неделя, 12 февруари 2017 г.

Ко Панган, февруари 2017

На Острова на Пясъчната Коса, по-известен с тайландското си име Ко Панган (Koh Phangan), попадаме след настойчивите внушения на нашите деца, че си губим времето да обикаляме региона, вместо да се закотвим на най-прекрасното от всички места наоколо. Самата идея да се установим някъде за по-дълго ни изглежда еретична – светът е толкова голям и интересен, а животът – толкова кратък, как да губим време само за едно място, при положение, че толкова други чакат да бъдат открити! След известен размисъл обаче стигаме до извода, че може би не само новите места, но и новите преживявания си струват посветеното време, така че се оставяме в ръцете на тайландската туристическа машина, която по познатия добре отработен начин ни прехвърля от хотела в Банкок на автобуса за Сурат Тани, оттам – на друг автобус до Дон Сак, след това на корабче до главното пристанище на Панган, Тонг Сала, където ни посрещат децата ни и с мотори ни закарват през баирите до любимия им Хаад Рин.

Хаад Рин е заспало местенце с две улици на кръст, куп празни заведения, камара още по-празни хотелчета, бунгала по цялата плажна ивица и аптека или клиника на всеки ъгъл. След 20-те часа път оценяваме високо едно-единствено негово качество: за 25 лв. на вечер можеш да се снабдиш с чисто бунгало с топла вода, климатик, телевизор и интернет на корем в комплекс с басейн на плажната ивица. Възползваме се максимално от всичките предимства и започваме да се озъртаме какво пък толкова му хвалят на този Панган.

Разбира се, започваме от Хаад Рин и дори и с невъоръжено око се вижда, че първият му плюс са плажовете. Макар и не толкова дълги, като на Ко Ланта и не толкова зашеметяващи със скални образувания като Ко Пи Пи, те покриват всички стандарти за тропически рай: фин бял пясък, тихи тюркоазени води, пищна зеленина по обграждащите ги хълмове и кичести палми, наклонени строго под 45 градуса спрямо хоризонта, за да не нарушават клишето. И с много малко хора по тях, което поне ние оценяваме като едно от най-съществените предимства на всеки плаж. Към всичките тези прелести следва да добавим и грижата на общината и управата на курортите за почистването на плажовете: пластмаса, фасове и други отпадъци почти няма, а след едно по-силно вълнение през нощта от основните плажове тихо и ненатрапчиво на другия ден до обяд бяха събрани и изнесени всички изхвърлени от вълните водорасли. По плажовете липсва някакво забележително разнообразие от мидени черупки или коралови парчета, но и не се минава без малки сюрпризи от страна на природата като нанизи прозрачни едноклетъчни водорасли, удивително напомнящи гривнички от стъкълца или дълги по една педя синьо-лилави мехурести израстъци, развяващи се след нежно-виолетовите охлюви на прибоя – вероятно част от размножителните им функции. Изненадите могат да бъдат не само приятни – разяснителни табла ни предупреждават за наличието на миниатюрни отровни медузки, които могат да причинят сериозни изгаряния или дори по-тежки здравословни проблеми. По съвет от същите табла при подобно изгаряне най-добре е да залеем мястото с оцет, като на места до самите табла има разположени контейнери с въпросния спасителен оцет.




За нас любим плаж става Leela с дебелите сенки под огромните фикуси, въжените люлки под палмите, непретенциозните бунгала, тиковата пътека над водата по скалите до фара и плаващия кей, който може и да не е вдъхновил Кристо директно, но със сигурност е предвестник на зашеметяващите пътеки през Изео.





Откак сме тук Хаад Рин си живее собствен живот, без да ни обръща особено внимание – по улиците играят деца, в двора на училището големи мъже си подават малка топка с крак, без да й позволят да тупне на земята, търговци величествено преминават с джиповете си да докарат още един стек вода за магазина, стопани лениво отварят заведенията към 11 часа, котки се умилкват около масите или се протягат на тезгяха... В едно напечено пладне се разнасят гърмежи и настойчиви клаксони – докато стреснато се оглеждаме, разбираме, че ескорт от джипове, натоварен с маскирани мъже, жени и деца, обикаля от квартал на квартал, от къща на къща и изнася представление с участието на дракони, герои и смели хубавици – отбелязва настъпването на азиатската Нова година. На всяко място, където самоотвержените самодейци леят пот и пресъздават драматични сцени от непознат за нас епос, представлението завършва с почерпка за участниците. След няколко хапки и глътки от богата трапеза те се натоварват на джиповете с все драконските глави и опашки, копия и знамена и се понасят с гърмежи на бомбички и музика към следващата къща за благославяне. Някакъв тайландски вариант на сурвакане ми се вижда всичко това, но без снега и дряновицата по гърба на домакините. До ранния следобед всичко е приключило и градът отново е умиротворен.




Да не забравя за залезите. Залезите на Панган си струват: слънцето бавно се потапя зад силуетите на островчетата от архипелага на Ко Самуи, небето се обагря във всички цветове, така че дори не ти се налага да правиш после обработка на снимките за по-голям ефект, водата сякаш само чака да затрепти от отраженията на тази красота, а палмите поклащат тъмни гриви в сгъстяващия се мрак да рамкират нереалната картина. 





Няма лошо място за изпращане на залеза на Панган, но поради хълмистия му релеф, сякаш колкото по-високо се качваш, по-близо до божественото съвършенство на този момент стигаш. Затова вечерите са времето, в което сякаш най.многобройни орди от вездесъщите мотопеди с ненаситни за преживявания туристи се понасят по пътищата на острова в търсене на нови и нови гледни точки за поредния уникален залез.

И като стана дума за мотопедите – няма по-добър начин да заобичаш този остров от това, да си вземеш мотопед под наем и да се понесеш нагоре-надолу по пътищата през джунглата. Панган е населен само по крайбрежието и то не особено нагъсто, вътрешността му е заета от няколко високи върха, обрасли с буйна тропическа растителност, прорязани от водите на неукротими планински потоци и в по-ниските части заети от кокосови и каучукови плантации. През всичкото това минават тесни, но поддържани бетонни пътища, по които движението е рядко и спокойно, нещо необичайно за Азия, така че дори и аджамии-европейци могат с лекота да се справят с непривичните мотопеди и обратното движение без да получат нервно разстройство или да се заклинят между претоварен камион и нахален рикшаджия. Всъщност друг начин да обикаляш острова, освен с мотор, няма – такситата са скъпи, обществен транспорт освен тях не съществува, а пешеходни маршрути не са предвидени. Затова на практика всеки турист, дошъл на Панган за повече от два дни, си наема мотопед и се впуска по завойчетата – отначало с усещането, че се е качил на влакче на ужасите, но постепенно – с все по-голямо удоволствие. Лекотата на това упражнение идва и от липсата на дебнещи в храстите катаджии и внимателния стил на каране на местните – винаги намират начин да те заобиколят, пък било то и на една боя разстояние. По-опасни са колегите-европейци, които не стига че периодично се объркват и по навик от родината започват да карат в насрещното, ами и често са прекалено самонадеяни и нахални и създават опасни ситуации. Да не говорим, че някои може да са и под влияние на различни субстанции, които подобряват настроението, но съсипват преценката за ситуацията.





Въпреки тези неудобства да се носиш на мотопед по завойчетата на Панган е рядко удоволствие – достатъчно топло е, за да не мръзнеш от вятъра, не се притесняваш от пътни инциденти, всяка извивка на пътя ти дава нови и нови поводи да се радваш на изобилната красота на зелените хълмове, гори, върхове и долини: тук ще се отбиеш да видиш водопад, там ще спреш да хапнеш супа масаман, на следващия завой ще кривнеш към закътано плажче, ще изчакаш да премине тропическия дъжд на чаша горещо какао или ще спреш под най-високото дърво Янг На Яй, а ако ти омръзне от толкова красота, можеш да идеш и на гости на Дукдик, прасето със собствена фейсбук страница (https://www.facebook.com/Dukdik-146878002047965/?fref=ts), носител на награда за най-снимано прасе в света – живее на плажа и се препитава от славата си: няма посетител, който да не тича да го нахрани и да се снима с него.







снимка: личният профил на Дукдик във фейсбук


Ще кажеш, че щом са се докарали до положение да намират забавление в снимките с една плажна свиня, тези от Панган трябва да живеят супер скучен живот. През първите дни от престоя ни, между пърпоренето с мотопед по хълмовете и разходките по плажа, изглежда точно така – не че е скучно, но е безкрайно спокойно и твърде безлюдно. Младежите тичат по някакви партита – я в джунглата, я на басейн, я на фар – но това не е нещо, което пряко ни засяга. Един ден обаче понечваме да си платим поредната нощувка в бунгалото и на рецепцията неприятно ни изненадват: след няколко дни ще трябва да се изнесем, защото всички места в комплекса са предварително резеревирани. Как така, бре джанъм, я се огледайте – освен хората в нашите 4 бунгала в комплекса няма никой! Сега може и да няма, обяснява момичето, ама след седмица е Full moon партито и тогава всичко си е... full.

Ама че работа! Тръгваме да обикаляме наоколо – и вярно! –всички клатят глава със съжаление, че за датите около партито места няма. И то при положение, че цените тогава навсякъде скачат двойно! Какво ще е това толкова велико парти, дето ще напълни цялото градче?




Разравяме се набързо и – тадададаам! – оказва се, че пак сме уцелили каквото трябва и където трябва: само след няколко дни ще се проведе знаменателното за острова и знаменито по цял свят Full moon парти. Започнало през 80-те години на миналия век от едно приятелско събиране, постепенно то се превръща в легенда на парти-живота на планетата и едва ли не задължително място за поклонение на всеки млад човек, който се е оказал в Тайланд. Всеки месец пълнолунието предизвиква прилив на десетки хиляди хора към Хаад Рин, за да наводнят плажа в ритъма на един целонощен купон. Отзивите за партито са от „невероятно забавление“ до „най-лошото парти в Азия“ и от призиви за присъединяване към веселбата до апокалиптични картини на всеобщо разложение и престъпност.

Не знаем какво да си мислим при толкова противоречива информация, остава само да проверим на място. С бунгалата все пак се спазаряваме да останем, при това на същата цена, заради дългосрочния ни ангажимент. Хората на рецепцията всъщност са съвсем добронамерени, просто организацията на партито минава и през централизирано продаване на местата за преспиване, така че и те самите не знаят точно колко ще са заети до последния момент. Партито няма входна такса, за разлика от другите 25 партита на месец, които се случват на острова, така че местните печелят по друг начин – вдигат двойно цените за нощувка и продават и последното място на двуетажно легло в стаичка колкото влаково купе най-малкото за 25 лв. на човек. Отделна писта за прибиране на парите на изсипалите се купонджии е продажбата на дрехи и аксесоари за партито – срамота е да се появиш на плажа без потник със спирала в бонбонено розово-синьо-жълто завихряне или рокличка с искрящи на парти осветлението ситни разноцветни капки, пръснати на черен фон като звезди в галактика. Има и флуоресциращи шапки и венчета за коса, гривнички, герданчета, очила и всякакви други светещи джувки. Отделно се продават светещи боички за лице и тяло или направо услугата „изрисуване на лице и тяло“, за да се превърнеш в истински „парти звяр“.

Което няма как да стане, ако не се включиш в още един задължителен елемент да партито – „бъкет-бъкееет!“ – както те подканват от всеки ъгъл продавачите. Всеки магазин или заведение предлага детска пластмасова кофичка, от онези, дето си правим пясъчни замъци, само че за порасналите дечица кофичката е заредена с бутилка водка или уиски, бутилка безалкохолно и енергийна напитка. Технологията е да се смеси всичкото това, да се разджурка с лед и след това да се пие със сламка направо от кофата. Ефектът върху потребителя е видим – всеки се чувства точно толкова щастлив, безхаберен, млад и глупав, колкото всички останали.









Подготовката за партито тече още от ранния следобед – трескаво пазаруване на парти аксесоари, оформяне на предизвикателни прически, разкрасяване с цветовете на веселбата. Някои започват и с „бъкетите“, но не са много.





Музиката дъни от всеки ъгъл, подходите към плажа са заградени с ниски бариери, през които пешеходец прекрачва, но мотопед или кола – не, полицията се е обозначила на всички ключови места с въоръжени патрули, към търговците на шарении и алкохол се присъединяват количките с храна. С мръкването градусът на настроението видимо се повишава, но приливът все още е заграбил по-голямата част от плажа и партито се люшка по тесните улички на градчето и набира сила за по-късните часове. Пълната месечина срамежливо наднича зад облаците – днес е особено пълнокръвна и червендалеста, заради строените в една линия Земя, Слънце и Луна.






Пулсът на партито се учестява и към полунощ на плажа не можеш да си пробиеш път между люлеещите се в хипнотизиращ ритъм светещи татуировки, развяти почти униформени парти дрешки и белозъби усмивки от всички краища на планетата: тъмнокожи канадки, викингообразни скандинавци, забележителен брой азиатци, видимо многочислени момчета и момичета от Израел, дошли да разпускат след задължителната за двата пола военна служба, испаноговорящи, немскогооворящи, непознатоезични – купооон! 





снимка: Любомир Брестнички

снимка: Николай Манолов


Блясъкът на разноцветните прожектори не успява да прогони тъмнината от всички кътчета на плажа и тогава на помощ идват огнените обръчи и огнените въжета, през които прескачат смелчаците (броят им се увеличава с напредването на търговията с бъкети, впрочем), огнени надписи възвестяват уникалността на панганския Full moon и най-малко забележима в цялата феерия е самата пълна луна, която бавно се търкаля нагоре, напук на гравитацията.

Гравитацията обаче преборва някои от по-избързалите с алкохола и гъбите и в различни закътани местенца, че и направо на пясъка можеш да се натъкнеш на проснати на земята герои, на които очевидно им е дръпнат шалтера. 




Все пак броят им е твърде нисък на фона на хилядите, които запазват съзнание и значителна степен на самоконтрол - според различните източници в едно такова парти участват между 5 и 30 000 души, а изгубилите свяст са единици. Като цяло цари повече атмосфера на приповдигнатост, отколкото на упадък и разруха, както го описваха някои от най-черногледите сайтове. 

С напредването на купона броят търкалящи се в краката на танцуващите бутилки се увеличава, както и броят на изпогубени в суматохата джапанки. Положението не придобива катастрофални измерения, единствено защото през цялото време тихо и почти невидимо между купонджиите се промъкват местните отговорници по чистотата, които не се опитват да засрамват или наказват производителите на боклук, а събират бутилки, сламки, опаковки – и кофички, разбира се, но тях отделно, за нова употреба – и ги измъкват към чувалите с отпадъци. 





За местните това е нощ на тежък труд: непрекъснато пристигат нови и нови тави с прясно изпечени шишчета, пици, сандвичи, понички, продавачите търпеливо, но категорично се разправят с претенциите на поредния замаян от алкохол и дрога веселяк, линейката изнася жена с порязана на счупено стъкло ръка, жилави местни тийнейджъри въртят запалени въжета за ентусиазираните смелчаци, които къде успешно, къде недотам се премятат през огнената диря...






Чудя се какво е това, което превръща Full moon партито на Панган в световна атракция и което липсва на нашия Джулай, за да докара хиляди хора от всички краища на планетата за едно незабравимо изживяване. Вероятно има значение това, че за много от младите хора, които идват на Панган за партито, Тайланд е част от едно по-голямо пътуване из Югоизточна Азия – много от тях пристигат с потници и шапки, белязани от посещение на Виетнам, Камбоджа, Индонезия... Когато така и така си посветил няколко месеца на разучаване на тази част от света и запознанства с нови хора, едно място с гарантиран купон вероятно става неизбежна част от програмата ти. Но не е само това. Начинът, по който тук се отнасят към потенциалните клиенти, е много различен от този у нас. Не че не се опитват да изкарат от тях колкото може пари. Опитват се, и още как! Но го правят така, че хората да ги дават с удоволствие. Никой не се мръщи или сърди, ако не купиш стоката му – ако не си ти, ще е друг, ако не го направиш днес, ще го направиш утре – изпращат те винаги с усмивка и покана да дойдеш отново. Никой не се опитва да ти вземе парите насила – да те таксува за паркомясто, за достъп, за гледка... Дори обикновено ти дава някакъв малък бонус, на който да се радваш и да не се фиксираш върху цената, която си платил: чаша студена вода, меню за всеки от компанията на масата, допълнителна доза лед, пуснат специално за теб вентилатор, чиста тоалетна или просто мило отношение. Никой не показва усещането, че се е минал, като се е погрижил да ти е добре или че му е обидно да се поставя в твоя услуга, защото той е голямата работа, а к`ъв си ти, бе!? При това няма подмилкващо или сервилно отношение – просто хората си вършат работата с удоволствие, което се предава и на теб. Тук стратегията е да ти създадат съблазни, от които да искаш да се възползваш – мотопед под наем, похапки посред нощ, яко потниче за спомен от преживяното... И неусетно си оставал доста повече пари, отколкото си планирал отначало, но нямаш усещането, че си се минал, а напротив, ще ти се да повториш.


На сутринта слънцето заварва един бавно превземан от новия прилив плаж, на който продължава да се люлее тълпа от развеселени младежи. Никой не посреща появата на светилото с овации или специални ритуали, просто партито плавно прелива в афтърпарти. Претъпкани пикапи отнасят наигралите се към по-далечните краища на острова, откъдето са пристигнали за тази нощ, лодките към Ко Самуи потеглят, натежали от умората на стотиците нощни герои. Хотелите и бунгалата бавно поемат тези, които са си платили за нощувка в Хаад Рин – някои ще придремят върху многоетажните легла в килийките по уличките към плажа, а привечер или утре сутринта градчето ще се изпразни и ще заживее тихия си спокоен живот. До следващия Full moon.









Още истории за нашите приключения из Югоизточна Азия можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.