Леденият полъх на южняка
ни напомня, че идва краят на февруари – лятото се кани да побегне на
север. Студентите са напълнили всички хостели във Валпараисо и трескаво
оползотворяват последните дни от лятната си ваканция в денонощни купони.
Това за малко да ни остави на улицата, но след дълги преговори успяваме
все пак да получим обещаната стая. Прозорецът разкрива гледка сякаш от
делириума на прекалил със стимулантите художник – шеметна комбинация от
всевъзможни ярки цветове, разпълзяла се по всички хълмове наоколо.
Раздвояваме се между желанието да се гмурнем в морето от цветове по хълмовете и да топнем краче в Тихия океан. Вземаме компромисно решение – отправяме се през центъра към пристанището с надеждата да съберем всички предимства на този град в една разходка. Е, както обикновено, прекалените амбиции водят до разочарование. Центърът ни посреща с извехтяла надменност – няколко улици с претенцията да приличат на Париж или Буенос Айрес, но прекалено омазани и безлюдни, за да създадат истинска атмосфера на благоденствие. Може би по времето на бума на чилийската селитра, когато Валпараисо е бил основно пристанище на тихоокеанския бряг на Южна Америка, тази претенция да е имала покритие. Днес обаче това е доста тъжно и мърляво място. Дори неделните представления на школите по самба имат някакъв нюанс на вторичност – оркестърът и танцьорите са искрено отдадени на шоуто, но публиката участва само с ръкопляскания и снимки, липсва пронизващата енергия на уличните blocos на Рио. На един от площадите тече танго вечер с много публика и три танцуващи двойки: в едната две красиви млади създания с ученическо старание възпроизвеждат очевидно наскоро усвоените стъпки; другите две двойки са по-обиграни, но едната надхвърля обща възраст 150 г., а другата – общо тегло 300 кг и като цяло нямаше да е лошо, ако се правеше за удоволствие, а не за забавление на публиката.
За сметка на това уличните артисти са неизброимо количество. Във Валапарисо се затвърждава впечатлението ни, че уличният марионетен театър е широко разпространено явление в Чили с множество последователи. Куклите са най-разнообразни – като се почне от стандартните гъсеници, които можеш да купиш от всеки уважаващ себе си магазин за китайски стоки, минеш през марионетки от отпадъчни материали и стигнеш до сложни произведения, които създават илюзията за присъствие на собствена душа зад леко накъсаните движения. Майсторството на артистите също варира от прости подскоци и полюшвания на марионетката, до сложни етюди с избликнали страсти. Всеки обаче си има публика – кой две-три дечица, кой цяла тълпа – която сякаш не се уморява да се радва на представлението.
В чилийците има нещо неподправено детско, сякаш все още не са излезли от възрастта, когато вярваш на всичко, което ти кажат. Макар че да говориш за чилийци като цяло е малко пресилено – в една страна, която в най-широката си част достига едва 200 км, но за сметка на това пък е дълга 4300 км, едва ли може да се говори за някаква обща народопсихология. Някои от студентите, с които си съседстваме в хостела, никога не са ходили в северната част на страната, какво да говорим за хора, които нямат дори техните възможности и перспективи. Чили се е развивала като селскостопанска страна, с големи стопанства, собственост на богати земевладелци и множество безимотни селскостопански работници. Не е трудно да си представи човек докъде се простира хоризонтът на тези хора. В края на 19 и началото на 20 в. страната се превръща в износител на природни богатства – предимно селитра и медна руда – и това води до оживление на търговските й връзки със света. Оттогава е и разцветът на Валпараисо, но отварянето на Панамския канал и производството на изкуствени торове са в двата фактора, които запращат бързоразвиващия се град в периферията на света.
Следите от бързото развитие обаче продължават да греят с ярки цветове по хълмовете над града. Привличането на много хора, необходими за работите по доковете, корабите и складовете, води до струпване на човешко множество, което има спешна нужда от място за живеене. И... картинката от Ла Бока в Буенос Айрес се повтаря – всеки намерен или откраднат материал от пристанището се превръща в стена или покрив на къщурка, а боята, независимо от цвета й, е почти единственият свързващ материал на паянтовите постройки. Постепенно, със замогването на жителите на крайните квартали, отчайващите бидонвили полека-лека са заместени от по-спретнати барачки и бунгалца, на тяхно място идват и по-масивни постройки, но традицията всичко да се боядисва във възможно най-ярките и контрастни цветове, остава жива. Това превръща Валпараисо (да, ударението е на И, „ВалпараИсо“, т.е. райската долина), наистина в радост за окото. Освободеното отношение към четката и боята си личи на всяка крачка – освен че сградите са нашарени във всевъзможни комбинации от ярки цветове, всяка свободна площ – ограда, стена, парапет – също се разглежда като поле за творческа изява и отвсякъде те пресрещат не просто графити, а направо цели стенописи. Развихрената фантазия на жителите на града не спира само до използването на боята – на някои места можеш да видиш мозайка от дъна на пластмасови бутилки, на други – от бирени капачки, на трети – от натрошен фаянс и огледални парченца. Сякаш нищо в този град не се изхвърля, всичко се превръща в украшение. И докато центърът подтиска с опърпаната си импозантност, кварталите по хълмовете греят с неподправена виталност. Не е случаен фактът, че градът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. И Нобеловият лауреат Пабло Неруда едва ли от глупост го е избрал за място за живеене. Къщата му, високо на склона на един от хълмовете, сега е превърната в музей, който се радва на неочакван интерес – а и как няма, като е толкова уютно и достъпно място. Няма как да пропуснем посещение в нея, все пак скитничското у нас нееднократно се е обръщало към неговите стихове:
„Умира бавно този,
който не пътува,
и този, който не чете,
и който музика не слуша,
и който във очите няма благодарност...“
Градът сякаш не обръща много внимание на невидимото присъствие на поета, но продължава тихомълком да се гордее с него – по основните маршрути са дадени указания за „Museo Sebastiana“, макар че никой не ти казва, че това е къщата на Неруда. Иначе жителите на Валпараисо са повече съсредоточени в оживената търговия с плодове, зеленчуци и риба, както и в страстното отглеждане на кучета и котки. Уличните песове са едри, гладки и кротки, а котките големи като рисове, лениви, самодоволни и се търкалят насред щандовете с плодове и зеленчуци със самочувствието на собственици. Чилийците се отнасят с огромно спокойствие към присъствието им. И въобще сякаш се отнасят със спокойствие към всичко – няма крясъци, нервни изблици, няма викане по децата или възпитателни шамари. Изглежда, че в семействата има традиция по-големите деца да отглеждат по-малките и нерядко можеш да видиш родителите спокойно да вечерят и да се забавляват в компания, докато 7-8-годишната кака дондурка новороденото бебе или 10-инагодишен батко да гушка 2-3-годишна сестричка. Иначе е впечатляващо колко малки бебета се разнасят насам-натам – сякаш са си ги родили току-що, увили са ги в каквото намерят и си ги носят на ръце по улици, магазини и паркове. При това и майките, и татковците са еднакво ангажирани в рамъкването на новопридобития наследник. Не че въобще няма бебешки колички, но като че ли ползването на помощни средства не е много популярно. Може би това също е част от традицията на чилийците да разчитат преди всичко на себе си. А може би отговорът е много по-прост – в град, в който половината улици са стълбища, а по останалите пълзиш нагоре с изплезен език или вземаш уличен асансьор, количката надали е най-голямото удобство.
Раздвояваме се между желанието да се гмурнем в морето от цветове по хълмовете и да топнем краче в Тихия океан. Вземаме компромисно решение – отправяме се през центъра към пристанището с надеждата да съберем всички предимства на този град в една разходка. Е, както обикновено, прекалените амбиции водят до разочарование. Центърът ни посреща с извехтяла надменност – няколко улици с претенцията да приличат на Париж или Буенос Айрес, но прекалено омазани и безлюдни, за да създадат истинска атмосфера на благоденствие. Може би по времето на бума на чилийската селитра, когато Валпараисо е бил основно пристанище на тихоокеанския бряг на Южна Америка, тази претенция да е имала покритие. Днес обаче това е доста тъжно и мърляво място. Дори неделните представления на школите по самба имат някакъв нюанс на вторичност – оркестърът и танцьорите са искрено отдадени на шоуто, но публиката участва само с ръкопляскания и снимки, липсва пронизващата енергия на уличните blocos на Рио. На един от площадите тече танго вечер с много публика и три танцуващи двойки: в едната две красиви млади създания с ученическо старание възпроизвеждат очевидно наскоро усвоените стъпки; другите две двойки са по-обиграни, но едната надхвърля обща възраст 150 г., а другата – общо тегло 300 кг и като цяло нямаше да е лошо, ако се правеше за удоволствие, а не за забавление на публиката.
За сметка на това уличните артисти са неизброимо количество. Във Валапарисо се затвърждава впечатлението ни, че уличният марионетен театър е широко разпространено явление в Чили с множество последователи. Куклите са най-разнообразни – като се почне от стандартните гъсеници, които можеш да купиш от всеки уважаващ себе си магазин за китайски стоки, минеш през марионетки от отпадъчни материали и стигнеш до сложни произведения, които създават илюзията за присъствие на собствена душа зад леко накъсаните движения. Майсторството на артистите също варира от прости подскоци и полюшвания на марионетката, до сложни етюди с избликнали страсти. Всеки обаче си има публика – кой две-три дечица, кой цяла тълпа – която сякаш не се уморява да се радва на представлението.
В чилийците има нещо неподправено детско, сякаш все още не са излезли от възрастта, когато вярваш на всичко, което ти кажат. Макар че да говориш за чилийци като цяло е малко пресилено – в една страна, която в най-широката си част достига едва 200 км, но за сметка на това пък е дълга 4300 км, едва ли може да се говори за някаква обща народопсихология. Някои от студентите, с които си съседстваме в хостела, никога не са ходили в северната част на страната, какво да говорим за хора, които нямат дори техните възможности и перспективи. Чили се е развивала като селскостопанска страна, с големи стопанства, собственост на богати земевладелци и множество безимотни селскостопански работници. Не е трудно да си представи човек докъде се простира хоризонтът на тези хора. В края на 19 и началото на 20 в. страната се превръща в износител на природни богатства – предимно селитра и медна руда – и това води до оживление на търговските й връзки със света. Оттогава е и разцветът на Валпараисо, но отварянето на Панамския канал и производството на изкуствени торове са в двата фактора, които запращат бързоразвиващия се град в периферията на света.
Следите от бързото развитие обаче продължават да греят с ярки цветове по хълмовете над града. Привличането на много хора, необходими за работите по доковете, корабите и складовете, води до струпване на човешко множество, което има спешна нужда от място за живеене. И... картинката от Ла Бока в Буенос Айрес се повтаря – всеки намерен или откраднат материал от пристанището се превръща в стена или покрив на къщурка, а боята, независимо от цвета й, е почти единственият свързващ материал на паянтовите постройки. Постепенно, със замогването на жителите на крайните квартали, отчайващите бидонвили полека-лека са заместени от по-спретнати барачки и бунгалца, на тяхно място идват и по-масивни постройки, но традицията всичко да се боядисва във възможно най-ярките и контрастни цветове, остава жива. Това превръща Валпараисо (да, ударението е на И, „ВалпараИсо“, т.е. райската долина), наистина в радост за окото. Освободеното отношение към четката и боята си личи на всяка крачка – освен че сградите са нашарени във всевъзможни комбинации от ярки цветове, всяка свободна площ – ограда, стена, парапет – също се разглежда като поле за творческа изява и отвсякъде те пресрещат не просто графити, а направо цели стенописи. Развихрената фантазия на жителите на града не спира само до използването на боята – на някои места можеш да видиш мозайка от дъна на пластмасови бутилки, на други – от бирени капачки, на трети – от натрошен фаянс и огледални парченца. Сякаш нищо в този град не се изхвърля, всичко се превръща в украшение. И докато центърът подтиска с опърпаната си импозантност, кварталите по хълмовете греят с неподправена виталност. Не е случаен фактът, че градът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. И Нобеловият лауреат Пабло Неруда едва ли от глупост го е избрал за място за живеене. Къщата му, високо на склона на един от хълмовете, сега е превърната в музей, който се радва на неочакван интерес – а и как няма, като е толкова уютно и достъпно място. Няма как да пропуснем посещение в нея, все пак скитничското у нас нееднократно се е обръщало към неговите стихове:
„Умира бавно този,
който не пътува,
и този, който не чете,
и който музика не слуша,
и който във очите няма благодарност...“
Градът сякаш не обръща много внимание на невидимото присъствие на поета, но продължава тихомълком да се гордее с него – по основните маршрути са дадени указания за „Museo Sebastiana“, макар че никой не ти казва, че това е къщата на Неруда. Иначе жителите на Валпараисо са повече съсредоточени в оживената търговия с плодове, зеленчуци и риба, както и в страстното отглеждане на кучета и котки. Уличните песове са едри, гладки и кротки, а котките големи като рисове, лениви, самодоволни и се търкалят насред щандовете с плодове и зеленчуци със самочувствието на собственици. Чилийците се отнасят с огромно спокойствие към присъствието им. И въобще сякаш се отнасят със спокойствие към всичко – няма крясъци, нервни изблици, няма викане по децата или възпитателни шамари. Изглежда, че в семействата има традиция по-големите деца да отглеждат по-малките и нерядко можеш да видиш родителите спокойно да вечерят и да се забавляват в компания, докато 7-8-годишната кака дондурка новороденото бебе или 10-инагодишен батко да гушка 2-3-годишна сестричка. Иначе е впечатляващо колко малки бебета се разнасят насам-натам – сякаш са си ги родили току-що, увили са ги в каквото намерят и си ги носят на ръце по улици, магазини и паркове. При това и майките, и татковците са еднакво ангажирани в рамъкването на новопридобития наследник. Не че въобще няма бебешки колички, но като че ли ползването на помощни средства не е много популярно. Може би това също е част от традицията на чилийците да разчитат преди всичко на себе си. А може би отговорът е много по-прост – в град, в който половината улици са стълбища, а по останалите пълзиш нагоре с изплезен език или вземаш уличен асансьор, количката надали е най-голямото удобство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар