Титикака, март 2013 г.

Ако има място на Земята, което да ми е звучало повече като легенда, отколкото като реалност, това е Титикака. Самото му име е такова, съвсем измислено: Тити-кака. Като бях дете, го наричах Тикитака, не можех да се съглася, че е възможно да съществува дума, която прилича повече на игра на срички, отколкото на име. А че мога да попадна там – пълен абсурд. Все едно да си мислиш, че можеш да попаднеш в сън.
Дори когато си купуваме билети от Ла Пас за Копакабана на Титикака, пак не ми се вярва, че отиваме точно там. Нещо дълбоко в мен е твърдо убедено, че става дума за шега или грешка и скоро всичко ще се изясни.
Излизането от Ла Пас трае час и половина - по часовник. Неделя е и всичко живо е изпълзяло по улиците да купува, продава, разменя, насрочва и осъществява срещи или просто да се помотае насам-натам и да се поблъска с хората. Задръстването е пълно, а безкрайно проточилите се предградия още повече засилват убеждението ми, че Титикака е фикция, рожба на въображението ми. Реалността е безкрайни редици от неизмазани тухлени сгради, пъстроцветни тълпи народ по улицата и нестихващ алъш-вериш.
Както обикновено обаче реалността се оказва по-богата от всяка фантазия. Постепенно ливадите и планинските върхове вземат надмощие над наблъсканите една в друга къщи и отново пътуваме по боливийското високопланинско плато. Денят е мрачен и когато за пръв път мерваме езерото, не изпитваме някакво особено вълнение – вода като вода, само че много на едно място: 8400 кв.км (приблизително колкото Тракийската низина) - 200 км дължина, 65 км ширина, 200 м дълбочина - дадености, които превръщат Титикака в най-голямото високопланинско езеро в света. А че е високопланинско, спор няма – не е необходимо дори да четем в справочника за надморската му височина от 3808 м, усещаме я директно с дробовете си.
Ние сме тръгнали към Копакабана. Няма грешка, бразилският плаж е получил името си от планинския град на брега на езерото. Градът е боливийски и се намира на силно вдаден в езерото полуостров, който започва от южния, перуанския бряг. Поради тази причина единственият начин да се стигне до града откъм Боливия, без да се преминава границата с Перу, е по вода. Само че никой не ни е предупредил за това, което ни очаква. Автобусът изведнъж изскача на някакво пристанище и получаваме заповед да се изнасяме в посока касите и да си купуваме билет за ферибота. Около 10-ината чужденци в автобуса обаче категорично отказват да приемат офертата. Започва лют спор кой какво е бил длъжен да разбере, прочете, уведоми и т.н. Накрая всички все пак слизат и си купуват прословуто билетче за ферибота на стойност 2 боливиано (40 ст.) Какъв е проблемът компаниите да си включат и това преминаване в цената на билета, не знам. Така биха си спестили доста разправии и ядове на самия ферибот.
И докато се разправяме за права, задължения и билети, неусетно се оказваме на борда на моторна лодка – и потегляме! По Титикака! Преминаването на езерото в най-тясната му част отнема не повече от 10 минути, така че докато се усетим, вече сме на отсрещния нос. Дори не успяваме да се насладим на преживяването, какво остава да направим вълнуващи снимки. Язък, че сме дошли чак дотук! Отново потегляме с автобуса, но сега вече пътят се вие покрай брега и гледката към езерото е превъзходна. Жалко, че е облачно и мрачно, но може би е нарочно, за да не ни връхлети цялата красота на езерото изведнъж. Дори и при тези условия не можем да отлепим поглед от хълмистия бряг, извиващ се в безбройни заливчета, редуващите си полянки и нивички по бреговете, евкалиптовите горички, между които проблясва водата на езерото. Склоновете на хълмовете се спускат стръмно надолу и поколения индианци са вадили камъни и терасирали терена на по две шепи големи площадки, по които да се задържи пръст и да порасне трева за изхранване на добитъка. Не знам на кое му викат китайски труд, но очевидно инкският с нищо не му отстъпва.
Копакабана е сгушена между два хълма, които опъват вратове да ударят чело в четирите хиляди метра, но май малко не им достига. Градчето има определено курортен вид – безброй хотелчета и хотели, натискащи се да излязат на първа линия, търговска улица с претъпкани магазини за сувенири, лодки и водни колела по брега. Много напомня атмосферата на малките гръцки курортни градчета, само му липсва просторен пясъчен плаж. И градуси – на въздуха и на водата. Въпреки това в неделния ден покрай езерото е оживено, семейства се разхождат, правят си пикник, возят се на лодките и водните колела, деца карат велосипеди и моторчета, десетките подредени едно след друго капанчета предлагат скара, риба, супа – едно и също меню на едни и същи цени. Въпреки откровено туристическата атмосфера, цари едно приятно оживление и приповдигнато настроение.
Известността на Копакабана идва не от капанчетата и водните колела, разбира се. В центъра на града се издига красива бяла църква с куполи, покрити с керамични плочки, която е важно място за поклонение за цяла Южна Америка. Според преданията, през 1580 г. индианският майстор-дърворезбар Тито Юпанки получил видение, в което му се явила Дева Мария. В чест на това събитие Тито Юпанки изработил статуя на Девата, която докарал с лодка на мястото, където днес се намира Копакабана. Статуята се оказала чудодейна и за неин дом през 1583 г. била построена църква. Оттогава това място станало особено свещено за вярващите в Новия свят. Църквата е наистина богато украсена, с много дърворезба и внимание към детайла – нещо не толкова характерно за храмовете по тези земи, които може и да са големи като размери, но им липсва натрупваното с годините великолепие. Пред входа на църквата е издигната статуя на Тито Юпанки – явление само по себе си знаменателно с признаването на приноса на художника за създаването на мита. По-късно оттук реликви били пренесени в Рио де Жанейро, което пък дало името на района около един от заливите и днес името Копакабана е по-популярно като название на плаж с особено привлекателно разголени момичета, отколкото като свещено място за поклонение. Игрите на историята и времето.
Ние уцелваме спокоен откъм поклоннически плам период и успяваме без притеснение да разгледаме църквата и дори да се качим в специално изградения за Девата параклис, където да се полюбуваме на цялата пищност, която местният вкус е наложил на облеклото и украсата й. Веднага след като излизаме от църквата, ставаме свидетели на другото силно вярване, свързано с храма в Копакабана – освещаването на автомобили за закрила от злополуки. Пред входа на църковния двор са се наредили очевидно измити и подготвени за случая автомобили – капаците на двигателите им са отворени, покривите, вратите, огледалата са окичени с наръчи цветя, а стопаните на возилата ги обикалят и ги ръсят с цветни листенца. Това се повтаря няколко пъти, след което около колите се разнасят трясъците на фойерверки – явно да разгонят злите сили. Поне пешеходците наоколо със сигурност са разгонени. След всичките усилия, хвърлени за пречистване и подсигуряване на автомобила срещу нещастия, шофьорът може вече да кара както си знае – гарантирано му е благополучно пристигане.
Покрай тези дандании май предпочитаме да се разхождаме някъде по-настрани от току-що пречистените автомобили и техните шофьори. Тръгваме да се изкачим на по-високия от хълмовете над града – към него също води поклонническа пътека, която е толкова стръмна, че ни се налага да правим почивки за вкарване на дишането в ред. Какво е изумлението ни, когато почти на края на пътеката настигаме човек с две патерици, който едва-едва мести крака, но упорито продължава да бори последните метри до храма на падинката преди последната стръмнина. Наистина човешката воля и дух нямат граници. След храма пътеката продължава още нагоре – но вече почти директно по стръмните камъни – за да стигне и самия връх. Там е построена редица от параклиси, около които местните търговци вече разпъват сергиите за деня. Но гледката към града е прекрасна – скупчен на брега на залива, с великолепната църква в центъра, оттук изчезва цялата му ориентираност към туризма и остава видима само връзката му с величественото езеро. Времето е мрачно, облаци са затиснали хоризонта, но въпреки това дъхът ти спира пред мащабите на водната шир. Първите капки дъжд ни подгонват надолу към града и започваме да се притесняваме дали плануваното пътуване към Исла дел Сол, Острова на Слънцето, ще се осъществи.
Дъждът е проливен, напоителен и точно разчетен да спре преди обявения час за тръгване на лодката. Натоварваме се с целия си багаж, защото сме намислили да нощуваме на острова – това е мястото, където според инкската митология се е родило Слънцето и ни се ще да посрещнем раждането на новия ден там. Пътуваме повече от два часа, докато се доберем до Юмани, селището в южния край на острова, което сме избрали за свой дом през тази нощ.
Първият ни сблъсък с местните нрави не е много обнадеждаващ – на кея ни пресрещат две лели в традиционните надиплени поли и бомбета, които започват да събират такса за стъпване на острова. Не че е лошо по принцип – мястото трябва да се поддържа и благоустроява, но отново сме в ситуацията като при ферибота: понеже никой не е предупреден за тази мярка, отново настава възмущение и препирни. Много по-просто би било в цената на билета да се включи и въпросната такса или пък когато ти продават билет, да те предупреждават за нея, но защо да е просто, като може да е сложно. Може би с времето това ще намери своето решение, но засега определено не радва посетителите.
Следват комични сценки под общото название „Прилапай туриста“ - местните се надпреварват да предлагат места за нощувка, като не се свенят да си измъкват клиентите един на друг изпод носа – дори когато някой вече е повел своята групичка, отнякъде изскача съсед-конкурент и започва да я примамва към собствения си двор. Крясъци и споменавания на майки и лели обаче не се чуват. В края на краищата, туристите се оказват разпределени според някакво постигнато равновесие, а ние се озоваваме на гости на младо семейство, което най-безочливо ни е измъкнало от съседите с по-атрактивно предложение. Младите сигурно имат причина да са толкова настойчиви – вече са построили две къщи за гости и нещо като ресторант, така че по всяка вероятност имат доста заеми да изплащат и трябва да се борят за всяка стотинка. Впрочем, такова вероятно е положението на повечето хора в селото – с просто око се вижда, че през последните години то е преживяло бурно разрастване и ако сме очаквали, че ще намерим съхранен непокътнат от хилядолетия бит, очевидно сме излъгани. Цивилизацията нахлува със страшна сила, засега все още се вижда как старите порядки и новите нужди се опитват да намерят равновесие, но изходът на битката е предопределен – само след 5-6 години и тук ще има едно съвсем туристическо място, в което останките от миналото ще бъдат само изкуствено поддържана атракция. Лодките от голямата суша докарват не само тухли за новите градежи и туристи да запълват местата в новопостроените хотелчета, но и унификацията на големия свят – стандарти за обзавеждане на стаите, топла вода, тоалетна хартия, джинси, пица, кока-кола... Като навсякъде по света... Засега все още миналото не се е предало напълно: на много места водата продължава да се кара с магарета, макар че в новите постройки вече има водопровод; храната се приготвя на място от домакинята, често пъти заметнала на гърба цедилка с годиначе, макар че магазините с вездесъщите бисквити и чипсове вече превземат територията; усмивката и доброжелателното „Буенас диас“ се разменят при всяка среща, макар и да са започнали да искат пари за всяка снимка... Абсурдът на цялата ситуация е, че точно хората, които искат да видят запазения бит и нрави всъщност са катализаторът на унифицирането на мястото – много от местните са изоставили традиционния си поминък да отглеждат зеленчуци и домашни животни и са се пренасочили към далеч по-доходното предоставяне на услуги на гостите на острова и продажба на сувенири. Което всъщност в края на краищата ще доведе до самоубийството на една традиция.
Това, което остава непреходно обаче са природните дадености – ширналото се бистро езеро, снежните върхове в далечината, стръмните склонове към заливите и ярките контрасти на ослепителното слънце, бездънното небе, зеленината на евкалиптовите горички и вземащите дъха гледки на всяка извивка на острова. Изправени сме пред избора да се отправим на бърз поход към останките на древното инкско светилище или да направим бавна разходка по крайбрежието и да се насладим на залеза. Изборът не е лесен – Исла дел Сол според инкската митология е мястото, където се е родило Слънцето и са си дали среща бледоликият брадат бог Виракоча и първият инка Манко Капак и неговата сестра-съпруга Окламама. Такова знаменателно място не е за изпускане. От друга страна, посещението на руините на още една отмряла традиция едва ли ще ни направи по-щастливи. И без това пред очите ни си отива един свят. В края на краищата избираме да останем насаме с природата. И не съжаляваме – отдавна не сме имали толкова неподправено, пречистващо и зареждащо преживяване без да ни се случва нищо особено. Понякога просто да се оставиш на течението е най-мъдрият избор, който правиш.
На сутринта се натоварваме на обратния курс за Копакабана и обираме всички горчиви плодове на настъпващата комерсиализация: лодката е препълнена, капитанът – груб и нахален, миризмата на бензин – задушаваща. С облекчение напускаме борда на злополучния плавателен съд като се постараваме да го изхвърлим от спомена за Исла дел Сол – наистина не заслужава място там.
Следващата ни спирка в изследването на Титикака е Пуно – изходната точка за плаващите острови на уросите. Поучени от опита, добит на Исла дел Сол, не тръгваме с голямата кошница, но все пак сме любопитни да надникнем в живота на наследниците на племето, избягало от жестокостите на инкските завоеватели на плаващи острови от тръстика в средата на най-големия залив на езерото. Вече сме на перуанска земя и порядките са малко по-различни – продават ни билет за вход на островите още на сушата, заедно с билета за лодката. Така поне предварително ти е ясно за какво става дума.
Чували сме за островите на уросите, чели сме, гледали сме снимки, но все пак успяват да ни изненадат с мащабите на начинанието – това си е цяло село, изградено върху острови от тръстика. Според домакина на островчето, на което акостираме, над 1500 души живеят в колибите от тръстика, насред езерото. Човекът е много любезен, опитва се да бъде максимално ясен – драска с нокът бели цифри по обветрената почерняла кожа на ръката си, повтаря всяко нещо по няколко пъти, дано да схванем обясненията на испански. Само минути преди това е изнесъл пред всички пътници на лодката лекция по всички правила на презентаторското изкуство – с увод, изложение и заключение, правилно поставени акценти, онагледяване, въпроси към публиката, шегички на подходящите места... Щом дори безсловесни същества като нас схващат смисъла на представяното, значи човекът е суперпрофесионалист. От него научаваме как се вадят корените на тотората – местната тръстика – заедно с почвата, на блокчета около 40 на 40 см, как се забиват колчета в средата на блокчетата и са завързват едно за друго с въжета, как така снадените блокчета се покриват с отсечените стебла на тръстиката и с течение на времето цялата конструкция се сраства и се превръща в един голям плаващ остров... С годините островът се напоява с вода и започва да потъва, тогава отново се настила с нови стебла на тотора. Този остров, на който гостуваме, е на повече от 15 години и е дебел над 3 м. Традиционно върху островите са строили конусовидни къщи от тръстика, но в последните години все повече се налагат бараки със стени от рогозки, защото стават по-бързо и по-лесно. Вижда се, че старите хора в селището си живеят там от години, но младите все повече са обвързани с търговията с града и с обслужването на туристите – изнасят им лекции, продават им сувенири, разхождат ги с лодки...
Лодките са другата голяма забележителност в бита на уросите – направено също от тотора, те са всъщност вдъхновението на Тур Хейердал да направи „Кон-Тики“ и да се отправи с него през океана. Така че между островите на уросите величествено се плъзгат копия на легендарната лодка – за съжаление повече като атракция, отколкото като реално използвани плавателни съдове. Съвременните жители на плаващото село предпочитат стъклопластиковите и дървените лодки с двигател. Все по-малко от тях остават и в тръстиковите колиби – по островите вече има ламаринени къщи. Цялото селище полека-лека придобива изкуствената автентичност на Етъра. Селото има начално училище, в което всеки ден идват учители от Пуно, но по-големите деца вече учат в града и какъв избор ще направят за по-нататъшния си живот, не се знае. Засега селото е все още живо, но дали ще остане такова или ще се превърне просто в поредната туристическа атракция, никой не може да каже.

Сукре и Ла Пас: една държава - две столици, март 2013 г.

Има един подвеждащ въпрос, на който обикновено закъсват участниците в игри от типа на „Стани богат“ и той е: Коя е столицата на Боливия? Първата реакция естествено е да отговорите „Ла Пас“, при което водещият доволно потрива ръце и отговаря: „Ядец!“. Защото на хартия столицата на Боливия е Сукре. Ла Пас е седалище на правителството и парламента. Ако някой е в състояние да ми обясни разликата, на разположение съм. В Сукре се е разположила съдебната власт на страната. По този начин боливийците са разрешили драмата със стара и нова столица, удовлетворили са и двата града и са дали възможност на продуцентите на игри за знаещи да издевателстват над участниците.
Макар че и двата града са разположени в долини (то и къде ли другаде да са разположение в тази част на Боливия, която заема високото плато Алтиплано в Андите), географските им дадености са доста различни: Сукре се е разлял по плавни хълмове, докато Ла Пас се е сурнал по стръмните склонове на каньон. Но не само релефът на двата града е това, което ги различава. Всеки си има характерен облик, който не може да се обърка по никакъв начин с другия.
Сукре е изцяло бял град. Дори докато си прехвърляме снимките от него, на моменти започваме да се чудим защо сме минали на черно-бяла фотография – толкова силни са контрастите между искрящо белите сгради и категоричните сенки от ослепителното слънце. Единствено наситеното синьо на небето ни подсеща, че няма грешка при фотографирането, просто това са преобладаващите цветове на града. Сградите в центъра последователно и систематично са оцветени в бяло – дали тук има пръст общината, не знаем, но си личи че е малко вероятно всички граждани спонтанно да са развили внезапна и силна привързаност към белия цвят. По улиците почти няма дървета и това допълнително засилва впечатлението за белота. За сметка на това пък зелените добре поддържани градинки са естествените центрове на всеки миниквартал. Там се събират майките с малките деца, учениците след училище, величествените градски дами, прехвърлили активна възраст, но незагубили интерес към света. Сукре има и два хубави парка – традиционният за боливийските градове зелен оазис на централния площад и още един, пред сградата на Върховния съд. Както и кварталните градинки, парковете са прекрасно поддържани, непрекъснато поливани, подрязвани, плевени, оформяни... Сякаш цялата жажда на този народ за красота и ред се е изляла в подреждането на тревичките и храстчетата.
Не че по улиците е много мръсно. Напротив. Да кажем, че не е по-мръсно, отколкото по българските улици. И дори има нещо близко до нашия бит по-скоро от 70-те години, отколкото от днешно време. Странното е, че няма кошчета за боклук, може да си носиш хартийката от закуската с километри, което боливийците разбира се не правят, хвърлят си боклука на улицата – но пък непрекъснато ходят едни хора с метли, лопати и униформи и успяват да устискат на натиска на тоталното омазване. А пък не е като да не знаят за съществуването на кошчето за боклук като цивилизационна практика – в парковете, например, си има кошчета, и то доволно импозантни, в тон с летите пейки и фенери. Ама защо избягват тази практика по улиците – загадка.
Боливийците като цяло сякаш не обичат да разкриват живота си пред външни хора. Макар и в големите градове като Сукре и Ла Пас да се срещат по-разнообразни представители на различни раси, като цяло преобладават индианските физиономии, което рядко изразяват някаква емоция. Много интерсно е да ги наблюдаваш в ролята им на продавачи – по презумпция е ясно, че ти представляваш интерес за тях, но те седят с каменно лице и дори избягват да те погледнат, камо ли да се заусукват наоколо ти в любезничене. На въпросите ти отговарят с видима неохота, а решението ти да купуваш или не сякаш засяга някакво друго измерение на времето и пространството, от което те отсъстват. Това външно безстрастно отношение към света изглежда се възпитава у децата от рано, защото още 3-4-годишните деца демонстрират завидно безразличие към усмивките и закачките на разни изкукали лели, дошли от оня край на света да им викат „гъди-гъди“.
Та понеже лелите се оказват лишени от внимание, насочват активността си към посещение на местните музеи. Разочарованието там обаче също не е малко. Ние тържествено се намъкваме в Музея за Етнография и фолклор в Сукре с надеждата, че ще попаднем на уникални експонати от бита на местните племена кечуа, аймара и чипая, но уви – няколко глинени съда, две-три тъкани пътеки с мотиви от чипровски килими (не че са ги крали – конвергенция, както се казва), няколко макета на села от глинени колиби и колекция страховити маски от карнавалите в страната от средата на 20-ти век до наши дни. Единственото, което представлява наистина интерес, са няколко странички с пиктограми на аймара, но обясненията към тях са по-оскъдни и от знанията ни по испански, така че оставаме в неведение за тяхната история. В края на краищата се оказва, че музеят си има и редица преимущества – безплатен вход, чисти тоалетни, шкафчета, в които можеш да си зарежеш багажа и да се разхождаш из града... - които може и да не са точно от сферата на музейното дело, но пък го правят по своему привлекателно място. Подобни са впечатленията ни и от Музея на манастира Санта Клара, където според обещанията би трябвало да има богата колекция от колониално изкуство, но всичко се свежда до 7-8 платна и 3-4 музикални инструмента, ако не броим преносимия орган, разположен в църквата на манастира. Вероятно трябва да си голям ценител и познавач на въпросното колониално изкуство, за да разбереш стойността на експонатите в тази сбирка. Ние обаче сме си обикновени любители в областта, така че се чувстваме леко подведени.
Впрочем, в Боливия вече започваме да свикваме, че за всяко нещо трябва да си отваряме очите на четири и да проверяваме поне по два пъти. Боливийците са просто трогателни в старанието си да те измамят, ако ще да е за стотинка. Там, където нещата са ясни и регламентирани, няма мошеничества, но влезеш ли в зона на възможни преговори – стой та гледай. На автогарите, при преговорите на цените на билетите, непременно трябва да си видял поне още 2 оферти от конкурентни фирми, иначе като нищо могат да ти вземат двойна цена. Опитват се да те измамят дори за дребнички неща като: „Колко струва билетът?“ - „15“ - „Искаме 2“ - „Ммм, прави 34“ - „Защо?“ - „Защото сте двама“ - „15 и 15 е 30“ - „А, вярно!“ - и никакво притеснение: ако мине – мине, ако не – здраве. Но най-лъжливи са бабите-продавачки, те направо са станали виртуози в това да променят договорки, условия и цени в крачка. А да ти пробутат развалена стока между другото, за тях е просто въпрос на чест. Абе, напомнят ми едни подобни баби и по нашите ширини, ама нейсе.
Та ако се върнем на съпоставките между Сукре и Ла Пас, методите на бабите-мошенички и на двете места са едни и същи, но в премените им определено има разлика. Дали за да се докажат, че са по-столичанки или пък просто защото ги уцелваме в събота и са се нагласили като за празник, но лапасчанки са къде-къде по-нагласени от сукречанки. Тук традиционните поли освен че се диплят на плисета в ширина, се стелят и на етажи във височина. Всяка конкуренция губи битката пред тази пищност. Към тоалета вече се прибавя не традиционният шал-носилка, а плетени и украсени с пайети шалове с ресни поне две педи дълги. Бомбетата на жените достигат невиждани височини, направо като комини стърчат над главите им. Тази пищност се редува с далеч по-обикновени и скромни облекла и не можеш да разбереш кое в края на краищата се смята за норма. Сядаме в едно заведение, а на съседната маса се е разположила многолюдна фамилия, очевидно събрала се за празничен съботен обяд. Две от дамите са в описаните по-горе пищни традиционни облекла, третата – с дънки и блузка. Единият мъж е с панталон с ръб, бяла риза и ватирано елече с надпис „PUMA“, другият е с чисто нов китайски анцуг. Децата са 5, на различна възраст, така и не разбираме кое на кого е, но най-малкото още не може да ходи, затова лази по пода на заведението, след това го вдигат на маса, взема с ръце от храната, пъха си я в устата, пак лази по пода... и така. Но в това няма нищо странно. Боливийците се отнасят към седенето на земята като към нещо напълно естествено и го правят навсякъде - на улицата, в парка, в помещение... При това не търсят някаква издатина, праг, бордюр – просто си сядат на земята и им е удобно. И децата си играят на тротоара, лазят, търкалят играчки, често на сантиметри от платното. И нищо, на никого не преви впечатление. Или поне не го показва.
Все пак, това се случва в по-често в по-малките градове. Ла Пас си е един голям град, населението му надхвърля милион и половина. Като гледаш безбройните къщички, наблъскани по стръмните склонове на каньона, просто можеш да си представиш този милион и половина души. Долу, в ниското, е концентриран градския живот – представителните сгради на правителството и министерствата, големите църкви, новопостроените небостъргачи, пъстрата и зелена улица Прадо, която играе ролята на „Главната“, магазините, офисите, посолствата... За разлика от белотата на Сукре, тук е пъстро и многолюдно, трафикът е натоварен, а смешните муцунести градски автобусчета се провират през навалицата с настървението на хрътки. В града е трудно да се изгубиш – основните улици вървят по дъното на каньона и където и да си, ако тръгнеш надолу, ще излезеш на някоя от тях. Уличките, които катерят нагоре, са стръмни, тесни, често пъти заместени от стълби, но малко от тях са много атрактивни. Има и много приятни павирани улички, по които се разхождаш между къщите в ярки цветове и се сещаш за възрожденските ни градчета. На някои такива улички са събрани 5-6 различни музея, но ние вече имаме едно наум за предлаганите колекции и сме съблазнени повече от атмосферата на града, отколкото от изложените експонати – колкото и удивително да е да видиш в музея на музикалните инструменти окачени няколко бутилки с различни размери, които издават различни звуци. Много по-забавно ни се струва да откриваме различни възможности да минаваме от единия на другия бряг на каньона, за да се откриват през погледа ни нови квартали от неизмазани тухлени къщички, прилепени по стръмния склон. Ла Пас се слави като най-високо разположената столица на Земята (при цялата условност на термина „столица“, както стана дума) със своята надморска височина от 3660 м, но къде точно е измерена тази височина, не ни става ясно. Защото разликата в надморската височина на центъра и крайните квартали е поне 300-400 метра. Но това са си проблеми на боливийците, те да му мислят. Ние се радваме, че вече сме преживели адаптацията към тези височини, така че няколкостотин метра отгоре или отдолу не могат да ни впечатлят.

Харесвам · · Споделяне

Потоси - магията на среброто, февруари 2013 г.

Намислили сме да идем в Потоси поради една проста причина – това е най-високо разположеният град на Земята, надморската му височина е 4070 м. Струва ни се, че такова преживяване не е за изпускане.
Автобусът от Тупиза влиза в Потоси откъм горния край на града, покрай доминиращия над местността силует на Серо Рико, планината, станала причина за възникването на селището. Погледът надолу към града не е обнадеждаващ – сякаш изсипани от чувал и разпръснати по стръмния склон неизмазани тухлени къщи – тъжна картинка. Преминаването през целия град до долния му край, където е разположената новата модерна автогара, не допринася за промяна на впечатлението. Слизаме в толкова безлично и неприветливо място, че започваме да се питаме дали директно да не се хвърлим на автобуса за Сукре и да пропуснем тази безрадостна гледка. Единствено мисълта, че е срамно да се предадем без бой, ни кара да направим усилие да отидем до центъра.
Упорството и постоянството се възнаграждават. Ние решаваме да се възнаградим предварително – вземаме такси до центъра – нещо, което никога досега не сме правили по време на пътешествията си. Винаги сме предпочитали ходенето пеша или в краен случай с градския транспорт, за да усетим по-добре пулса на мястото. Този път обаче усещаме, че надморската височина ни е изпила силичките и колебанията ни ще наклонят везните в полза на отказа от усилия. Таксито кръжи по все така скучни и безлични улици, докато изведнъж спира и ние ахваме – сякаш сме се оказали в центъра на някой от процъфтяващите през късното средновековие европейски градове. Площадът е чист, зелен, украсен със скулптури, но всичко бледнее пред величието на достолепните сгради околовръст – Катедралата, Общината, полицията... Настроението ни рязко се оправя и въпреки задъхването ентусиазирано се втурваме да обикаляме по околните улички в търсене на място за настаняване. Това очевидно ни е късметлийският ден, защото почти веднага намираме великолепен хостел – никога не сме били в по-добър! - на самия център, а цената е наполовина на сумата, която платихме за безобразното място за спане в Калама, например. Потоси тутакси се превръща в любимия ни град и нямаме търпение да се разходим, за да го опознаем.
Рядко нещо ме е изненадвало толкова много. Насред Андите, на височина, която те кара да се превиваш на две, ако леко забързаш крачка, на най-затънтеното място на света съществува град, чийто център не отстъпва по красота, изобилие на архитектурни решения и достолепие на много от градовете – гордост на Европа. Изумителен брой големи и богати църкви – над 20 – те пресрещат едва ли не на всеки ъгъл. Стари достолепни сгради с каменни орнаменти мерят привлекателност с новопостроени стилни домове. Част от улиците са пешеходни и с паважа и гъсто настроените си къщи по някакъв начин напомнят атмосферата на Стария Пловдив. Впрочем, добре, че са тези пешеходни оазиси, защото движението в града е кошмарно – улиците са тесни и изключително стръмни, а безбройните автомобили – много остарели и изхвърлят кошмарни количества черен задушлив пушек. На тази височина и без това едва се диша, а като ти избълват в лицето и смъртоносно кълбо мръсни газове, положението става направо критично.
Въпреки това хората изглеждат ведри и доволни от живота. Не са с много лъскав и богат вид, но определено се усеща по-висок просперитет в сравнение с граничните градове, в които бяхме досега. Младите хора са спретнато облечени, момичета – по-често с пуснати коси с хубави прически, доста от тях са и гримирани и въобще си личи, че полагат грижи за себе си.
Градът се е развил от съчетаването на две противоположности – огромно богатство и зловеща мизерия. Само 50-ина години слeд откриването на Америка от Колумб, предприемчив испанец достига до подножието на планината, която с основание нарича Серо Рико, Богатата планина, заради огромните залежи от сребърна руда в недрата й. Какво е накарало този човек да се изкатери на тази височина, какви сили са го подтиквали да продължава напред, как е открил точно това находище – нямам отговор на тези въпроси. Факт е, че година по-късно на това място вече има селище, което бързо се разраства и се превръща в най-богатия и най-големия град на Южна Америка за времето си. Добивът на сребърна руда от Серо Рико се развива с нечувани темпове благодарение на къртовския труд на местното население и докараните от Африка роби. Условията в мините са били абсолютно нечовешки, всичко се е извършвало на ръка, рядко някой от миньорите е доживявал 10-годишнината от слизането си в рудника. Кошмарът е бил ежедневие и след като не са могли да избягат от него физически, миньорите започнали да търсят спасение в свръхестествени сили. Така се родил образът на Дявола Тио – едновременно заплаха и закрила за миньорите, към когото те се обръщали, когато не намирали помощ от никъде. Този начин на работа е продължил столетия наред и е донесъл на предприемчивите собственици на мините нечувани богатства, намерили израз и в процъфтяващия вид на града. На времето са твърдели, че улиците на Потоси са постлани със сребро – толкова пищен и впечатляващ за посетителите си е бил градът.
Днес рудниците се управляват като кооперативи – всеки миньор има дял в собствеността.Това обаче не е допринесло особено много да подобряване на условията – и досега се разчита предимно на ръчната работа, мините не са обезопасени, инцидентите са чести и тежки. Туристическите агенции предлагат възможности за турове в мините, при които посетителите да се запознаят отблизо с условията на работа на миньорите – един вид гъделичкане на нервите, което се засилва още повече от изричните предупреждения на агенциите, че не поемат никаква отговорност в случай на инцидент: срутване, изтичане на газ, взрив, изпусната вагонетка, натравяне с вредни вещества, нараняване и дори смърт. Всичко си е отговорност на посетителя. Не знам дали много хора се възползват от тази възможност, но ние определено не се чувстваме съблазнени. Серо Рико изглежда достатъчно зловещо, надвесила раздраната си от добива на руда плът над града, за да ни се иска да се напъхаме и в тъмнината и мръсотията на рудника. А и ни се вижда малко надменно да ходим да разглеждаме хората, които изкарват хляба си в ужасни условия, като някакви животни в зоопарк.
Затова прекарваме деня си в обикаляне на улиците и надничане във вътрешните дворове, каквито имат повечето сгради тук. Откъм улицата фасадите са прилепени една към друга, но патиото крие зеленина, бликаща водичка и уют – според възможностите на собствениците на сградата. Самите улици са доста тесни, с тротоари, по които едва се разминават двама души и никаква зеленина. За сметка на това обаче на доста места монотонността на градския пейзаж е прекъсната от зелени градинки с удивително свежа трева и високи дървета – очевидно грижата за тях е постоянна и неуморна. Влизаме в няколко църкви с типичен католически блясък, дивим се на огромния брой училища в центъра на града и се отбиваме в Ла Монеда – пищната сграда на бившия монетен двор, превърната сега в музей. Нямаме сили за повече геройства – и без това едва ходим и внимаваме да не се навеждаме често, за да не ни причернява.
Все пак не сме толкова зле, че да изгубим напълно любопитството си. Докато разглеждаме градския пазар в търсене на нещо подходящо за ядене, решаваме да надникнем и зад ъгъла – и занемяваме. Попаднали сме на пазара за магии. Не в преносен смисъл с някаква литературна украсеност. Истински магии – дето променят живота към добро и лошо. Мрачни лелки са разпънали сергии, пълни с билки, камъчета, отвари, парчета с неясен произход... Всичко това малко напомня неделен битпазар, но всяка сергия задължително съдържа една част, която веднага ти казва, че става дума за съвсем други намерения – къде на купчини, къде провесени от въже срещу нас блещят празни погледи изсушени зародиши на пилета и лами, новородени викуни, препарирани жаби и гущери... В първия момент си мислим, че бабите са просто небрежни стопанки, оставили стоката да добие този неприветлив вид, но после осъзнаваме, че това са важни съставки за добре работеща магия. Разбира се, силата й рязко спада, ако някой я заснеме, затова появата на фотоапаратите е посрещната с ръкомахане, кълнене и замерване с парчета от стоката по сергиите. Битката завършва наравно – бабите ни прокуждат, но и ние успяваме да отнесем няколко кадъра от невероятното пазарище.

Тупиза - като декор на филм, февруари 2013 г.

Вероятно основната причина от Уюни за Тупиза да се пътува през нощта, е грижата на автобусните компании пътниците им да не измрат от страх. Първата част на пътя е бавна и лашкаща, по пътища, които те навеждат на мисълта, че в тази част на света вече са открили колелото, но още не са стигнали до идеята за асфалта. Въпреки това люшкането те унася и полека-лека приказките в автобуса стихват и се разнася равномерно дишане, прекъсвано от време на време от прохъркване или детски хленч. Много добра стратегия, имайки предвид какво следва. Почти няма будни пътници, когато автобусът започва стръмно спускане по тесния глинен път с един-единствен коловоз. Само излишно любопитните като нас виждат строгите правила на спускането: ако право надолу виждаш единствено абсолютна тъмнина, значи гумата под теб отмерва 5 см от ръба на пропастта; ако стъклото на прозореца ти почти се остъргва в отвесната скала, значи противоположната гума мери въпросните 5 см. За мантинели или пътна сигнализация въобще не става дума – единственият пътен знак, който фаровете изтръгват от тъмнината, се повтаря със завидна честота и показва предстоящи безброй завои. Ама не някакви си там завойчета, робуващи на представите за стандарт при строежа на пътища. Завои със замах и фантазия, които превръщат огромното туловище на автобуса във виртуозен изпълнител на пируети. Скоростта е около 5 км в час и въпреки това на няколко пъти шофьорът е принуден да връща автобуса назад, за да се впише в кривата на завоя. Хрущенето на камъните под гумите и изтърколяването им по урвата надолу не допринасят за успокояването ни, а стръмното накланяне в едната или другата посока ни карат да си мислим за отвъдни неща. Пълната луна очертава страховитите силуети на назъбени, непристъпни скали, по които след малко се оказва, че автобусът пълзи като охлюв – прилепен към отвесната стена в противоречие на всякакви физични закони. Усещаме как нараства доверието ни във всички разкази за Пътя на смъртта в Боливия – всичко, което ни се е струвало художествено преувеличение, изведнъж започва да изглежда съвсем реално. Не е като да не сме пътували по стръмни и страшни пътища, но този път искрено се хващаме за класическото заклинание: „Само веднъж да се измъкна, никога повече...“
Ако щете вярвайте, заклинанието работи. След 8 часа гърчене по завоите, успешно преодоляваме 180 км и се оказваме в Тупиза. Толкова дълго сме се спускали, че сме убедени, че вече трябва да сме под морското равнище и да дълбаем към магмата. Оказва се, че сме на малко над 3000 м височина. Въпреки малката разлика с Уюни, тук е доста по-топло. По улиците цъфтят храсти, в дворовете зреят смокини, а градската градинка в центъра зеленее с вековни дървета и поддържани тревни площи, което ни идва като балсам за очите след каменните, пясъчните и солените пустини. Картинката даже изглежда малко като нагласена, сякаш специално, за да създаде ефект. Усещането за създаване на видимост се засилва в хотела – той изглежда добре, но при опит да се вкара стаята ни в реална употреба, се оказва, че е повече декор, отколкото функциониращ обект: когато затваряш вратата, пада корнизът със все пердето; когато пуснеш душа, се вижда, че най-високо място на пода на банята е при отвора за канала; едното легло започва пронизително да скърца още щом го погледнеш, а другото избягва този ефект, защото е сковано от дъски като нар.
Решаваме да не проучваме повече специалните ефекти на стаята си и се отправяме към града. Само след няколко завойчета дочуваме духова музика и се втурваме през глава да разберем какво става. Оказва се, че днес целият град е декор на Големия карнавал на малките „Аз и моята земя“ – продължение на традиционните карнавали по Заговезни. Духовият оркестър на едно от местните училища свири традиционни мелодии, а всички деца и учители танцуват, като извиват дълга змия, съставена от двойки участници. Всеки клас има собствена тема за маскиране: едни са дяволи, други – вещици, трети – палячовци, има и готвачи, лекари, призраци, миньори. Учителите – и мъже, и жени, също са облечени с костюми по тематиката на класа и не само че не се притесняват да се веселят, но и водят децата в организиран хаос – тичат и скачат наравно с тях, повеждат змията в лъкатушещ бяг около местата с по-малко хора и непрекъснато следят да няма деца, отпаднали от лудешкия танц. На фона на стогодишните дървета на градината, засадени и отгледани от предците на тези хора, усещането е за провинциалност в най-хубавия й смисъл – съществуването на жива общност със собствени непреходни традиции, в които хората виждат истински смисъл.
Боливийците са трогателни в своята искрена привързаност към традициите.Смесването на местните индиански вярвания с привнесеното християнство и испанска културна традиция раждат една амалгама от суеверия, религиозни практики и традиционно облекло, която няма аналог в останалите страни на Южна Америка. Жените в Боливия, особено в по-отдалечените и изолирани райони, се обличат с удивително безвкусни и грозни за европейските представи дрехи: плътни чорапи в неправдоподобен телесен цвят, 3-4 плисирани фустанели, надиплени една върху друга, някалко блузи и жилетки, попаднали им под ръка и на главата – филцово бомбе, което се крепи по силата на някаква местна магия. Косите задължително са сплетени на две плитки, достигащи понякога до сгъвката на коленете и завършващи със специални пискюли. В този си вид дори младите момичета изглеждат попрехвърлили лелки – клатушкат се като патици с многопластовите си поли и сякаш не се интересуват от начина, по който ги възприемат околните. Полека-лека традиционните облекла се изместват от вездесъщите китайски анцузи, та дори и от дънки, но даже и жените с по-революционно мислене предпочитат да носят багажа си не в чанти или раници, а в ярки бохчи, вързани през гърдите и овесени на гърба. В такива бохчи се носят и децата – както новородени, така и 3-4-годишни. По-големите деца изглеждат странно изкривени, повити в шарените носилки, но не протестират и не вдигат шум. Въобще боливийските деца изглеждат много дисциплинирани – не е рядкост да видиш майка да оставя около 3-годишно дете до багажа с очевидната инструкция да не мърда на никъде и се отправя да свърши нещо. Детето кротко си седи около торбите и през ум не му минава да хване нанякъде. Боливия има висока раждаемост – средно над 3 деца на жена и тези деца отрано се включват в помощ на семейството: 3-4-годишните мъкнат двулитрови бутилки с вода или чанти с покупки подир натоварените си майки, 5-6-годишните водят и носят по-малките си братя и сестри, 7-8-годишните сервират в семейните ресторанти, а 10-12-годишните вече събират клиенти за туристическите агенции или проверяват билетите в автобусите. В първите дни дори се чудим защо по улиците има толкова малко деца, но после отговорът идва – те просто са заети да помагат на родителите си.
Традициите са по-силни в по-отдалечените места – там даже не ти позволяват да правиш снимки на хората, вероятно за да не им откраднеш душите. В Тупиза обаче са по-отворени към света – някои баби са склонни за ти позират за снимка, ако си платиш за удоволствието. Ние обаче не сме привърженици точно на този тип взаимоотношения и затова се отправяме към най-голямата местна забележителност – Каньона Портата на Дявола. Той поне не се лакоми да изкара печалба от всяко нещо.
От туристическите агенции вече са ни предложили да ни разходят с джип из каньона, но ние сме се наситили на лашкане по завоите по време на нощния преход от Уюни и затова предприемаме 3-часов преход през планината – до Портата на Дявола и обратно. Чувстваме се прекрасно – ярко слънце, пробягващи облаци и безкраен път пред нас. На изхода от града към компанията ни се присъединява и черен рошав пес, който очевидно се чувства част от нашата глутница. Съпровожда ни през целия път на отиване и на връщане, отказва да хапне от нашите сандвичи и ни изоставя точно пред вратата на хотела. Как човек да не повярва във всичкия мистицизъм, изпълнил живота на боливийците.
В компанията на косматия ни пазач се чувстваме по-сигурни по безлюдния път към каньона. Постепенно сивите гладки хълмове около града отстъпват и на тяхно място се издигат наситено червени скали, които след всеки завой стават все по-стръмни и по-високи. Пътеката се провира по дъното на суха река и всичката растителност, която срещаме, се свежда до зелени храсти, хищно разперили клони, гъсто окичени с 5-6-сантиметрови бодли и гигантски кактуси, които не престават да ни изумяват с приспособимостта си към каменисти урви. Жегата започва да става нетърпима, но гледките не ни позволяват да се откажем от начинанието – имаме усещането, че сме попаднали директно в някой уестърн и ей сега иззад острите червени скали ще наизскачат индианци и каубои, увлечени в лудешко преследване. Единствените, които изскачат обаче са млада двойка на коне, придружени от мрачен водач индианец – очевидно са наели добичетата, за да преживеят уестърна изцяло.
Стигаме Портата на Дявола по обед. Игрите на геологията са изправили отвесно огромни червени плочи, които оформят процеп, отвеждащ към дълбините на каньона. Че е впечатляващо, впечатляващо е, но къде точно е ролята на Дявола, не става ясно. По-скоро ти се струва, че зад ъгъла ще изскочи я Монтгомъри Ууд, я Гойко Митич. Асоциациите не са никак случайни – тук са снимани доста от американските уестърни, така че моментът на „разпознаване“ е закономерен. Сенките на обедното слънце са къси, но успяват да очертаят резкия профил на безбройните червени зъбери наоколо. Казваме си: „стига толкова, време е да се връщаме“, но как да се откажем да видим какво има и зад ей онзи завой... и зад следващия... Очакванията ни не са излъгани – зад всеки завой природата е приготвила декор за нова сцена, в която да се развихри фантазията на сценаристите. Плътността на внушението е толкова голяма, усещането за нарочно изграден декор е толкова силно, че от време на време се оглеждаме къде са камерите и караваните на актьорите.
При скалната група на Момчетата все пак решаваме да се връщаме. Явно, че Бат'Гойко днес има среща с някой друг, няма да го дочакаме. Прибираме се прашни, изгорели, утрепани от ходене, но пък с пълното съзнание, че сме преживели още една от детските си представи.

Уюни - соленото слънце на пустинята, февруари 2013 г.

„Да ходим или не?“ - това се питам... докато полека-лека наближаваме Боливия. От една страна, това е една от най-изолираните и екзотични държави на континента. От друга – предварителните проучвания сочат, че за влизането ще ни искат виза и имунизация срещу жълта треска – две неща, с които не сме се сдобили своевременно. Припълзяват плахи слухове, че може и да минем границата без тези формалности, но я се получи, я не. Дълго се чудим как да подходим към разрешаване на казуса и накрая тръгваме по пътя на най-малкото съпротивление – купуваме си билети за автобуса от Калама в Чили до Уюни в Боливия и гледаме какво ще стане.
Веселбата започва още с пристигането на чилийско-боливийската граница. Чилийските власти ни поглеждат с пренебрежение, удрят ни по един печат в паспортите и ни пускат да се оправяме. Автобусът, който ни е докарал от Калама, ни натоварва от граничния пункт, изтърколява 4-5 км и спира насред пустошта – само празна бетонна площадка, обгорял скелет на някакви заслони на десетина метра от нея и търкаляните от вятъра найлонови торбички показват признаци за човешко присъствие. По заповед на шофьора се смъкваме от автобуса заедно с багажа си, а той пали двигателя и... изчезва! Оставаме си ей така, хвърлени в нищото, скупчени около чантите и торбите си бездомници. Накъдето и да погледнеш – обширна безжизнена равнина, заобиколена от снежни върхове, над нея – бездънно небе в космическото синьо, което можеш да видиш само от илюминатора на самолет. Равнината е прорязана от теснолинейка, която няма вид да е действала през последните 20 години и черен път, по който не се задава никакъв признак на живот. От спорадичния английски на някои от нашите спътници разбираме, че ще чакаме на това място, докато от Боливия дойде автобус, който да ни вземе. Колко ще чакаме? Никой не знае.
Използваме времето за фотосесия на тема „Безкрайност и безнадеждност“. По едно време нашият чилийски автобус отново се появява – оказва се, че е забравил част от пътниците на граничния пункт и се е върнал да ги прибере. Стоварва ги като добавка към вече обръгналата ни на чакане група и всички дружно вперваме поглед в посока Боливия.
Надеждите ни се оправдават – с гръм и трясък откъм североизток се задава автобус, натоварен с желаещи да се окажат откъм чилийската страна на границата. Следва примъкване на бохчи, торби и раници между двата автобуса и в края на краищата и двата се оказват пълни – да се надяваме с правилните хора в правилните автобуси. Кратък преход – и сме на боливийския граничен пункт. Използваме всичките си артистични умения да не покажем, че имаме някакви притеснения относно допустимостта на нашето проникване в Боливия, а е вероятно да сме отключили и хипнотизаторски талант, защото единственият наличен чиновник от гранична полиция поглежда паспортите ни и само иска потвърждение: „Bulgaria?“. Ние с ледена надменност кимваме, той удря печатите и хоп! - очакваната драма с визи и имунизации неочаквано не се случва.
Дали от облекчение, че не ни се е наложило да влизаме в разправии с властите или просто по обективни причини, но боливийската страна на планината ни се струва прекрасна. Почти през цялото време пътуваме през безлюдна високопланинска равнина, изпъпчена със заснежените конуси на затихнали вулкани като лицето на тийнейджър с остра форма на акне. Тук-там за разнообразие се появяват малки стопанства, концентрирани върху отглеждането на лами и кинуа (quinua, ударението на и). Снежните върхове те заблуждават, че си все още в ниското, но всъщност надморската височина надминава 3000 м. Пристигаме в Уюни по обед и установяваме, че се чувстваме изключително зле – с главоболие, гадене, отпадналост и апатия. Добре, че градчето разполага с огромен брой хотели, та бързо намираме леговище, в което да ближем раните си.
Уюни се намира на височина над 3600 м и нищо чудно, че отначало имаме силен пристъп на височинна болест. Отделяме си един ден за адаптация – просто се мотаем из градчето и вземаме необходимите мерки за облекчаване на проявите на неразположението: пиене на чай мате в несметни количества, дъвчене на листа от кока, дълги почивки и ядене на туна – плодове от кактус. Последното може и да не допринася пряко за облекчаване на симптомите на височинната болест, но е много приятно и освежаващо, с вкуса на нещо средно между пъпеш и грозде. Колкото до коката, тя е не само легална в Боливия, но е и нещо като национален символ. Президентът на Боливия е приел легализирането й по света за своя лична кауза и национален приоритет – традицията на дъвчене на кока за тонус и здраве идва от индианците кечуа и аймара, чийто представител е и самият президент. За разлика от кокаина, коката няма наркотичен ефект и не води до пристрастяване – действието й е по-скоро анестезиологично и регулиращо обмяната на веществата. Поне това са обясненията, които дават привържениците на легализирането на отглеждането и ползването на растението – а такива са повечето боливийци. За тях рестрикции по отношение на коката са все едно в България да те вкарат в затвора за пиене на чай от маточина.
Междувременно доста се забавляваме да опознаваме бита на местното население. Поради географските си особености Боливия е най-изолираната страна в Южна Америка и съответно най-малко засегнатата от бързата глобализация, превзела в голяма степен нейните съседи. Над 70 % от населението на страната е с индиански произход и говори освен испански, някой от местните езици – аймара, кечуа или гуарани. Във външния вид на хората по улиците преобладава индианското, а традиционните носии все още са широко разпространени, особено сред жените. Вярно, че най-младите вече почти не носят широките надиплени поли, напомнящи кринолин и традиционните за „чолитите“ бомбета, но все още ярките, направо крещящи цветове на шаловете и носилките за гръб са почти задължителни. Даваме си сметка, че сме истински късметлии да видим тези традиции, макар и в залеза им. Много е вероятно след 10 или 20 години такива носии да има само в скриновете на бабите, а улиците да са напълно превзети от поредната глобална мода, която прави целия свят еднакъв, предсказуем и достатъчно скучен. Навлизането на новите технологии превръща унифицирането на света в небивало скоростен процес, с който никоя насилствена асимилация не може да се сравни.
Ние обаче имаме късмета да заварим все още съществуващите разлики. Боливия е страна, пълна с противоречия и контрасти: тук са най-високите и най-ниските температури на континента, най-големите природни богатства и най-голямата бедност, най-нерушимият консерватизъм и най-силните движения за социална промяна. Стандартът на живот много напомня за индийския – все същото ниво на почти натурално стопанство, търговия основно на базисни стоки наред с абсолютно излишни бисквито-снаксо-чипсови изделия, хигиена с голяма степен на условност. В Уюни, първото градче, в което спираме, водата очевидно е голяма ценност – редките улични чешми не само имат строго регулиран достъп, но и се заключват с катинар за през нощта, за да не се ползват от който дойде. В хотела ни има строга забрана да се перат дрехи под душовете, а вода в самите душове се пуска само при изрична заявка.
В едно от капанчета, където спираме да похапнем гозба от месо от лама и царевица, стопанката е миньонче, което носи обувки между 33-ти и 34-ти номер и отглежда 3-4-годишно хлапе – малкият старателно бърше пейките с почти съвсем чисти кухненски кърпи, помага на мама. Любезната домакиня полага специални грижи за нас, като решава да избърше съдинките, в които сипва храната – последна мярка за подсилена хигиена при отсъствие на течаща вода. Поради липса на други помощни средства, тя грабва една от кърпите от ръцете на невръстния си помощник и старателно забърсва съдовете с нея. Това обаче са бели кахъри, защото стопанката има и други ангажименти – в гостилничката убива време и младеж с едва наболи мустаци, между него и стопанката разцъфтява нещо като любов и те не пропускат да я демонстрират с неподправена страст – докато ние похапваме от вкусната гозба, те се гъделичкат и пощипват без никакво притеснение, че цялото заведение, барабар с кухнята и пейките за клиентите не надхвърля размера на матрак персон и половина. Настроението и кикотът им са заразни и ние едва преглъщаме, опитвайки се да сподавим смеха си. Все пак любовните закачки се оказват по-добрият избор на активности. Последвалото неистово гонене на мухите, придружено с изтупване на праха и паяжините от всички ъгли на барачката право над съдинките с храната ни, е много по-малко забавно. Но хората трябва да поддържат стандарт при грижата за хигиената, няма компромис.
Надвечер решаваме да се разходим до гробището за влакове, рекламирано от пътеводителя като най-големия музей на железопътна техника под открито небе. Докато вървим през градчето, нещата все още са търпими, но двата километра през полето се оказват всъщност преход през отвратително сметище, в което милионите търкалящи се найлонови пликчета са най-малката гадост. Смрадта на леш и всякакви разлагащи се органични отпадъци се оказава достатъчно привлекателна за глутници кучета от всякакъв калибър – от огромни дого аржентино, до едва тепащи пекинези. Най-странното е, че докато част от тях отговарят на очакванията и приличат на отдавна непочиствани бърсалки, други имат вид на откровено породисти и скъпи екземпляри – аристократи, неизвестно как попаднали в глухите коловози на живота.
Музеят се оказва просто струпване на стари локомотиви и вагони, оставени на произвола на времето и грабителските набези. Отначало ни изглежда като поредния опит за измама, който прибавяме към започнатия от нас списък с боливийски хитрости от категорията „сиромах човек – жив дявол“. (В него вече се мъдри една много мила и симпатична баба, пробутала ни кутия с уж 100 пакетчета чай мате, които при по-близък поглед се оказват малко повече от 70.) Когато обаче научаваме, че тези полуизгнили парни локомотиви са всъщност едни добросъвестни работяги, в продължение на десетилетия извозвали среброто на Потоси високо в Андите до пристанището Антофагаста на Тихия океан, откъдето то е поемало пътя си по целия свят, започваме да се отнасяме към тях с нужното уважение.
Гарата в Уюни обаче не успява да ни спечели въпреки чистия си и спретнат вид. На закепенченото прозорче на гишето за билети виси твърде комплицирано разписание, което ни известява за сложния ритъм на работа на гишето: по всяка вероятност с нарочна заповед назначават чиновник, който да продава билети, само когато се предполага, че ще дойде влак. На противоположния край на гарата пък виси миниатюрен лист с разписанието на влаковете – цели 4 за седмица! - който също ни известява, че пристигането на поредната композиция зависи от много фактори, сред които вероятно и съвпадението на деня от седмицата с четността/нечетността на датата, лунния цикъл и съотношението на зодията и аксцедента на машиниста с броя на чакащите пътници. Длъгнест към 50-годишен англичанин със зашеметен вид се опитва неуспешно да направи всички необходими изчисления, за да разгадае закодираното послание на разписанието, но явно не отчита основното правило – ако не си роден в Уюни, няма смисъл да се напъваш да разбулиш загадката - все едно ще се объркаш. Човекът ни се оплаква, че от туристическата агенция, която организирала пътуването му из Боливия, го подвели – резервацията му за хотел се оказала невалидна, а билетът за влак – неизползваем. Нещастникът изглежда напълно объркан и безпомощен, изпаднал от сигурността на подредените планове и оставен на собствените си опит и решения. Изведнъж заявява, че дори не знае къде точно се намира, защо е тук и какво има да прави на това място, врътва се и изчезва в неясна посока.
Дори не успяваме да му разкажем за Салар де Уюни – най-голямата солена равнина на Земята, която се намира на 20 км от градчето. Един свят от слънце и сол. Пласт банален натриев хлорид с дебелина няколко метра покрива площ, колкото 1/10 от България. Всъщност, не. Като химична формула може и да е банален, като присъствие в кухнята под формата на готварска сол – също, но като единствен градивен елемент на цял един свят е уникална, нереална и незабравима гледка. Искрящото, ослепително бяло, разпростряно докъдето ти стига погледът, те кара да се чудиш дали не си се оказал по силата на някакво чудо в Антарктика. Точно усещането за чудо е доминиращо в това преживяване. Бялото те препраща към познатата представа за сняг, но яркото слънце и летните облаци те подсещат, че това е само опит на съзнанието да се хване за нещо познато. Дори и да не искаш, губиш представа за разстоянията и пропорциите, защото погледът ти няма за какво да се закачи, няма какво с какво да сравняваш. Всяка фигура след няколко крачки се смалява и стопява след безкрайната искряща в бяло равнина. Липсата на ориентири, според които да осъзнаваш пропорциите, внася весело объркване и мнозина се увличат да правят забавни снимки без фотомонтаж, в които само благодарение на различното си място спрямо снимащия, хората изглеждат, сякаш един е седнал в шепата на друг, младеж се свива от страх под подметката на девойка, крехко момиче носи на гръб удобно разположил се шишко.
Салар означава солена равнина, солник, солище. Във високото плато Алтиплано в Андите има немалко солени езера и равнини, които са покрити със сол, но Салар де Уюни е най-голямото подобно образование не само в Южна Америка, но и в света. В продължение на милиони години редките, но изобилни дъждове са смъквали соли от околните хълмове, слънцето е изпарявало водата, а солта се е наслагвала, докато достигне съвременните чудовищни мащаби. През различните години интензивността на тези процеси е била различна и сега, ако се извади парче сол от по-долните пластове, се виждат отделните пластове, като годишните кръгове по ствола на дърво. Това особено ясно се вижда в блокчетата сол, от които са построени няколкото „солени хотела“ на това място. Всичко (или почти всичко) в тези сгради е от сол: стените са от солени блокчета, споени с много гъст разтвор от сол; масите и столовете са издялани също от блокове сол. Поне, ако храната ти е безсолна, можеш да я избършеш в масата и да решиш проблема. Не че виждаме някой да го прави, но си е възможност.
Салар де Уюни е място, което е обявено за защитен природен обект, стопанската дейност в него е забранена. Въпреки това има една малка част, от която хората от съседното селце Колчани добиват и продават сол. Посетителите са молени настойчиво да не оставят боклук, но въпреки това на две-три места виждаме захвърлени пластмасови бутилки. Наистина трябва да си рядък идиот, за да ти хрумне идеята да захвърлиш боклука си насред безкрайната искряща белота.
Саларът далеч не е еднакъв навсякъде – има места, където солта е почти суха и там всеки кристал пречупва и препраща светлината по свой начин; има райони, в които е по-ниско и солта е влажна и лепкава, там сякаш светлината потъва в повърхностния слой и започва да свети изотдолу. Има и цели области, където солта е покрита със слой вода – отровно солена, наистина – и там при безветрие се разкриват най-фантастичните гледки. Гъстата и тежка от солта вода лежи като огромно кристално огледало под непоносимо синьото небе с фантастично бели облаци и го отразява абсолютно точно – в такива моменти не можеш да разбереш къде свършва небето и къде започва земята. Хората, които газят из плитката кристална вода, изглеждат, сякаш ходят по облаците. Един полъх на вятъра – и илюзията се разпада – отново сме здраво стъпили на земята. Време е да измием от себе си слънцето и солта на тази фантастична пустиня и да се връщаме към реалността.