събота, 3 януари 2015 г.

Буенос Айрес – между милонгата и карнавала, февруари 2013 г.

Първото впечатление от Буенос Айрес е , че се състои от улици. Ама от много улици. Накъдето и да погледнеш, накъдето и да тръгнеш – само улици. Градът има правоъгълна планировка, така че вероятността да се изгубиш е минимална, при това и номерацията на сградите е съвсем последователна – започва се от морето и след всяка следваща пряка стартира следващата стотица. Така че, ако се намиращ на 25-тата пряка от морето на която и да е улица, със сигурност номерата ще са от 2500 до 2600. Може да не са всички възможни, но ще са в този диапазон. Това прави ориентирането много лесно – нашият хостел е на номер 3873, което ще рече, че тръгвайки от морския бряг, имаме да пресечем само 38 улици – и сме си „у дома“.
За това архитектите на града хубаво са се сетили, но определено не са помислили, че 38 пресечки си е бая разстояние. Поне някоя пейчица да бяха предвидили – айде, да речем пейчиците са ограничен ресурс, но поне някоя градинка или сенчица да бяха оставили. Не и не – сгради, тротоари, магазини, сгради, тротоари, магазини... и така до припадък. Не се предполага да подвиеш крак никъде, освен в прословутите улични кафенета, които тутакси са готови да те обгрижат с кафе и „медиа луна“ - пресен кроасан със захарна глазура във формата на полумесец, ако случайно не сте разбрали от името му. Тук някак си си падат по буквализма в имената – във всеки град централният площад е Пласа дел Армас, всички улици са кръстени на определен набор герои или географски обекти, а селищата се казват предимно Санта Тереза, Сан Педро или Сан Франсиско, с известни вариации на тема Пуерто Рико. Така че никога не си сигурен къде точно си попаднал, ама то и какво ли значение има.
Подготовката ни за Буенос Айрес се изразява в плах набор от сведения, че тук е царството на аржентинското танго и аржентинското телешко. Зарекли сме се да опитаме и от двете, а междувременно се настаняваме в хостела, който се оказва една приятна изненада – сграда на 150 години, набързо преобразувана за нуждите на странстващи типове. Стаята ни е 4 метра дълга, 4 широка и 4 висока. Няма прозорец, но пък има 3 врати – двете я превръщат в част от анфиладата на сградата, а третата си е просто врата към патиото. Плочките в банята са залепени върху стара керамика, чийто вид директно те препраща към началото на 20-ти век. Неусетно започваш да попиваш атмосферата на този град, който по странен начин е запазил декадентско излъчване на фона на многочислените си небостъргачи. При това европейското внушение е толкова силно, че на моменти не можеш да разбереш в Париж ли си или в Милано, само екзотичните дървета те връщат в реалността. Но като цяло за екзотика в Буенос Айрес трудно можеш да говориш, камо ли пък да я срещнеш. По-скоро има някакво усещане за елегантна носталгия, за нещо непреживяно, неслучило се, безвъзвратно изгубено. И в същото време градът е удивително оживен, по улиците денонощно щъка народ и сякаш всички се страхуват, че някъде ще стане нещо, което може да пропуснат, та затова бързат да наваксат при всяка възможност за приятно преживяване.
Цялото това бързане обаче по никакъв начин не се отразява на умението на портеньосите (така наричат себе си жителите на Буенос Айрес) да държат ниво и да показват стил. Като изключим откровените изпадналяци, повечето хора по улиците имат подчертано спретнат и дори в известен смисъл изискан вид. Е, може би младите са по-скандално настроени и склонни към развлеченост и небрежност, но по-възрастните дами и господа очевидно са положили специални грижи за прическите и дрехите си. На ярката тропическа светлина белите панталони на мъжете искрят, а флоралните мотиви по роклите и блузите на жените са открояващ се акцент. Забелязваме, че за разлика от бразилките, които вероятно изпускат всичкия си въздух, за да се вмъкнат в дрехите, след което се напомпват до пълно срастване с тесните си панталони, аржентинките носят дрехите си леко свободни, но откровено елегантни. Често пъти дори късите панталонки са с ръб, а за трепкането на изгладените блузи въобще няма да отварям въпрос. Пристрастието към красивото облекло дори е довело до една специфична модна линия, в която чантите и обувките от естествена кожа са щамповани с ярки цветя, което ги превръща в ефектни комплекти на фона на иначе изчистените и семпли рокли или блузи.
Впечатленията ни може би не са меродавни за целия град, тъй като прекарваме първия си ден в Буенос Айрес предимно в лъскавия квартал Реколета. Избираме го за посещение в съботния ден, тъй като научаваме, че в неделя в Сан Телмо и Бока – по-народните квартали – се очертават интересни събития. Посещението на Реколета обаче ни помага да си представим онази атмосфера на южноамерикански декаданс, която знаем от литературата и киното. И може би най-силно тя започва да говори след посещението на централното гробище – едно неголямо като площ, но забележително като наситеност място.
Гробището е разположено почти до парковата зона на града – безценно място от гледна точка на малкото зелени площи в огромния град. (Така и не успявам да разбера къде играят малките портеньосчета – само улици навсякъде, ни градинка, ни площадка. Добре де, за цял ден видяхме две площадки. Ама това е 13-милионен град, все пак!) Та в такъв смисъл, мястото на гробището е направо безценно. Не е странно, че вътре гробниците са така плътно прилепени една за друга, че ако бяха живи, щяха да се издушат. По един тъжен и безнадежден начин тази надпревара за осигуряване на живот след смъртта изглежда безсмислена и обречена. Мрамор, гранит, тухли, варовик, бронз, месинг – какво ли не е използвано в този Град на мъртвите, за да забави мига на забравата. Черно, бяло, сиво, златно – ярки контрасти на фона на бездънно синьото небе и мрачното зелено на малкото кипариси... Гробници колкото килерче, в което ковчегът е натъпкан по диагонал, защото не може да влезе по дължина и цели мавзолеи... Нито размерът на паметника, нито приносът на лежащия вътре са гаранция за отмяна на настъпващата забрава – рано или късно тя изпълзява от вечността и започва да руши гробницата. Отначало с непочистени от години паяжини, после със слабия кълн на заблудено растение, докато накрая не превърне уж вечната постройка в тъжна руина. Още едно доказателство, че не паметникът, а паметта е тази, която запазва живи отишлите си от нас – там, където има хора, които помнят, идват и поддържат, има и гробница, а там, където родът по една или друга причина е загубил връзката с миналото си, всичко е само история. Разбира се, не става дума само за личната памет на отделните фамилии. Паметта на обществото, която поддържа спомена за своите герои, съвсем очевидно също действа избирателно – мащабни за времето си паметници тънат в запустение, но пък гробницата на Евита Перон е все така актуална. Но, както е казал мъдрецът, „и това ще мине“. Няма по-сигурно доказателство за това от един друг Град на мъртвите – в Египетската пустиня.
Тази силна и страстна връзка със смъртта може би лежи и в основата на другата страст на портеньосите – тангото. Аржентина е неговата родина, а Буенос Айрес – неговата Мека. Клубовете за танго са безброй, уроци се дават по всяко време, за всички желаещи. Без да разбирам особено много от танго (да не кажем, че хич), това, което се вижда и с просто око, е страстта. Тук танцуват танго като че от това зависи живота им. Или сякаш им е за последно. Млади и стари, майстори и начинаещи, любители и професионалисти. Сигурно има конкуренция между отделните школи, сигурно има мерене на моженето между отделните майстори. Това, което завладява обаче, е отдадеността на танца. Може учителят да води във фигурите най-непохватната ученичка, но въпреки това той целият е в процеса – ръката на гърба на дамата е стегната и изящна, стъпките са не просто точни, а вдъхновени, на лицето е изписана вглъбеност и дори малко отнесеност... Как при това положение и ученичката да не се почувства част от един изискан и приповдигнат свят, в който всеки жест има значение, всяко обръщане на главата говори, всеки детайл в облеклото те поставя в една или друга категория. Как да не ти се прииска поне за един танц да престанеш да бъдеш ежедневното си аз и да се превърнеш в част от елита – нещо повече, ти си този, който задава тона на този елит. И в същото време да си даваш сметка, че всичкото това ще свърши само след няколко минути. Точно това е излъчването, което имат танцьорите на танго – страст, отдаденост и някаква запределност, близка до усещането за близостта на края.
Точно по времето, когато сме в Буенос Айрес, милонгата, танго-шоуто, се конкурира с Карнавала. И тук подготовката кипи от седмици, но няма онази първична, дори първобитна вманиаченост, характерна за Рио. Изискаността на портеньосите не им позволява да се отдадат изцяло на първобитните страсти, които отключва Карнавалът. Не че купонът не тече – и още как! Точно под прозорците на хостела ни в събота вечер се вихри кварталното карнавално шоу – вече е два, а музиката не само че не стихва, а сякаш добива нова сила, хората продължават да прииждат, младо и старо се бута, друса, подскача, пее, танцува... Дори майките с колички не се прибират у дома, а се промъкват през множеството да не би да пропуснат нещо. Пера, пайети, цели банди с еднакви униформи, смешни шапки, дяволски рогца... Нищо не е пропуснато. Но все пак има малко усещане за една вътрешна сдържаност, която не позволява съвсем да му отпуснат края. Какво пък, ако не се поправят до утре, ще се наложи и тук да се включваме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар