Сан Фернандо и Багио, януари 2015

Да пътуваш без карта е сигурен начин да се откажеш от контрол върху ситуацията и да се оставиш на събитията да те водят. Все пак не сме съвсем честни и правим справка с Гугъл мапс – оттам излиза, че пътят от Аламинос до Сагада трябва да минава през Сан Фернандо. Заявката за алтернативен маршрут през Багио ни изпраща пак в Сан Феранадо. Е, щом ще е Сан Фернандо, Сан Фернандо да е. Хващаме автобус до Дагупан, там се прекачваме на друг за Агоо, шофьорът му спира свой колега и ни прехвърля при него – и след има-няма 6 часа дрънкане в 3 автобуса сме навъртели 124 километра и сме насред гореупоменатия Сан Фернандо. Там обаче ни обезсърчават, че не сме на прав път: за Сагада се минава само през Багио, т.е. трябва да се върнем назад, за да хванем верния разклон. Е, няма да се ядосваме, кога друг път бихме имали шанса да разгледаме никому неизвестния Сан Фернандо. Времето е към късен следобед, поне да се насладим на възможността.

Сан Фернандо е на морския бряг, но като повечето филипински градчета е обърнал към морето гърба си, да не казваме и някои по-долни части. Целият живот на градчето е съсредоточен около централния площад с очарователната му градина, задължителното за всяко филипинско градче баскетболно игрище, което тук си е направо стадион и извисяващия се профил на църквата. Откъм морето са бедняшките занемарени квартали, които излизат на плажа с ламаринено гето. На филипинците плаж не им трябва – слънцето тук не е приятел, че да го търсят, а морето е източник на риба и заплаха, не на забавление. 

За няколко часа успяваме да посетим баскетболен мач на местния отбор, сватба в църквата и вечерното „гизме“ по хълма над града. 

Баскетболът е националният спорт на Филипините, това, което е футболът за Бразилия. Странно е, че народ, чието основно население на ръст се конкурира с хобитите, изпитва такава дълбока и страстна любов към спорта на двуметровите гиганти. 

Паркът е изпипан в типичния филипински стил – на практика всяко съоръжение в него е излято от бетон, всяка вертикална конструкция е оформена като ствол на дърво и допълнително нашарена с блажна боя, за да придобие дървесна шарка. Единственото нещо, което не се опитват да подменят с бетонен сурогат, са цветята. 

Колкото до третата особеност, сватбите, в Сан Фернандо окончателно затвърждаваме впечатлението си, че няма значение в кой ден е тържеството – гостите са наконтени и нагласени според местния обичай: момичетата и жените в рокли с еднакви цветове, а момчетата и мъжете – с напълно прозрачна риза върху избраното от тях облекло. 

След като по неволя сме разгледали Сан Фернандо, установяваме, че никак не съжаляваме за грешката, но все пак рано сутринта на другия ден се натоварваме на автобуса за Багио. Време е да се разделим с морския бряг и да навлезем във вътрешността на остров Лузон. Разстоянието до Багио изглежда смехотворно малко и очакваме още преди обед да сме там и да се прехвърлим на автобус за Сагада. Само че това, което на картата ни изглежда нищожно къса отсечка, се оказва здраво катерене и спускане по безкрайно море от планини, коя от коя по-високи и обрасли с джунгли. 

В Багио пристигаме точно навреме, за да изпуснем последния автобус за Сагада. И пак сме късметлии, защото иначе щяхме да пропуснем този жив и динамичен град, без дори да разберем за чара му. Багио е основан почти на гола поляна в началото на 20-ти век като място, където американците са се спасявали от лятната жега на крайбрежието. Височината от 1500 м над морското равнище му осигурява поносими летни температури, а сега, през зимата, иска едно тънко пуловерче за вечерта. 

Тоалетната в централния парк

Сега градът е център на търговията в региона и има огромен пазар на няколко нива, където освен задължителния пълен асортимент от китайски стоки се продават прословутите местни меки метли, месо, риба, зеленчуци и плодове... Определено сме впечатлени от умението на местните търговци на представят стоката си – дори в най-дълбоките подмоли на пазара сергиите са подредени, украсени и те подмамват не само с качеството на продуктите, но и с подредбата им.

Попадението за деня е посещението на местния музей, който успява да запълни 4 етажа с история от 2 века насам. Но пък научаваме, че навлизаме в земите на малкото останали непокръстени племена на Филипините и се запознаваме отблизо с тяхната култура. 

Плюем си два-три пъти в пазвата, когато в 18 часа оглушителната сирена на кметството обявява края на деня (за момент решаваме, че е края на света) и сядаме да гледаме представлението на цветните фонтани в парка. То е с ясно лимитирани часове – от 12 до 12.30, от 15 до 15.30, от 18 до 18.30. Така се създава регламент, ясни очаквания, пък и се пести вода.

Утре – отново на път. Висящите мъртъвци на Сагада ни очакват.

Повече за остров Лусон и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.