събота, 31 януари 2015 г.

Висящите мъртъвци на Сагада

Пътят до Сагада няма и 10 метра, които да не са нагоре, надолу и в завой. В продължение на 7 часа запъваме ръце и крака, за да не се изтъркулим от седалките. 




В ранния следобед се стоварваме насред Сагада с мускулна треска и разлюляна моряшка походка след возенето. Били сме целия този път, за да търсим среща със странния обичай на местното племе да погребва мъртъвците си във висящи на скалите ковчези, вместо в гробове.


Вместо мрачна погребална атмосфера ни посрещат весело развяти знаменца и усмихнатите муцунки на местните деца. 


Селото се готви за празник. То, вярно, че утре е рожденият ми ден, но те пък откъде знаят това? Дори сцена са ми приготвили – с надпис „Мис Сагада 2015“. Любезни хора, не можем да го отречем.


Сутринта се събуждаме от думкане на барабани и ритмичен звън на гонгове. Не е за вярване – цялото протежение на централната улица е изпълнено с колони от празнично облечени мъже, жени и деца, които са се строили от едната страна, докато от другата преминава движението. 




В множеството ясно си личат представителите на различните квартали, професии, училища, племена – не само че пред групата си носят транспарант с името на общността, която представляват, но и всяка група е с различно облекло. Някои са просто с еднакви тениски, други са се спретнали в униформи, а племената демонстрират традиционните си облекла. 

Опити за присаждане на чужди традиции на местна почва



Възрастните хора, които са облекли традиционни облекла, ги носят с достойнство и си личи, че се чувстват добре в тях, но за младите вероятно това вече е само екзотика и почит към предците.




Полицайката е с униформа, но и с носия по случай празника
Районът на Сагада е един от малкото във Филипините, където християнството е стигнало късно и не е повлияло толкова силно местните обичаи. На днешния празник една след друга вървят колоните на болницата, църквата и общинския съвет, на племената ифугао и калинга, на неправителствената организация за защита на планината, на кварталните здравни работници и на центъра за възрастни граждани... 

Центърът за възрастни хора също участва в манифестацията

Кандидатките за Мис Сагада



Фестивалът се нарича ETAG и се провежда всяка година в последната седмица на януари. Започва с това, на което сме свидетели в момента – нещо като деветосептемврийска манифестация в която има в умерени дози както задължителност, така и ентусиазъм. Цялото пъстро множество – към 2 хиляди души по наша преценка, се изсуква през площадчето на селото и се отправя към спортната площадка под гробището, където програмата продължава с песни и танци. 

Ние тръгваме да дирим Долината на Ехото и висящите ковчези. Смело хващаме една пътека, която ни завежда право на гробището – на конвенционалното, не онова с висящите ковчези. Почти веднага след гробищата пътеката става доста стръмна и не много удобна за чехли или джапанки. След кратко спускане се озоваваме в подножието на стръмни скали, шмугваме се в гъсталака, изкатерваме един по-стръмен участък, гледаме си в краката да не се пребием и когато вдигаме поглед... ето ги. Висящите ковчези на Сагада.

Намерихме ги! Точно над мен са!




На отвесната скала на височина значително над човешки ръст с помощта на клинове са закрепени двайсетина ковчега – някои са къси и дълбоки, издълбани в цял дънер, други са като лодка с размер на човешко тяло, трети са обичайните дървени сандъци, върху някои дори има сложен дървен кръст. Векове наред жителите на селото са погребвали по този начин своите мъртви – далеч от досега на зверове, под стрехата на скалата, запазени от дъжда и слънцето и високо горе – по-близо до небесните селения. Последното погребение тук е било през 1996 г. 







След като сме видели първите висящи ковчези, много лесно откриваме още няколко на една от стръмните скали по-нататък покрай пътеката. 



Да вървиш и да зяпаш по скалите едновременно никак не е лесна работа. Спусканията и изкачванията са стръмни, местата за стъпване често са стъпала, издълбани в калта или хлъзгави камъни, така че си иска премерване на всяка стъпка. Явно повечето посетители на мястото се задоволяват със срещата с ковчезите на Долината на Ехото, защото не срещаме никого повече до края на прехода ни.










Спускаме се до входа на подземната река – недълбока пещера, която свършва със стръмно спускане към... подземна река. Районът е карстов, така че изчезването и появяването на реката не е изненадващо. И като във всеки карстов район, скалите изненадват с красиви и неочаквани форми, пещери и скални образувания.







Тръгваме да изследваме красотите наоколо, спускаме се, катерим се, прескачаме огради, преминаваме реки – няма да се оставим жегата, умората и страха от изгубване да ни преборят, я! Въздухът мирише на планина, слънце и борови иглички. 








Щом се измъкваме на яркото слънце, с набито вече око откриваме още едно погребение високо в скалите. 





Надвечер тръгваме в обратна посока. Стигаме до една пътека, която се спуска вляво от шосето, и без много да му мислим, кривваме по нея. Усетът не ни подвежда – изпреварваме спускащия се мрак и само след около 500 м се озоваваме пред входа на пещера. 

Направо до входа са струпани десетки и десетки ковчези, издълбани в цели дънери. Къси и дълбоки, приличат на захлупени нощви. Камари, купища, грамади от ковчези.  Гледката е толкова неочаквана, че чак е тривиална – изглеждат като складирани дърва. Явно сме попаднали на Lumiang – погребалната пещера. 









Най-странното е, че това място не само по никакъв начин не е означено, но и никой не те възпира да дойдеш по което време си поискаш, да се приближиш, колко пожелаеш, дори да пипнеш ковчезите... Има само една изкривена табела, която ти обръща внимание да не изнасяш нищо от ковчезите. Никаква охрана, никакви опити за контрол или мародерстване на посетителите. Въпреки това, както и в целия район, тук е удивително чисто – нито хартийка, нито найлоново пликче се търкалят наоколо. 

Дали тези, чиито тела лежат в ковчезите, са предполагали, че смъртта и погребението им ще се превърнат в най-добрата инвестиция, която са направили за своите потомци? Благодарение на тази традиция интересът към Сагада нараства по целия свят, все повече хора идват тук. 

Повече за Сагада и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.