По пътя за Маунт Абу си намираме ново другарче –
младо момче от Германия, събрало пари и тръгнало да обикаля Индия за
месец и половина. Срещаме го на автогарата в Абу Роуд, точно преди да
се качим заедно в най-изпотрошения и мръсен автобус, в който сме се
возили някога. Дори за нас, придобилите известен опит и имунитет,
гледката на изкормените седалки и почернелите от мръсотия стени и
прозорци, е малко в повече, а за горкото момче е направо шокираща –
това е първият ден от пътуването му и всичко все още му прави огромно
впечатление. При тези обстоятелства ние му се виждаме като
ангели-спасители и групата ни бързичко се преформатира от двама на
трима човека. Изведнъж се оказва, че опитът, който сме трупали за
оцеляване в тези обстоятелства, дребните хитринки, които сме открили за
справяне с различните трудности, се оказват безценни за някого. Ние
поглеждаме на себе си по-уважително, а новият ни приятел е щастлив да
се чувства обгрижен и закрилян. На всичкото отгоре се оказва, че
младежът има какво да ни разкаже за собствения си опит в изминаването
на Ел Камино – 900-километров пешеходен преход, който имаме желание да
направим и ние. Ползите са взаимни и симбиозата процъфтява.
Така в разширен състав се отправяме да изследваме Маунт Абу. Това е поклоннически център на джайнизма, който се намира на 1250 м надморска височина на границата между Раджастан и Гуджарат. Пътят се вие по стръмния склон, очертава любимите ни осморки, на които сме свикнали в Алпите или Пелопонес, но тук стръмнините са разнообразени от палми и малки зеленясали езерца. Усещането за необичайно място е много силно.
Маунт Абу е голям курорт с много и предимно скъпи хотели. Джайнизмът се слави като една от най-миролюбивите религии на света, на последователите му не е разрешено да убиват никакво животно по никаква причина, така че те не се хващат със селскостопанска работа, за да не наранят някой червей или буболечка, а се занимават предимно с бижутерство и банкерство. Макар и да са относително малобройна група в Индия, сред тях са едни от най-богатите хора на страната. За джайнистите строежът на храмове е сред най-богоугодните дейности, така че те отделят сериозна част от доходите си за изграждане на по-големи или по-малки светилища. Обикновено не са особено пищни или големи като размери, но ги разполагат на върха на хълм или планина и строят безкрайни стълби за изкачването до храма. Въпреки това самият път към тях е истинско изпитание. За да се стигне до храмовете в Гирнар, се изкачват 10 000 стъпала – предизвикателство си е. Някои поклонници изкачват стълбището като лягат на всяко стъпало и за тях това е начинът да докажат посвещаването си на идеята. Други обаче, като усещат, че нямат сили за такова изпитание, си наемат носачи да ги изнесат догоре. Цената се определя в зависимост от теглото на клиента – и за да няма три-пет, си минаваш през кантара. Може би е за предпочитане да си катериш стъпалата.
Храмът, заради който основно идват поклонниците в Маунт Абу, е Дилвара Темпъл. До него се стига по приятен 4-километров път от курорта – изпитанието със стъпалата е пропуснато. Идеята, че този път може да се измине пеша, се вижда твърде радикална на индийците – те предпочитат да се возят, независимо на какво: рикша, автобус, джип, лека кола, влак, самолет... В храма посетители се допускат от 12 до 6, сутрешните часове са само за джайнисти, а през нощта в джайнистиките храмове не остава никой, дори служителите, защото тогава това е територия само на боговете. Джайнистият пантеон включва 12 тиртанкари – висши същества, които последователно поемат грижата за света. Най-популярните сред тях са Адинат и Махавира. Тиртанкарите се изобразяват твърде еднообразно – с почти еднакви статуи, които в Дилвара на всичкото отгоре са затворени зад решетки. Сигурно не е особено забавно да си джайнистки бог при тези условия.
При цялата скромност на изображенията на тиртанкарите, Дилвара е едно зашеметяващо място. Работата е там, че всяка педя от стените, колоните, таваните, перилата на основните храмове в комплекса е покрита с филигранна каменна везба – при това не става дума за изображения в мека скала, а за мраморни плетеници. По-големи и по-малки статуи и барелефи изпърват цялото пространство и искрят с онази мраморна белота, която те кара да си мислиш, че вътре в камъка има скрита светлина, която го озарява и му придава топло излъчване. Животни, растения, хора, геометрични мотиви, каменни дантели – всичко е изработено с невероятна прецизност и изпипано до най-дребния детайл. Сякаш е работено с пластилин, не с мрамор. Известно недоумение буди огромното количество полуголи или напълно голи женски фигури – всъщност, това са преобладаващият тип изображения – при положение, че в храма не се допускат нито мъже, нито жени с голи рамене или колене. Малко странна логика. Освен това в храма е абсолютно забранено да се яде, пие, плюе, да се внасят течности и храна, както и каквито и да било изделия от кожа. Да не забравяме, че джайнистите са противници на насилието и дрането на животни с идеята да се използва кожата им е нещо, което не могат да приемат.Всичко това преглъщаме лесно, но забраната да се внасят фотоапарати е нещото, което ни възмущава. Пред храма за ръкава те дърпат разни търговци, които ти предлагат много изгодно да си купиш сбирка от картички със снимки на основните забележителности вътре. Откъде, питам се аз, са се взели тези картички, ако толкова строго е забранено да се снсима вътре? Или става дума единствено за възможности за печалба? Така или иначе си оставаме без снимки, но пък с поредната доза недоумение пред противоречивите разпоредби на още една религия.
Така в разширен състав се отправяме да изследваме Маунт Абу. Това е поклоннически център на джайнизма, който се намира на 1250 м надморска височина на границата между Раджастан и Гуджарат. Пътят се вие по стръмния склон, очертава любимите ни осморки, на които сме свикнали в Алпите или Пелопонес, но тук стръмнините са разнообразени от палми и малки зеленясали езерца. Усещането за необичайно място е много силно.
Маунт Абу е голям курорт с много и предимно скъпи хотели. Джайнизмът се слави като една от най-миролюбивите религии на света, на последователите му не е разрешено да убиват никакво животно по никаква причина, така че те не се хващат със селскостопанска работа, за да не наранят някой червей или буболечка, а се занимават предимно с бижутерство и банкерство. Макар и да са относително малобройна група в Индия, сред тях са едни от най-богатите хора на страната. За джайнистите строежът на храмове е сред най-богоугодните дейности, така че те отделят сериозна част от доходите си за изграждане на по-големи или по-малки светилища. Обикновено не са особено пищни или големи като размери, но ги разполагат на върха на хълм или планина и строят безкрайни стълби за изкачването до храма. Въпреки това самият път към тях е истинско изпитание. За да се стигне до храмовете в Гирнар, се изкачват 10 000 стъпала – предизвикателство си е. Някои поклонници изкачват стълбището като лягат на всяко стъпало и за тях това е начинът да докажат посвещаването си на идеята. Други обаче, като усещат, че нямат сили за такова изпитание, си наемат носачи да ги изнесат догоре. Цената се определя в зависимост от теглото на клиента – и за да няма три-пет, си минаваш през кантара. Може би е за предпочитане да си катериш стъпалата.
Храмът, заради който основно идват поклонниците в Маунт Абу, е Дилвара Темпъл. До него се стига по приятен 4-километров път от курорта – изпитанието със стъпалата е пропуснато. Идеята, че този път може да се измине пеша, се вижда твърде радикална на индийците – те предпочитат да се возят, независимо на какво: рикша, автобус, джип, лека кола, влак, самолет... В храма посетители се допускат от 12 до 6, сутрешните часове са само за джайнисти, а през нощта в джайнистиките храмове не остава никой, дори служителите, защото тогава това е територия само на боговете. Джайнистият пантеон включва 12 тиртанкари – висши същества, които последователно поемат грижата за света. Най-популярните сред тях са Адинат и Махавира. Тиртанкарите се изобразяват твърде еднообразно – с почти еднакви статуи, които в Дилвара на всичкото отгоре са затворени зад решетки. Сигурно не е особено забавно да си джайнистки бог при тези условия.
При цялата скромност на изображенията на тиртанкарите, Дилвара е едно зашеметяващо място. Работата е там, че всяка педя от стените, колоните, таваните, перилата на основните храмове в комплекса е покрита с филигранна каменна везба – при това не става дума за изображения в мека скала, а за мраморни плетеници. По-големи и по-малки статуи и барелефи изпърват цялото пространство и искрят с онази мраморна белота, която те кара да си мислиш, че вътре в камъка има скрита светлина, която го озарява и му придава топло излъчване. Животни, растения, хора, геометрични мотиви, каменни дантели – всичко е изработено с невероятна прецизност и изпипано до най-дребния детайл. Сякаш е работено с пластилин, не с мрамор. Известно недоумение буди огромното количество полуголи или напълно голи женски фигури – всъщност, това са преобладаващият тип изображения – при положение, че в храма не се допускат нито мъже, нито жени с голи рамене или колене. Малко странна логика. Освен това в храма е абсолютно забранено да се яде, пие, плюе, да се внасят течности и храна, както и каквито и да било изделия от кожа. Да не забравяме, че джайнистите са противници на насилието и дрането на животни с идеята да се използва кожата им е нещо, което не могат да приемат.Всичко това преглъщаме лесно, но забраната да се внасят фотоапарати е нещото, което ни възмущава. Пред храма за ръкава те дърпат разни търговци, които ти предлагат много изгодно да си купиш сбирка от картички със снимки на основните забележителности вътре. Откъде, питам се аз, са се взели тези картички, ако толкова строго е забранено да се снсима вътре? Или става дума единствено за възможности за печалба? Така или иначе си оставаме без снимки, но пък с поредната доза недоумение пред противоречивите разпоредби на още една религия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар