Докато се размотаваме по летището и чакаме да дойде
полетът ни, имам време да направя едно съпоставяне на видяното и
преживяното от двете страни на Манарския залив и протока Палк –
географските дадености, които разделят Шри Ланка от Индия.
Давам си сметка, че много от приликите между двете страни просто се набиват на очи. И няма как да е иначе – огромна част от днешното население на Шри Ланка е пристигнало от Индия в различни периоди от историята и е донесло не само генетичния материал, но и вярванията и културата, които са в основата на съвременната шриланкийска нация. Според индийската митология е съществувал мост между Индия и Цейлон, построен от Рама. Според британските колонизатори това е естествена пътека, която е била разрушена от буря през 1480 година. Сега може да се види цяла редица от рифове и малки островчета, които напомнят за съществуващата връзка между континента и Шри Ланка в миналото. Така че за никого не е изненада, че хората от двете страни на протока си приличат на външен вид – с много тъмна кожа, но с по-скоро европеидни черти. Тук обаче веднага изпъква и първата видима разлика – докато в Южна Индия почти не можеш да видиш жена, облечена с различно от традиционното облекло, в Шри Ланка повечето жени и млади момичета носят по-скоро европейски дрехи – блузи, поли, панталони – отколкото сарита и чарудари. По-голямата свобода в избора на дрехи е само видимата част на по-свободните нрави в Цейлон: на острова младежите и девойките имат правото да завързват приятелства, да излизат заедно, да се влюбват – и макар че за сключване на брак се търси съгласието на родителите, те в много голяма степен се съобразяват с мнението на младите.
Друга набиваща се на очи разлика е в отношението към общите пространства. И индийците, и шриланкийците метат и чистят на провала. Но докато в Индия отърваването от боклука става чрез избутването/изливането/изтръскването му на улицата пред входа, в Шри Ланка боклукът се събира в контейнери и кофи. Съответно и резултатите са различни – островът може и да не е Швейцария, но по улиците не се налага непрекъснато да си гледаш в краката дали няма да настъпиш нещо гнусно, нито пък трябва да си непрекъснато нащрек дали няма да се окажеш под обстрела на развилняла се домакиня. Липсата на скитащи крави също допринася за по-спретнатия вид на улиците в Цейлон. И още един много важен детайл – на острова почти не можеш да видиш някой да се облекчава по улиците, докато в Индия това е масова практика. Съответно и миризмите, които се носят по улиците, са твърде различни.
Особено впечатление прави мъдростта на островния народ да не се наблъсква в огромни мегаполиси, а да живее предимно в едноетажни къщички сред природата, което води до по-ясно персонализирана отговорност за състоянието на общите площи пред домовете и магазините.
Равномерното разпределение на населението е нещо, което не се забелязва на пръв поглед, но колкото повече пътуваш из страната, толкова повече се усеща липсата на тълпи, отсъствието на безделници, мотаещи се по улиците, незначителната бройка просяци и хора, излагащи на всеобщо внимание физическите си недъзи. Просещи деца видяхме единствено в Коломбо, при това поне ние попаднахме само на две-три.
Отношението към децата и в двете страни е много търпеливо и грижовно. На децата се обръща много внимание, говори им се мило и спокойно, непрекъснато се водят, носят, возят нанякъде. Бебешки колички по улиците няма – и в двете страни понятието за тротоар тепърва навлиза, улиците са твърде неравни, задръстени от автомобили и претоварени от движение, така че количката по-скоро пречи, отколкото помага. Затова децата се носят на ръце в буквалния смисъл на думата поне докъм 2-3-годишна възраст, че и повече. Особено впечатление прави фактът, че мъжете са също толкова ангажирани с обгрижването на децата – от храненето и обличането до забавлението и образованието – колкото и жените. И са също толкова търпеливи и спокойни.
Като цяло и двете страни са място, където агресията не е на почит. Дори когато ситуацията е драматична – възрастен селянин изскача пред носещия се с 75 км/ч автобус – шофьорът набива спирачки така, че пътниците размазмат носове по предната седалка, но виновникът за инфарктната ситуация отнася единствено другарска забележка от шофьора.
Като стана дума за пътуване – и в двете страни общественият транспорт е много евтин, автобусите често са на последни издихания, но вървят и доставят пътниците в обещаните дестинации за обещаното време. Разбира се, на нас като европейци ни се налага да свикваме с някои специални участници в трафика, като рикшите, както и с лявото движение, но особено в Индия понякога то е условно ляво – всеки се тика, където намери пролука. В Индия повече използват и клаксона – за някои шофьори той е по-важен от волана – и съответно лудницата е по-голяма. Там не само трафикът, но и разстоянията са убийствени. В Шри Ланка няма къде да се разгърне особено дълъг път. Може би и затова пътната мрежа е в по-добро състояние, а присъствието на полицията по пътищата – по-осезателно.
За сметка на това пък в Индия полицейщината и бюрокрацията се усещат по-силно. Като се почне от досадното настояване още на паспротната проверка на аерогарата да заявиш името на хотела, в който ще се настаниш (а как да го знаеш, ти си скитник, все пак!) и се стигне до описването при всяка регистрация в хотел на пълните данни по паспорт – включително и номера и датата на издаване на визата – плюс ксерокопиране на паспорта, плюс обявяване на предишното място, където си спал.
Хотелите и в двете страни предлагат най-различни нива на лукс – от празна стая с едно легло и съмнителна хигиена до лъскави представители на световни хотелски вериги. Общото е, че навсякъде задължително освен мивка и душ има и подвижен душ за интимен тоалет. В Шри Ланка не попаднахме на тоалетни с клекала, но в Индия, особено в южните части, това не е рядкост. Отношението към миенето и в двете страни е много сериозно – всеки, който е запазил поне малко самоуважение и достойнство, се къпе ежедневно, независимо дали в баня, канал или река. Всяко заведение, дори най-изпадналото, има място, където можеш да си измиеш ръцете. И нищо чудно – и в двете страни се яде с ръце, набляга се на ориза и многото подправки, особено на по-лютите. Защо се използва толкова много люто е ясно – за превенция на стомашно-чревни инфекции. Но защо и в двете страни менютата дори в най-добрите ресторанти имат ужасяващо опърпан и неугледен вид – остава загадка.
Кухнята в Шри Ланка и Южна Индия има много сходни черти, но има две неща, които са съществено различни – чаят и хлябът. Чаят в Индия се поднася задължително с мляко, захар и специфични подправки за чай, сред които водещо място заемат джинджифилът и канелата, порциите са колкото голямо кафе и се прави на всеки ъгъл. В Цейлон, страната на чая, обикновено ти сервират кана гореща вода с няколко пакетчета хубав или не толкова хубав чай, отделно каничка мляко и захар. Пропорциите са по твой избор, но трябва да си призная, че нито веднъж не успях да забъркам онзи еликсир, който измагьосват чичковците по улиците в Индия. Другата особеност на Цейлон – масовата употреба на европейски тип хляб, за разлика от различните видове безквасни питки в Индия – си обяснявам с по-силния уклон на шрилонкийски начин на живот към глобализация и по-консервативната и нетърпяща промени култура на Индия.
Като цяло поведението и етикетът, който спазват цейлонците, е много по-близо до европейския. Жителите на острова гледат на обществени места да избягват блъсканиците, пререждането, плюенето, храченето, отделянето – все неща, които са характерни за Индия. На острова в автобуса по-младите отстъпват места на по-старите, бременните и майките с малки деца пътуват седнали. Музиката, която звучи навсякъде, е доста по-разпознаваема за европейското ухо. Интересно е, че телевизията сякаш не присъства толкова силно в живота на шриланкийците – за разлика от Индия няма телевизор във всяка хотелска стая, дори домовете сякаш не са толкова наситени с телевизори. Не успяхме да проследим дали има много телевизионни канали, но не се усеща доминирането на тази медия в обществения живот. Докато в Индия телевизията е навсякъде – в домовете, в магазините, в хотелите, в офисите, в автобусите... Изглежда, че тя занимава ума на индиеца почти толкова, колкото и религията.
Това също е една осезателна разлика - и в двете страни верската търпимост е впечатляваща, всякакви вярвания си съжителстват безпроблемно, но Шри Ланка изглежда много по-светска страна. В Индия религията извира от всеки ъгъл – от безбройните храмове и яркоцветни параклиси на знайни и незнайни богове, от ежедневните ритуали за обслужване на домашния пантеон и привличане на благосклонността на боговете към бизнеса, от тълпите поклонници по многобройните свещени места, от заливащите стени, павилиони, заведения, автобуси и офиси пъстроцветни изображения на многоликия индийски пантеон... Преобладаващият в Шри Ланка будизъм успява да съществува по-ненатрапчиво. За сметка на това пък портретът на президента е под път и над път – усмихнат, оптимистичен, благ, любящ, грижовен... Допускам, че повечето индийци не знаят кой е президент на страната им, докато за шриланкийците би било трудно да пропуснат тази информация.
Има и още за какво да си мисля, съпоставяйки двете страни – и за това, че обикновено поне четирима вършат работата на един, и за смешните изпъкнали кореми на мъжете при цялата им обща хилавост, и най-вече за това, че е нелепо да сравняваш една обозрима страна като Шри Ланка с един гигант като Индия. Но е време да се качваме на самолета на индийската авиокомпания „Kingfisher“ – машина с размерите на голям автобус, връстница на Втората световна война, с пилоти, които изглеждат 15-годишни – да проследим завъртането на перките на крилата и да се надяваме, че ще кацнем живи и здрави в Индия. Още утре ни предстои обиколка по приказните храмове в Тиручирапалли и Тируванамалай, после – накъдето ни видят очите. Предстои ни среща със сюрреалистичната атмосфера на един свят на контрасти, мистика и реалност, величаво минало и противоречиво настояще. Предстои ни потапяне в свят, в който не винаги си сигурен дали това, което ти се случва е истина или просто игра на въображението ти.
Предстои ни Индия.
Давам си сметка, че много от приликите между двете страни просто се набиват на очи. И няма как да е иначе – огромна част от днешното население на Шри Ланка е пристигнало от Индия в различни периоди от историята и е донесло не само генетичния материал, но и вярванията и културата, които са в основата на съвременната шриланкийска нация. Според индийската митология е съществувал мост между Индия и Цейлон, построен от Рама. Според британските колонизатори това е естествена пътека, която е била разрушена от буря през 1480 година. Сега може да се види цяла редица от рифове и малки островчета, които напомнят за съществуващата връзка между континента и Шри Ланка в миналото. Така че за никого не е изненада, че хората от двете страни на протока си приличат на външен вид – с много тъмна кожа, но с по-скоро европеидни черти. Тук обаче веднага изпъква и първата видима разлика – докато в Южна Индия почти не можеш да видиш жена, облечена с различно от традиционното облекло, в Шри Ланка повечето жени и млади момичета носят по-скоро европейски дрехи – блузи, поли, панталони – отколкото сарита и чарудари. По-голямата свобода в избора на дрехи е само видимата част на по-свободните нрави в Цейлон: на острова младежите и девойките имат правото да завързват приятелства, да излизат заедно, да се влюбват – и макар че за сключване на брак се търси съгласието на родителите, те в много голяма степен се съобразяват с мнението на младите.
Друга набиваща се на очи разлика е в отношението към общите пространства. И индийците, и шриланкийците метат и чистят на провала. Но докато в Индия отърваването от боклука става чрез избутването/изливането/изтръскването му на улицата пред входа, в Шри Ланка боклукът се събира в контейнери и кофи. Съответно и резултатите са различни – островът може и да не е Швейцария, но по улиците не се налага непрекъснато да си гледаш в краката дали няма да настъпиш нещо гнусно, нито пък трябва да си непрекъснато нащрек дали няма да се окажеш под обстрела на развилняла се домакиня. Липсата на скитащи крави също допринася за по-спретнатия вид на улиците в Цейлон. И още един много важен детайл – на острова почти не можеш да видиш някой да се облекчава по улиците, докато в Индия това е масова практика. Съответно и миризмите, които се носят по улиците, са твърде различни.
Особено впечатление прави мъдростта на островния народ да не се наблъсква в огромни мегаполиси, а да живее предимно в едноетажни къщички сред природата, което води до по-ясно персонализирана отговорност за състоянието на общите площи пред домовете и магазините.
Равномерното разпределение на населението е нещо, което не се забелязва на пръв поглед, но колкото повече пътуваш из страната, толкова повече се усеща липсата на тълпи, отсъствието на безделници, мотаещи се по улиците, незначителната бройка просяци и хора, излагащи на всеобщо внимание физическите си недъзи. Просещи деца видяхме единствено в Коломбо, при това поне ние попаднахме само на две-три.
Отношението към децата и в двете страни е много търпеливо и грижовно. На децата се обръща много внимание, говори им се мило и спокойно, непрекъснато се водят, носят, возят нанякъде. Бебешки колички по улиците няма – и в двете страни понятието за тротоар тепърва навлиза, улиците са твърде неравни, задръстени от автомобили и претоварени от движение, така че количката по-скоро пречи, отколкото помага. Затова децата се носят на ръце в буквалния смисъл на думата поне докъм 2-3-годишна възраст, че и повече. Особено впечатление прави фактът, че мъжете са също толкова ангажирани с обгрижването на децата – от храненето и обличането до забавлението и образованието – колкото и жените. И са също толкова търпеливи и спокойни.
Като цяло и двете страни са място, където агресията не е на почит. Дори когато ситуацията е драматична – възрастен селянин изскача пред носещия се с 75 км/ч автобус – шофьорът набива спирачки така, че пътниците размазмат носове по предната седалка, но виновникът за инфарктната ситуация отнася единствено другарска забележка от шофьора.
Като стана дума за пътуване – и в двете страни общественият транспорт е много евтин, автобусите често са на последни издихания, но вървят и доставят пътниците в обещаните дестинации за обещаното време. Разбира се, на нас като европейци ни се налага да свикваме с някои специални участници в трафика, като рикшите, както и с лявото движение, но особено в Индия понякога то е условно ляво – всеки се тика, където намери пролука. В Индия повече използват и клаксона – за някои шофьори той е по-важен от волана – и съответно лудницата е по-голяма. Там не само трафикът, но и разстоянията са убийствени. В Шри Ланка няма къде да се разгърне особено дълъг път. Може би и затова пътната мрежа е в по-добро състояние, а присъствието на полицията по пътищата – по-осезателно.
За сметка на това пък в Индия полицейщината и бюрокрацията се усещат по-силно. Като се почне от досадното настояване още на паспротната проверка на аерогарата да заявиш името на хотела, в който ще се настаниш (а как да го знаеш, ти си скитник, все пак!) и се стигне до описването при всяка регистрация в хотел на пълните данни по паспорт – включително и номера и датата на издаване на визата – плюс ксерокопиране на паспорта, плюс обявяване на предишното място, където си спал.
Хотелите и в двете страни предлагат най-различни нива на лукс – от празна стая с едно легло и съмнителна хигиена до лъскави представители на световни хотелски вериги. Общото е, че навсякъде задължително освен мивка и душ има и подвижен душ за интимен тоалет. В Шри Ланка не попаднахме на тоалетни с клекала, но в Индия, особено в южните части, това не е рядкост. Отношението към миенето и в двете страни е много сериозно – всеки, който е запазил поне малко самоуважение и достойнство, се къпе ежедневно, независимо дали в баня, канал или река. Всяко заведение, дори най-изпадналото, има място, където можеш да си измиеш ръцете. И нищо чудно – и в двете страни се яде с ръце, набляга се на ориза и многото подправки, особено на по-лютите. Защо се използва толкова много люто е ясно – за превенция на стомашно-чревни инфекции. Но защо и в двете страни менютата дори в най-добрите ресторанти имат ужасяващо опърпан и неугледен вид – остава загадка.
Кухнята в Шри Ланка и Южна Индия има много сходни черти, но има две неща, които са съществено различни – чаят и хлябът. Чаят в Индия се поднася задължително с мляко, захар и специфични подправки за чай, сред които водещо място заемат джинджифилът и канелата, порциите са колкото голямо кафе и се прави на всеки ъгъл. В Цейлон, страната на чая, обикновено ти сервират кана гореща вода с няколко пакетчета хубав или не толкова хубав чай, отделно каничка мляко и захар. Пропорциите са по твой избор, но трябва да си призная, че нито веднъж не успях да забъркам онзи еликсир, който измагьосват чичковците по улиците в Индия. Другата особеност на Цейлон – масовата употреба на европейски тип хляб, за разлика от различните видове безквасни питки в Индия – си обяснявам с по-силния уклон на шрилонкийски начин на живот към глобализация и по-консервативната и нетърпяща промени култура на Индия.
Като цяло поведението и етикетът, който спазват цейлонците, е много по-близо до европейския. Жителите на острова гледат на обществени места да избягват блъсканиците, пререждането, плюенето, храченето, отделянето – все неща, които са характерни за Индия. На острова в автобуса по-младите отстъпват места на по-старите, бременните и майките с малки деца пътуват седнали. Музиката, която звучи навсякъде, е доста по-разпознаваема за европейското ухо. Интересно е, че телевизията сякаш не присъства толкова силно в живота на шриланкийците – за разлика от Индия няма телевизор във всяка хотелска стая, дори домовете сякаш не са толкова наситени с телевизори. Не успяхме да проследим дали има много телевизионни канали, но не се усеща доминирането на тази медия в обществения живот. Докато в Индия телевизията е навсякъде – в домовете, в магазините, в хотелите, в офисите, в автобусите... Изглежда, че тя занимава ума на индиеца почти толкова, колкото и религията.
Това също е една осезателна разлика - и в двете страни верската търпимост е впечатляваща, всякакви вярвания си съжителстват безпроблемно, но Шри Ланка изглежда много по-светска страна. В Индия религията извира от всеки ъгъл – от безбройните храмове и яркоцветни параклиси на знайни и незнайни богове, от ежедневните ритуали за обслужване на домашния пантеон и привличане на благосклонността на боговете към бизнеса, от тълпите поклонници по многобройните свещени места, от заливащите стени, павилиони, заведения, автобуси и офиси пъстроцветни изображения на многоликия индийски пантеон... Преобладаващият в Шри Ланка будизъм успява да съществува по-ненатрапчиво. За сметка на това пък портретът на президента е под път и над път – усмихнат, оптимистичен, благ, любящ, грижовен... Допускам, че повечето индийци не знаят кой е президент на страната им, докато за шриланкийците би било трудно да пропуснат тази информация.
Има и още за какво да си мисля, съпоставяйки двете страни – и за това, че обикновено поне четирима вършат работата на един, и за смешните изпъкнали кореми на мъжете при цялата им обща хилавост, и най-вече за това, че е нелепо да сравняваш една обозрима страна като Шри Ланка с един гигант като Индия. Но е време да се качваме на самолета на индийската авиокомпания „Kingfisher“ – машина с размерите на голям автобус, връстница на Втората световна война, с пилоти, които изглеждат 15-годишни – да проследим завъртането на перките на крилата и да се надяваме, че ще кацнем живи и здрави в Индия. Още утре ни предстои обиколка по приказните храмове в Тиручирапалли и Тируванамалай, после – накъдето ни видят очите. Предстои ни среща със сюрреалистичната атмосфера на един свят на контрасти, мистика и реалност, величаво минало и противоречиво настояще. Предстои ни потапяне в свят, в който не винаги си сигурен дали това, което ти се случва е истина или просто игра на въображението ти.
Предстои ни Индия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар