Една по-истинска Манила, януари 2015

Вторият ни ден в Манила е много по-запомнящ се от суматохата на първия. Решаваме, че днес ще се прехвърлим на другия бряг на река Пасиг - там, където обикновено посетителите на града не стигат. Възползваме се от възможността да се повозим на основния градски транспорт на града, джипнитата. Това са страховити на вид джипове с удължена платформа, на която се возят пътниците, седнали на две срещуположни пейки откъм двата борда на каросерията. Традицията да се ползват за обществен транспорт идва от времето, когато американците са държали многочислен контингент във Филипините и са предоставяли бракуваните джипове за трансформиране в обществени превозни средства. Решението се е оказало толкова ефективно, че и днес, почти четвърт век по-късно, джипнитата са най-масовия и евтин  транспорт не само в Манила, но и в цялата страна. 
Возилата са предвидени за размерите на местното население, сред което дори аз изглеждам като някоя валкирия, така че за Станислав единственият начин да се придвижва между седалките е с патешко ходене. Иначе пък цената е много уместна - 8 песос, което ще рече към 30 ст. за пътуване.

Предното стъкло е облепено с какви ли не стикери, та е доста загадъчно какво вижда водачът през него. Сигурно не е много, защото от време на време му доскучава и си подремва на светофара.


Tрафикът в стария център на града е ужасно натоварен. Почти няма подлези, надлези, детелини или каквито още се сетите мащабни съоръжения за разделяне на движението на нива.
Всички се опитват да се промушат един през друг, но като цяло не се виждат някакви сериозни произшествия. 

Кратка дрямка на светофара

Возилата са предимно стари, пушат на провала и покрай големите булеварди се диша трудно. Полиция не че няма, но действията й са със съмнителна ефективност – много надуване на свирката, много ръкомахане, малко полза. В по-късните часове на деня ставаме свидетели на предприемчивостта на местните джигити в часа пик – за да избегнат задръстването без никакъв свян си карат направо по тротоара.

Джигити по тротоара

Слизаме от джипнито при Киапо (Quiapo) – една от най-известните църкви на Манила. Времето е сряда по обяд, но почти няма свободни места по дългите пейки за богомолците. Филипинците са единствената католическа страна в региона и може би точно затова са особено ревностни във вярата си. В един момент забелязваме млада жена, която влиза на колене в църквата и все така на колене тръгва по централната пътека към олтара. Никой освен нас не й обръща внимание.

  

Направо от площада пред църквата започва пъстро пазарище –  риби, миди, скариди, омари с овързани с лико щипки... Блъсканица и шум – като на всеки пазар – но не те дърпат и не се опитват да ти продадат нещо на всяка цена.

Улисани в пъстротата на пазара, неусетно навлизаме в дълбините му, там, където нещата се подготвят за продажба. Потъваме в тъмни коридори, в които скърцането на натоварени със стока ръчно направени колички се преплита със свистенето на машините за стъргане на копра от кокосовите орехи и равномерното почукване на сатъра по дъската за рязане на месо. Можеше да е страшно, ако въпросителните ни погледи не изваждаха от мрака неочаквани белозъби усмивки. 

Семейното жилище зад щанда

 

Измъкваме се от дебрите на пазара и се забиваме в квартала отсреща – просто ей така, да видим какво има. Къщите са гъсто настроени, а вероятно и пренаселени, ако съдим по безчислените катове пране, което се вее от всеки прозорец. 

В края на улицата виждаме златистия купол на джамия. Я па тези, в най-католическата страна какви изненади крият. Забързваме натам. На вратата на двора ни посреща пазач, който се ръкува тържествено със Станислав и го пита: „Муслим?“. Станислав отрича. Пазачът клати неодобрително глава и му обяснява, че може да разгледа само двора на джамията. На мен пък ми посочва една тераска, сбутана в ъгъла, и ми обяснява по-далеч от нея да не стъпвам – не стига, че съм женска, ами съм и по къси панталони. След малко пазачът си довлича едно бюро и стол и тържествено се настанява срещу нас. Обяснява ни, че това е главната джамия на Филипините, че има много мюсюлмани и 40 души работят в джамията. 

 

Тръгваме към Китайския квартал. В Манила, както в повечето големи градове в региона, китайците живеят от векове. Още преди идването на испанците големи групи китайски търговци са пристигнали тук – повечето без семействата си, заради дългото и опасно пътуване през морето. Взели си филипински жени, но успели да наложат своя език, своя стил на живот, да изградят собствена общност и продължили да доминират в търговията векове наред. Очакваме да попаднем на една интересна и самобитна култура, но се оказваме насред едно огромно Илиенци, с все същите стоки ширпотреба, но мултиплицирани многократно. 

За да не останем само с впечатленията от уличния живот, отиваме в музея при църквата Св. Аугустин. Прохладните коридори и зали са истинско спасение от жегата на деня, а колекцията от скулптури от дърво и слонова кост ни изненадва с разнообразието си. Испанците са донесли на Филипините християнството и цялата съпътстваща го култура. Въпреки белезите на вторичност има нещо много затрогващо в опитите на филипинските монаси и занаятчии да се идентифицират с майсторите от Европа. Този комплекс за провинциалност сякаш е жив и до днес у филипинците. Много от тях мечтаят да заминат за Щатите или Европа, слушат предимно американска музика, а най-поразителното е, че поне в Манила не сме срещнали човек, който да не говори английски твърде свободно – дали ще е продавач, портиер, пазач, рикшаджия или случаен минувач, няма значение. 

Повече за Манила и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Манила, януари 2015

Чакаме самолета на летището на Куала Лумпур и започваме леко да се изнервяме. Започват да ни гризат едни съмнения, дали пък не сме объркали нещо. Точно 15 минути преди обявения час в пистата с мръсна газ се втурва самолет, набива спирачки и заковава пред нашия ръкав.

В следващите 15 минути почти едновременно го изтръскват от пътниците и багажите, една по спешност дохвърчала цистерна го зарежда с гориво, в умерен тръс ни вкарват вътре и се отправяме към пистата за излитане. 

В Манила кацаме на терминала за вътрешни полети - явно Малайзия се смята за провинция на Филипините. Или пък обратното, кой знае. Аерогарата наистина има дълбоко провинциален вид - след космическия размах на Куала Лумпур тук на три крачки прекосяваме сградата и изневиделица се оказваме навън. Виждаме няколко редици столове, подредени на двора, прикрити само с един навес. Постепенно ни спохожда прозрението, че това всъщност е чакалнята на летището. Доста облекчено решение, признавам им го. Както облекчено откъм формалности е и влизането в страната - само попълваме някакви листчета с информация кои сме, откъде сме, дали имаме признаци на жълта треска или ебола - и ни удрят печатите в паспортите. Получаваме право на едномесечен престой във Филипините без да се плаща виза.

В града се стоварваме на разсъмване. Хостелът ни е в един от централните квартали - Малате. На две пресечки е от морето и крайбрежния булевард Рохас. Условията са съвсем скромни, но момичето на рецепцията е любезно и усмихнато и докато попълва данните ни, си пее без никакво притеснение. После виждаме така да пеят шофьори, продавачи, минувачи по улицата... Дори научаваме, че изобретателят на караокето е филипинец. Ще се слуша музика тука.

Населението на Метро Манила, т.е. метрополиса Манила, погълнал 16 околни града, е между 11 и 16 милиона души. Това го поставя сред 10 най-големи градове в света, но тъй като площта му е относително малка за толкова народ, той успешно оглавява класацията по гъстота на населението. Точният брой на жителите му не е известен поради огромния брой бездомници, които го населяват и които никой не е в състояние да преброи.

Всъщност, бездомниците са първите, които ни посрещат в града.

Улично кръчме в 7 сутринта. Основно се наблягана бирата.

Някои семейства стават по-късно

 

Всъщност надписът отгоре означава "Тоалетна"

Първа хигиенна процедура за деня - пощене

На улицата или не, детето трябва да бъде нахранено.

Много от децата си играят по цял ден така - на улицата, непосредствено до преминаващите коли

Рибарите поемат по огледалната повърхност на морето в опит да осигурят и днешната прехрана... Рикшите плъзват в опит да уловят някой клиент... Тукашните рикши са различни от всичко, което сме виждали досега - велосипедът не е отпред или отзад, а отстрани, така че мястото за пътника е в нещо като кош за мотор, а самият пътник може да вижда само настрани, защото гледката пред него е закрита от платно, което да го предпазва от слънце и дъжд.

Двамата помощници върху рикшата са вързани там, за да привличат клиенти. Така си и пътуват цял ден.

Животните също са излезли по сутрешните си дела. В клоните на дърветата пронизително крещят невидими птици, кучета и котки се мотаят в краката на ранобудните обитатели на града. Като гледаме колко са много, явно жителите на Манила нямат нищо против да делят територия с тях, а и самите животни съжителстват доста мирно. Понякога.

Манила е град, който много иска да има своя история и затова панически я създава - изважда всичко, което би могло да мине за археология, на показ и вдига паметници на кого ли не - като се почне от испанските крале, които са завладели архипелага през 15 век, мине се през борците за национално освобождение и видни местни интелектуалци и се стигне до доскорошните управници Бениньо Акино и жена му Корасон Акино. Из града има и доста скулптури, които са поставени не в памет на някое знаменателно събитие или личност, а просто за облагородяване на пространството. Само че там, където грижата е приключила с поставянето на скулптурата, резултатите са доста стряскащи.

Разходката на всеки посетител на Манила задължително минава през Интрамурос - старата крепост, останала от времето на испанското владичество. Днес нейните стени ограждат една относително запазила духа на историята част от града, но основно служат като място, където жителите на Манила се разхождат, събират се след училище, правят първите си любовни срещи или играят футбол на мястото на старите военни плацове.  

На площада пред Двореца на правителството пламенен оратор държи разгорещена реч, която, съдейки по плакатите наоколо, се опира на думите на Папата, с които заклеймява корупцията. Слушателите на младия мъж са малобройни, изпити и дрипави на вид, но ентусиазирани да му ръкопляскат. Пред входа на Двореца стои бронирана кола и се разхождат тежко въоръжени полицаи и военни. 

В Катедралата на същия площад има сватба. Вторник е, но празненството е пищно, а гостите - многобройни и натруфени. Булката оправдава слуховете за красотата на филипинките. Катедралата е доста семпла, но прекрасно поддържана и внушителна.

А денят отива към края си - последно зареждане на бензиностанциите с висящи от тавана маркучи, последно подстригване пред дюкяна на дърворезбаря, последни курсове с файтона, последно къпане в морето... Каквото не е свършено днес, ще чака за утре.
Маняна.

Повече за Манила и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.