Чианг Май, февруари 2014 г.

Пристигаме в Чианг Май на 9 февруари 2557 г. Не сме изобретили машина на времето, просто се пренагласяваме от грегорианския календар към актуалния тук будистки – защо да превърташ часовника в друга часова зона, а да се съпротивляваш на местния календар. А и раждането на Буда с нищо не е по-лошо като начална точка на летоброенето от раждането на Христос.

С годината горе-долу сме наясно, но мястото, на което ни стоварва автобусът от Бангкок е напълно извън всякакви ориентири – някаква бензиностанция на пътя. Часът е 6 сутринта, още е тъмно и шофьорите на трите таксита, които ни посрещат, напълно осъзнават позиционното си предимство спрямо нас – държат се наперено и безапелационно назовават космически цени за транспортирането ни до града. Е, ние пък не сме вчерашни, грабваме си раничките и поемаме пеша по шосето. Не ни е за пръв път да ни гледат като луди.
В тъмното се ориентираме само най-общо за посоката, в която отпрашват такситата с останалите пътници. Надписите са с надлежните тайски червейчета, а трафикът полека-лека се засилва. Сигурни сме, че все някак ще се доберем до града и наистина – само след първото кръстовище ни застига открит пикап, който набива спирачки пред нас. В каросерията му вече седят момче и момиче с раници – и те явно са тръгнали протестно по шосето след нас и шофьорът е застигнал първо тях. Настаняваме се на студения ламаринен под и пикапът отбръмчава с пълна газ. Пътят се оказва доста по-дълъг и овъртян, отколкото сме си го представяли, та този добър човек ни спестява доста лутане и мъкнене на раниците. Оставя ни някъде в покрайнините на центъра и отпрашва по своите дела в неделната сутрин.
Останалите жители на Чианг Май обаче не бързат да се събудят. Отминаваме хотел след хотел – всичко разтворило широко врати, но никой не си прави труда да седи на рецепцията. Сякаш епидемия от невидимост е поразила цялото хотелиерско съсловие на града. Добре, че няколко пъргави лелки са запалили огнищата от ранни зори, та кафетата и горещите супи донякъде компенсират липсата на обиталище. Едва към 10 успяваме да открием в едно очарователно хостелче домакини, които не смятат да спят до обяд. При наличието на стотици хотели в града толкова дълго търсене на стая изглежда нелепо. Но пък стаята е просторна, чиста, хостелът е с кокетен зелен двор с масички за сутрешното кафе и следобедната бира, а домакините са усмихнати и любезни.
За Чианг Май знаем малко – че е бивша столица на северното кралство Лана, враждувало дълги години с Тайланд, че е отправна точка за преходи в планината, слонски сафарита и посещение на селищата на малобройните планински племена, запазили автентичната си култура, че е средище на традиционни тайландски занаяти. Нямаме големи очаквания, просто искаме да видим един Тайланд, различен от пренаселеността на столицата и преекспонираността на островите.

Чианг Май обаче сякаш се засяга от нашето пренебрежително отношение и запретва ръкави да ни покаже най-доброто, на което е способен. С излизането на централния градски площад ахваме: цялото пространство е превзето от пиршество на цветята – букети, венци, кошници, гирлянди, цели колесници и качени на платформи сложни градежи от цветя те карат да се въртиш като дервиш във всички посоки едновременно от страх да не изпуснеш нещо. Човешки, животински и митологични фигури, изградени от откъснати цветове, орнаменти, изплетени от зелени листа, цели дворци, покрити с цветя и семена, които образуват пъстра мозайка...Колко труд, фантазия и стремеж към красота, вплетени в ефимерния материал, обречен на кратък живот... Разбираме, че сме попаднали на Фестивала на цветята – един от най-големите празници на Чианг Май. Аз веднага си го нарочвам за местна Цветница и се чувствам като на имен ден.

Останките от крепостната стена заедно със защитния ров обикалят правоъгълника на стария град и припомнят за времена, в които Чианг Май е отговарял на името си - „Нов град“ - и е имал амбицията да замени старата столица на Кралство Лана. В града има над 300 будистки храма, които смайват с пищността и великолепието си. 

Следващият ден сме решили да посветим на жените от народността Карен, известни още като Падонг или Жените-жирафи. В радиус от около 180 километра от града има няколко села на Карен. Обществен транспорт до тези села няма, така че трябва да намерим кой да ни закара. Накрая спазаряваме един чичо да ни вземе с пикапа си натам. 
Първите ни крачки из селото са обезсърчителни – само празни колиби от рогозки с покриви от палмови листа. Едва когато свиваме зад ъгъла, виждаме, че основната улица на селото е превърната в пазар с плътно наредени една до друга сергии, на които жените продават сувенири – едни и същи на всичките сергии. Всяка се старае да привлече вниманието на посетителя към своята стока – коя с младост и красота, коя със стриктно следване на традицията в облеклото. И, разбира се, с пръстените около врата.

Племената Карен, които живеят в Тайланд, са бежанци от Бирма. В района на Чианг Май те живеят в разпръснати села, не поддържат връзка помежду си и не се възприемат като една общност. Тайландското правителство им е дало бежански статут, но не и пълни граждански права, така че възможностите им да упражняват стопанска дейност са силно ограничени.  Така за тези групи остава единствената възможност да се изхранват от приходите от туристите, които идват в селата им – от входната такса, от една страна и от продажбата на сувенири от друга. 
Тъй като нямат други възможности за доходи, Карен обричат момичетата си на същата съдба от рано – 4-5-годишните момиченца вече носят обръчи и се въртят около сергиите, за да привличат туристите с миловидните си физиономии и ярки традиционни облекла. Кръг, от който няма излизане по досегашните пътеки.
Тръгваме си от селото на Карен с противоречиви чувства. Не е било толкова екзотично преживяване, колкото сме си го представяли, но същевременно е много по-разтърсващо. 

Вечерта се срещаме с още една изненада – ресторант, в който клиентите сами си готвят. Срещу куверт от 7 лева на човек получаваш две глинени гърнета, пълни с жар. Върху едното има нещо като сач, а върху другото – глинена тенджерка с вода. Оттам нататък си вземаш от бара каквото искаш – всякакви видове меса, риба, морски дарове, зеленчуци, спагети... - и си ги приготвяш както намериш за добре. Няма никакви ограничения нито в количествата, нито във времето. Можеш да печеш и вариш на същата маса, на която се храниш, да сваляш от огъня едно, да слагаш друго, да смесваш вкусове и да се чудиш как им се връзва сметката на тези хора...

Повече за Чианг Май и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.