Ахмедабад е най-големият град на Гуджарат и макар че
столицата сега се намира в Гандинагар, Ахмедабад продължава да е
истинското сърце на щата. Прилича на всеки голям индийски град –
пренаселен, с невъзможно движение, камари боклуци и лъскави сгради едно
до друго. Собствен облик му придава реката, която тече през него – тя е
доста пълноводна, а през последните години управата на града взема
сериозни мерки за укрепване и облагородяване на бреговете й: леят се
бетонни брегове, насипват се укрепителни диги, разчистват се гетата и
на тяхно място се строят зони за отдих. Какво става с хората от гетата,
къде отиват те, дали има програми за решаване на техния жилищен
проблем – за нас си остава тайна. Факт е, че постепенно смрадливата
ивица покрай реката се превръща в съвременна зона за прекарване на
свободното време. На брега на реката е постоена и панорамна кула, която
дава още един акцент на лицето на града.
Ахмедабад е известен и традициите си в състезанията с хвърчила. Всяка година се организира голям фестивал на хвърчилата, който изпълва ежедневието на града поне за месец. Пускат се хиляди хвърчила, водят се въздушни битки и като всички битки и те вземат жертви – не само скъсаните хвърчила, но и щетите от покритите със стъклен прах нишки: изпорязани длани и наранени птици. След фестивала градът задълго остава окичен с останките на победените хвърчила – дърветата сякаш са натежали от плод, покрити с дрипите на свалените найлонови хвърчила, които бавно се разпадат на слънчева светлина.
Ахмедабад е и мястото, където се намира Сабармати – ашрамът на Ганди. Част от постройките край реката са запазени и до днес и са превърнати в музей, който разказва за пътя на най-популярния син на Индия. Гуджарат е родният му щат и образът на Ганди тук се среща почти на всяка крачка – можеш да го видиш не само в безбройни паметници и изображения, но и лицето на всеки втори възрастен мъж по улицата – облечени са точно както знаем Ганди от снимките, в бели торбести панталони, широка бяла риза и с бяла шапчица тип „пилотка“ на главата. Това е характерното мъжко облекло за Гуджарат и Ганди очевидно се е придърлжал към традициите от детството си до края на живота си.
Не се застояваме дълго в Ахмадабад, защото големите градове винаги пораждат големи проблеми – в тях и настаняването, и придвижването, и общуването с хората е по-трудно.
Избрали сме си за посока Патан – сравнително малък град, който е прочут с най-големия стъпаловиден кладенец на Индия, Рани-Ки-Вав. „Вав“ или „баоли“ се наричат каменните кладенци, едната страна на които е превърната в дълга стълба, постепенно развила се като място за отдих, за криене от обедния пек и за социален живот на селището. Рани-Ки-Вав е строен през 11 век от Рани Удаямати, съпруга на крал Бхимадева от династията Чалукия. Кладенецът има диаметър почти 15 метра и е дълбок 67 метра. Стълбата, която води до него, е широка 20 метра и се спуска към водата като постепенно се скрива под построените за сянка аркади. Цялото съоръжение изглежда като част от амфитеатър, като на мястото на сцената е водата на кладенеца. Пътят към нея не само е покрит от няколко етажа площадки, застанали на филигранно изработени колони, но и всяка възможна повърхност от стените е украсена с барелефи и статуи, изобразяващи сцени от индийската митология. Впечатлението е, че всичко наоколо е живо, игриво и бъбриво. Внушението се подсилва от присъствието на тълпите индийски туристи, които сякаш нарочно се скупчват в сенките за шумни обсъждания – както са го правили по пладне преди 10 века техните предци. Усещането за непрекъснатост на традицията обаже е лъжовно – кладенецът е бил изоставен и затрупан от времето. Едва в средата на 20 век е открит отново – и мога да си представя изумлението и вълнението на археолозите, котаго при всяка следваща плаха копка са се откривали нови и нови подробности от стотиците детайлно изработени барелефи. Въпреки че следват принципите на индийския канон, фигурите се отличават с известна индивидуалност и определено носят в себе живот и настроение. Нямаме информация колко време е отнело изработването им, но въздействието им се е запазило до наши дни.
Ахмедабад е известен и традициите си в състезанията с хвърчила. Всяка година се организира голям фестивал на хвърчилата, който изпълва ежедневието на града поне за месец. Пускат се хиляди хвърчила, водят се въздушни битки и като всички битки и те вземат жертви – не само скъсаните хвърчила, но и щетите от покритите със стъклен прах нишки: изпорязани длани и наранени птици. След фестивала градът задълго остава окичен с останките на победените хвърчила – дърветата сякаш са натежали от плод, покрити с дрипите на свалените найлонови хвърчила, които бавно се разпадат на слънчева светлина.
Ахмедабад е и мястото, където се намира Сабармати – ашрамът на Ганди. Част от постройките край реката са запазени и до днес и са превърнати в музей, който разказва за пътя на най-популярния син на Индия. Гуджарат е родният му щат и образът на Ганди тук се среща почти на всяка крачка – можеш да го видиш не само в безбройни паметници и изображения, но и лицето на всеки втори възрастен мъж по улицата – облечени са точно както знаем Ганди от снимките, в бели торбести панталони, широка бяла риза и с бяла шапчица тип „пилотка“ на главата. Това е характерното мъжко облекло за Гуджарат и Ганди очевидно се е придърлжал към традициите от детството си до края на живота си.
Не се застояваме дълго в Ахмадабад, защото големите градове винаги пораждат големи проблеми – в тях и настаняването, и придвижването, и общуването с хората е по-трудно.
Избрали сме си за посока Патан – сравнително малък град, който е прочут с най-големия стъпаловиден кладенец на Индия, Рани-Ки-Вав. „Вав“ или „баоли“ се наричат каменните кладенци, едната страна на които е превърната в дълга стълба, постепенно развила се като място за отдих, за криене от обедния пек и за социален живот на селището. Рани-Ки-Вав е строен през 11 век от Рани Удаямати, съпруга на крал Бхимадева от династията Чалукия. Кладенецът има диаметър почти 15 метра и е дълбок 67 метра. Стълбата, която води до него, е широка 20 метра и се спуска към водата като постепенно се скрива под построените за сянка аркади. Цялото съоръжение изглежда като част от амфитеатър, като на мястото на сцената е водата на кладенеца. Пътят към нея не само е покрит от няколко етажа площадки, застанали на филигранно изработени колони, но и всяка възможна повърхност от стените е украсена с барелефи и статуи, изобразяващи сцени от индийската митология. Впечатлението е, че всичко наоколо е живо, игриво и бъбриво. Внушението се подсилва от присъствието на тълпите индийски туристи, които сякаш нарочно се скупчват в сенките за шумни обсъждания – както са го правили по пладне преди 10 века техните предци. Усещането за непрекъснатост на традицията обаже е лъжовно – кладенецът е бил изоставен и затрупан от времето. Едва в средата на 20 век е открит отново – и мога да си представя изумлението и вълнението на археолозите, котаго при всяка следваща плаха копка са се откривали нови и нови подробности от стотиците детайлно изработени барелефи. Въпреки че следват принципите на индийския канон, фигурите се отличават с известна индивидуалност и определено носят в себе живот и настроение. Нямаме информация колко време е отнело изработването им, но въздействието им се е запазило до наши дни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар