четвъртък, 7 ноември 2019 г.

Етиопия - от Адис до Лалибела


От Аддис Абаба се измъкваме повече от час – сутрешният трафик е ужасен, а кръговите движения не подобряват нещата, когато всички се тикат във всяка възможна пролука, без да се съобразяват с правилник или поне със здрав разум.
Щом напускаме града, гледката става далеч по-приятна. Минаваме покрай малки нивички, на които високи тъмнокожи селяни вършеят прясно прибраната реколта от камут – североафриканска пшеница с по-дълги зърна от съвременните сортове, за която се твърди, че се отглежда от поне 3000 години по тези земи. Спираме на отбивка покрай такава малка нивичка в кафяво, насред която в златно грее харманът. Колкото древен е камутът, толкова древна е и технологията, по която го отглеждат и обработват - с волски и магарешки впрягове, с които се орат нивичките и се вършее на харманите. Земята в Етиопия е държавна собственост, а селяните я наемат от държавата срещу неголяма годишна рента. Селяните, при които спираме, искрено ни се радват и с удоволствие позират за снимките - изпружени и препарирани като на снимките отпреди сто години. В момента, в който свалим фотоапаратите пак стават живи и усмихнати, готови да си общуват с нас с ръкомахане и кимане поради липса на други общи изразни средства.







Обядваме в празен хотелски ресторант, който ни подбират нашите шофьори. Цените са като за туристи, но вероятно за пръв път виждат такива - настава голямото туткане и след грандиозните обещания за вкусен и обилен обяд, след около 50 минути получаваме жалка шепичка препържени месца с някакъв сос. Станислав вече е толкова гневен от балкантуристкия подход, че им връща поръчката. Единствената радост, която намираме, са няколкото  питомни антилопи, които се разхождат свободно между масите и по зелените площи в задния двор на заведението.









В Комболча ни настаняват в предварително запазен от фирмата хотел. Изглежда доста прилично, ресторантът е пълен с очевидно проспериащи местни, а ние все още с не разбиране премятаме страниците на менюто. Сигурно е, че инджерата няма да ни се размине, но това което си поръчваме се оказва инджера с... инджера. Какво да се прави, учим се по метода "проба-грешка".



Иначе пък на 16 януари  във фоайето на хотела елхата още е актуална, а дървените прегради са украсени с гирлянди от тоалетна хартия. Новичка, да не си помислите нещо.


Оттук ни поема новият ни шофьор, Зазу. Още в началото трябва да му е станало ясно, че няма да сме от най-лесните клиенти - веднага запъваме краката и отказваме да платим по 1000 бира за двойна стая, при положение, че предната вечер са ни обещали, че стаите ще са по 600. С доста разправии и въртене на телефони до офиса в Аддис Абаба нещата се уреждат в наша полза.
Започва същинското ни навлизане в дълбините на Етиопия. Планините над Комболча с панорама към долината към града ни подсказват какво ни очаква. 


По пътя се срещаме с магията на  етиопското кафе, което се вари на специални "олтари" и винаги пиенето му е не просто консумация, а церемония.



За обяд Зазу ни намира в градчето Уалдия заведение точно според нашата поръчка: "local food, local price"  – вкусно и евтино, а наливната бира надминава и най-големите ни очаквания. Вярно, че тоалетна можеш да ползваш само в една от стаите към заведението и тя е с кофа с канче, но в Етиопия тепърва има да свикваме с липсата на течаща вода.




В Уалдия свършва хубавият път и се отбиваме към Лалибела – отначало 30 км по лош асфалт, сред претичващи деца, кози и магарета, после още 70 км, повечето от които по макадам, другите – офроуд. Качваме се все по-нависоко, сред евкалиптови гори, садени последните десетина години. Евкалипт се сади масово, залесяват се хълмове и крайпътни пространства. Селищата са строени главно от типови къщички от евкалиптови пръти, на общинска земя, по общински проекти. 





Още една страст на етиопците. Може селото да е изцяло от кирпич, но все в някой двор ще се мъдри "центърът на общността" - маса за джаги.





Крикът е някакъв чуждестранен лукс - рикшата се вдига на ръка, за да се смени гумата.

Спираме на една височина над поредната речна долина заради гледката и стадото маймуни челада. Веднага отнякъде изскача група дрипави деца, с изумително красиви лица под слоевете мръсотия. Някой от групата прави грешката да им даде опаковка бисквити и пакет бонбони и те жестоко се сбиват заради тях. Шофьорът ни Зазу се намесва да ги разтърве и криво-ляво разделя придобивката помежду им, но горчивият вкус от цялата случка остава.
На залез слънце спираме на поредното възвишение малко преди Лалибела. Гледката на сухите пепеляви хълмове до безкрая е величествена. Хълмовете изглеждат напълно безлюдни... за няколко минути. След това в далечината започват да извират дребни фигурки – на групи и поединично - които с нереална скорост преодоляват възвишение след възвишение и за броени минути дотичват до спрялата ни кола. Бързо се оказваме обградени от тълпа любопитни и напористи хлапета, които се опитват да привлекат вниманието ни, да ни заговорят, да си изпросят нещо, да ни пипнат... Усещаш се доста притиснат и това е...притеснително. Спасяваме се в колата.




Резервацията ни за хостел в Лалибела през букинг се оказва фалшива – глас по телефона твърди, че аз съм я отменила, което не е вярно. Заради Тимкат, местното Богоявление, когато цяла Етиопия се спуска да пътува, всичко е претъпкано. Лалибела е едно от най-светите места в страната и всеки, който може да си го позволи, за Тимкат се опитва да дойде тук. Зазу с прискърбие ни обяснява, че по всяка вероятност ниската цена, обявена в букинг, е била клопка, за да ни примамят и да ни поставят в безизходица, за да ни вземат петорно. Нито той, нито колегите му от фирмата имат идея къде да открият въпросния хостел.  В хотела, с който работи нашата компания, ни предлагат няколко опции: стая в хотел за 120-150 долара, двойна стая в техния хотел, в която да спим трима за 80 долара, или краен вариант - тази нощ да останем да спим в колата безплатно, а утре ще му мислим. Ние със Станислав избираме колата, другите от групата се пръсват по другите опции. 
На другия ден нашите домакини ни споделят, че собственикът на хотела на времето е учил в България. Появява се достолепен мъж на 60-ина година, който на смесица от български и английски ни споделя, че е завършил в Плевен и е направил успешен бизнес в Етиопия. Сега синовете му управляват хотела и те ни уведомяват, че снощният вариант вече не работи, защото имат резервации и за тези стаи. Докато ние обикаляме околните хотели и гестхауси в безуспешен опит да намерим стая на приемлива цена, любезните ни домакини специално заради нас поръчват и купуват голяма палатка, за да ни приютят за следващата вечер. Вече имаме собствен дом в двора на хотела, в който спим в нашите си спални чували за по 8 долара на човек. 




През нощта обаче температурите падат под 10 градуса и земята под спалните чували става ледена. Примъкваме от фоайето на хотела всички възглавници от столовете и диваните и се спасяваме. Упоритостта на Зазу да ни намери прилично обиталище не секва - на третата вечер вече сме в хотел на центъра, на цена от 200 бира на човек. Допълнителна екстра са двойката диви мангусти, които посред нощ устройват борби на терасата на стаята ни.




сряда, 9 октомври 2019 г.

Етиопия - началото


Нашата Етиопия започва от летището на Адис Абеба. Напускаме самолета на Саудитските авиолинии без грам съжаление. Няма да ни липсват нито менюто, нито обслужването, нито пренаселеността му. Леко сме притеснени дали електронните визи, които сме си извадили, ще ни свършат работа, но всичко е както трябва – за по 30 секунди на човек на гишето на гранична полиция ни слагат печатите в паспортите и ни пускат поживо-поздраво. Единствената формалност, която изискват извън разпечатания лист с електронната виза е да покажем бордната карта, с която сме пристигнали и да назовем хотела, в който ще отседнем. Този път сме изрядни - и бордните карти сме запазили, и резервация за хотел сме направили. Не ни предупреждават, че трябва да си пазим листа с разпечатаните визи и за да можем да излезем безпроблемно от страната, така че си е чист късмет, че два месеца по-късно се оказва, че не сме ги изхвърлили и си спестяваме проблемите на излизане.

Тъй като сме само с ръчен багаж, лесно подминаваме опашката от чакащи митнически контрол етиопци с многобройните им огромни куфари и денкове и се измъкваме на свобода отвъд кордона от проверки, към фоайето на аерогарата, без някой въобще да се поинтересува какво носим в раниците.

До разсъмването има още много време, тъмнината навън ни се вижда дълбока и страховита и след известно помотаване по твърдите седалки на чакалнята, решаваме да си поръчаме кафе в единственото кафене на летището в Адис Абеба – все пак вече сме в родината на кафето, а и етиопската черна напитка се слави като една от най-добрите на света. Опитът ни е повече от безуспешен: първо откриваме персонала да спи дълбоко по събрани столове зад бара, омотан в каквото му падне под ръка, близо час по-късно настава някакво размърдване и започва лениво подреждане на масите, застилане с покривки (почти можем да се закълнем, че не ги измъкнаха от завивките, в които спяха), старателно се подреждат столове, равняват се купчинки менюта... абе, има-няма половин час и всичко е опнато за първите клиенти. Впрочем, както вече стана ясно, първите клиенти сме ние. Само че след като търпеливо сме изгледали цялата процедура по подреждане на заведението, изведнъж става ясно, че кафе няма да има, тъй като машината се е повредила. Добре, ще го броим за суха тренировка. Така или иначе вече е разсъмнало и тръгваме към града.

На изхода на летището ни посрещат вездесъщите „копърки“, подсилени от армия прехващачи, които се опитват да ни убедят да ги наемем срещу 5 до 10 лева на километър. Решаваме да си опитаме късмета малко по-нататък по маршрута и поемаме с бодра крачка сред прахоляк и изгорели газове в посока към хотела. Малко ни е напрегнато, защото ние със Станислав сме си свикнали да превземаме новите територии стъпка по стъпка в буквалния смисъл, но нашите изморени от пътуването спътници не са много големи фенове на този тип преживявания. Въпреки това без мрънкане мятат раниците на рамо и поемат към неизвестното.


Да крачиш с раница на гръб в непознат град, в непозната държава, в непозната посока, никога не е лесно и винаги е малко стряскащо, но полека-лека започваме да откриваме очарованието на новото място – пием наистина добро кафе заедно с първите тръгнали на работа чиновници, оглеждаме разгръщането на сергиите на зеленчуковия пазар, крачим бодро покрай стадата кози и овце на животинския пазар в подножието на новостроящите се небостъргачи в бързо развиващия се квартал Боле... Някои впечатления са много обнадеждаващи – красива млада жена ни подминава, като небрежно ни подхвърля през рамо: „Welcome in Addis Ababa!“, повечето от срещнатите погледи са усмихнати и приветливи. Млад мъж управлява мотопед, а на главата му като шапка е нахлупено ужасено блеещо яре – предните крака са обхванали челото, задните се спускат по гърба на моториста и заедно правят странно митично създание с козя глава, човешко тяло и две гуми вместо крака. Тротоарите са или разбити, или непостроени, но хората се движат по тях, а не по платното, както е обичайно в Индия, например. Пъстро, шумно, прашно, напечено, хаотично на пръв поглед, но най-важното – не изглежда заплашително.

Трудно откриваме адреса на хотела, който сме запазили през интернет - навигацията ни отвежда до адреса, но там има само къщи, дюкянчета и любопитни физиономии. С известно ръкомахане и настоятелно повтаряне на името на хотела, успяваме да получим що-годе членоразделни инструкции и да го открием на 5-6 преки от посочения адрес. 

Хотелът предлага легла, столове, телевизор, интернет, баня... но по отношение на водата си е направо гола вОда – отначало липсва топлата вода, а после идва и пълната суша. При възраженията ни собственикът само повдига рамене: „Проблемът е в правителството, нищо не мога да направя“. В този диалог не ни става ясно как точно е виновно правителството, но така и и си оставаме без вода до края на престоя си тук. Все пак персоналът добросъвестно мъкне туби и кофи към стаите, така че успяваме да се хигиенизираме ако не задоволително, то поне на санитарен минимум. Когато понатрупаме опит из Етиопия, ще разберем, че достъпът до течаща вода е огромен проблем за цялата страна.

Предприемаме опознавателен пешеходен набег в посока центъра на града – хем да си изясним въпроса с автобусите за Лалибела, хем да добием първоначални впечатления от живота на столицата. Разходката, която по-голямата част от нашата компания преживява като разузнавателна експедиция с елементи на изтезание, е придружена с много прах, доста блъсканица на някои места, безмилостен пек и натоварен трафик. Щеше да е кошмарно, ако не бяха впечатленията от малките работилници, в които местни занаятчии правят резбовани мебели, първата ни среща с църквата на Етиопия – очарователна в своята първичност и неподправеност, гледката на чинно чакащи на стройна опашка градския транспорт жители на града и случайното попадане в сенчестия двор на квартална кръчма на гърба на квартална месарница, където откриваме чудесната етиопска бира и страстта на етиопците към ястията с инджера и преобладаващо присъствие на месо.







Постепенното проникване в „тайните градини“ на ежедневния живот без посредничеството на някой местен Вергилий е едно от любимите ни преживявания. За нашите спътници като че ли акцентът пада повече върху несгодите на това постепенно неорганизирано откриване, но мъжествено понасят странностите ни. В края на деня крачкомерът показва, че сме навъртяли 19 километра и сме прекосили пеша целия широк център – изтощени сме, но уплахът ни от големия непознат град вече е поотстъпил място на усещането, че тази територия не е чак пък толкова враждебна и при минимален здрав разум няма да бъдем изядени още на първия ъгъл.

Вторият ден минава в логистични усилия – изясняваме си, че различните автобусни компании продават билети и започват маршрутите си на различни места из града и събирането на цялата картинка от отделни парчета е доста трудна задача. Запознаваме се с изключително приятния и любезен служител в централния туристически офис, с който обсъждаме приликите и разликите между историята на православието в нашите две страни, визуалните съвпадения между етиопската амхарска писменост и глаголицата, новите течения в етиопската политика и доскорошните тесни връзки на Етиопия с Русия. Междувременно младежът ни предоставя всичката искана информация, подарява ни карти на страната и столицата, свързва ни с агенция, с която да обсъдим евентуално пътуване и накрая обещава да ни консултира по различни въпроси, които могат да ни възникнат впоследствие. През цялото време се държи подчертано любезно, но не и угоднически и не пропуска да сподели самочувствието си на гражданин на страна с богата история и интересна природа. Подобно достойно държание има и шефът на агенцията, към която ни насочва – преговаря за условия и цени без умилкване, но и без агресия – спокойно, както водят преговори двама души, които се уважават взаимно.

Вечерта гледаме да се разплатим в хотела навреме, за да можем на другия ден да отпътуваме рано. Кой знае защо простата сметка за две двойни стаи и една единична, умножени по две нощувки, предизвиква огромно объркване сред персонала – сумата оживено се дискутира отначало от собственика и един от служителите, после към тях се присъединява и втори служител и поне 15 минути те спорят, пишат, задраскват, пак пишат, вадят калкулатори, пак пишат, пак задраскват, пак се надвикват, но в края на краищата успяват да изчислят сбора преди да сме се притеснили, че ще трябва да останем за още една нощувка, докато постигнат съгласие.

В хотела няма много навалица освен нас – може би единственият друг гост е Джон от Щатите, с който се засичаме не само по коридорите на хотела, но и из града – и той тича от агенция на агенция да си намери транспорт на север. За проклетия точно преди големия етиопски празник Тимкат (Богоявление)  народът масово е плъпнал да празнува и местата в автобусите и хотелите са разпродадени. Вечерта ние се сещаме, че ако не е успял да си намери билет, можем да го поканим да пътува с нашия новонает микробус на другия ден. Отивам на рецепцията да попитам в коя стая е отседнал, но дежурните на гишето младежи едва отлепят по някоя дума английски. Описвам им кого търся – дребен мъж с дълга коса, вързана на опашка – като им показвам собствената си сплетена на плитка коса. Лицата им просветляват с разбиране и един от тях с жестове ме кани да го последвам извън хотела. На съседната улица има върволица заведения, които озвучават квартала по цяла нощ и аз решавам, че Джон е в някое от тях. Моят водач обаче бързичко ги отминава и започва усилено да тропа на една заключена врата. След малко отвътре се подава недоволна женска физиономия. Леко се притеснявам, че сварвам Джон в деликатна ситуация. Междувременно жената и моят водач оживено обсъждат нещо, обръщат се към мен, оглеждат ме, пак дискутират нещо и в края на краищата жената с усмивка широко отваря вратата и с любезен жест ме кани да вляза. В този момент аз бия отбой, защото виждам, че с моите опити да използвам собствената си коса като онагледяване на търсенето на Джон, съм вкарала любезните домакини в дълбоко заблуждение: те са решили, че в 9 вечерта изведнъж ми е хрумнало да ида на фризьор и – voila! – са ми уредили отваряне на кварталния фризьорски салон специално за мен. С жестове се опитвам да обясня, че е станало недоразумение, но в края на краищата най-вероятно решават, че меракът ми да се подстригвам както внезапно се е появил, така и внезапно е отлетял. Ама нищо, няма да ми придирят.

вторник, 8 октомври 2019 г.

12 незабравими момента от Етиопия


За двата месеца, през които обикаляхме из Етиопия, изминахме 500 км пеша и още 6000 км с транспорт: раздрънкани автобуси, претъпкани микробуси, джипове, мотори и рикши... Въпреки това не можем да кажем, че я познаваме в дълбочина. Има още безброй пластове на тази страна, които да открием, разберем и осмислим. Тя ще се нареди в нашата картинка на света сред другите ни впечатления, някои нейни образи ще поизбледнеят, ще се слеят с картини от други места, но все пак има неща, които вероятно никога няма забравим.

Ето 12 незабравими преживявания, които ни донесе Етиопия:

  • Скалните църкви на Лалибела, в една от които останахме заключени по време на церемониите за големия православен празник Тимкат (Богоявление).


  • Цветовете на Далол  и незавършения процес на сътворението на света.


  • Нощното пътуване на покрива на джип през солената пустиня в депресията Данакил.


  • Изкачването и нощувката на ръба на кратера на действащия вулкан Ерта Але.


  • Изкатерването на отвесна скала без осигурително въже при скалните църкви в Гералта.


  • Върховете и долините на планините Лималиму и Симиен и маймуните челада.


  • Срещата с останките на първите хоминиди – Люси и Селам.


  • Разходките сред стотици марабу в Ауасса.


  • Живите срещи с хипопотами, гигантски лешояди, брадавичести свине и десетки видове непознати птици.


  • Храненето на дивите хиени и свободните градски орли на Харар.


  • Участието в християнизирането на езически племена в долината на Омо.



  • Срещите с племената, запазили едни от най-примитивните начини на живот на планетата.




Етиопия ще остане за нас пъстра и противоречива мозайка, в която нюансите се преливат един в друг: крайната мизерия и бързото развитие; безрезервно сърдечните и приветливи хора и безкрайното преследващо те навсякъде „You. you, you, money, money, money“; зашеметяващата природа и впечатляващата история; дивите животни и първобитните племена; примитивното земеделие и изпипаната до детайли кафеена церемония; безбройните красиви лица и изящни фигури и грубият занаятчийски бит; православието в сърцето и с пулса на Африка и древните езически култове; ежеминутните изрази на привързаност и жестоките нараняващи обичаи; ослепително белите одежди за празник и църква и вездесъщите жълти туби, които осигуряват скъпоценната вода...

Казахме й "довиждане", но тепърва ще се връщаме към нея в спомени и разкази.