Сукре и Ла Пас: една държава - две столици, март 2013 г.

Има един подвеждащ въпрос, на който обикновено закъсват участниците в игри от типа на „Стани богат“ и той е: Коя е столицата на Боливия? Първата реакция естествено е да отговорите „Ла Пас“, при което водещият доволно потрива ръце и отговаря: „Ядец!“. Защото на хартия столицата на Боливия е Сукре. Ла Пас е седалище на правителството и парламента. Ако някой е в състояние да ми обясни разликата, на разположение съм. В Сукре се е разположила съдебната власт на страната. По този начин боливийците са разрешили драмата със стара и нова столица, удовлетворили са и двата града и са дали възможност на продуцентите на игри за знаещи да издевателстват над участниците.
Макар че и двата града са разположени в долини (то и къде ли другаде да са разположение в тази част на Боливия, която заема високото плато Алтиплано в Андите), географските им дадености са доста различни: Сукре се е разлял по плавни хълмове, докато Ла Пас се е сурнал по стръмните склонове на каньон. Но не само релефът на двата града е това, което ги различава. Всеки си има характерен облик, който не може да се обърка по никакъв начин с другия.
Сукре е изцяло бял град. Дори докато си прехвърляме снимките от него, на моменти започваме да се чудим защо сме минали на черно-бяла фотография – толкова силни са контрастите между искрящо белите сгради и категоричните сенки от ослепителното слънце. Единствено наситеното синьо на небето ни подсеща, че няма грешка при фотографирането, просто това са преобладаващите цветове на града. Сградите в центъра последователно и систематично са оцветени в бяло – дали тук има пръст общината, не знаем, но си личи че е малко вероятно всички граждани спонтанно да са развили внезапна и силна привързаност към белия цвят. По улиците почти няма дървета и това допълнително засилва впечатлението за белота. За сметка на това пък зелените добре поддържани градинки са естествените центрове на всеки миниквартал. Там се събират майките с малките деца, учениците след училище, величествените градски дами, прехвърлили активна възраст, но незагубили интерес към света. Сукре има и два хубави парка – традиционният за боливийските градове зелен оазис на централния площад и още един, пред сградата на Върховния съд. Както и кварталните градинки, парковете са прекрасно поддържани, непрекъснато поливани, подрязвани, плевени, оформяни... Сякаш цялата жажда на този народ за красота и ред се е изляла в подреждането на тревичките и храстчетата.
Не че по улиците е много мръсно. Напротив. Да кажем, че не е по-мръсно, отколкото по българските улици. И дори има нещо близко до нашия бит по-скоро от 70-те години, отколкото от днешно време. Странното е, че няма кошчета за боклук, може да си носиш хартийката от закуската с километри, което боливийците разбира се не правят, хвърлят си боклука на улицата – но пък непрекъснато ходят едни хора с метли, лопати и униформи и успяват да устискат на натиска на тоталното омазване. А пък не е като да не знаят за съществуването на кошчето за боклук като цивилизационна практика – в парковете, например, си има кошчета, и то доволно импозантни, в тон с летите пейки и фенери. Ама защо избягват тази практика по улиците – загадка.
Боливийците като цяло сякаш не обичат да разкриват живота си пред външни хора. Макар и в големите градове като Сукре и Ла Пас да се срещат по-разнообразни представители на различни раси, като цяло преобладават индианските физиономии, което рядко изразяват някаква емоция. Много интерсно е да ги наблюдаваш в ролята им на продавачи – по презумпция е ясно, че ти представляваш интерес за тях, но те седят с каменно лице и дори избягват да те погледнат, камо ли да се заусукват наоколо ти в любезничене. На въпросите ти отговарят с видима неохота, а решението ти да купуваш или не сякаш засяга някакво друго измерение на времето и пространството, от което те отсъстват. Това външно безстрастно отношение към света изглежда се възпитава у децата от рано, защото още 3-4-годишните деца демонстрират завидно безразличие към усмивките и закачките на разни изкукали лели, дошли от оня край на света да им викат „гъди-гъди“.
Та понеже лелите се оказват лишени от внимание, насочват активността си към посещение на местните музеи. Разочарованието там обаче също не е малко. Ние тържествено се намъкваме в Музея за Етнография и фолклор в Сукре с надеждата, че ще попаднем на уникални експонати от бита на местните племена кечуа, аймара и чипая, но уви – няколко глинени съда, две-три тъкани пътеки с мотиви от чипровски килими (не че са ги крали – конвергенция, както се казва), няколко макета на села от глинени колиби и колекция страховити маски от карнавалите в страната от средата на 20-ти век до наши дни. Единственото, което представлява наистина интерес, са няколко странички с пиктограми на аймара, но обясненията към тях са по-оскъдни и от знанията ни по испански, така че оставаме в неведение за тяхната история. В края на краищата се оказва, че музеят си има и редица преимущества – безплатен вход, чисти тоалетни, шкафчета, в които можеш да си зарежеш багажа и да се разхождаш из града... - които може и да не са точно от сферата на музейното дело, но пък го правят по своему привлекателно място. Подобни са впечатленията ни и от Музея на манастира Санта Клара, където според обещанията би трябвало да има богата колекция от колониално изкуство, но всичко се свежда до 7-8 платна и 3-4 музикални инструмента, ако не броим преносимия орган, разположен в църквата на манастира. Вероятно трябва да си голям ценител и познавач на въпросното колониално изкуство, за да разбереш стойността на експонатите в тази сбирка. Ние обаче сме си обикновени любители в областта, така че се чувстваме леко подведени.
Впрочем, в Боливия вече започваме да свикваме, че за всяко нещо трябва да си отваряме очите на четири и да проверяваме поне по два пъти. Боливийците са просто трогателни в старанието си да те измамят, ако ще да е за стотинка. Там, където нещата са ясни и регламентирани, няма мошеничества, но влезеш ли в зона на възможни преговори – стой та гледай. На автогарите, при преговорите на цените на билетите, непременно трябва да си видял поне още 2 оферти от конкурентни фирми, иначе като нищо могат да ти вземат двойна цена. Опитват се да те измамят дори за дребнички неща като: „Колко струва билетът?“ - „15“ - „Искаме 2“ - „Ммм, прави 34“ - „Защо?“ - „Защото сте двама“ - „15 и 15 е 30“ - „А, вярно!“ - и никакво притеснение: ако мине – мине, ако не – здраве. Но най-лъжливи са бабите-продавачки, те направо са станали виртуози в това да променят договорки, условия и цени в крачка. А да ти пробутат развалена стока между другото, за тях е просто въпрос на чест. Абе, напомнят ми едни подобни баби и по нашите ширини, ама нейсе.
Та ако се върнем на съпоставките между Сукре и Ла Пас, методите на бабите-мошенички и на двете места са едни и същи, но в премените им определено има разлика. Дали за да се докажат, че са по-столичанки или пък просто защото ги уцелваме в събота и са се нагласили като за празник, но лапасчанки са къде-къде по-нагласени от сукречанки. Тук традиционните поли освен че се диплят на плисета в ширина, се стелят и на етажи във височина. Всяка конкуренция губи битката пред тази пищност. Към тоалета вече се прибавя не традиционният шал-носилка, а плетени и украсени с пайети шалове с ресни поне две педи дълги. Бомбетата на жените достигат невиждани височини, направо като комини стърчат над главите им. Тази пищност се редува с далеч по-обикновени и скромни облекла и не можеш да разбереш кое в края на краищата се смята за норма. Сядаме в едно заведение, а на съседната маса се е разположила многолюдна фамилия, очевидно събрала се за празничен съботен обяд. Две от дамите са в описаните по-горе пищни традиционни облекла, третата – с дънки и блузка. Единият мъж е с панталон с ръб, бяла риза и ватирано елече с надпис „PUMA“, другият е с чисто нов китайски анцуг. Децата са 5, на различна възраст, така и не разбираме кое на кого е, но най-малкото още не може да ходи, затова лази по пода на заведението, след това го вдигат на маса, взема с ръце от храната, пъха си я в устата, пак лази по пода... и така. Но в това няма нищо странно. Боливийците се отнасят към седенето на земята като към нещо напълно естествено и го правят навсякъде - на улицата, в парка, в помещение... При това не търсят някаква издатина, праг, бордюр – просто си сядат на земята и им е удобно. И децата си играят на тротоара, лазят, търкалят играчки, често на сантиметри от платното. И нищо, на никого не преви впечатление. Или поне не го показва.
Все пак, това се случва в по-често в по-малките градове. Ла Пас си е един голям град, населението му надхвърля милион и половина. Като гледаш безбройните къщички, наблъскани по стръмните склонове на каньона, просто можеш да си представиш този милион и половина души. Долу, в ниското, е концентриран градския живот – представителните сгради на правителството и министерствата, големите църкви, новопостроените небостъргачи, пъстрата и зелена улица Прадо, която играе ролята на „Главната“, магазините, офисите, посолствата... За разлика от белотата на Сукре, тук е пъстро и многолюдно, трафикът е натоварен, а смешните муцунести градски автобусчета се провират през навалицата с настървението на хрътки. В града е трудно да се изгубиш – основните улици вървят по дъното на каньона и където и да си, ако тръгнеш надолу, ще излезеш на някоя от тях. Уличките, които катерят нагоре, са стръмни, тесни, често пъти заместени от стълби, но малко от тях са много атрактивни. Има и много приятни павирани улички, по които се разхождаш между къщите в ярки цветове и се сещаш за възрожденските ни градчета. На някои такива улички са събрани 5-6 различни музея, но ние вече имаме едно наум за предлаганите колекции и сме съблазнени повече от атмосферата на града, отколкото от изложените експонати – колкото и удивително да е да видиш в музея на музикалните инструменти окачени няколко бутилки с различни размери, които издават различни звуци. Много по-забавно ни се струва да откриваме различни възможности да минаваме от единия на другия бряг на каньона, за да се откриват през погледа ни нови квартали от неизмазани тухлени къщички, прилепени по стръмния склон. Ла Пас се слави като най-високо разположената столица на Земята (при цялата условност на термина „столица“, както стана дума) със своята надморска височина от 3660 м, но къде точно е измерена тази височина, не ни става ясно. Защото разликата в надморската височина на центъра и крайните квартали е поне 300-400 метра. Но това са си проблеми на боливийците, те да му мислят. Ние се радваме, че вече сме преживели адаптацията към тези височини, така че няколкостотин метра отгоре или отдолу не могат да ни впечатлят.

Харесвам · · Споделяне