На колко си години?
На 7.
Женен ли си?
Ако този диалог ви се струва абсурден, значи никога не сте били в пустинята Тар в Раджастан. Тук продължава да се прилага древният обичай за сключване на бракове между деца. Момчета на по 7 и момичета на по 5 години се вричат едно на друго по време на пищна церемония за радост на многобройните си роднини. Браковете може да се сключват и групово – няколко семейства, обикновено роднински, обединяват празненствата си, за да си разделят разходите. Хубавото все пак е, че току-що оженените деца не заживяват веднага заедно – изчакват в собствените си семейства, докато станат на по 20-22 години и едва тогава реално консумират брака.
Всичко това ни разказва нашият домакин Дханна, докато с гордост ни показва снимките от сватбата на най-големия си син. Момчето сега е на 12, а е женено вече от две години. И булката, и младоженецът продължават да ходят на училище, всеки в родното си село. За дъщеря си обаче Дханна казва, че няма да я жени рано – тя му е едничка, неговото слънчице, бонбончето му и може да почака. Проблем имат бащите на повече дъщери, те трябва да ги изженят по старшинство и докато не са намерили мъж за по-големите, по-малките трябва да чакат, дори и да имат подходящи кандидати. Затова женските татковци бързат да намерят съпрузи за дъщерите си възможно най-рано. За сметка на това, семейната къща се предава по наследство на най-малкия син. Големите един по един се изнасят да градят собствен дом, а най-малкият остава да се грижи за родителите си и за къщата. Дханна е бил най-малкият в семейството и сега ни развежда из двора на родния си дом, за да видим къде са живели като деца. И наистина има какво да ни покаже – първата им къща, в която са расли трима братя и две сестри, е кръгла колиба с каменни стени и покрив от съчки, в която в момента едва се побират три легла за гостите. Сега семейството на Дханна живее в 20-годишна каменна къща с патио и разположени околовръст стаи. Целият живот на фамилията протича на пода – там се готви, там се мие, там се спи – но все пак има обособени помещения за кухня, спалня за четирите деца, спалня за родителите и спалня за двете баби. Почти всичко за ядене си произвеждат сами. Когато ни канят на трапезата, едно от децата подгонва коза към къщата, за да издоят мляко за чая.
Дханна е относително богат човек в селото си. Освен къщата, той има и ферма, в която отглежда „миллет“ (предполагам, че става дума за сорго, но не съм сигурна), освен това притежава 3 крави, 10 кози и 4 камили. Точно камилите са причината да сме тук. Освен фермер, Дханна е и водач на камили и с неговите животни ще направим малко пътешествие в пустинята. Преди това обаче се радваме на гостоприемството му и преживяваме 24 часа като част от племето му. Защото на практика, въпреки че не го наричат така, жителите на селото са едно племе – всички произлизат от един и същи прадядо, всички носят една и съща фамилия и говорят един от 120-те езика на Индия, маурари, разпространен само в този район.
Дханна ни разказва как се справя с реколтата, как мусоните превръщат тази пустинна земя в зелено море, как трябва да пътува час и половина с камила, за да отиде до града на пазар или на лекар, как всичките му деца са родени в тази къща без лекарска помощ, как камилата е много по-добро средство от мотора в тези пясъци... Твърди, че дори да има много, много пари, не би се преместил в големия град заради мръсотията, блъсканицата, теснотията. Тук той си е господар и властелин на хълмовете наоколо. Никога през живота си не е ходил по-далеч от областния град, не чете вестници, няма радио, за телевизия вкъщи не ще и да чуе, защото тя прави децата „крейзи“. Въпреки това обаче би искал синовете му да се изучат и да станат я лекари, я инженери, я държавни служители.
Момчетата засега ходят в селското училище – две тъмни стаи без чинове, в които се седи на пода и се пише на коляно. Учителката изглежда мила жена, но не знае и дума английски, така че си разменяме само усмивки. Всички деца от 5 до 10 години учат заедно. На стената висят две табла – с английската азбука и писмеността на хинди и на дъската са написани числа до 100. Децата са като всички деца – шумни, любопитни, пълни с енергия и ентусиазъм. Явно нямат много посещения от външни хора – едно момиченце идва и протяга напукана от вятъра и слънцето ръчичка да пипне косата ми, сякаш да провери дали е истинска. Когато искам да им направя снимка, по-големите момчета безцеремонно избутват по-малките деца отзад и всичките ми опити да заснема и дребосъците само им дават нов повод да скачат и гримасничат пред обектива. Когато няма външни дразнители обаче, големи и малки играят задружно, не се чуват крясъци, няма сбивания или войни. И в къщата на Дханна децата чуват баща си от половин дума – няма пазарлъци или инатене.
Децата участват пълноценно в живота на семейството – когато играят, играят, но когато трябва нещо да се свърши, са напълно отговорни. Родителите им сякаш не се замислят особено колко да ги товарят, колко да ги жалят – когато нещо трябва да се свърши, всеки се включва според силите и възможностите си. Децата са много пъргави и сръчни и почти винаги са наясно кое и кога трябва да се свърши. Когато тръгваме за пътуването с камили през пустинята, Дханна взема за помощник 7-годишния си син Кана. Малкият поема камилата на Станислав – за секунда се покатерва на задното седло и оттук нататък управлението е в неговите ръце. Баща му от време на време му дава някакви инструкции и Кана с цъкания, подръпване на юздите и подвиквания се справя с огромното животно. Е, вярно, че по едно време се разсейва и камилата му захапва моята отзад, така че изваднъж се понесяме в галоп, но ситуацията е овладяна мигновено – Дханна спира моята камила с юздите, с малко по-остър тон казва на малкия да внимава и оттук насетне момчето е нащрек и нямаме проблеми.
Язденето на камила се оказва едновременно приятно и трудно изживяване. Като начало – не получаваш никакви инструкции. Показват ти къде да седнеш, къде да сложиш краката си – и толкоз. Оттук нататък започваш да търсиш собствения си ритъм, за да влезеш в синхрон с камилската стъпка. А тя е твърде зависима от терена и скоростта на камилата, неравномерна, хем плавно полюшваща се, хем подрусваща, особено по надолнището. Опитваш се да се полюляваш в такт с камилската походка, да прехвърляш тежестта си от бедрата към стъпалата в стремената и обратно, да се държиш с ръце за седлото и същевременно да снимаш, да внимаваш в пътя, но и да не изпускаш от очи притичващите наоколо антилопи и пустинни елени, прелитащите и прибягващи пауни, изскачащите от дупките си пустинни лалугери или следите от змии по пясъка. Докато слънцето е високо, усещаш изгарящата жега по кожата си и не можеш да повярваш, че вечерта ще тръпнеш от студ, докато се прибираш с камилата по тъмно към лагера. През нощта температурата пада до 8-10 градуса, но Дханна се е погрижил за нас и за нощувката ни е осигурил дебели юргани от камилска вълна в допълнение към спалните чували.
Земята около Осиан не е напълно пустинна – големите пясъчни дюни се редуват с трънливи долини и обрасли с редки дървета хълмове. Тук хората са свързани много тясно с природата. Разказват ни история за един от местните раджи, който заповядал да се изсекат дърветата в едно от селата наоколо. Когато войниците дошли да изпълнят заповедта, жените от селото прегърнали дърветата и казали, че по-скоро ще умрат, отколкото да ги дадат за сеч. Заповедта на раджата обаче била безапелационна и в сблъсъка били изклани над 300 жени. Хората ни уверяват, че това е напълно реална история и тя показва колко важно е за тях всичко наоколо. По време на дъждовния сезон от юли до октомври тук успяват да отгледат някои селскостопански култури и да съберат вода, за да могат да живеят през останалата част на годината. Това е причината областта да е населена, макар и рядко. Основно се гледат камили – и като впрегатен добитък, и като източник на мляко и вълна. Според местните хора камилата живее 33 години, мъжките стават за впрягане и яздене, а женските служат само за разплод. На местния пазар, преизчислено в нашенски пари, една камила върви между 1000 и 1500 лева. За съпоставка, каменната къща на Дханна струва около 10 000, а зестрата на едно момиче е около 3000 лв. Козите също са предпочитано домашно животно, но тук не ги ядат, използват само млякото и вълната. За нас особено интересни са пауните, които се разхождат наоколо на стада, като пуйките у нас. Местните се отнасят към тях точно като към пуйки – ядат месото им и събират яйцата им.
По тези краища жените са заети предимно с домакинска работа, а мъжете се грижат за селскостопанската продукция. Животът на хората тук не е лесен – храната е оскъдна, работата никога не свършва, затова и няма да видиш дебели мъже или жени наоколо. Всеки ресурс е безценен – докато яздим през дюните, някой забелязва в пясъка паднал молив, целият керван спира, най-малкият скача от камилата и тича да прибере молива. Тук няма нищо, което да е придобито лесно, затова особено се трогвам, когато майката на Дханна с жестове ме кани да си лакирам ноктите с нейния лак. Цветът е тъмнолилав, лакът е полузасъхнал в шишенцето, четката е останала с два косъма, но не мога да й откажа, защото знам, че споделя с мен най-ценното, което има. Хората тук излъчват някакъв особен вид спокойствие, увереност и достойнство. Азул, жената на Дханна, има очарователна широка усмивка, която не слиза от лицето й през целия ден. Мъжът й е непрекъснато зает по двора, тя – вкъщи, но час по час си подвикват нещо весело и се смеят на глас. Като хора, които се чувстват на мястото си и харесват живота си.
На 7.
Женен ли си?
Ако този диалог ви се струва абсурден, значи никога не сте били в пустинята Тар в Раджастан. Тук продължава да се прилага древният обичай за сключване на бракове между деца. Момчета на по 7 и момичета на по 5 години се вричат едно на друго по време на пищна церемония за радост на многобройните си роднини. Браковете може да се сключват и групово – няколко семейства, обикновено роднински, обединяват празненствата си, за да си разделят разходите. Хубавото все пак е, че току-що оженените деца не заживяват веднага заедно – изчакват в собствените си семейства, докато станат на по 20-22 години и едва тогава реално консумират брака.
Всичко това ни разказва нашият домакин Дханна, докато с гордост ни показва снимките от сватбата на най-големия си син. Момчето сега е на 12, а е женено вече от две години. И булката, и младоженецът продължават да ходят на училище, всеки в родното си село. За дъщеря си обаче Дханна казва, че няма да я жени рано – тя му е едничка, неговото слънчице, бонбончето му и може да почака. Проблем имат бащите на повече дъщери, те трябва да ги изженят по старшинство и докато не са намерили мъж за по-големите, по-малките трябва да чакат, дори и да имат подходящи кандидати. Затова женските татковци бързат да намерят съпрузи за дъщерите си възможно най-рано. За сметка на това, семейната къща се предава по наследство на най-малкия син. Големите един по един се изнасят да градят собствен дом, а най-малкият остава да се грижи за родителите си и за къщата. Дханна е бил най-малкият в семейството и сега ни развежда из двора на родния си дом, за да видим къде са живели като деца. И наистина има какво да ни покаже – първата им къща, в която са расли трима братя и две сестри, е кръгла колиба с каменни стени и покрив от съчки, в която в момента едва се побират три легла за гостите. Сега семейството на Дханна живее в 20-годишна каменна къща с патио и разположени околовръст стаи. Целият живот на фамилията протича на пода – там се готви, там се мие, там се спи – но все пак има обособени помещения за кухня, спалня за четирите деца, спалня за родителите и спалня за двете баби. Почти всичко за ядене си произвеждат сами. Когато ни канят на трапезата, едно от децата подгонва коза към къщата, за да издоят мляко за чая.
Дханна е относително богат човек в селото си. Освен къщата, той има и ферма, в която отглежда „миллет“ (предполагам, че става дума за сорго, но не съм сигурна), освен това притежава 3 крави, 10 кози и 4 камили. Точно камилите са причината да сме тук. Освен фермер, Дханна е и водач на камили и с неговите животни ще направим малко пътешествие в пустинята. Преди това обаче се радваме на гостоприемството му и преживяваме 24 часа като част от племето му. Защото на практика, въпреки че не го наричат така, жителите на селото са едно племе – всички произлизат от един и същи прадядо, всички носят една и съща фамилия и говорят един от 120-те езика на Индия, маурари, разпространен само в този район.
Дханна ни разказва как се справя с реколтата, как мусоните превръщат тази пустинна земя в зелено море, как трябва да пътува час и половина с камила, за да отиде до града на пазар или на лекар, как всичките му деца са родени в тази къща без лекарска помощ, как камилата е много по-добро средство от мотора в тези пясъци... Твърди, че дори да има много, много пари, не би се преместил в големия град заради мръсотията, блъсканицата, теснотията. Тук той си е господар и властелин на хълмовете наоколо. Никога през живота си не е ходил по-далеч от областния град, не чете вестници, няма радио, за телевизия вкъщи не ще и да чуе, защото тя прави децата „крейзи“. Въпреки това обаче би искал синовете му да се изучат и да станат я лекари, я инженери, я държавни служители.
Момчетата засега ходят в селското училище – две тъмни стаи без чинове, в които се седи на пода и се пише на коляно. Учителката изглежда мила жена, но не знае и дума английски, така че си разменяме само усмивки. Всички деца от 5 до 10 години учат заедно. На стената висят две табла – с английската азбука и писмеността на хинди и на дъската са написани числа до 100. Децата са като всички деца – шумни, любопитни, пълни с енергия и ентусиазъм. Явно нямат много посещения от външни хора – едно момиченце идва и протяга напукана от вятъра и слънцето ръчичка да пипне косата ми, сякаш да провери дали е истинска. Когато искам да им направя снимка, по-големите момчета безцеремонно избутват по-малките деца отзад и всичките ми опити да заснема и дребосъците само им дават нов повод да скачат и гримасничат пред обектива. Когато няма външни дразнители обаче, големи и малки играят задружно, не се чуват крясъци, няма сбивания или войни. И в къщата на Дханна децата чуват баща си от половин дума – няма пазарлъци или инатене.
Децата участват пълноценно в живота на семейството – когато играят, играят, но когато трябва нещо да се свърши, са напълно отговорни. Родителите им сякаш не се замислят особено колко да ги товарят, колко да ги жалят – когато нещо трябва да се свърши, всеки се включва според силите и възможностите си. Децата са много пъргави и сръчни и почти винаги са наясно кое и кога трябва да се свърши. Когато тръгваме за пътуването с камили през пустинята, Дханна взема за помощник 7-годишния си син Кана. Малкият поема камилата на Станислав – за секунда се покатерва на задното седло и оттук нататък управлението е в неговите ръце. Баща му от време на време му дава някакви инструкции и Кана с цъкания, подръпване на юздите и подвиквания се справя с огромното животно. Е, вярно, че по едно време се разсейва и камилата му захапва моята отзад, така че изваднъж се понесяме в галоп, но ситуацията е овладяна мигновено – Дханна спира моята камила с юздите, с малко по-остър тон казва на малкия да внимава и оттук насетне момчето е нащрек и нямаме проблеми.
Язденето на камила се оказва едновременно приятно и трудно изживяване. Като начало – не получаваш никакви инструкции. Показват ти къде да седнеш, къде да сложиш краката си – и толкоз. Оттук нататък започваш да търсиш собствения си ритъм, за да влезеш в синхрон с камилската стъпка. А тя е твърде зависима от терена и скоростта на камилата, неравномерна, хем плавно полюшваща се, хем подрусваща, особено по надолнището. Опитваш се да се полюляваш в такт с камилската походка, да прехвърляш тежестта си от бедрата към стъпалата в стремената и обратно, да се държиш с ръце за седлото и същевременно да снимаш, да внимаваш в пътя, но и да не изпускаш от очи притичващите наоколо антилопи и пустинни елени, прелитащите и прибягващи пауни, изскачащите от дупките си пустинни лалугери или следите от змии по пясъка. Докато слънцето е високо, усещаш изгарящата жега по кожата си и не можеш да повярваш, че вечерта ще тръпнеш от студ, докато се прибираш с камилата по тъмно към лагера. През нощта температурата пада до 8-10 градуса, но Дханна се е погрижил за нас и за нощувката ни е осигурил дебели юргани от камилска вълна в допълнение към спалните чували.
Земята около Осиан не е напълно пустинна – големите пясъчни дюни се редуват с трънливи долини и обрасли с редки дървета хълмове. Тук хората са свързани много тясно с природата. Разказват ни история за един от местните раджи, който заповядал да се изсекат дърветата в едно от селата наоколо. Когато войниците дошли да изпълнят заповедта, жените от селото прегърнали дърветата и казали, че по-скоро ще умрат, отколкото да ги дадат за сеч. Заповедта на раджата обаче била безапелационна и в сблъсъка били изклани над 300 жени. Хората ни уверяват, че това е напълно реална история и тя показва колко важно е за тях всичко наоколо. По време на дъждовния сезон от юли до октомври тук успяват да отгледат някои селскостопански култури и да съберат вода, за да могат да живеят през останалата част на годината. Това е причината областта да е населена, макар и рядко. Основно се гледат камили – и като впрегатен добитък, и като източник на мляко и вълна. Според местните хора камилата живее 33 години, мъжките стават за впрягане и яздене, а женските служат само за разплод. На местния пазар, преизчислено в нашенски пари, една камила върви между 1000 и 1500 лева. За съпоставка, каменната къща на Дханна струва около 10 000, а зестрата на едно момиче е около 3000 лв. Козите също са предпочитано домашно животно, но тук не ги ядат, използват само млякото и вълната. За нас особено интересни са пауните, които се разхождат наоколо на стада, като пуйките у нас. Местните се отнасят към тях точно като към пуйки – ядат месото им и събират яйцата им.
По тези краища жените са заети предимно с домакинска работа, а мъжете се грижат за селскостопанската продукция. Животът на хората тук не е лесен – храната е оскъдна, работата никога не свършва, затова и няма да видиш дебели мъже или жени наоколо. Всеки ресурс е безценен – докато яздим през дюните, някой забелязва в пясъка паднал молив, целият керван спира, най-малкият скача от камилата и тича да прибере молива. Тук няма нищо, което да е придобито лесно, затова особено се трогвам, когато майката на Дханна с жестове ме кани да си лакирам ноктите с нейния лак. Цветът е тъмнолилав, лакът е полузасъхнал в шишенцето, четката е останала с два косъма, но не мога да й откажа, защото знам, че споделя с мен най-ценното, което има. Хората тук излъчват някакъв особен вид спокойствие, увереност и достойнство. Азул, жената на Дханна, има очарователна широка усмивка, която не слиза от лицето й през целия ден. Мъжът й е непрекъснато зает по двора, тя – вкъщи, но час по час си подвикват нещо весело и се смеят на глас. Като хора, които се чувстват на мястото си и харесват живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар