понеделник, 25 януари 2016 г.

Тайпусам, януари 2016

Всяка година при първото пълнолуние на тамилския месец Thai миналото сякаш изригва от някакви мрачни дълбини и превзема покрайнините на Куала Лумпур. 
За пръв път чух думата Тайпусам преди две години, на втория ден от пристигането ни в Малайзия. Съни и Ицо, с които случайно се запознахме в хостела, ни казаха, че предстои един от най-големите религиозни празници на хиндуистите и това е един от малкото обреди, запазили автентичността си в днешния свят на бърза глобализация. 
Празникът има своите корени в древната легенда за индийските божества Шива и Парвати и техния син Муруган и отбелязва деня, когато Парвати връчва на сина си вълшебно копие, с което той побеждава силите на злото. Така и виждаме Муруган на всички изображения – стиснал в ръка копие с широко и остро острие във формата на капка. Така, с копието в ръка, се е изправил и като огромна статуя пред пещерите Бату...



Всички ритуали на празника Тайпусам са израз на благодарност към Бог Муруган за неговата закрила и противостоене на силите на злото. Като знак на отдаденост на божеството всички вярващи в този ден отнасят в храма на Муруган дар – най-често специална делва, пълна с мляко. Процесията от облечени в жълто мъже, жени и деца, крепящи на главите си лъскави делви, се точи в несекващ поток още от предния ден. 
Но не това е голямата атракция на празника. 
Тези, които се чувстват по-свързани с бога, идват в храма, понесли на раменете kavathi, което означава „товар“. Името е съвсем точно, защото дървената конструкция е висока, широка и тежка, а приносителите й извървяват не един километър, докато стигнат подножието на храма в пещерите Бату .

Някои родители вместо кавади носят по двойки дълги бамбукови пръти, от които виси носилка или люлка от жълт плат - цвета на Тайпусам. Във всяка носилка лежи увито детенце - от съвсем новородени до 4-5-годишни - вероятно родителите търсят помощ за здравето му...





Героят, който носи кавади, от време на време присяда да си поеме дъх, а асистентите му разтриват краката, поливат го с вода и му говорят насърчително. 

Тайпусам обаче е и церемонията, по  време на която обикновени хора прекрачват границата на обичайното. Огромна част от стотиците приносители на величествените кавади са се включили в жертвоприношение – някои са проболи с подобие на копието на Муруган само езика си, други – кожата на челото, повечето имат цели нанизи от големи куки, подобни на рибарските, забодени в кожата на гърба... Някои правят нещата още по-трудни, като закачат на куките лимони, звънци, цветя или друга украса, така че да тежат повече и да опъват пронизаната кожа по-силно.





Жените демонстрират и други форми на приобщаване към божественото – някои вървят изблещили очи и изплезили боядисани в кървавочервено езици, които не прибират в устата, докато не стигнат до храма. Други са боядисали лицата си в страховити цветове и носят на главата си кукли на богинята на мрака Кали. Трети изпадат в транс и започват да се хвърлят по земята, докато близките им ги успокоят. 




Няколко жени изминават пътя до храма търкаляйки се настрани с помощта на няколко помощници – като огромен вързоп без собствена воля... Степента на ирационалност на цялото преживяване стига до такива висоти, че дори за страничния наблюдател границите между реално и нереално започват да се размиват.

Все пак има една немалка част от участниците в празника, които запазват здравия си разум. На първо място това са многобройните полицаи и военни.
Под ръка са и служителите на осигурените от държавата здравни служби и доброволците на червения полумесец – Малайзия е мултиетническа държава и по време на най-големия хиндуистки празник другите общности помагат за благополучното му протичане. 

Повече за Югоизточна Азия и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

петък, 22 януари 2016 г.

Путраджая или корените на бъдещето, януари 2016

На третата поредна година, в която идваме в Малайзия и сигурно на десетото идване в Куала Лумпур, най-после се наканваме да отделим един ден за изследване на Путраджая – новата административна столица на страната. Градът е построен на празно място – ако така може да се нарече джунглата, която е заемала цялото пространство наоколо. Идеята е била на тогавашния премиер-министър д-р Махатир Мохамад, който през 1995 г. поставил началото на грандиозния строеж. Днес там се намират резиденциите на министър-председателя и султана, Върховият съд, почти всички министерства. 
От периферията на Чайнатаун в Куала Лумпур се натоварваме на нещо като градски автобус, който да ни отведе до Путраджая. Разстоянието е около 30 км, а цената на билетчето – 3.80 рингита или към лев и 60 в едната посока. 


Мостът Seri Saujana открива прекрасна гледка към града - 
недостроения Putrajaya Monorail Suspension Bridgе, 
Желязната джамия зад него, мостът Seri Wawasan 
и куполът на Розовата джамия зад него.
Още с приближаването се вижда, че сърцето на града е изградено от небостъргачи. Това, което не си личи отдалеч, обаче е, че градежите в Путраджая продължават. Голяма част от сградите все още се дострояват - някои са на довършителен етап, с поставяне на орнаментите, на други места вече удрят последната боя.

Ние сме се насочили към Tuanku Mizan Zainal Abidin Mosque, известна още като Masjit Besi или с други думи Желязната джамия. 
На вратата ни посреща мил усмихнат младеж, който се скършва от притеснение да ни обясни, че не сме подходящо облечени за влизане в джамията (я да погледна – къси панталони, голи ръце – хм, май е прав...), но няма никакъв проблем: ако държим да влезем, можем да ползваме някое от наметалата за посетители. Наметалата се оказват нови, чисти, тъмнолилави и поръбени със закачлив мотив по ръкавите. Оттам нататък никой не ни придиря къде ходим – няма отделен вход за мъже и жени, няма ограничения за местата, които може да посетим, единственото условие е да сме си оставили обувките отвън. 
След като не може да се похвали с история, джамията впечатлява с размери – огромно пространство от камък и метал, в което се чувстваш едновременно нищожен и възвеличен. В необятното молитвено помещение няколко мъже се кланят синхронно, групичка от жени също коленичи на лъскавия под... Няколко души просто лежат на прохлада на плочите при страничните изходи – нямат вид на просяци, по-скоро на дошли отдалеч уморени пътници.


От Желязната джамия излизаме към огромен пазар, който изглежда съвсем не на място насред футуристичните сгради на града. Поне 200 павилиончета за гозби и напитки са се ширнали на площада пред джамията и чакат изгладнелите поклонници. Зад гърба им се извисяват алуминиевите и стъклените фасади на административните сгради, а още една пресечка по-нататък е и сградата на Върховния съд.


Във всички лъскави сгради по елегантен начин са включени елементи от ислямската архитектура, които придават на града собствен облик. 



И за разлика от други нововъзникнали градове, където административното е задушило човешкото, тук в основата на лъскавите сгради можеш да намериш съвсем народни местенца, където да хапнеш вкусно и евтино.


Tom Yam на централния булевард


С такива забежки булевардът не ти се вижда подтискащ с огромните си размери и неусетно стигаш до края му, където се кипри другата гордост на ислямската архитектура в Путраджая – Putra Masjit.

Иде буря!


Джамия, джамия, но в подножието й са се навървили заведенийца, атракции, че и модната индустрия е припознала мястото като идеално за фотосесии.


Известна още като Розовата джамия, Putra Masjit всъщност е по-старата (ако в този нов град нещо може да се нарече старо), построена да се оглежда във водите на езерото, което придава част от облика на града. Явно интересът към нея е по-голям, защото раздаването на наметала и следенето за събуване на обувки е по-рутинно, а чужденците (белязани вече с наметала) се допускат само до входа.  Въпреки това и тук цари спокойствие. Розовият цвят на стените и пода не дразни с натрапчивост, а пурпурните наметала, които получаваме, хармонират с общото внушение.


Putra Masjit отвътре






Надлежно спретнат поклонник в двора на джамията. Отзад се вижда Двореца на премиер-министъра.




На смрачаване вече сме се изтощили от изследване и се качваме на градския транспорт. Срещу половин рингит (около 20 ст.) се возим повече от 20 минути през жилищните квартали на Путраджая. Освен във високи блокове с ориенталски орнаменти, гражданите на столицата живеят в двуетажни къщички, съвсем по английски залепени една за друга в дълги-предълги салами, но пък всяка си има дворче отпред, гараж и балконче. По улиците срещаме повече коли, отколкото мотори, което също ни подсказва добър стандарт. Училища, детски площадки, паркове – помислено е за всичко. Градът изглежда жив, уютен и вкоренен – сякаш не е тук от 30-ина години, а открай време. 

Повече за Путраджая и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.