Унаватуна се слави като един от дванайсетте най-добри
плажа в света. Не знам кой е правил класацията, нито какви са били
критериите му за оценка, но определено това не е моето място.
Географски курортът има всички дадености: заграден от висок хълм
затворен залив с чиста вода, не много силна вълна, ситен пясък, палми и
тропическо слънце. Експлоатирането на тези дадености обаче надминава
предела на поносимост, който имам. Хотелите и къщите за гости са
многобройни, гъсто настроени и дори са превзели част от плажната ивица.
Макар че някои от тях разполагат със зелени дворове, усещането за
наблъсканост си остава. В някои от ресторантите първите маси са на
половин метър от прибоя, което е приятно преживяване за седящите на
тези маси, но създава проблем за тези, които се опитват да се разхождат
по плажа. Цялото внушение на курорта е за пренаселеност и твърде
голямо желание да се използва мястото до максимум. Дори къщата, в която
сме отседнали, макар че е разположена почти в джунглата, оставя
усещането за липса на простор. Ако трябва да го сравнявам с Тангале,
безкрайните почти пусти плажове там определено печелят повече точки в
моите очи. Недостатъкът им беше, че са по-отворени към океана и вълните
са по-силни, понякога дори те хваща страх от мощта на голямата вода.
Въпреки това усещането за простор и допир с дивата природа, едва
засегната от човешко присъствие, е нещото, което ме кара да се чувствам
добре. Това обаче явно си е мое субективно чувство, защото е очевидно,
че много хора харесват Унаватуна – навсякъде е пълно с хора: млади,
стройни - за малко да кажа летовници, но всъщност зимовници – играят
бадминтон или просто се пекат, малки деца с различен цвят на кожата
правят първите си стъпки на сушата или първите си опити за плуване във
водата, достолепни пенсионери бавно се разтъпкват покрай вълните. Усеща
се и по-лекомисления дух на това място – виждат се местни момчета и
момичета с твърде фриволно облекло и освободено поведение. Атмосферата е
като във всеки пренаселен крайморски курорт по света – музика,
напитки, чадъри, шезлонги и всякакви други услуги: от разходка с лодка,
през предложения за наблюдение на морския свят през поодраното
плексигласово дъно на разнообразни плавателни съдове до уроци по сърф и
гмуркане. Всичкото това – в пъстроцветния хорски кипеж. Дори се чудим
дали няма да срещнем някой познат и – хоп! - още на първата обиколка по
плажа се натъкваме на възрастната чехкиня, с която бяхме съквартиранти
в Тангале. Поздравяваме се като стари познати, разменяме по две-три
любезни изречения и отново всеки поема по пътя си. Май зацикляме –
време е да сменяме страната.
Като начало сменяме курорта – преместваме се в Амбалангода. От обещанията на пътеводителите очакваме пъстроцветен свят на занаятчийски работилници и магазинчета, търгуващи с традиционните маски и други характерни за острова изделия. Градчето обаче се оказва твърде обикновено – вярно, че има няколко работилнички, където дялкат маски от балсово дърво и оцветяват страшните им лица в ярки цветове, но всичко е твърде скромно и по нищо не се различава от другите места, където се опитват да примамват туристите с уж автентични местни продукти. Почти сме решили да продължаваме нататък, когато ни подема един особено настойчив рикшаджия, който ни обещава да ни настани в къща на плажа, където има собствен басейн, а после да ни заведе до местната мина за добив на лунен камък. Към първото обещание се отнасяме с известна доза скепсис, защото вече сме се научили, че част от занаята на рикшаджията включва умението да преувеличава достойнствата на предлагите обекти, но второто предложение разпалва любопитството ни. За къщата се оказваме прави – наистина е на плажа, но е повече от скромна, а обещаният басейн се оказва в двора на съседите. Това не ни разстройва особено, защото и без друго не сме почитатели на басейните, когато на една крачка е океанът. По-любопитни сме да видим мината.
Тя се оказва на петнайсетина минути път с рикшата. Шофьорът се опитва да бъде и наш гид - разказва ни за уникалността на находището от лунен камък в региона, а пътем ни показва и плантациите от канела и каучуково дърво, покрай които преминаваме.
Щом пристигаме в мината, рикшаджията ни предава директно в ръцете на местнвия гид. Неговата задача е освен да ни разкаже възможно най-много за добива на скъпоценни камъни, да ни придума и да си купим нещо от магазина на мината. С първата задача се справя напълно професионално – започва с голям ентусиазъм, после ни пита откъде сме, кой е родният ни език и на кой европейски език прилича. Когато разбира, че българският има общи черти с руския, преминава на един твърде своеобразен като произношение, но твърде свободен като боравене с лексика и цели фрази руски, на който ни изнася цялото представление. Първо ни води до самата шахта, откъдето се вади суровият материал. Тя е нещо като два метра широк и 15 метра дълбок кладенец, от който на ръка се изтеглят кофи с кал и камъни. Тази маса се прецежда, нагребва се в плетени кошници и в съседство се промива с вода така, както се промива златото от пясъка. На дъното на кошницата остават камъни не по-дребни от просено зърно. От тях ръчно се отделят парчетата лунен камък – трябва да имаш набито око, за да можеш бързо и лесно да ги отделиш от обикновените камъчета. Още тук на място се прави и първото сортиране – на бял и син лунен камък. Тук се разиграва и първата сценка – работникът се задейства по нареждане на гида при нашето появяване, промива една кошница камъни и – виж ти късмет! - сред тях се оказва едро парче от по-редкия син „муун стоун“. Гидът ни се хвъща първо за главата, после за сърцето и се втурва да ни убеждава, че това е нашият късмет, който не бива да изпускаме по никакъв начин – само за някакви си 10 долара можем да се сдобием с този необработен камък. Понеже не се поддаваме на изкушението, минаваме към втора фаза – посещение на фабриката.
Фабриката е барака 3 на 5 метра, в която седят четирима работници и се занимават с обработката на камъните. Първият ги шлифова грубо на нещо като точиларски камък, който се задвижва с електромотор – как още са му останали пръсти при тази работа, не ми е ясно. Вторият полира шлифованите камъни, третият им прави груб сребърен обков, а четвъртият превръща изделието в бижу. Следва нова лекция колко изгодно е да си купим точно сега и точно оттук въпросните бижута – на който ще да е етап от обработката. Конкретното предложение за изгодна сделка се преплита с интересни сведения за добива на скъпоценни камъни в Шри Ланка. Научаваме, че в страната има 67 мини, в които се добиват 20 вида скъпоценни и полускъпоценни камъни. На Цейлон няма диаманти, но има няколко вида сапфир, които се ценят изключително високо. Находището на лунен камък край Амбалангода е уникално с размерите си – почти 8 км в диаметър, с разположени на него 6 мини с дълбочина от 15 до 60 м. Най-големият намерен камък в тази мина е над 60 карата – горе-долу с формата и големината на издължено кокоше яйце. Недалеч от мястото, където сме, се намира голяма фабрика за обработка на камъните, в която се трудят около 400 души, заети да шлифоват, полират и подготвят за бижутерите намерените в района лунни камъни. Това находище е държавно и затова до него има свободен достъп на посетители като нас.
Всичко това ни се изиграва с достатъчна доза драматизъм и накрая се преминава към трета фаза – шоу в магазина. Започва се едно вадене на пръстени и гривни, съпоставяне на качествата на този и онзи камък, уверения в изключителната изгода на сделката и прошепвания как на другите места непременно ще те измамят, леки форми на емоционално изнудване - „Тази прекрасна жена не заслужава ли поне едно пръстенче? Същинска Лейди Даяна!“ За съжаление на продавача, аз нямам никакво влечение към бижутата, а Бате Славе има твърде добри познания върху цените на подобни изделия в Индия и приключваме шоуто без сделка. Но професионалистът си е професионалист – изпраща ни без цупене, като все пак си оставя вратичка: „Може би следващия път?“ Какво пък, може би.
Приключваме деня в обещаната къщичка на брега на морето. Изнесли сме столове на пясъка до оградата – зад гърба ни две немскоговрящи деца на 10-12 години ядосват баща си и се плискат в прословутия басейн почти до среднощ, на десетина метра от краката ни океанът кротко разплисква вълни, целият хоризонт е осеян със светлините на рибарските корабчета, Бате Славе допива задължителната си трета за деня бира „Lion“ от 650 мл, а над главите ни луната е заела несвойствена за нашите ширини позиция – и двата й рога сочат нагоре, сякаш да ни напомнят, че това небе и тази земя са толкова далеч от дома.
Като начало сменяме курорта – преместваме се в Амбалангода. От обещанията на пътеводителите очакваме пъстроцветен свят на занаятчийски работилници и магазинчета, търгуващи с традиционните маски и други характерни за острова изделия. Градчето обаче се оказва твърде обикновено – вярно, че има няколко работилнички, където дялкат маски от балсово дърво и оцветяват страшните им лица в ярки цветове, но всичко е твърде скромно и по нищо не се различава от другите места, където се опитват да примамват туристите с уж автентични местни продукти. Почти сме решили да продължаваме нататък, когато ни подема един особено настойчив рикшаджия, който ни обещава да ни настани в къща на плажа, където има собствен басейн, а после да ни заведе до местната мина за добив на лунен камък. Към първото обещание се отнасяме с известна доза скепсис, защото вече сме се научили, че част от занаята на рикшаджията включва умението да преувеличава достойнствата на предлагите обекти, но второто предложение разпалва любопитството ни. За къщата се оказваме прави – наистина е на плажа, но е повече от скромна, а обещаният басейн се оказва в двора на съседите. Това не ни разстройва особено, защото и без друго не сме почитатели на басейните, когато на една крачка е океанът. По-любопитни сме да видим мината.
Тя се оказва на петнайсетина минути път с рикшата. Шофьорът се опитва да бъде и наш гид - разказва ни за уникалността на находището от лунен камък в региона, а пътем ни показва и плантациите от канела и каучуково дърво, покрай които преминаваме.
Щом пристигаме в мината, рикшаджията ни предава директно в ръцете на местнвия гид. Неговата задача е освен да ни разкаже възможно най-много за добива на скъпоценни камъни, да ни придума и да си купим нещо от магазина на мината. С първата задача се справя напълно професионално – започва с голям ентусиазъм, после ни пита откъде сме, кой е родният ни език и на кой европейски език прилича. Когато разбира, че българският има общи черти с руския, преминава на един твърде своеобразен като произношение, но твърде свободен като боравене с лексика и цели фрази руски, на който ни изнася цялото представление. Първо ни води до самата шахта, откъдето се вади суровият материал. Тя е нещо като два метра широк и 15 метра дълбок кладенец, от който на ръка се изтеглят кофи с кал и камъни. Тази маса се прецежда, нагребва се в плетени кошници и в съседство се промива с вода така, както се промива златото от пясъка. На дъното на кошницата остават камъни не по-дребни от просено зърно. От тях ръчно се отделят парчетата лунен камък – трябва да имаш набито око, за да можеш бързо и лесно да ги отделиш от обикновените камъчета. Още тук на място се прави и първото сортиране – на бял и син лунен камък. Тук се разиграва и първата сценка – работникът се задейства по нареждане на гида при нашето появяване, промива една кошница камъни и – виж ти късмет! - сред тях се оказва едро парче от по-редкия син „муун стоун“. Гидът ни се хвъща първо за главата, после за сърцето и се втурва да ни убеждава, че това е нашият късмет, който не бива да изпускаме по никакъв начин – само за някакви си 10 долара можем да се сдобием с този необработен камък. Понеже не се поддаваме на изкушението, минаваме към втора фаза – посещение на фабриката.
Фабриката е барака 3 на 5 метра, в която седят четирима работници и се занимават с обработката на камъните. Първият ги шлифова грубо на нещо като точиларски камък, който се задвижва с електромотор – как още са му останали пръсти при тази работа, не ми е ясно. Вторият полира шлифованите камъни, третият им прави груб сребърен обков, а четвъртият превръща изделието в бижу. Следва нова лекция колко изгодно е да си купим точно сега и точно оттук въпросните бижута – на който ще да е етап от обработката. Конкретното предложение за изгодна сделка се преплита с интересни сведения за добива на скъпоценни камъни в Шри Ланка. Научаваме, че в страната има 67 мини, в които се добиват 20 вида скъпоценни и полускъпоценни камъни. На Цейлон няма диаманти, но има няколко вида сапфир, които се ценят изключително високо. Находището на лунен камък край Амбалангода е уникално с размерите си – почти 8 км в диаметър, с разположени на него 6 мини с дълбочина от 15 до 60 м. Най-големият намерен камък в тази мина е над 60 карата – горе-долу с формата и големината на издължено кокоше яйце. Недалеч от мястото, където сме, се намира голяма фабрика за обработка на камъните, в която се трудят около 400 души, заети да шлифоват, полират и подготвят за бижутерите намерените в района лунни камъни. Това находище е държавно и затова до него има свободен достъп на посетители като нас.
Всичко това ни се изиграва с достатъчна доза драматизъм и накрая се преминава към трета фаза – шоу в магазина. Започва се едно вадене на пръстени и гривни, съпоставяне на качествата на този и онзи камък, уверения в изключителната изгода на сделката и прошепвания как на другите места непременно ще те измамят, леки форми на емоционално изнудване - „Тази прекрасна жена не заслужава ли поне едно пръстенче? Същинска Лейди Даяна!“ За съжаление на продавача, аз нямам никакво влечение към бижутата, а Бате Славе има твърде добри познания върху цените на подобни изделия в Индия и приключваме шоуто без сделка. Но професионалистът си е професионалист – изпраща ни без цупене, като все пак си оставя вратичка: „Може би следващия път?“ Какво пък, може би.
Приключваме деня в обещаната къщичка на брега на морето. Изнесли сме столове на пясъка до оградата – зад гърба ни две немскоговрящи деца на 10-12 години ядосват баща си и се плискат в прословутия басейн почти до среднощ, на десетина метра от краката ни океанът кротко разплисква вълни, целият хоризонт е осеян със светлините на рибарските корабчета, Бате Славе допива задължителната си трета за деня бира „Lion“ от 650 мл, а над главите ни луната е заела несвойствена за нашите ширини позиция – и двата й рога сочат нагоре, сякаш да ни напомнят, че това небе и тази земя са толкова далеч от дома.
Няма коментари:
Публикуване на коментар