Арамбол, февруари 2012 г.

Още със слизането от автобуса Арамбол ни кара да се усмихнем – вместо привичната тълпа по улиците на индийските градове ни посреща пъстро множество от чудаци, сякаш специално надошли тук, за да напривят живота по-шарен. По пътя се разминаваме с хора, облечени като за карнавал – разноцветни торбести панталони, шантави блузи, бръснати наполовина глави, коси на плитки, раста, гребени, голи рамене и кореми, почти невидими поли, татуировки... Не можеш веднага да разбереш кой е мъж, кой – жена... Обеци, гривни, гердани, всякакви дрънкулки с всякакви размери, от всякакви материали... Навсякъде пърпорят скутерчета, на които се возят млади гаджета, побелели хипита, майки с бебета... По сергиите от двете страни на пътя се продава цялата тази карнавална потреба – и това придава на селището още по-измислен вид. Цари атмосфера на непринуденост, освободеност, разкрепостеност. И в същото време липсва натрапчива сексуалност. Сякаш всеки е решил да бъде себе си и да не му пука как изглежда в очите на околните. На плажа кой медитира, кой се разхожда, кой прави йогистки упражнения... Майки кърмят, млади бащи разнасят хлапета, строят замъци от пясък или возят наследника в самар на гърба си, докато профучават на мотопед през тълпата. Руси бебета се търкалят в прахоляка пред магазинчетата, по-тъмнокожи дечица хващат занаята на търговията отрано. Млади славянки със занесен поглед докосват ритуално гърба на преминаващата крава, а след това – челото си. Младежи се разхождат с вид, който сякаш казва: „Хайде, момичета, обърнете внимание – направих си раста и татуировка, купих си плетена шапка и панталони „Али баба“, дори вече не съм червен като рак, а имам хубав тен – какво чакате?“. Ако приседнеш за момент на плажа – а това не е плаж, а плажище, цяло летище за рояк Джъмбо джетове – веднага те накацват продавачи на шалове и дрънкулки, чистачи на уши, разносвачи на сладолед и печена царевица. Отвсякъде те бомбардират предложения за тибетски масаж, курсове по аюрведическо хранене или тантра йога, уроци по танци, полет с парапланер или усвояване на кайтинг. Има за всекиго по нещо. В пъстрата тълпа трудно можеш да различиш кой какъв е, откъде е дошъл и какво го води насам.
Ние също си уплътняваме добре времето – започваме със сутрешна обиколка по сергиите и докато не разплачем поне двама продавачи заради цената, която сме спазарили с тях за глупостите, дето ги купуваме, не се успокояваме. След това правим старателна ревизия  на кръчмите – да закусим, после да обядваме, после да вечеряме, междувременно да попием я чай, я бира. И добросъвестно си изпълняваме задължението да се разхождаме по плажа. За лежане нямаме нерви, но два часа ходене в едната посока ти дават достатъчно материал за наблюдения.
Вечерният ритуал по изпращане на слънцето събира цялото това пъстро множество на плажа.  Започва импровизиран купон, който е хем място за себереализация – да покажеш какво можеш – хем и място на своебразно търсене на работа. Немалко от хората тук могат да си позволят да останат по-дълго време благодарение на умението да продават способностите си – кой свири, кой жонглира, кой дава уроци по танци или йога, кой продава ръчно изработени бижута.
Вечерта купонът продължава и по улиците, и в заведенията. В едно от ресторантчетата тече жива музика в изпълнение на любители от гостите. Най-напред в продължение на час слушаме почти професионалните изпълнения на англоезична двойка, коята успява да накара публиката да припява и пляска с ръце заедно с тях. След това на сцената излиза млад строен японец с дрехи и прическа на самурай, който се представя като „Samurai Djodjo from Tokyo, Japan“, прави с китарата едно-две движения от арсенала на бойните изкуства и ни обяснява, че сега ще изпее „ХотеР КаРифорния“ и нещо от репертоара на „ЕрикУ КРептън“. Гласът му е приятен, и макар и да се усеща силен японски акцент не само в произношението на звуковете, но и в самото накъсване на фразата, песните звучат съвсем на място в топлата вечер. По едно време някой се опитва да настрои микрофона на китарата по-добре, което предизвиква гнева на певеца – той изведнъж почервенява, тропва с крак заплашително и изкрещява на два пъти „Не пипай!“. Реакцията му е толкова непремерена и неочаквана, че всички се стъписват, но след минута той отново пее, а публиката пак е в настроение.