Бихме могли да останем в Негомбо и по-дълго, но скитническият дух
взема властта и ни засилва към вътрешността на страната. Попрочели сме
това-онова за забележителностите на Шри Ланка и знаем, че ни очакват
древни градове, светилища и необикновено пищна природа. Избираме си за
първа дестинация Анурадхапура – място с хилядолетна история, потънало в
забравата на джунглата и открито отново през 19 век.
Любопитни сме как изглежда страната извън представителните курорти, очевидно предназначени да впечатлят и привлекат чуждестранните туристи. Скептицизмът ни доволно потрива ръце в очакване на мизерията извън парадните пътища. Първата изненада е автогарата на Негомбо – модерна и чиста сграда, която дори не успяваме да разгледаме както трябва, защото магическото появяване на нужния ни автобус, така познато ни от Индия, се задейства и тук. На автогарата се оказваме в 11:04, питаме първия човек за автобус за Анурадхапура и той спокойно ни обяснява, че трябва да пътуваме първо до Курунегала и там да се прекачим, а автобусът за Курунегала е ей там. В 11:10 автобусът потегля и ние – с него. Познатият сценарий от Индия – кондуктор, който е и помощник-шофьор, и продавач на билети, и всевластен разпоредител – очевидно е в сила и тук. Оказва се, че ние двамата ще се возим в продължение на 60 км срещу еквивалента на лев и петдесет. Автобусът е твърде чист, няма навалица, дори зад шофьора виси табела с разписанието за деня – или поне така предполагаме, докато се опитваме да вържем разпознаваемите цифри с неразпознаваемите букви. Само стандартите малко се разминават с представите ни – седим на седалка за двама, от която единият от нас трябва да виси наполовина навън, ако не иска другият да умре от задушаване. Но шриланкийците са дребнички, а и не се притесняват да се притискат един в друг, така че това за тях си е нормален размер на местата за сядане. Пътните строители също очевидно има какво още да научат за стандартите при строеж на пътища – завои, наклони, неравности, ширина на пътя – явно са над тези неща. За сметка на това шосето е асфалтирано, без дупки, дори без кръпки. Носим се по него с максималната разрешена в страната скорост – 75 км/ч – поне когато не спираме да сваляме и качваме пътници. А спираме често, както се казва, на всяка керемида. Очакването ни, че джунглата е диво място с малко народ, е далеч от действителността – всъщност почти през цялото време пътуваме през населена местност.
Сериозно сме респектирани от къщите, които надничат през дърветата в джунглата или кокосовите плантации – повечето са солидни едноетажни постройки, донякъде напомнят унгарските селски къщи със замаха и стабилното си присъствие. При това са доста добре поддържани, ярко боядисани и прясно ремонтирани, поне на вид. Рядко се забелязва порутена или изоставена къща. Не сме учудени толкова от населеността на джунглата – все пак, Шри Ланка има средна гъстота на населението 320 души на кв.км, при 250 за Индия и около 70 за България. Изненадани сме от внушението за простор и стабилност, липсата на мизерия, отсъствието на бедняшки гета, разруха и разложение.
Оставаме без обяд пак заради магията на материализирането на нужния ни автобус в момента на произнасяне на дестинацията: в Курунегала слизаме на огромна автогара със стотици автобуси, слепешката се намъкваме в един случайно избран проход и питаме за автобус за Анурадхапура. И – да, познахте – автобусът се оказва точно пред нас, със запален двигател. Кондукторът енергично вдига двама възрастни мъже от първата седалка и ги препраща назад и също толкова категорично ни нарежда да седнем на тези места. На предната седалка оттатък пътеката седи около 20-годишен момък с оранжевите дрехи на будистки монах (а може би послушник, поне засега не ги различаваме). Разглеждаме го с интерес като пръв представител на будисткото монашество, с когото влизаме в по-близък контакт. Той не пропуска да ни осигури материал за размисъл. Първо, когато в автобуса влиза продавач на шарени списания и календари, младежът започва да рови из едни найлонови торби, изважда голям черен портфейл и си купува календар, който след кратък размисъл заменя за комикс с феята Тинкърбел на корицата. Изглежда толкова искрено щастлив от придобивката, че не можем да решим дали я е взел за себе си или за подарък. Малко по-късно от същия портфейл вади дребна банкнота за подаяние на просякиня, която обикаля автобуса. Хубав жест, но леко се смущаваме от факта, че би трябвало като монах да няма собствени притежания, а да разчита на подаянията на общността – поне така пише в книгите. Ще трябва тепърва да си изясняваме този въпрос. Най-забавно ни става обаче, когато младежът си изпуска чадъра на земята и той се оказва на еднакво разстояние от него и нас – синковецът седи и подканящо ни гледа в очакване ние да се наведем да му вдигнем чадъра. Напушва ни смях, но запазваме ледени физиономии, той попъшква, попъшква, пък се навежда и си вдига чадъра. Отначало ни се вижда странно, че очаква да го обслужваме, но когато нашият автобус нещо се поврежда и трябва да се прехвърлим на друг (да, не се шегувам, появи се на секундата!), и се оказваме двойна доза пътници в единица обем, познайте на кого отстъпват място на предната седалка – на младежа с расото. Не на майката с малко дете, не на старицата с треперлива брада – на младежа с оранжевото расо. После виждаме, че над седалката си има надпис, че е резервирана за служители на клира. Колкото и да пътуваш, никога не свършват поводите за удивление.
Последната част от пътуването ни е направо мъчителна. Пътят е в ремонт, задръстването е безкрайно, нахалството на нашия шофьор – неизчерпаемо, но недостатъчно, за да ускори придвижването ни. За сметка на това упорито се опитва да ни докара инфаркт с рискованите си маневри. Все пак пристигаме живи и здрави, вярно, малко пооглушели от клаксона, но пък няма дори драскотина по автобуса. Анурадхапура се оказва сравнително малък град с типичната индийска мърлявост и липса на структура – дори полицаят изпада в недоумение, когато питаме къде е центърът. Все пак намираме някаква улица, която може да мине за централна, хвърляме поглед по витрините на магазините, колкото да установим, че са малко по-европейски, но все пак достатъчно индийски на вид и се прибираме към хотела в бързо настъпващия мрак на тропиците. Докато седим на верандата преди лягане, успяваме да идентифицираме на небето Орион – поне нещо познато в един толкова различен свят.
Любопитни сме как изглежда страната извън представителните курорти, очевидно предназначени да впечатлят и привлекат чуждестранните туристи. Скептицизмът ни доволно потрива ръце в очакване на мизерията извън парадните пътища. Първата изненада е автогарата на Негомбо – модерна и чиста сграда, която дори не успяваме да разгледаме както трябва, защото магическото появяване на нужния ни автобус, така познато ни от Индия, се задейства и тук. На автогарата се оказваме в 11:04, питаме първия човек за автобус за Анурадхапура и той спокойно ни обяснява, че трябва да пътуваме първо до Курунегала и там да се прекачим, а автобусът за Курунегала е ей там. В 11:10 автобусът потегля и ние – с него. Познатият сценарий от Индия – кондуктор, който е и помощник-шофьор, и продавач на билети, и всевластен разпоредител – очевидно е в сила и тук. Оказва се, че ние двамата ще се возим в продължение на 60 км срещу еквивалента на лев и петдесет. Автобусът е твърде чист, няма навалица, дори зад шофьора виси табела с разписанието за деня – или поне така предполагаме, докато се опитваме да вържем разпознаваемите цифри с неразпознаваемите букви. Само стандартите малко се разминават с представите ни – седим на седалка за двама, от която единият от нас трябва да виси наполовина навън, ако не иска другият да умре от задушаване. Но шриланкийците са дребнички, а и не се притесняват да се притискат един в друг, така че това за тях си е нормален размер на местата за сядане. Пътните строители също очевидно има какво още да научат за стандартите при строеж на пътища – завои, наклони, неравности, ширина на пътя – явно са над тези неща. За сметка на това шосето е асфалтирано, без дупки, дори без кръпки. Носим се по него с максималната разрешена в страната скорост – 75 км/ч – поне когато не спираме да сваляме и качваме пътници. А спираме често, както се казва, на всяка керемида. Очакването ни, че джунглата е диво място с малко народ, е далеч от действителността – всъщност почти през цялото време пътуваме през населена местност.
Сериозно сме респектирани от къщите, които надничат през дърветата в джунглата или кокосовите плантации – повечето са солидни едноетажни постройки, донякъде напомнят унгарските селски къщи със замаха и стабилното си присъствие. При това са доста добре поддържани, ярко боядисани и прясно ремонтирани, поне на вид. Рядко се забелязва порутена или изоставена къща. Не сме учудени толкова от населеността на джунглата – все пак, Шри Ланка има средна гъстота на населението 320 души на кв.км, при 250 за Индия и около 70 за България. Изненадани сме от внушението за простор и стабилност, липсата на мизерия, отсъствието на бедняшки гета, разруха и разложение.
Оставаме без обяд пак заради магията на материализирането на нужния ни автобус в момента на произнасяне на дестинацията: в Курунегала слизаме на огромна автогара със стотици автобуси, слепешката се намъкваме в един случайно избран проход и питаме за автобус за Анурадхапура. И – да, познахте – автобусът се оказва точно пред нас, със запален двигател. Кондукторът енергично вдига двама възрастни мъже от първата седалка и ги препраща назад и също толкова категорично ни нарежда да седнем на тези места. На предната седалка оттатък пътеката седи около 20-годишен момък с оранжевите дрехи на будистки монах (а може би послушник, поне засега не ги различаваме). Разглеждаме го с интерес като пръв представител на будисткото монашество, с когото влизаме в по-близък контакт. Той не пропуска да ни осигури материал за размисъл. Първо, когато в автобуса влиза продавач на шарени списания и календари, младежът започва да рови из едни найлонови торби, изважда голям черен портфейл и си купува календар, който след кратък размисъл заменя за комикс с феята Тинкърбел на корицата. Изглежда толкова искрено щастлив от придобивката, че не можем да решим дали я е взел за себе си или за подарък. Малко по-късно от същия портфейл вади дребна банкнота за подаяние на просякиня, която обикаля автобуса. Хубав жест, но леко се смущаваме от факта, че би трябвало като монах да няма собствени притежания, а да разчита на подаянията на общността – поне така пише в книгите. Ще трябва тепърва да си изясняваме този въпрос. Най-забавно ни става обаче, когато младежът си изпуска чадъра на земята и той се оказва на еднакво разстояние от него и нас – синковецът седи и подканящо ни гледа в очакване ние да се наведем да му вдигнем чадъра. Напушва ни смях, но запазваме ледени физиономии, той попъшква, попъшква, пък се навежда и си вдига чадъра. Отначало ни се вижда странно, че очаква да го обслужваме, но когато нашият автобус нещо се поврежда и трябва да се прехвърлим на друг (да, не се шегувам, появи се на секундата!), и се оказваме двойна доза пътници в единица обем, познайте на кого отстъпват място на предната седалка – на младежа с расото. Не на майката с малко дете, не на старицата с треперлива брада – на младежа с оранжевото расо. После виждаме, че над седалката си има надпис, че е резервирана за служители на клира. Колкото и да пътуваш, никога не свършват поводите за удивление.
Последната част от пътуването ни е направо мъчителна. Пътят е в ремонт, задръстването е безкрайно, нахалството на нашия шофьор – неизчерпаемо, но недостатъчно, за да ускори придвижването ни. За сметка на това упорито се опитва да ни докара инфаркт с рискованите си маневри. Все пак пристигаме живи и здрави, вярно, малко пооглушели от клаксона, но пък няма дори драскотина по автобуса. Анурадхапура се оказва сравнително малък град с типичната индийска мърлявост и липса на структура – дори полицаят изпада в недоумение, когато питаме къде е центърът. Все пак намираме някаква улица, която може да мине за централна, хвърляме поглед по витрините на магазините, колкото да установим, че са малко по-европейски, но все пак достатъчно индийски на вид и се прибираме към хотела в бързо настъпващия мрак на тропиците. Докато седим на верандата преди лягане, успяваме да идентифицираме на небето Орион – поне нещо познато в един толкова различен свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар