Вече три дни живеем в Буенос Айрес. Налага ни
се да откриваме тайните на оцеляването с ограничен бюджет в условията
на непознат град с високи цени. Отначало сме в стрес – както и да го
смятаме, излиза поне двойно на това, което сме предвидили. Ако така я
караме, плановете ни за обиколка на Южна Америка ще трябва да бъдат
силно съкратени. Да, обаче тази перспектива не ни устройва, така че
започваме да се взираме по-внимателно в местните хитринки за оцеляване.
Първата пречка е необикновената тайнственост, с която са забулени цените в магазините. Да видиш стока с етикет с цената си е направо събитие, заслужаващо отбелязване в календара. Това, че почти никой не говори английски, също не облекчава много процеса на ориентиране. По въпроса с цените обаче мистерията е някак специално раздухана – не само, че не ги пише, но и касиерите не ги знаят, започват да въвеждат едни предълги кодове, за да изкарат наяве верния отговор. Когато ти се налага да сравняваш цените на няколко продукта, този подход направо те отказва от идеята. А може и това да е замисълът, кой знае. Така или иначе известно спасение намираме в магазините на Карфур, където стандартът ги задължава да изписват не само цената на конкретния продукт, но и цената му на килограм, което доста ускорява преглеждането на наличните артикули. За съжаление точно в кварталните Карфури те не са никак много и разнообразни, та се налага да продължаваме борбата със заговора за премълчаване на цените в обикновените бакалници.
Полека-лека обаче научаваме кое как е и най-важното, научаваме се да си готвим в хостела. Оказва се, че магията на вълшебното аржентинско телешко не е в тайните подправки, а просто в превъзходното месо – щом дори и аз с изкорубените тенджери и тигани в наличната кухня успявам да приготвя стек, от който да си оближеш пръстите. Това рязко ни повдига самочувствието, защото храненето на ресторант два пъти дневно в продължение на два месеца би ни озорило и в София, не само тук. Намираме и решение на драмата със стъклените бирени бутилки, които стръвно изяждат бюджета за бира (лев и половина на шише!), ако не успееш да ги върнеш по надлежния канален ред. Тук са много строги към разни навлеци, които се опитват да получат парите си за бутилката на места, откъдето не са я купили: искат ти касовата бележка, с която си платил за тарата и а си гъкнал, а са ти поискали и нотариален акт за собственост върху безценното парче стъкло, както и свидетелство за съдимост, удостоверяващо правото ти да изпиеш съдържанието на гореупоменатото стъкло.
При това разположение на силите тръгваме с леко сърце да посветим неделния ден на още две знаменателни за Буенос Айрес места – кварталите Сан Телмо и Ла Бока. Сан Телмо е по-близо до центъра и макар че на времето си е бил работнически квартал, постепенно се е превърнал в място за живот на местната бохема, която по подобие на парижкия си прототип, се е опитвала да създаде обособена територия с критична маса изкуство, способна да привлече платежоспособните клиенти. Днес тази слава на квартала като че ли е поотшумяла, но в неделя продължава да се провежда изключително популярен пазар на антики и ръчно изработени изделия, който привлича хиляди посетители.
Първото ни впечатление от пазара е разочароващо – сергиите в началото на Defansa откъм площада пред Президентския дворец са затрупани предимно със стоки ширпотреба, произведени ако не в Китай, то все пак някъде, където евтината работна ръка бълва неизчислими количества некачествени подобия на известни марки. Първото впечатление обаче изчезва много бързо – само няколко метра по-надолу започват да се появяват стоки, които очевидно са направени от местни производители и нямат преки аналози в „глобалното Илиенци“. Сергиите се нижат от двете страни на улицата една пряка, втора, трета... Когато вдигаме глава от шарените щандове, виждаме, че тълпата посетители се вие по протежението на улицата докъдето ни стига погледът – както на онзи първи голям митинг на демокрацията през 90-та, когато Цариградско шосе беше пълно с народ до Плиска. Е, Defansa не е Цариградско, но митингът си е внушителен. Само дето няма скандирания на лозунги, а усмихнати физиономии, надничащи през рамената на други хора към шарениите на сергиите.
А сергиите си ги бива. От тяхното изобилие научаваме, че плетените пъстри наметала, елечета, шалове и шапки са изключително популярни сред стилните аржентинки. Чанти от кожа, направени ръчно от млади и възрастни художници по собствени ярки и живописни модели се конкурират за вниманието на минувачите с обеци от пера или очарователни кукли от стари метални части. Де що има дървена или кожена мебел, тя е ярко оцветена в контрастни цветове. Картини, бижута, играчки, украшения, стилизирани табелки, безполезни, но мили джунджурии – всичко се надпреварва да надкрещи конкуренцията за вниманието на минувача. От ярките цветове ти се премрежва погледът и ти се замайва главата, но не усещаш умора, а въодушевление да откриваш още и още произведения на човешката изобретателност и вдъхновение. Удоволствието да се срещаш с творческата, а не плагиатската страна на човешката природа, те кара да се усмихваш и да искаш да споделиш откритията си с другите. Разбира се, не става дума за така нареченото „голямо изкуство“, както и да се дефинира то. Става дума за умението да превръщаш ежедневните неща в празник с помощта на собствения си талант, вдъхновение и освободено мислене.
Една немалка част от пазара, особено около площадчето на Defansa, е посветена на автентични антики от началото и средата на 20-век. Буенос Айрес с някаква необяснима страст не желае да се пусне от стилистиката на предвоенна Европа и успява да я извади на преден план при всеки удобен случай. Неделя в Defansa е времето и мястото, където тази страст се развихря с особена сила и намира благоприятна почва да избуява. Грамофони и дантели, обувки и радиопарати, кукли и стари снимки – сякаш няма нещо, което да е вдъхвало живот на нечий дом преди 50 или 100 години и сега отново да не е събудено за оползотворяване на втория си шанс. Блъсканицата около сергиите е не само от любопитстващи туристи – сериозните любители си личат по липсата на бързане и спокойното преценяващо оглеждане на изложените съкровища. Играта между продавача и купувача, между ловеца и притаилия се хищник, също си заслужава вниманието. Но то обикновено е приковано повече от изпълненията на уличните артисти, които не губят надежда, че точно тяхното изкуство и точно днес ще направи големия пробив и ще ги извади от анонимността и бедността.
Забавлението в Сан Телмо е продължително и изтощително. В един от вътрешните дворове, отрупани с всичко, което човек може да си представи, че може да се изрови от раклите, скриновете, таваните и мазетата на бабите ни, откриваме работеща чешма, съдейки по керамичните плочки и вида на мивката, също вероятно строена през 20-те години – та се спасяваме от жегата и жаждата. Водата в Буенос Айрес става за пиене направо от крана на чешмата и макар че не е студена и вкусна, става за спасяване на положението. Най-милото е, че из града продължава да има работещи чешмички, които макар и малко на брой, са си голяма ценност.
Следобедът посвещаваме на Ла Бока – бившия емигрантски квартал, населен предимно с италианци от Генуа – който в момента се е превърнал в една от най-големите атракции на Буенос Айрес. Кварталът е разположен около старите докове покрай устието на река Риачуело (Ла Бока означава „Устата“) и смрадта от застоялата вода продължава да се носи по крайбрежната улица. Не това обаче е забележителното, което привлича тълпите туристи. На времето кварталът е строен като струпване на бидонвили – с всякакви подръчни материали, намерени, събрани или откраднати от доковете – така че да приюти големите и продължаващи да нарастват емигрантски семейства. Разнородните материали довели до появата на живописни контрасти при строежа на едно жилище, а непрекъснатото му дострояване и преплитане с околните постройки съвсем забъркало мешавицата от цветове и материали. Нуждата от боядисване, за да се предпази неустойчивата конструкция от бързо изгниване и разпадане, довела до безразборното използване на всяка попаднала кутия боя, независимо от цвета и количеството й. В резултат се получила една ярка и контрастна смесица, която под безкомпромисната светлина на тропическото слънце разбива всякаква представа за правилно съчетаване и баланс на цветовете. Разбира се, това, което днес се представя пред погледа на външния посетител, далеч не е това, което е представлявала Ла Бока преди 50 или 100 години. Магьосникът, превърнал гетото в атракция, се нарича Бенито Кинкела Мартин – израсъл в този квартал и посветил живота си на това, да го превърне от еманация на мизерията в артистична проява. Още на крайбрежната улица ни посреща музей на изящното изкуство, основан от него с цел да извади децата на квартала от духовната нищета, в която прекарват живота си и да им даде простор за развитие. Усилията му да се пребори с градската управа и да намери подкрепа за идеята си да превърне Ла Бока в желана дестинация, в края на краищата се увенчават с успех – Каминито, най-атрактивната част на квартала, очевидно се поддържа в привлекателен вид с подкрепата на общината.
За съжаление, мярката като че ли е поизтървана. Каминито свети в ярки цветове - накъдето и да се обърнеш, ахваш от невероятното им съчетаване. Само че вече се вижда една пресиленост, едно търсене на прекаленото въздействие, насочено да гъделичка възприятията на преситения турист и изгубило връзка с истинската същност на квартала. Всичко вече изглежда твърде изкуствено, твърде насилено и твърде насочено към идеята да бъде смаян външния човек. В изпълненията на уличните танцьори също се усеща пълната липса на искрена страст и отдаденост – това си е просто работа за изкарване на пари. За Ла Бока се говори, че е мястото, където в котела на емигрантската съдба и нужда от любов и изява са се омесили полката и хабанерата и се е родило тангото в онзи първичен и неподправен вид, който потресъл изискания вкус на аристократите от централните квартали. Прекалено много открита страст, прекалено много еротика, прекалено много... чалга имало за техния вкус в танца, роден край доковете. Да, но екзотичното преживяване очаровало парижката бохема и, пречупено през нейната цензура, изведнъж се издигнало в очите и на местния елит. Така завладяло не само града, но и страната, и света.
Обаче в уличните танци, предназначени за туристите, няма и следа от от онази първичност, която превръща тангото в преживяване. Прекалено очевидно е намерението, с което го правят, липсва тръпката, възможността да повярваш в магията. Ако танцьорите са добри, дори може да се каже, че има някаква красота в изпълнението им, но даже и тогава липсва духът на тангото. А на всичкото отгоре, много от тях и не са особено добри и гледането на изпълнението им те изпълва с тъга и неудобство, че са принудени да се подлагат на това унижение, за да изкарават прехраната си. На рационално ниво си казваш, че това е техният шанс, че може би ако не танцуват на улицата, ще крадат или ще гладуват – но въпреки това не можеш да накараш сърцето си да им повярва. Виждаш, че отчаяно търсят своя шанс да се измъкнат от хватката на гетото – и всеки един от тях вярва, че шансът на техния съкварталец Марадона ще се усмихне и на него. Но кварталът си остава беден и неугледен извън туристическата част и напреженията в него не са много намалели въпреки потока туристи. Стените са изписани с лозунги и графити със социални послания, думата революция се разпознава и от непосветеното око, а споменът за въстанието, обявило „Република Ла Бока“ току изскача я от надпис върху ламаринена ограда, я от картина в кварталната кръчма.
По целия път на връщане от Ла Бока се опитваме да се отърсим от усещането за някаква обреченост и тъга, която ни е обзела въпреки ярките цветове на квартала. Докато стигнем до хостела, небето вече се е намръщило и на входа ни догонват първите капки на поредния проливен дъжд в това пътуване. Прекрасната стара сграда започва да тече отвсякъде – наводняват се коридорите, рецепцията, патиото, кухнята – само нашата стая сякаш запазва достойнство и не пропуска нито капка. Аз лежа в пълно изтощение от 9-те часа непрекъснато ходене из града и мрънкам, че ми се яде кисело мляко. Станислав си слага банския и отива до магазина – когато се връща, въобще не е по-мокър, отколкото след къпане в морето. И млякото се оказва хубаво. А после и дъждът спира.
Първата пречка е необикновената тайнственост, с която са забулени цените в магазините. Да видиш стока с етикет с цената си е направо събитие, заслужаващо отбелязване в календара. Това, че почти никой не говори английски, също не облекчава много процеса на ориентиране. По въпроса с цените обаче мистерията е някак специално раздухана – не само, че не ги пише, но и касиерите не ги знаят, започват да въвеждат едни предълги кодове, за да изкарат наяве верния отговор. Когато ти се налага да сравняваш цените на няколко продукта, този подход направо те отказва от идеята. А може и това да е замисълът, кой знае. Така или иначе известно спасение намираме в магазините на Карфур, където стандартът ги задължава да изписват не само цената на конкретния продукт, но и цената му на килограм, което доста ускорява преглеждането на наличните артикули. За съжаление точно в кварталните Карфури те не са никак много и разнообразни, та се налага да продължаваме борбата със заговора за премълчаване на цените в обикновените бакалници.
Полека-лека обаче научаваме кое как е и най-важното, научаваме се да си готвим в хостела. Оказва се, че магията на вълшебното аржентинско телешко не е в тайните подправки, а просто в превъзходното месо – щом дори и аз с изкорубените тенджери и тигани в наличната кухня успявам да приготвя стек, от който да си оближеш пръстите. Това рязко ни повдига самочувствието, защото храненето на ресторант два пъти дневно в продължение на два месеца би ни озорило и в София, не само тук. Намираме и решение на драмата със стъклените бирени бутилки, които стръвно изяждат бюджета за бира (лев и половина на шише!), ако не успееш да ги върнеш по надлежния канален ред. Тук са много строги към разни навлеци, които се опитват да получат парите си за бутилката на места, откъдето не са я купили: искат ти касовата бележка, с която си платил за тарата и а си гъкнал, а са ти поискали и нотариален акт за собственост върху безценното парче стъкло, както и свидетелство за съдимост, удостоверяващо правото ти да изпиеш съдържанието на гореупоменатото стъкло.
При това разположение на силите тръгваме с леко сърце да посветим неделния ден на още две знаменателни за Буенос Айрес места – кварталите Сан Телмо и Ла Бока. Сан Телмо е по-близо до центъра и макар че на времето си е бил работнически квартал, постепенно се е превърнал в място за живот на местната бохема, която по подобие на парижкия си прототип, се е опитвала да създаде обособена територия с критична маса изкуство, способна да привлече платежоспособните клиенти. Днес тази слава на квартала като че ли е поотшумяла, но в неделя продължава да се провежда изключително популярен пазар на антики и ръчно изработени изделия, който привлича хиляди посетители.
Първото ни впечатление от пазара е разочароващо – сергиите в началото на Defansa откъм площада пред Президентския дворец са затрупани предимно със стоки ширпотреба, произведени ако не в Китай, то все пак някъде, където евтината работна ръка бълва неизчислими количества некачествени подобия на известни марки. Първото впечатление обаче изчезва много бързо – само няколко метра по-надолу започват да се появяват стоки, които очевидно са направени от местни производители и нямат преки аналози в „глобалното Илиенци“. Сергиите се нижат от двете страни на улицата една пряка, втора, трета... Когато вдигаме глава от шарените щандове, виждаме, че тълпата посетители се вие по протежението на улицата докъдето ни стига погледът – както на онзи първи голям митинг на демокрацията през 90-та, когато Цариградско шосе беше пълно с народ до Плиска. Е, Defansa не е Цариградско, но митингът си е внушителен. Само дето няма скандирания на лозунги, а усмихнати физиономии, надничащи през рамената на други хора към шарениите на сергиите.
А сергиите си ги бива. От тяхното изобилие научаваме, че плетените пъстри наметала, елечета, шалове и шапки са изключително популярни сред стилните аржентинки. Чанти от кожа, направени ръчно от млади и възрастни художници по собствени ярки и живописни модели се конкурират за вниманието на минувачите с обеци от пера или очарователни кукли от стари метални части. Де що има дървена или кожена мебел, тя е ярко оцветена в контрастни цветове. Картини, бижута, играчки, украшения, стилизирани табелки, безполезни, но мили джунджурии – всичко се надпреварва да надкрещи конкуренцията за вниманието на минувача. От ярките цветове ти се премрежва погледът и ти се замайва главата, но не усещаш умора, а въодушевление да откриваш още и още произведения на човешката изобретателност и вдъхновение. Удоволствието да се срещаш с творческата, а не плагиатската страна на човешката природа, те кара да се усмихваш и да искаш да споделиш откритията си с другите. Разбира се, не става дума за така нареченото „голямо изкуство“, както и да се дефинира то. Става дума за умението да превръщаш ежедневните неща в празник с помощта на собствения си талант, вдъхновение и освободено мислене.
Една немалка част от пазара, особено около площадчето на Defansa, е посветена на автентични антики от началото и средата на 20-век. Буенос Айрес с някаква необяснима страст не желае да се пусне от стилистиката на предвоенна Европа и успява да я извади на преден план при всеки удобен случай. Неделя в Defansa е времето и мястото, където тази страст се развихря с особена сила и намира благоприятна почва да избуява. Грамофони и дантели, обувки и радиопарати, кукли и стари снимки – сякаш няма нещо, което да е вдъхвало живот на нечий дом преди 50 или 100 години и сега отново да не е събудено за оползотворяване на втория си шанс. Блъсканицата около сергиите е не само от любопитстващи туристи – сериозните любители си личат по липсата на бързане и спокойното преценяващо оглеждане на изложените съкровища. Играта между продавача и купувача, между ловеца и притаилия се хищник, също си заслужава вниманието. Но то обикновено е приковано повече от изпълненията на уличните артисти, които не губят надежда, че точно тяхното изкуство и точно днес ще направи големия пробив и ще ги извади от анонимността и бедността.
Забавлението в Сан Телмо е продължително и изтощително. В един от вътрешните дворове, отрупани с всичко, което човек може да си представи, че може да се изрови от раклите, скриновете, таваните и мазетата на бабите ни, откриваме работеща чешма, съдейки по керамичните плочки и вида на мивката, също вероятно строена през 20-те години – та се спасяваме от жегата и жаждата. Водата в Буенос Айрес става за пиене направо от крана на чешмата и макар че не е студена и вкусна, става за спасяване на положението. Най-милото е, че из града продължава да има работещи чешмички, които макар и малко на брой, са си голяма ценност.
Следобедът посвещаваме на Ла Бока – бившия емигрантски квартал, населен предимно с италианци от Генуа – който в момента се е превърнал в една от най-големите атракции на Буенос Айрес. Кварталът е разположен около старите докове покрай устието на река Риачуело (Ла Бока означава „Устата“) и смрадта от застоялата вода продължава да се носи по крайбрежната улица. Не това обаче е забележителното, което привлича тълпите туристи. На времето кварталът е строен като струпване на бидонвили – с всякакви подръчни материали, намерени, събрани или откраднати от доковете – така че да приюти големите и продължаващи да нарастват емигрантски семейства. Разнородните материали довели до появата на живописни контрасти при строежа на едно жилище, а непрекъснатото му дострояване и преплитане с околните постройки съвсем забъркало мешавицата от цветове и материали. Нуждата от боядисване, за да се предпази неустойчивата конструкция от бързо изгниване и разпадане, довела до безразборното използване на всяка попаднала кутия боя, независимо от цвета и количеството й. В резултат се получила една ярка и контрастна смесица, която под безкомпромисната светлина на тропическото слънце разбива всякаква представа за правилно съчетаване и баланс на цветовете. Разбира се, това, което днес се представя пред погледа на външния посетител, далеч не е това, което е представлявала Ла Бока преди 50 или 100 години. Магьосникът, превърнал гетото в атракция, се нарича Бенито Кинкела Мартин – израсъл в този квартал и посветил живота си на това, да го превърне от еманация на мизерията в артистична проява. Още на крайбрежната улица ни посреща музей на изящното изкуство, основан от него с цел да извади децата на квартала от духовната нищета, в която прекарват живота си и да им даде простор за развитие. Усилията му да се пребори с градската управа и да намери подкрепа за идеята си да превърне Ла Бока в желана дестинация, в края на краищата се увенчават с успех – Каминито, най-атрактивната част на квартала, очевидно се поддържа в привлекателен вид с подкрепата на общината.
За съжаление, мярката като че ли е поизтървана. Каминито свети в ярки цветове - накъдето и да се обърнеш, ахваш от невероятното им съчетаване. Само че вече се вижда една пресиленост, едно търсене на прекаленото въздействие, насочено да гъделичка възприятията на преситения турист и изгубило връзка с истинската същност на квартала. Всичко вече изглежда твърде изкуствено, твърде насилено и твърде насочено към идеята да бъде смаян външния човек. В изпълненията на уличните танцьори също се усеща пълната липса на искрена страст и отдаденост – това си е просто работа за изкарване на пари. За Ла Бока се говори, че е мястото, където в котела на емигрантската съдба и нужда от любов и изява са се омесили полката и хабанерата и се е родило тангото в онзи първичен и неподправен вид, който потресъл изискания вкус на аристократите от централните квартали. Прекалено много открита страст, прекалено много еротика, прекалено много... чалга имало за техния вкус в танца, роден край доковете. Да, но екзотичното преживяване очаровало парижката бохема и, пречупено през нейната цензура, изведнъж се издигнало в очите и на местния елит. Така завладяло не само града, но и страната, и света.
Обаче в уличните танци, предназначени за туристите, няма и следа от от онази първичност, която превръща тангото в преживяване. Прекалено очевидно е намерението, с което го правят, липсва тръпката, възможността да повярваш в магията. Ако танцьорите са добри, дори може да се каже, че има някаква красота в изпълнението им, но даже и тогава липсва духът на тангото. А на всичкото отгоре, много от тях и не са особено добри и гледането на изпълнението им те изпълва с тъга и неудобство, че са принудени да се подлагат на това унижение, за да изкарават прехраната си. На рационално ниво си казваш, че това е техният шанс, че може би ако не танцуват на улицата, ще крадат или ще гладуват – но въпреки това не можеш да накараш сърцето си да им повярва. Виждаш, че отчаяно търсят своя шанс да се измъкнат от хватката на гетото – и всеки един от тях вярва, че шансът на техния съкварталец Марадона ще се усмихне и на него. Но кварталът си остава беден и неугледен извън туристическата част и напреженията в него не са много намалели въпреки потока туристи. Стените са изписани с лозунги и графити със социални послания, думата революция се разпознава и от непосветеното око, а споменът за въстанието, обявило „Република Ла Бока“ току изскача я от надпис върху ламаринена ограда, я от картина в кварталната кръчма.
По целия път на връщане от Ла Бока се опитваме да се отърсим от усещането за някаква обреченост и тъга, която ни е обзела въпреки ярките цветове на квартала. Докато стигнем до хостела, небето вече се е намръщило и на входа ни догонват първите капки на поредния проливен дъжд в това пътуване. Прекрасната стара сграда започва да тече отвсякъде – наводняват се коридорите, рецепцията, патиото, кухнята – само нашата стая сякаш запазва достойнство и не пропуска нито капка. Аз лежа в пълно изтощение от 9-те часа непрекъснато ходене из града и мрънкам, че ми се яде кисело мляко. Станислав си слага банския и отива до магазина – когато се връща, въобще не е по-мокър, отколкото след къпане в морето. И млякото се оказва хубаво. А после и дъждът спира.
Няма коментари:
Публикуване на коментар