Първата хубава изненада в
Рио е хостелът. Разположен е в приятния квартал Ботафого, на уличка с
единствен изход, заградена с бариера, а самият хостел се гуши сред
зеленина между околните блокове като късче природа сред града. Целият е
светещ, шарен, украсен с пана, мозайки, огледала и пълен с млади хора,
които се валят по диваните, играят джаги, пият бира или чатят. Дебелият
котарак на рецепцията ни оглежда изпитателно, но решава, че въпреки
преклонната възраст ставаме за тази компания. Стаята ни е под
керемидите, но със съвместните усилия на климатика и вентилатора го
докарва до поносими температури. Баните са три за четири стаи, но са
чисти, с тоалетна хартия и хартиени кърпи. След 24-часовия преход
решаваме, че толкова емоции засега ни стигат и заспиваме моментално.
Сутринта е облачна, но това само ни радва, поне засега. Температурата е около 30 градуса и слънцето идва малко в повече. Кафето е хубаво (бразилско, все пак), закуската изобилна и оптимизмът ни значителен. Вземаме стратегическото решение като за първи ден да изръшкаме южната част на града с ъс знаковата Захарна глава и легендарните плажове Копакабана и Ипанема. От хостела ни предлагат еднодневен тур с обиколка на основните забележителности, но ние си знаем, че няма да сме удовлетворени, ако не се придържаме към максимата, че само територия, през която е минала пехотата, може да се смята за превзета. Само след като се потрошим от ходене, завиране по кьошенцата, надничане в прозорците и мързелуване по пейките, се чувстваме, че наистина сме били на някое място.
Заливът Гуанабара, който на времето подвел португалците, че е устие на река и така дал името на града – Рио де Жанейро, Януарската река, разкрива прекрасна гледка към невероятните стръмни хълмове над града. Започваме да дебнем игрите на облаците, които сякаш преднамерено крият статуята на Спасителя, разперила ръце над Корковадо. Сякаш нарочно ни дразнят – откриват гледката за секунди и отново забулват върха, въпреки че долу грее слънце и небето наоколо е синьо. Тази криеница продължава целия предиобед, докато обиколим Пао де Азукар, Захарната глава, от всички страни.
Кварталът около Главата се оказва изумително чист, приветлив, застроен с малки кокетни къщички. Полека-лека напрежението ни по отношение на Рио започва да спада – градът демонстрира завиден стандарт, чистота и не особено гъста населеност. Почти не попадаме на изпаднали типове или откровено криминален контингент. През целия ден, докато обхождаме кварталите около южните плажове, се чувстваме комфортно и защитено. Приятно впечатление ни прави, че тротоарите са павирани с мозайка от светли и тъмни павенца, които им придават стегнат вид и собствен облик. При това са подчертано чисти. Няма фасове, въпреки че пушенето все още е сериозен проблем. Няма кучешки акита, въпреки че много от хората разхождат неголеми, но изключително кокетни кучета – кое с вратовръзка, кое с джувка, кое със шнолички. Улични песове не се виждат. Природата се вписва по един ненатрапчив начин в градския живот – из дворовете, около уличните дървета, на изоставените местенца буйно и на воля растат всичките екзотични китки, които съм мъчила да отгледам в саксии – амаранти, кротони, сансеверии и каквото още се сетите. Тук-там по дърветата притичват маймунки колкото катерички, които водят след себе си своите бебета с вид на неголям космат орех. По крайбрежните камъни кацат врабчета и камъкът изведнъж оживява – стотици дребни молюски се пръсват като живачни капки настрани от лакомия натрапник.
Хората изглеждат доволни от живота, няма нервност или припряност. Дори продавачите по плажа не са особено нахални. Пък и защо да са, като все някой се навива да купи безценностите им.
Бразилците и по-специално бразилките, демонстрират удивителна суета – току се кипрят, гримират, мажат, само и само да постигнат мечтаната красота. В един от моловете се опитвам да се добера до кабинките в тоалетната, но ми се налага да си пробивам път с лакти сред тълпата от жени и млади момичета, които се гримират, мият си зъбите или просто се въртят пред огледалото, като с целия си вид питат: „Огледалце от стената, кажи коя е най-красива на земята?“ Самодоволството, което излъчват, ясно показва какъв отговор чуват.
Доброто самочувствие личи и по липсата на каквото и да било притеснение по отношение на облеклото. Обикновено то е сведено до абсолютния минимум , независимо от възрастта и килорамите. Мъжете без всякакво притеснение се разхождат голи до кръста навсякъде из града, хора по бански се срещат не само около плажа, но и по улиците в доста голяма отдалеченост от него – просто така си се прибират от плуването и припичането. Бразилките не се притесняват да излагат на показ тонове целулит и да опънат трико върху невъобразими гънки и телесни натрупвания. Слуховете за бразилската женска красота се оказват силно преувеличени – повечето са набити, яки, много мускулести или много дебели. Дори на легендарния с красавиците си Копакабана рядко се вижда истинско хубаво момиче, а откъде са намерили девойка за вдъхновение на написването на „Момичето от Ипанема“, направо си остава загадка за нас. А може пък супер красавиците в момента да са заети с Карнавала (с главно К!), та да не им остава време да се шляят по улиците и плажовете.
При целия безмилостен пек океанът е доста хладен – не бих казала студен, но все пак при температура на въздуха 33-35 градуса на сянка, човек подсъзнателно очаква водата да е по-скоро като топла супа, отколкото като освежителна напитка. Вълните не са толкова големи, колкото сме си ги представяли, но въпреки това къпещите се са предпазливи – общо взето не се виждат много екстремни изпълнения. Иначе на плажуващите млади хора не им липсва ентусиазъм – мнозина играят плажен футбол в смесени отбори от мъже и жени, всякакви други забавления, свързани с гонене на топка, също са много популярни. Навсякъде има душове с непрекъснато течаща вода – изпомпват я направо от пясъка , на много места маркучите, докарващи вода до душовете, нарочно са пробити, за да мокрят пътека по плажа, по която да може да се стъпва с боси крака без опасност от мехури от изгаряния по ходилата. На много места покрай плажа рекламните табла имат на страничните си стени копче за разпръскване на разпрашена вода – още един начин да се охладиш в жегата.
И двата плажа – Копакабана и Ипанема – се оказват доста по-малко населени, отколкото сме си представяли. Преекспонирането им в нашето съзнанение ни караше да си представяме, че е два ли не всеки жител на 6-милионния град ще се е спуснал да се възползва от възможността да се попече и покъпе там. Ипанема е с по-тясна пясъчна ивица, та там изглежда малко по-гъстонаселено, но Копакабана и огромен и дори плътното застояване на квартала не му пречи. Очакванията ни, че покрай плажа всичко е хотели, също не се оправдават – много от сградите са просто жилищни, в които очевидно живеят хора заети и с друго, освен да ходят на плаж.
Присъствието на полицията е осезаемо навсякъде в районите покрай плажовете. Освен че е чисто, е и доста спокойно. Почти не се виждат съмнителни типове, хората или се разхождат достолепно, или са заети със забавленията си. Само по едно време минава групичка полуголи тийнейджъри, които с подвиквания и смехове ритат по тротоара една раница до пълното разпиляване на съдържанието й – явно е открадната и изтърбушена за ценности. На едно от дърветата на крайбрежната улица виси сак – вероятно също откраднат, изпразнен откъм ценни вещи и благородно оставен на собствениците да си го намерят.
Макар че е привидно спокойно, дебелите решетки на прозорците и вратите ни подсещат да не губим бдителност. Почти всеки вход се заключва с допълнителна метална решетка, по-лъскавите сгради задължително имат портиер. Дори нашият хостел, който е едно скромно място, има метална ограда със заключваща се през нощта врата. Всъщност, по цялата уличка, на която сме временни жители, няма нито една къща без такава врата. Навсякъде, където хората са постигнали малко по-добър стандарт, мерките за сигурност са много сериозни.
Оценяваме в какъв хубав и спокоен квартал сме се заселили едва на следващия ден – когато сменяме посоката на разходката и се отправяме към центъра. Колкото повече наближаваме старата част на града, толкова повече се засилва мизерията, мръсотията и чувството за опасност. Все по-често се срещат просяци, спящи по улиците хора, всички са по-нервни и напрегнати. Градът е строен със замах – почти навсякъде тротоарите са покрити с мозайка по-светли и по-тъмни павенца, които обаче към центъра стават все по-занемарени и неприветливи. Сградите наперено показват остатъци от минало величие – личат следи от пищна архитектура, ярки цветове, фантазия и размах при решенията, но всичко е твърде изоставено и неприветливо. Рядко се вижда добре поддържана сграда, но пък там, където я има, удоволствието от присъствието й е пълно. Въобще центърът има вид на застаряваща хубавица, която все още полага някакви грижи за себе си, но като цяло е загубила надежда.
Полека-лека части от центъра се заемат от новите небостъргачи – има цели квартали, в които няма как да задържиш шапка на главата си, ако искаш да видиш къде свършва сградата. За съжаление, това е впечатляващо, но обезличаващо постижение на архитектите – в тази си част Рио прилича на всеки друг голям град. Високите сгради обаче имат едно предимство, което оценяваме по достойнство: правят сянка. Точно по обед слънцето е право над главите ни и преживяването започва да става мъчително. Сянката, която хвърляш по това време, покрива кажи-речи само стъпалата ти. При това положение, двата метра сянка покрай небостъргачите, си е безценен ресурс. За щастие архитектите са мислили по въпроса и на повечето места са предвидили пешеходни пасажи, така че по-малко хора да изпоприпадат от безпощадния пек.
Архитектурната мисъл не е дремала и когато се е решавал проблемът с паркирането. Почти няма нова сграда, която да не разполага с огромни подземни паркинги, а на много места паркингите заемат и първите 2-3 етажа. Вярно, че откъм печалба не е като да продаваш само апартаменти, но за сметка на това улиците са значително облекчени откъм безразборно паркирали автомобили.
Трафикът в града също е значително по-лек, отколкото сме очаквали. Въпреки че Рио е вмъкнат в междините между стръмните хълмове наоколо, има множество широки булеварди, които облекчават движението. Градският транспорт е изключително добре уреден – автобусните линии са безброй, или поне достигат 4-цифрени номера, самите автобуси са чисти, климатизирани, редовни и не сме ги виждали претъпкани. Билети се продават вътре в автобуса – кондукторът седи до входа и пропуска пътниците през една въртележка, след като им прибере парите. Тарифите са разнообразни – зависи от вида на автобуса или линията, но най-масовите са с цена на билета от 2.75 реала, т.е. около 2 лв. За разстоянията, които изминават и качеството на обслужването, въобще не е много.
За два дни да опознаеш един огромен град е невъзможно, но пък да започнеш да наместваш картинката си е напълно постижимо. Рио се оказва съвсем различен от това, което сме си представяли – по-малко натрапваща се екзотика, повече дружелюбност и ред, изненадващо вписване в средата. Наистина не сме ходили в крайните квартали, мрачно известните фавели, но поне засега пътешественическата ни нагласа, че хората навсякъде са изначално добронамерени, се оправдава.
Сутринта е облачна, но това само ни радва, поне засега. Температурата е около 30 градуса и слънцето идва малко в повече. Кафето е хубаво (бразилско, все пак), закуската изобилна и оптимизмът ни значителен. Вземаме стратегическото решение като за първи ден да изръшкаме южната част на града с ъс знаковата Захарна глава и легендарните плажове Копакабана и Ипанема. От хостела ни предлагат еднодневен тур с обиколка на основните забележителности, но ние си знаем, че няма да сме удовлетворени, ако не се придържаме към максимата, че само територия, през която е минала пехотата, може да се смята за превзета. Само след като се потрошим от ходене, завиране по кьошенцата, надничане в прозорците и мързелуване по пейките, се чувстваме, че наистина сме били на някое място.
Заливът Гуанабара, който на времето подвел португалците, че е устие на река и така дал името на града – Рио де Жанейро, Януарската река, разкрива прекрасна гледка към невероятните стръмни хълмове над града. Започваме да дебнем игрите на облаците, които сякаш преднамерено крият статуята на Спасителя, разперила ръце над Корковадо. Сякаш нарочно ни дразнят – откриват гледката за секунди и отново забулват върха, въпреки че долу грее слънце и небето наоколо е синьо. Тази криеница продължава целия предиобед, докато обиколим Пао де Азукар, Захарната глава, от всички страни.
Кварталът около Главата се оказва изумително чист, приветлив, застроен с малки кокетни къщички. Полека-лека напрежението ни по отношение на Рио започва да спада – градът демонстрира завиден стандарт, чистота и не особено гъста населеност. Почти не попадаме на изпаднали типове или откровено криминален контингент. През целия ден, докато обхождаме кварталите около южните плажове, се чувстваме комфортно и защитено. Приятно впечатление ни прави, че тротоарите са павирани с мозайка от светли и тъмни павенца, които им придават стегнат вид и собствен облик. При това са подчертано чисти. Няма фасове, въпреки че пушенето все още е сериозен проблем. Няма кучешки акита, въпреки че много от хората разхождат неголеми, но изключително кокетни кучета – кое с вратовръзка, кое с джувка, кое със шнолички. Улични песове не се виждат. Природата се вписва по един ненатрапчив начин в градския живот – из дворовете, около уличните дървета, на изоставените местенца буйно и на воля растат всичките екзотични китки, които съм мъчила да отгледам в саксии – амаранти, кротони, сансеверии и каквото още се сетите. Тук-там по дърветата притичват маймунки колкото катерички, които водят след себе си своите бебета с вид на неголям космат орех. По крайбрежните камъни кацат врабчета и камъкът изведнъж оживява – стотици дребни молюски се пръсват като живачни капки настрани от лакомия натрапник.
Хората изглеждат доволни от живота, няма нервност или припряност. Дори продавачите по плажа не са особено нахални. Пък и защо да са, като все някой се навива да купи безценностите им.
Бразилците и по-специално бразилките, демонстрират удивителна суета – току се кипрят, гримират, мажат, само и само да постигнат мечтаната красота. В един от моловете се опитвам да се добера до кабинките в тоалетната, но ми се налага да си пробивам път с лакти сред тълпата от жени и млади момичета, които се гримират, мият си зъбите или просто се въртят пред огледалото, като с целия си вид питат: „Огледалце от стената, кажи коя е най-красива на земята?“ Самодоволството, което излъчват, ясно показва какъв отговор чуват.
Доброто самочувствие личи и по липсата на каквото и да било притеснение по отношение на облеклото. Обикновено то е сведено до абсолютния минимум , независимо от възрастта и килорамите. Мъжете без всякакво притеснение се разхождат голи до кръста навсякъде из града, хора по бански се срещат не само около плажа, но и по улиците в доста голяма отдалеченост от него – просто така си се прибират от плуването и припичането. Бразилките не се притесняват да излагат на показ тонове целулит и да опънат трико върху невъобразими гънки и телесни натрупвания. Слуховете за бразилската женска красота се оказват силно преувеличени – повечето са набити, яки, много мускулести или много дебели. Дори на легендарния с красавиците си Копакабана рядко се вижда истинско хубаво момиче, а откъде са намерили девойка за вдъхновение на написването на „Момичето от Ипанема“, направо си остава загадка за нас. А може пък супер красавиците в момента да са заети с Карнавала (с главно К!), та да не им остава време да се шляят по улиците и плажовете.
При целия безмилостен пек океанът е доста хладен – не бих казала студен, но все пак при температура на въздуха 33-35 градуса на сянка, човек подсъзнателно очаква водата да е по-скоро като топла супа, отколкото като освежителна напитка. Вълните не са толкова големи, колкото сме си ги представяли, но въпреки това къпещите се са предпазливи – общо взето не се виждат много екстремни изпълнения. Иначе на плажуващите млади хора не им липсва ентусиазъм – мнозина играят плажен футбол в смесени отбори от мъже и жени, всякакви други забавления, свързани с гонене на топка, също са много популярни. Навсякъде има душове с непрекъснато течаща вода – изпомпват я направо от пясъка , на много места маркучите, докарващи вода до душовете, нарочно са пробити, за да мокрят пътека по плажа, по която да може да се стъпва с боси крака без опасност от мехури от изгаряния по ходилата. На много места покрай плажа рекламните табла имат на страничните си стени копче за разпръскване на разпрашена вода – още един начин да се охладиш в жегата.
И двата плажа – Копакабана и Ипанема – се оказват доста по-малко населени, отколкото сме си представяли. Преекспонирането им в нашето съзнанение ни караше да си представяме, че е два ли не всеки жител на 6-милионния град ще се е спуснал да се възползва от възможността да се попече и покъпе там. Ипанема е с по-тясна пясъчна ивица, та там изглежда малко по-гъстонаселено, но Копакабана и огромен и дори плътното застояване на квартала не му пречи. Очакванията ни, че покрай плажа всичко е хотели, също не се оправдават – много от сградите са просто жилищни, в които очевидно живеят хора заети и с друго, освен да ходят на плаж.
Присъствието на полицията е осезаемо навсякъде в районите покрай плажовете. Освен че е чисто, е и доста спокойно. Почти не се виждат съмнителни типове, хората или се разхождат достолепно, или са заети със забавленията си. Само по едно време минава групичка полуголи тийнейджъри, които с подвиквания и смехове ритат по тротоара една раница до пълното разпиляване на съдържанието й – явно е открадната и изтърбушена за ценности. На едно от дърветата на крайбрежната улица виси сак – вероятно също откраднат, изпразнен откъм ценни вещи и благородно оставен на собствениците да си го намерят.
Макар че е привидно спокойно, дебелите решетки на прозорците и вратите ни подсещат да не губим бдителност. Почти всеки вход се заключва с допълнителна метална решетка, по-лъскавите сгради задължително имат портиер. Дори нашият хостел, който е едно скромно място, има метална ограда със заключваща се през нощта врата. Всъщност, по цялата уличка, на която сме временни жители, няма нито една къща без такава врата. Навсякъде, където хората са постигнали малко по-добър стандарт, мерките за сигурност са много сериозни.
Оценяваме в какъв хубав и спокоен квартал сме се заселили едва на следващия ден – когато сменяме посоката на разходката и се отправяме към центъра. Колкото повече наближаваме старата част на града, толкова повече се засилва мизерията, мръсотията и чувството за опасност. Все по-често се срещат просяци, спящи по улиците хора, всички са по-нервни и напрегнати. Градът е строен със замах – почти навсякъде тротоарите са покрити с мозайка по-светли и по-тъмни павенца, които обаче към центъра стават все по-занемарени и неприветливи. Сградите наперено показват остатъци от минало величие – личат следи от пищна архитектура, ярки цветове, фантазия и размах при решенията, но всичко е твърде изоставено и неприветливо. Рядко се вижда добре поддържана сграда, но пък там, където я има, удоволствието от присъствието й е пълно. Въобще центърът има вид на застаряваща хубавица, която все още полага някакви грижи за себе си, но като цяло е загубила надежда.
Полека-лека части от центъра се заемат от новите небостъргачи – има цели квартали, в които няма как да задържиш шапка на главата си, ако искаш да видиш къде свършва сградата. За съжаление, това е впечатляващо, но обезличаващо постижение на архитектите – в тази си част Рио прилича на всеки друг голям град. Високите сгради обаче имат едно предимство, което оценяваме по достойнство: правят сянка. Точно по обед слънцето е право над главите ни и преживяването започва да става мъчително. Сянката, която хвърляш по това време, покрива кажи-речи само стъпалата ти. При това положение, двата метра сянка покрай небостъргачите, си е безценен ресурс. За щастие архитектите са мислили по въпроса и на повечето места са предвидили пешеходни пасажи, така че по-малко хора да изпоприпадат от безпощадния пек.
Архитектурната мисъл не е дремала и когато се е решавал проблемът с паркирането. Почти няма нова сграда, която да не разполага с огромни подземни паркинги, а на много места паркингите заемат и първите 2-3 етажа. Вярно, че откъм печалба не е като да продаваш само апартаменти, но за сметка на това улиците са значително облекчени откъм безразборно паркирали автомобили.
Трафикът в града също е значително по-лек, отколкото сме очаквали. Въпреки че Рио е вмъкнат в междините между стръмните хълмове наоколо, има множество широки булеварди, които облекчават движението. Градският транспорт е изключително добре уреден – автобусните линии са безброй, или поне достигат 4-цифрени номера, самите автобуси са чисти, климатизирани, редовни и не сме ги виждали претъпкани. Билети се продават вътре в автобуса – кондукторът седи до входа и пропуска пътниците през една въртележка, след като им прибере парите. Тарифите са разнообразни – зависи от вида на автобуса или линията, но най-масовите са с цена на билета от 2.75 реала, т.е. около 2 лв. За разстоянията, които изминават и качеството на обслужването, въобще не е много.
За два дни да опознаеш един огромен град е невъзможно, но пък да започнеш да наместваш картинката си е напълно постижимо. Рио се оказва съвсем различен от това, което сме си представяли – по-малко натрапваща се екзотика, повече дружелюбност и ред, изненадващо вписване в средата. Наистина не сме ходили в крайните квартали, мрачно известните фавели, но поне засега пътешественическата ни нагласа, че хората навсякъде са изначално добронамерени, се оправдава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар