива отгоре – водата ни шиба безмилостно през лицата. Още един силен порив на вятъра сякаш запретва водопада и го мята на главите ни като развята пола. За няколко секунди невидимият заради гъстата водна мъгла каньон под нас се разкрива в цялата си дълбочина и после отново изчезва. Мокри сме до кости, но дори и децата се смеят от възторг.
Водопадът за миг ни е пуснал до себе си – колкото да разберем, че може да го обикаляме, да го гледаме, да му се възхищаваме, но не и да го притежаваме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар