Мендоса – la dolce vita в подножието на Аконкагуа, февруари 2013 г.

Вече втори ден смe блокирани в Мендоса. Още докато разпитваме за възможностите да се доберем от Буенос Айрес до Сантяго де Чиле, разбираме, че проливните дъждове са срутили пътя през Андите на над 20 места и движението през проходите е спряно. Разбира се, такива дреболии не могат да охладят ентусиазма ни и се оказваме в автобуса за Мендоса – столицата на аржентинското вино. Това е междинна спирка по пътя към Чили и си правим сметка да изкараме някой друг ден там. Ще давим мъката по нашите бъчви, така безотговорно зарязани на произвола на съдбата в мазето, с конкурентното производство на местната винарска промишленост.
Този път сме нацелили друга автобусна компания и това за малко да ни струва пътуването. Стартът е обявен за 17.00 и ние като предвидливи и разумни хора, каквито всички знаят, че сме, се оказваме на автогарата в Буенос Айрес в 16 часа. Организацията на движението е странна – на билета ти пише от кой до кой номер са секторите, на които евентуално ще се установи твоят автобус, горещо ти се препоръчва да излезеш точно през вратите към тези сектори и там кротко да си следиш обявяването на автобуса на многобройните телевизионни екрани. Да, обаче става 16.45, 16.50, 16.55, а за нашия автобус – нищо! Леко почваме да нервничим – не че някой ни чака в Мендоса, но все пак 200 долара, хвърлени на вятъра, не са съвсем пренебрежима сума. Наоколо няма нито един човек с униформа, когото да попитаме за случая. В лек тръс обикаляме околността в търсене на адекватна информация, но единственото място със служебен вид ни размахва под носа заплашителен надпис, който ни предупреждава, че ни очаква едва ли не разстрел, ако дръзнем да зададем частния си въпрос на някой от суперзаетите служители вътре. Накрая приклещваме един човечец с що-годе отговорен вид, който на бодър испански ни обяснява, че нашият автобус закъснява – с колко, никой не може да каже, но споко, работата ще стане. Като си знаем нулевото ниво испански, което владеем, остава ни само да се надяваме, че не сме приели желаното за действително. Според инструкциите продължаваме да се взираме в екраните с изписаните пристигащи и тръгващи автобуси, но всуе – никакви признаци на живот в посока Мендоса. През следващия час успяваме не само да наизустим имената на всички компании, които имат вземане-даване с Retiro Omnibus Terminal (Автогарата на Буенос Айрес), но и полека-лека да идентифицираме сред тълпите потенциалните си спътници в призрачния автобус – въпреки че без съмнение знаят испански, нервността и раздразнението им са не по-малки от нашите. Накрая автобусът пристига ни лук ял, ни лук мирисал, което слага край на всеобщата паника – всички се качват доволни и щастливи, сякаш не са били готови да убият някого преди малко. Стюардът е мил, разговорлив и сръчен и бързо заличава всяко остатъчно раздразнение с поднасянето на усмъртително изобилна вечеря и всякакви подхапки.
Посрещаме изгрева насред безкрайната пампа. Ама наистина е безкрайна – накъдето и да погледнеш – равно, равно, равно... За разлика от северната част обаче, където има повече пасища, между Буенос Айрес и Андите се развива отглеждането на зеленчуци и плодове. Странното е, че макар Аржентина да е един от най-големите производители на селскостопанска продукция, като влезеш в някой плод-зеленчук, виждаш няколко сбръчкани домата, поувехнали марули, огромни картофи и 3-4 вида ябълки и праскови. Скука, като през най-тъжните години на социализма. Дори почти няма някакви екзотични плодове, та да си погъделичкаш любопитството. И няма значение дали си в столицата или в провинцията – все същата безрадостна картинка.
Пътуваме отново почти цяло денонощие. Разстоянията са убийствени – Аржентина е на площ почти колкото Индия. Населението обаче е едва 42 млн. души и една трета от него живее в Буенос Айрес. Което всъщност превръща аржентинската провинция в едно слабонаселено огромно пространство, в което самотни трактори орат безграйни равнини. Направо те обзема една вселенска печал. На всичкото отгоре някак си не можеш да се отърсиш от впечатлението, че не си напуснал Европа – над 80 процента от населението на страната е с европейски произход. Дори си има местна шегичка, която гласи, че мексиканците са произлезли от маите, перуанците – от инките, а аржентинците – от корабите на преселниците. Метисите и мулатите са рядкост, чернокожите – още повече. Едва в Мендоса, в подножието на Андите, започваме да срещаме повече характерни индиански физиономии.
Мендоса се оказва град с размерите на Стара Загора и в много отношения и прилича на Стара Загора – с правите улици, многото паркове и улична зеленина, оживената централна улица с нанизани едно след друго заведения. Дори в трагичната история на пълно унищожаване и възкръсване има съвпадение – само че Мендоса не е опожарена, а унищожена от земетресение през 1861 г. Тогава градските власти вземат решението да планират града с широки улици и просторни площади, така че при нов трус да се намалят жертвите и да се улесни евакуацията. Къщите са строени на по 2 етажа, рядко има по-големи сгради, а липсата на размах в мащабите е компенсирана с размах в архитектурните закачки и озеленяването – дори и най-малкото дворче има собствен облик и уют. Разходката по улиците в горещ ден се оказва приятно, отмарящо, но странно самотно занимание. Скоро разкриваме и тайната на пустеещия град: в почивния ден кажи-речи цялото население се е изсипало в огромния градски парк (е как да не се сетиш за Аязмото!) и се е отдало на отдих с цялата страст на латиносите – пенсионери тичат в стегнат тръс, юноши леят пот на футбалните терени, млади майки по шорти и спортни бюстиета препускат с бебешки колички по алеите в преследване на перфектната фигура, достолепни матрони в изпипани спортни екипи разучават стъпките на енергичен танц в залата на спортния комплекс. Случили сме точно на Mardi Gras, Мазния вторник, деня, който слага край на голямото надяждане преди Великденските пости. Официално е неработен, но местните жители вместо да оправдаят името му и да не станат от масите цял ден, търчат из парка като за последно. Направо не проумяваме как имат сили да го правят в 35-градусовата жега.
Мендоса е център на най-големия винопроизводителен район на Аржентина – около 70 % от аржентинските вина се произвеждат наоколо. Гледката на опънатите по конец лозя на фона на снежните върхове на Андите си заслужава биенето на пътя дотук. Разбира се, не се минава без дегустация, нали сме си видни винопроизводители, няма как да пропуснем възможността за обмяна на опит.
Дегустацията обаче заплашва да се изроди в битов алкохолизъм, защото пътната обстановка продължава да е драматична. Цяла вечер сме главни герои в централните новини по разни аржентински тв канали – всички дълго и напоително показват сринатите върху пътищата планини, калните реки на мястото на доскорошните пътни артерии и тюхкането на мендосиньосите, удобно изтегнати по столчетата на кафенетата в центъра на града: „Много е зле положението, някой трябва да направи нещо.“ Не ни се иска да прекараме остатъка от живота си в това иначе приятно и приветливо място, все пак плановете ни надскачат бутилката вино и телешкия бифтек. Затова започваме да обмисляме алтернативни варианти за измъкване от ситуацията. И понеже сме си хора с рационално и практично мислене, бързо стигаме до извода, че най-късият път е напряко през планината. Какво като минава през Аконкагуа – най-високия връх на планетата извън Азия.
Не сме рекли, не сме пробвали. Започваме да проучваме възможностите за изкачване на първенеца на Западното полукълбо. Разпитваме стопаните на хостела, организаторите на разни туристически обиколки, случайни минувачи, с които сме влезли в дружеско общуване и с учудване откриваме, че никой от тях не е изкачвал върха. Всички твърдят, че това е лесно, в справочниците също пише, че това е един от достъпните континентални първенци, а кой знае защо тези, на които е под носа, не са го правили. Липсва им фантазия на тези хора и туйто.
Първото, което проверяваме, е възможността да си набавим необходимата екипировка за изкачване на височина 6962 м. Аз, разбира се, предвидливо си нося един вълнен чорапогащник в раницата, но бегъл преглед на метеорологичната обстановка на върха ме хвърля в леко съмнение, че ще е достатъчен като предпазна мярка при -24 градуса. С известна доза оптимизъм се насочваме към магазините за планинска екипировка, които предлагат и оборудване под наем. Внимателно разглеждаме списъка с най-необходимите неща: палатка, дебели спални чували, обувки, котлон, тенджера, очила... можем да ги имаме за 20 дни, колкото трае изкачването, срещу еквивалента на има-няма 2000 лв. Хм-мм...
Леко замислени се отправяме към следващата стъпка, за да се окажем на върха – получаването на разрешително. Паркът Аконкагуа е защитена територия и достъпът до него става със специално издадено разрешително от официалните власти. Първо се влиза на сайта на съответната служба, където се попълва молба, тя ти дава достъп до парола, с която влизаш на друга страница, за да попълниш формуляр с всички данни, включително медицински сведения, след това трябва да разпечаташ формуляра, да минеш през медицински преглед, да платиш таксата за влизането и престоя в парка и с цялата камара бележки да се явиш лично в местната служба за издаване на разрешителни. Там ти разглеждат случая и евентуално те одобряват. Междувременно трябва да си си намерил регистрирани мулетари, на които да платиш да транспортират багажа ти по време на изкачването, защото онова оборудване за 2000 лв. заедно с храната за 20 дена тежи не по-малко от 30-35 кг на човек. Вече с полученото разрешително се явяваш на входа на парка (на 200 км от Мендоса), където ти дават номер, регистриран чувал за боклуци и те пускат да влезеш заедно с багажа, мулетата и мулетарите. В парка проявяват забележително последователна грижа Аконкагуа да не се превърне в сметище. Ако случайно си изгубиш торбата за боклук или я изнесеш празна, подлежиш на глоба от 100 до 1000 лв. Ако те заловят да ходиш по нужда извън регистрираните тоалетни, чието съдържание се изнася с хеликоптери, те глобяват още толкова. Ако пък случайно се забавиш и не напуснеш парка преди 16 ч. на деня, в който изтича разрешителното ти, плащаш още една такса за разрешително. Като добавим и дребния детайл, че за един човек 3-дневно разрешително струва 200 лв., 7-дневно – 450 лв., а 20-дневно – 1000 лв., някак си става ясно, защо няма толкова много ентусиасти за нагоре. А да се озовеш на върха можеш единствено, ако използваш най-дългия разрешен период от 20 дни – разстоянието е голямо, а необходимото време за аклиматизация за тези височини – значително. Кратките разрешителни ти позволяват само да се разходиш в подножието на върха и да го погледаш от височина 4000 м. Ако се опиташ с кратко разрешително да преминеш над тази височина, чака те същото поощрение, както за вече изброените нарушения.
Докато проучваме възможностите да се направим на герои, пристига вестта, че пътят за Чили е разчистен. Какво пък, след като миналата година в Хималаите не покорихме Еверест, сега добавяме към списъка с неизкачени континентални първенци и Аконкагуа. Ако догодина не качим и Килиманджаро, мисля, че ще успеем да влезем в Гинес.

Буенос Айрес – между вдъхновението и унижението, февруари 2013 г.

Вече три дни живеем в Буенос Айрес. Налага ни се да откриваме тайните на оцеляването с ограничен бюджет в условията на непознат град с високи цени. Отначало сме в стрес – както и да го смятаме, излиза поне двойно на това, което сме предвидили. Ако така я караме, плановете ни за обиколка на Южна Америка ще трябва да бъдат силно съкратени. Да, обаче тази перспектива не ни устройва, така че започваме да се взираме по-внимателно в местните хитринки за оцеляване.
Първата пречка е необикновената тайнственост, с която са забулени цените в магазините. Да видиш стока с етикет с цената си е направо събитие, заслужаващо отбелязване в календара. Това, че почти никой не говори английски, също не облекчава много процеса на ориентиране. По въпроса с цените обаче мистерията е някак специално раздухана – не само, че не ги пише, но и касиерите не ги знаят, започват да въвеждат едни предълги кодове, за да изкарат наяве верния отговор. Когато ти се налага да сравняваш цените на няколко продукта, този подход направо те отказва от идеята. А може и това да е замисълът, кой знае. Така или иначе известно спасение намираме в магазините на Карфур, където стандартът ги задължава да изписват не само цената на конкретния продукт, но и цената му на килограм, което доста ускорява преглеждането на наличните артикули. За съжаление точно в кварталните Карфури те не са никак много и разнообразни, та се налага да продължаваме борбата със заговора за премълчаване на цените в обикновените бакалници.
Полека-лека обаче научаваме кое как е и най-важното, научаваме се да си готвим в хостела. Оказва се, че магията на вълшебното аржентинско телешко не е в тайните подправки, а просто в превъзходното месо – щом дори и аз с изкорубените тенджери и тигани в наличната кухня успявам да приготвя стек, от който да си оближеш пръстите. Това рязко ни повдига самочувствието, защото храненето на ресторант два пъти дневно в продължение на два месеца би ни озорило и в София, не само тук. Намираме и решение на драмата със стъклените бирени бутилки, които стръвно изяждат бюджета за бира (лев и половина на шише!), ако не успееш да ги върнеш по надлежния канален ред. Тук са много строги към разни навлеци, които се опитват да получат парите си за бутилката на места, откъдето не са я купили: искат ти касовата бележка, с която си платил за тарата и а си гъкнал, а са ти поискали и нотариален акт за собственост върху безценното парче стъкло, както и свидетелство за съдимост, удостоверяващо правото ти да изпиеш съдържанието на гореупоменатото стъкло.
При това разположение на силите тръгваме с леко сърце да посветим неделния ден на още две знаменателни за Буенос Айрес места – кварталите Сан Телмо и Ла Бока. Сан Телмо е по-близо до центъра и макар че на времето си е бил работнически квартал, постепенно се е превърнал в място за живот на местната бохема, която по подобие на парижкия си прототип, се е опитвала да създаде обособена територия с критична маса изкуство, способна да привлече платежоспособните клиенти. Днес тази слава на квартала като че ли е поотшумяла, но в неделя продължава да се провежда изключително популярен пазар на антики и ръчно изработени изделия, който привлича хиляди посетители.
Първото ни впечатление от пазара е разочароващо – сергиите в началото на Defansa откъм площада пред Президентския дворец са затрупани предимно със стоки ширпотреба, произведени ако не в Китай, то все пак някъде, където евтината работна ръка бълва неизчислими количества некачествени подобия на известни марки. Първото впечатление обаче изчезва много бързо – само няколко метра по-надолу започват да се появяват стоки, които очевидно са направени от местни производители и нямат преки аналози в „глобалното Илиенци“. Сергиите се нижат от двете страни на улицата една пряка, втора, трета... Когато вдигаме глава от шарените щандове, виждаме, че тълпата посетители се вие по протежението на улицата докъдето ни стига погледът – както на онзи първи голям митинг на демокрацията през 90-та, когато Цариградско шосе беше пълно с народ до Плиска. Е, Defansa не е Цариградско, но митингът си е внушителен. Само дето няма скандирания на лозунги, а усмихнати физиономии, надничащи през рамената на други хора към шарениите на сергиите.
А сергиите си ги бива. От тяхното изобилие научаваме, че плетените пъстри наметала, елечета, шалове и шапки са изключително популярни сред стилните аржентинки. Чанти от кожа, направени ръчно от млади и възрастни художници по собствени ярки и живописни модели се конкурират за вниманието на минувачите с обеци от пера или очарователни кукли от стари метални части. Де що има дървена или кожена мебел, тя е ярко оцветена в контрастни цветове. Картини, бижута, играчки, украшения, стилизирани табелки, безполезни, но мили джунджурии – всичко се надпреварва да надкрещи конкуренцията за вниманието на минувача. От ярките цветове ти се премрежва погледът и ти се замайва главата, но не усещаш умора, а въодушевление да откриваш още и още произведения на човешката изобретателност и вдъхновение. Удоволствието да се срещаш с творческата, а не плагиатската страна на човешката природа, те кара да се усмихваш и да искаш да споделиш откритията си с другите. Разбира се, не става дума за така нареченото „голямо изкуство“, както и да се дефинира то. Става дума за умението да превръщаш ежедневните неща в празник с помощта на собствения си талант, вдъхновение и освободено мислене.
Една немалка част от пазара, особено около площадчето на Defansa, е посветена на автентични антики от началото и средата на 20-век. Буенос Айрес с някаква необяснима страст не желае да се пусне от стилистиката на предвоенна Европа и успява да я извади на преден план при всеки удобен случай. Неделя в Defansa е времето и мястото, където тази страст се развихря с особена сила и намира благоприятна почва да избуява. Грамофони и дантели, обувки и радиопарати, кукли и стари снимки – сякаш няма нещо, което да е вдъхвало живот на нечий дом преди 50 или 100 години и сега отново да не е събудено за оползотворяване на втория си шанс. Блъсканицата около сергиите е не само от любопитстващи туристи – сериозните любители си личат по липсата на бързане и спокойното преценяващо оглеждане на изложените съкровища. Играта между продавача и купувача, между ловеца и притаилия се хищник, също си заслужава вниманието. Но то обикновено е приковано повече от изпълненията на уличните артисти, които не губят надежда, че точно тяхното изкуство и точно днес ще направи големия пробив и ще ги извади от анонимността и бедността.
Забавлението в Сан Телмо е продължително и изтощително. В един от вътрешните дворове, отрупани с всичко, което човек може да си представи, че може да се изрови от раклите, скриновете, таваните и мазетата на бабите ни, откриваме работеща чешма, съдейки по керамичните плочки и вида на мивката, също вероятно строена през 20-те години – та се спасяваме от жегата и жаждата. Водата в Буенос Айрес става за пиене направо от крана на чешмата и макар че не е студена и вкусна, става за спасяване на положението. Най-милото е, че из града продължава да има работещи чешмички, които макар и малко на брой, са си голяма ценност.
Следобедът посвещаваме на Ла Бока – бившия емигрантски квартал, населен предимно с италианци от Генуа – който в момента се е превърнал в една от най-големите атракции на Буенос Айрес. Кварталът е разположен около старите докове покрай устието на река Риачуело (Ла Бока означава „Устата“) и смрадта от застоялата вода продължава да се носи по крайбрежната улица. Не това обаче е забележителното, което привлича тълпите туристи. На времето кварталът е строен като струпване на бидонвили – с всякакви подръчни материали, намерени, събрани или откраднати от доковете – така че да приюти големите и продължаващи да нарастват емигрантски семейства. Разнородните материали довели до появата на живописни контрасти при строежа на едно жилище, а непрекъснатото му дострояване и преплитане с околните постройки съвсем забъркало мешавицата от цветове и материали. Нуждата от боядисване, за да се предпази неустойчивата конструкция от бързо изгниване и разпадане, довела до безразборното използване на всяка попаднала кутия боя, независимо от цвета и количеството й. В резултат се получила една ярка и контрастна смесица, която под безкомпромисната светлина на тропическото слънце разбива всякаква представа за правилно съчетаване и баланс на цветовете. Разбира се, това, което днес се представя пред погледа на външния посетител, далеч не е това, което е представлявала Ла Бока преди 50 или 100 години. Магьосникът, превърнал гетото в атракция, се нарича Бенито Кинкела Мартин – израсъл в този квартал и посветил живота си на това, да го превърне от еманация на мизерията в артистична проява. Още на крайбрежната улица ни посреща музей на изящното изкуство, основан от него с цел да извади децата на квартала от духовната нищета, в която прекарват живота си и да им даде простор за развитие. Усилията му да се пребори с градската управа и да намери подкрепа за идеята си да превърне Ла Бока в желана дестинация, в края на краищата се увенчават с успех – Каминито, най-атрактивната част на квартала, очевидно се поддържа в привлекателен вид с подкрепата на общината.
За съжаление, мярката като че ли е поизтървана. Каминито свети в ярки цветове - накъдето и да се обърнеш, ахваш от невероятното им съчетаване. Само че вече се вижда една пресиленост, едно търсене на прекаленото въздействие, насочено да гъделичка възприятията на преситения турист и изгубило връзка с истинската същност на квартала. Всичко вече изглежда твърде изкуствено, твърде насилено и твърде насочено към идеята да бъде смаян външния човек. В изпълненията на уличните танцьори също се усеща пълната липса на искрена страст и отдаденост – това си е просто работа за изкарване на пари. За Ла Бока се говори, че е мястото, където в котела на емигрантската съдба и нужда от любов и изява са се омесили полката и хабанерата и се е родило тангото в онзи първичен и неподправен вид, който потресъл изискания вкус на аристократите от централните квартали. Прекалено много открита страст, прекалено много еротика, прекалено много... чалга имало за техния вкус в танца, роден край доковете. Да, но екзотичното преживяване очаровало парижката бохема и, пречупено през нейната цензура, изведнъж се издигнало в очите и на местния елит. Така завладяло не само града, но и страната, и света.
Обаче в уличните танци, предназначени за туристите, няма и следа от от онази първичност, която превръща тангото в преживяване. Прекалено очевидно е намерението, с което го правят, липсва тръпката, възможността да повярваш в магията. Ако танцьорите са добри, дори може да се каже, че има някаква красота в изпълнението им, но даже и тогава липсва духът на тангото. А на всичкото отгоре, много от тях и не са особено добри и гледането на изпълнението им те изпълва с тъга и неудобство, че са принудени да се подлагат на това унижение, за да изкарават прехраната си. На рационално ниво си казваш, че това е техният шанс, че може би ако не танцуват на улицата, ще крадат или ще гладуват – но въпреки това не можеш да накараш сърцето си да им повярва. Виждаш, че отчаяно търсят своя шанс да се измъкнат от хватката на гетото – и всеки един от тях вярва, че шансът на техния съкварталец Марадона ще се усмихне и на него. Но кварталът си остава беден и неугледен извън туристическата част и напреженията в него не са много намалели въпреки потока туристи. Стените са изписани с лозунги и графити със социални послания, думата революция се разпознава и от непосветеното око, а споменът за въстанието, обявило „Република Ла Бока“ току изскача я от надпис върху ламаринена ограда, я от картина в кварталната кръчма.
По целия път на връщане от Ла Бока се опитваме да се отърсим от усещането за някаква обреченост и тъга, която ни е обзела въпреки ярките цветове на квартала. Докато стигнем до хостела, небето вече се е намръщило и на входа ни догонват първите капки на поредния проливен дъжд в това пътуване. Прекрасната стара сграда започва да тече отвсякъде – наводняват се коридорите, рецепцията, патиото, кухнята – само нашата стая сякаш запазва достойнство и не пропуска нито капка. Аз лежа в пълно изтощение от 9-те часа непрекъснато ходене из града и мрънкам, че ми се яде кисело мляко. Станислав си слага банския и отива до магазина – когато се връща, въобще не е по-мокър, отколкото след къпане в морето. И млякото се оказва хубаво. А после и дъждът спира.

Буенос Айрес – между милонгата и карнавала, февруари 2013 г.

Първото впечатление от Буенос Айрес е , че се състои от улици. Ама от много улици. Накъдето и да погледнеш, накъдето и да тръгнеш – само улици. Градът има правоъгълна планировка, така че вероятността да се изгубиш е минимална, при това и номерацията на сградите е съвсем последователна – започва се от морето и след всяка следваща пряка стартира следващата стотица. Така че, ако се намиращ на 25-тата пряка от морето на която и да е улица, със сигурност номерата ще са от 2500 до 2600. Може да не са всички възможни, но ще са в този диапазон. Това прави ориентирането много лесно – нашият хостел е на номер 3873, което ще рече, че тръгвайки от морския бряг, имаме да пресечем само 38 улици – и сме си „у дома“.
За това архитектите на града хубаво са се сетили, но определено не са помислили, че 38 пресечки си е бая разстояние. Поне някоя пейчица да бяха предвидили – айде, да речем пейчиците са ограничен ресурс, но поне някоя градинка или сенчица да бяха оставили. Не и не – сгради, тротоари, магазини, сгради, тротоари, магазини... и така до припадък. Не се предполага да подвиеш крак никъде, освен в прословутите улични кафенета, които тутакси са готови да те обгрижат с кафе и „медиа луна“ - пресен кроасан със захарна глазура във формата на полумесец, ако случайно не сте разбрали от името му. Тук някак си си падат по буквализма в имената – във всеки град централният площад е Пласа дел Армас, всички улици са кръстени на определен набор герои или географски обекти, а селищата се казват предимно Санта Тереза, Сан Педро или Сан Франсиско, с известни вариации на тема Пуерто Рико. Така че никога не си сигурен къде точно си попаднал, ама то и какво ли значение има.
Подготовката ни за Буенос Айрес се изразява в плах набор от сведения, че тук е царството на аржентинското танго и аржентинското телешко. Зарекли сме се да опитаме и от двете, а междувременно се настаняваме в хостела, който се оказва една приятна изненада – сграда на 150 години, набързо преобразувана за нуждите на странстващи типове. Стаята ни е 4 метра дълга, 4 широка и 4 висока. Няма прозорец, но пък има 3 врати – двете я превръщат в част от анфиладата на сградата, а третата си е просто врата към патиото. Плочките в банята са залепени върху стара керамика, чийто вид директно те препраща към началото на 20-ти век. Неусетно започваш да попиваш атмосферата на този град, който по странен начин е запазил декадентско излъчване на фона на многочислените си небостъргачи. При това европейското внушение е толкова силно, че на моменти не можеш да разбереш в Париж ли си или в Милано, само екзотичните дървета те връщат в реалността. Но като цяло за екзотика в Буенос Айрес трудно можеш да говориш, камо ли пък да я срещнеш. По-скоро има някакво усещане за елегантна носталгия, за нещо непреживяно, неслучило се, безвъзвратно изгубено. И в същото време градът е удивително оживен, по улиците денонощно щъка народ и сякаш всички се страхуват, че някъде ще стане нещо, което може да пропуснат, та затова бързат да наваксат при всяка възможност за приятно преживяване.
Цялото това бързане обаче по никакъв начин не се отразява на умението на портеньосите (така наричат себе си жителите на Буенос Айрес) да държат ниво и да показват стил. Като изключим откровените изпадналяци, повечето хора по улиците имат подчертано спретнат и дори в известен смисъл изискан вид. Е, може би младите са по-скандално настроени и склонни към развлеченост и небрежност, но по-възрастните дами и господа очевидно са положили специални грижи за прическите и дрехите си. На ярката тропическа светлина белите панталони на мъжете искрят, а флоралните мотиви по роклите и блузите на жените са открояващ се акцент. Забелязваме, че за разлика от бразилките, които вероятно изпускат всичкия си въздух, за да се вмъкнат в дрехите, след което се напомпват до пълно срастване с тесните си панталони, аржентинките носят дрехите си леко свободни, но откровено елегантни. Често пъти дори късите панталонки са с ръб, а за трепкането на изгладените блузи въобще няма да отварям въпрос. Пристрастието към красивото облекло дори е довело до една специфична модна линия, в която чантите и обувките от естествена кожа са щамповани с ярки цветя, което ги превръща в ефектни комплекти на фона на иначе изчистените и семпли рокли или блузи.
Впечатленията ни може би не са меродавни за целия град, тъй като прекарваме първия си ден в Буенос Айрес предимно в лъскавия квартал Реколета. Избираме го за посещение в съботния ден, тъй като научаваме, че в неделя в Сан Телмо и Бока – по-народните квартали – се очертават интересни събития. Посещението на Реколета обаче ни помага да си представим онази атмосфера на южноамерикански декаданс, която знаем от литературата и киното. И може би най-силно тя започва да говори след посещението на централното гробище – едно неголямо като площ, но забележително като наситеност място.
Гробището е разположено почти до парковата зона на града – безценно място от гледна точка на малкото зелени площи в огромния град. (Така и не успявам да разбера къде играят малките портеньосчета – само улици навсякъде, ни градинка, ни площадка. Добре де, за цял ден видяхме две площадки. Ама това е 13-милионен град, все пак!) Та в такъв смисъл, мястото на гробището е направо безценно. Не е странно, че вътре гробниците са така плътно прилепени една за друга, че ако бяха живи, щяха да се издушат. По един тъжен и безнадежден начин тази надпревара за осигуряване на живот след смъртта изглежда безсмислена и обречена. Мрамор, гранит, тухли, варовик, бронз, месинг – какво ли не е използвано в този Град на мъртвите, за да забави мига на забравата. Черно, бяло, сиво, златно – ярки контрасти на фона на бездънно синьото небе и мрачното зелено на малкото кипариси... Гробници колкото килерче, в което ковчегът е натъпкан по диагонал, защото не може да влезе по дължина и цели мавзолеи... Нито размерът на паметника, нито приносът на лежащия вътре са гаранция за отмяна на настъпващата забрава – рано или късно тя изпълзява от вечността и започва да руши гробницата. Отначало с непочистени от години паяжини, после със слабия кълн на заблудено растение, докато накрая не превърне уж вечната постройка в тъжна руина. Още едно доказателство, че не паметникът, а паметта е тази, която запазва живи отишлите си от нас – там, където има хора, които помнят, идват и поддържат, има и гробница, а там, където родът по една или друга причина е загубил връзката с миналото си, всичко е само история. Разбира се, не става дума само за личната памет на отделните фамилии. Паметта на обществото, която поддържа спомена за своите герои, съвсем очевидно също действа избирателно – мащабни за времето си паметници тънат в запустение, но пък гробницата на Евита Перон е все така актуална. Но, както е казал мъдрецът, „и това ще мине“. Няма по-сигурно доказателство за това от един друг Град на мъртвите – в Египетската пустиня.
Тази силна и страстна връзка със смъртта може би лежи и в основата на другата страст на портеньосите – тангото. Аржентина е неговата родина, а Буенос Айрес – неговата Мека. Клубовете за танго са безброй, уроци се дават по всяко време, за всички желаещи. Без да разбирам особено много от танго (да не кажем, че хич), това, което се вижда и с просто око, е страстта. Тук танцуват танго като че от това зависи живота им. Или сякаш им е за последно. Млади и стари, майстори и начинаещи, любители и професионалисти. Сигурно има конкуренция между отделните школи, сигурно има мерене на моженето между отделните майстори. Това, което завладява обаче, е отдадеността на танца. Може учителят да води във фигурите най-непохватната ученичка, но въпреки това той целият е в процеса – ръката на гърба на дамата е стегната и изящна, стъпките са не просто точни, а вдъхновени, на лицето е изписана вглъбеност и дори малко отнесеност... Как при това положение и ученичката да не се почувства част от един изискан и приповдигнат свят, в който всеки жест има значение, всяко обръщане на главата говори, всеки детайл в облеклото те поставя в една или друга категория. Как да не ти се прииска поне за един танц да престанеш да бъдеш ежедневното си аз и да се превърнеш в част от елита – нещо повече, ти си този, който задава тона на този елит. И в същото време да си даваш сметка, че всичкото това ще свърши само след няколко минути. Точно това е излъчването, което имат танцьорите на танго – страст, отдаденост и някаква запределност, близка до усещането за близостта на края.
Точно по времето, когато сме в Буенос Айрес, милонгата, танго-шоуто, се конкурира с Карнавала. И тук подготовката кипи от седмици, но няма онази първична, дори първобитна вманиаченост, характерна за Рио. Изискаността на портеньосите не им позволява да се отдадат изцяло на първобитните страсти, които отключва Карнавалът. Не че купонът не тече – и още как! Точно под прозорците на хостела ни в събота вечер се вихри кварталното карнавално шоу – вече е два, а музиката не само че не стихва, а сякаш добива нова сила, хората продължават да прииждат, младо и старо се бута, друса, подскача, пее, танцува... Дори майките с колички не се прибират у дома, а се промъкват през множеството да не би да пропуснат нещо. Пера, пайети, цели банди с еднакви униформи, смешни шапки, дяволски рогца... Нищо не е пропуснато. Но все пак има малко усещане за една вътрешна сдържаност, която не позволява съвсем да му отпуснат края. Какво пък, ако не се поправят до утре, ще се наложи и тук да се включваме.

Argentina provincial, февруари 2013 г.

Пътуването на дълги разстояния с автобус носи своите предимства. Имаме 18 часа с наслада да се отдадем на всичките си болежки, натрупани за една седмица скиталчество – слънчевите изгаряния, обривите от топлинната алергия, възпалените гърла, кашлицата мускулната треска... Боледуваме кротко и с удоволствие, защото за никъде не бързаме. Този път сме с автобус semi-cama, което ще рече полуспален. Седалките са с нормална ширина, възглавници и одеала не дават и на помощ във битката с местното пристрастие към набримчените климатици идват верните спални чували. За сметка на това пък домакините ни радват с прекрасно кафе и пресни кроасанчета. Мъките на пътешествието.
Посред нощ спираме насред полето и в автобуса нахлува жандармерия. Бързо заемат позиции на всички ключови точки и започват систематична проверка на документите и багажа. На нас ни се пада една яка кака, която гледа строго и цъка неодобрително, но все пак минаваме само с побутване на раниците, за разлика от повечето други торби, които са буквално изтърбушени. Никой обаче не показва и следа от нервност – изглежда, че това е обичайна практика. Жандармеристите се изнасят със същата скорост, с която са влетели и продължаваме пътуването.
В Северна Аржентина доминират два цвята – яркозелено и наситено канеленочервено. Там, където хората са разкъсали плътта на джунглата, за да прокарат пътища, се разкрива червена почва, която предизвикателно контрастира с околната зеленина. Изглежда, че е лека, не се слепва и лесно се разпрашава, защото всичко, което не минава периодично през забърсване, е покрито с фин червеникав филм. Честите дъждове допринасят за доброто му залепване и всички мантинели, основи на къщи, дори стени имат същия канелен оттенък като почвата наоколо.
За сметка на това пък там, където се мие, се мие сериозно. Повечето тротоари пред магазини, ресторанти и хотели, включително и местата за качване по автобусите в автогарите, са покрити с керамични плочки, които се мият по няколко пъти на ден, и то със сапунена вода. Като гледам тържественото достойнство, с което достолепни сеньори извършват тази дейност, подозирам, че има специална професия с висок обществен престиж, за която дори намерих подходящо име – сапунейрос. Първо се лисва сапунената вода, след това се разнася старателно с големи твърди четки с дълги дръжки до всяко ъгълче, а после се забърсва с популярните и у нас преди навлизането на модерните мопове парцали на дървени дръжки. Всичко това се върши бавно, добросъвестно и по възможност в компанията на още няколко представители на тази достойна професия. При цялото ми уважение към тях обаче, на няколко пъти ги подозирам в опити да осигурят препитание на местния ортопед, тъй като резултатът от тяхната дейност е доста хлъзгав.
Изглежда все пак, че е въпрос на обществен престиж да имаш пред дома или заведението си подобна площадка, която редовно да миеш. Пътуваме часове наред през малки градчета и ферми и навсякъде, където има сравнително прилични постройки, отпред се мие и лъска. Но много от къщите са твърде бедни и неугледни, за да си позволят подобна демонстрация на стандарт. Повечето са неизмазани едноетажни тухлени постройки, някои могат да се нарекат бунгала, но една голяма част са си откровени бараки. По-голямата част от тези мизерни жилища са струпани на групички от по 3-4 насред гората, в близост до плантациите. Почти всички са повдигнати над земята на около две педи – вероятно срещу наводняване и като предпазна мярка срещу насекоми и гризачи. Крият олюпените си дъски със следи от стара боя встрани от пътя след дърветата и в утъпканата канелена пръст около тях играят сюрии дечица. По страничните пътища се търкалят безподобни трошки – някои изглеждат сякаш са сглобени набързо от подръчни парчета ламарина, шперплат и брезент, но има някаква магия, която им вдъхва живот и продължават да вършат работа и след официално обявената си кончина. Карат ги чичковци с обрулен, но непоколебим вид, също по своему привидно безсмъртни .
Аржентинците, за разлика от бразилците, са доста по-еднородни на външен вид. Откровено ни липсват смайващите туловища, които ни зашеметяват в Рио де Жанейро. Не че всички са моделски тип, но определено има повече дисциплина по отношение на плътта. Преобладават европеидните черти, а малкото разпознаваеми индианци са очевидно на дъното на обществото – дрипави, клечащи по улиците с целите си семейства или маскарадно накичени с пера – продават шарени гривнички и герданчета с привкус на подправена автентичност. Цялото им присъствие излъчва толкова безнадеждност...
На сутринта се събуждаме насред съвсем различен пейзаж – джунглата е отстъпила някъде назад и докъдето ни стига погледът, се разстила пампата. Не е толкова еднообразна, колкото сме си я представяли – храсти и дървета се редуват със степна растителност, сред която пасе прословутото аржентинско говеждо. Тук-таме се появяват блата и езера, в които се отразява синьото небе със закачливи бели облачета. В лъчите на изгряващото слънце се очертава силуетът на гаучо на кон – като се изключи романтичният ореол, просто един самотен пастир насред безкрайната шир. Какво пък, не пречи да му поръсим малко романтика, поне за вкус. Последни пасторални щрихи преди 13-милионния Буенос Айрес.

Водопадите Игуасу, февруари 2013 г.

Не съм сигурна защо точно се оказахме в Южна Америка, освен че бяхме водени от романтичните пориви на юношеството, коварно подхранвани от Жул Верн и Ръдиард Киплинг. След днешния ден обаче знам, че всичко е било, за да видим Водопадите Игуасу.
Когато се озоваваме в аржентинското градче Пуерто Игуасу, отначало ни се струва, че здраво сме се минали. Градчето с 34 000 жители изцяло се издържа от потока туристи и бразилската скъпотия тук достига чутовни висоти. Хостелът ни е в центъра, но е безличен и не особено приветлив. Широко рекламираният му в интернет басейн всъщност се оказва едно по-голямшко корито с мътна вода, в която ако не се плацикат няколко пощръклели от жегата тийнейджъри, то се киснат отегчените им родители. Единственото място за приготвяне на храна от гостите на хостела е едно огромно огнище с монументална скара, останала вероятно от печенето на динозавърските бифтеци на Фред Флинтстоун. Стаята е що-годе прилична, ако се смята за добър вкус вратата на гардероба да падне отгоре ти още с влизането. Жегата ни е наседнала така, че не можем да дишаме и прекарваме следобеда в мъчителни опити да претакаме нажежен въздух през дробовете си. Чейндж-бюрата, разбира се, са в сиеста, така че дори вода не можем да си купим.
Вечерта, вече снабдени с надлежните купюри на местната валута, се отправяме да търсим легендарните аржентински телешки пържоли, но установяваме, че по всяка вероятност, съдейки по цените, от едно теле изкарват най-много стек – стек и половина. Явно не само ние сме разочаровани, защото скарите димят, огромни късове месо цвърчат на тях, но в заведенията или е празно, или хората цедят по една бира и мезят с по някоя маслинка. Маслинките тук, впрочем, са удивително вкусни. Иначе съдържателите на ресторантчета и гостилнички са много любезни и жертвоготовни – един за малко да си отреже пръстите до китката, докато размахва страховит нож да ни демонстрира колко голямо парче месо ще ни сервира за нищо пари (около четвърт българска минимална работна заплата).
Въпреки отчайващото начало, на сутринта сме пълни с оптимизъм. Бързичко претупваме безвкусната закуска и се отправяме към Националния парк Игуасу. Пътуваме с редовна автобусна линия до входа на парка, където вече си купуваме билет за вход. От ценоразписа става ясно, че има сериозна диференция при ценообразуването – за местните жители е почти безплатно, за жителите на областта – малко по-скъпо, за аржентинци – приемливо, за гражданите на Боливия, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Венецуела (дано не греша в изброяването) – на две трети от максималната цена, а самата максимална цена е запазена за... познахте, такива като нас, дето са се домъкнали от другия край на света. Но няма как, Паркът иска сериозна поддръжка, така че внасяме своята лепта.
Още с прекрачването на входа на Парка започват приятните изненади: посреща ни природо-исторически музей, който може и да е скромен, но ни въвежда в атмосферата и историята на мястото. Малко по-нататък тръгва кукленското влакче, което стоварва посетителите в началото на двата основни маршрута за разглеждане на водопадите. Тъй като това превозване влиза в цената на билета, всеки е свободен да се качва в удобно за него време във всяка посока. На малките гарички работят млади приятни момчета, които следят да се спазва опашката и влакчето да се запълва изцяло, да не потегля полупразно, докато има хора, които чакат. Ние понеже сме от нетърпеливите, още на първата междинна спирка се отказваме да чакаме на опашката за следващия влак и се отправяме по пътеката към водопадите.
Пътеките в парка заслужават специално внимание. Построени са така, че да ти дават максимална близост с природата, като същевременно та пазят от опасностите и не ти позволяват самият ти да се превръщаш в опасност за обитателите на джунглата. На места вървиш по бетонни алеи, на други – по метални скари над водата, но при всички положения не тъпчеш растенията, не настъпваш малките животни и не стряскаш големите. Донякъде напомня онзи разказ, май че беше на Рей Бредбъри, за посещенията в миналото, при които никой нищо не може да пипа, за да не промени хода на историята. Тук ситуацията е подобна – виждаш рибите във водата, нахалните коати, кайманите, които сякаш от стотици години не са помръдвали, игуаните, които наперено се промушват между храстите, чуваш крясъците на безбройните птици и пронизителните звуци на тайнствени насекоми, но не прекрачваш оттатък невисокия парапет. Посетителите са многобройни – млади и стари, влюбени двойки и семейства с деца, цели групи хора с физически и умствени затруднения, младежки компании – но цялото това множество успява да се придвижва без да се блъска, без да си пречи и без да нервничи. На много места пътеките са направени еднопосочни, така че от едно място стигаш до интересната гледна точка, а от друго си тръгваш. Така не се получава задръстване и сблъсъци.
А местата, на които ти се иска да спреш и да се съвземеш от удивлението, са много. Река Игуасу тече по базалтово плато, което свършва малко преди вливането й в Парана и там, където твърдата скала престава да държи високото ниво, водата се срива в 80-метрова пропаст, като образува лабиринт от 256 водопада. Пътеката прави два кръга – горният минава над водопадите и ти разкрива зашеметяващи гледки почти от птичи поглед към увличащия безкраен бяг на водата при безразсъдното й сриване в бездната. Всеки завой на пътеката ти разкрива неочакван ъгъл към вече видяните водопади и още неподозирани възможности да видиш нови членове на огромното им семейство. Защо нищо не сме учили по география за тези водопади, за мен си остава загадка – все пак това са вторите по големина водопади в света след Виктория в Африка, далеч по-големи са от Ниагара, но са странно премълчавани. За красотата не се наемам да съдя – все пак това е относителна категория, но поне аз не съм виждала много по-впечатляващи неща. Изглежда, че това не е само мое мнение, защото още от времето на колонизирането на Америка тук са започнали да строят мисии, а от 40-те години на 20-ти век са захванали строежа на пътеките, които да направят водопадите достъпни за хора от цял свят. Тук е сниман и филмът „Мисията“ с Робът Де Ниро. Ако сте го гледали, няма как да не помните зашеметителните природни картини в него. Но никой филм, снимка или разказ не може да предаде истинската магия на мястото. След като сме обиколили горната пътека и поне няколко пъти сме си повторили, че това не може да бъде, тръгваме по долната почти без очаквания за някакви изненади – е не може да те изненадват цял ден, човек си има предел на насищане. Да, обаче пред Игуасу този предел отстъпва някъде много назад – долната пътека по същия начин ни изненадва на всяко преместване. На всичкото отгоре на места е направена толкова близо до водопадите, че водният прах буквално поглъща посетителите. Което в горещия ден е допълнителен повод за радост и добро настроение.
След обиколката на горната и долната пътека си казваме, че на този свят едва ли останали много неща, които да ни учудят. Все пак, за да отдадем дан на най-голямата атракция в Парка – водопада Гарганта дел Диабло или Дяволското гърло – отново се качваме на влакчето и се отправяме към началната точка на пътеката за този феномен. Някак абстрактно в съзнанието ни седи фактът, че само за една минута от този водопад се срива вода, колкото за напълването на 360 олимпийски басейна. Всяка минута. 360 басейна. Повтаряме си го, докато преминаваме по системата от мостчета, която пресича широката стотици метри река, за да стигне до Дяволското гърло.
Легендата на местните индианци гуарани разказва, че водопадът се образувал, когато ревнивият горски бог видял, че един индиански воин се опитва да се измъкне по реката заедно с възлюбената си, на която самият бог бил хвърлил око. За да попречи на влюбените, богът скъсал реката така, че лодката да пропадне в бездната. Момичето загинало при падането и се правърнало в скала в долния край на водопада, а момчето оцеляло, но се превърнало в дърво, което завинаги останало да гледа надолу към скалата.
Не успяваме да различим нито дървото, нито скалата, за които разказва легендата. Водопадът ни зашеметява с мощта и размера си. Сякаш всичката вода на света се опитва да се хвърли в огромната яма, чието дъно не се вижда. И същевременно приижда нова и нова вода, която продължава да се стоварва с грохот надолу. На площадката до водопада всички са мокри от водния прах, но на кого му пука. Даже е приятно да усещаш по напечената си кожа лекото гъделичкане на водните прашинки, сякаш милиони мравчици са те полазили дружелюбно. Дори когато внезапно гъсти облаци закриват слънцето, никой не прави опит да си тръгне. Изведнъж водният прах сякаш се сгъстява, поривите на вятъра се засилват и нежното гъделичкане преминава в остри убождания. Вече не е ясно само пръските от водопада ли се носят или и дъжд се излива отгоре – водата ни шиба безмилостно през лицата. Още един силен порив на вятъра сякаш запретва водопада и го мята на главите ни като развята пола. За няколко секунди невидимият заради гъстата водна мъгла каньон под нас се разкрива в цялата си дълбочина и после отново изчезва. Мокри сме до кости, но дори и децата се смеят от възторг.
Водопадът за миг ни е пуснал до себе си – колкото да разберем, че може да го обикаляме, да го гледаме, да му се възхищаваме, но не и да го притежаваме.