И така... към Индия, февруари 2012 г.

Докато се размотаваме по летището и чакаме да дойде полетът ни, имам време да направя едно съпоставяне на видяното и преживяното от двете страни на Манарския залив и протока Палк – географските дадености, които разделят Шри Ланка от Индия.
Давам си сметка, че много от приликите между двете страни просто се набиват на очи. И няма как да е иначе – огромна част от днешното население на Шри Ланка е пристигнало от Индия в различни периоди от историята и е донесло не само генетичния материал, но и вярванията и културата, които са в основата на съвременната шриланкийска нация. Според индийската митология е съществувал мост между Индия и Цейлон, построен от Рама. Според британските колонизатори това е естествена пътека, която е била разрушена от буря през 1480 година. Сега може да се види цяла редица от рифове и малки островчета, които напомнят за съществуващата връзка между континента и Шри Ланка в миналото. Така че за никого не е изненада, че хората от двете страни на протока си приличат на външен вид – с много тъмна кожа, но с по-скоро европеидни черти. Тук обаче веднага изпъква и първата видима разлика – докато в Южна Индия почти не можеш да видиш жена, облечена с различно от традиционното облекло, в Шри Ланка повечето жени и млади момичета носят по-скоро европейски дрехи – блузи, поли, панталони – отколкото сарита и чарудари. По-голямата свобода в избора на дрехи е само видимата част на по-свободните нрави в Цейлон: на острова младежите и девойките имат правото да завързват приятелства, да излизат заедно, да се влюбват – и макар че за сключване на брак се търси съгласието на родителите, те в много голяма степен се съобразяват с мнението на младите.
Друга набиваща се на очи разлика е в отношението към общите пространства. И индийците, и шриланкийците метат и чистят на провала. Но докато в Индия отърваването от боклука става чрез избутването/изливането/изтръскването му на улицата пред входа, в Шри Ланка боклукът се събира в контейнери и кофи. Съответно и резултатите са различни – островът може и да не е Швейцария, но по улиците не се налага непрекъснато да си гледаш в краката дали няма да настъпиш нещо гнусно, нито пък трябва да си непрекъснато нащрек дали няма да се окажеш под обстрела на развилняла се домакиня. Липсата на скитащи крави също допринася за по-спретнатия вид на улиците в Цейлон. И още един много важен детайл – на острова почти не можеш да видиш някой да се облекчава по улиците, докато в Индия това е масова практика. Съответно и миризмите, които се носят по улиците, са твърде различни.
Особено впечатление прави мъдростта на островния народ да не се наблъсква в огромни мегаполиси, а да живее предимно в едноетажни къщички сред природата, което води до по-ясно персонализирана отговорност за състоянието на общите площи пред домовете и магазините.
Равномерното разпределение на населението е нещо, което не се забелязва на пръв поглед, но колкото повече пътуваш из страната, толкова повече се усеща липсата на тълпи, отсъствието на безделници, мотаещи се по улиците, незначителната бройка просяци и хора, излагащи на всеобщо внимание физическите си недъзи. Просещи деца видяхме единствено в Коломбо, при това поне ние попаднахме само на две-три.
Отношението към децата и в двете страни е много търпеливо и грижовно.  На децата се обръща много внимание, говори им се мило и спокойно, непрекъснато се водят, носят, возят нанякъде. Бебешки колички по улиците няма – и в двете страни понятието за тротоар тепърва навлиза, улиците са твърде неравни, задръстени от автомобили и претоварени от движение, така че количката по-скоро пречи, отколкото помага. Затова децата се носят на ръце в буквалния смисъл на думата поне докъм 2-3-годишна възраст, че и повече. Особено впечатление прави фактът, че мъжете са също толкова ангажирани с обгрижването на децата – от храненето и обличането до забавлението и образованието – колкото и жените. И са също толкова търпеливи и спокойни.
Като цяло и двете страни са място, където агресията не е на почит. Дори когато ситуацията е драматична – възрастен селянин изскача пред носещия се с 75 км/ч автобус – шофьорът набива спирачки така, че пътниците размазмат носове по предната седалка, но виновникът за инфарктната ситуация отнася единствено другарска забележка от шофьора.
Като стана дума за пътуване – и в двете страни общественият транспорт е много евтин, автобусите често са на последни издихания, но вървят и доставят пътниците в обещаните дестинации за обещаното време. Разбира се, на нас като европейци ни се налага да свикваме с някои специални участници в трафика, като рикшите, както и с лявото движение, но особено в Индия понякога то е условно ляво – всеки се тика, където намери пролука. В Индия повече използват и клаксона – за някои шофьори той е по-важен от волана – и съответно лудницата е по-голяма. Там не само трафикът, но и разстоянията са убийствени. В Шри Ланка няма къде да се разгърне особено дълъг път. Може би и затова пътната мрежа е в по-добро състояние, а присъствието на полицията по пътищата – по-осезателно.
За сметка на това пък в Индия полицейщината и бюрокрацията се усещат по-силно. Като се почне от досадното настояване още на паспротната проверка на аерогарата да заявиш името на хотела, в който ще се настаниш (а как да го знаеш, ти си скитник, все пак!) и се стигне до описването при всяка регистрация в хотел на пълните данни по паспорт – включително и номера и датата на издаване на визата – плюс ксерокопиране на паспорта, плюс обявяване на предишното място, където си спал.
Хотелите и в двете страни предлагат най-различни нива на лукс – от празна стая с едно легло и съмнителна хигиена до лъскави представители на световни хотелски вериги. Общото е, че навсякъде задължително освен мивка и душ има и подвижен душ за интимен тоалет. В Шри Ланка не попаднахме на тоалетни с клекала, но в Индия, особено в южните части, това не е рядкост. Отношението към миенето и в двете страни е много сериозно – всеки, който е запазил поне малко самоуважение и достойнство, се къпе ежедневно, независимо дали в баня, канал или река. Всяко заведение, дори най-изпадналото, има място, където можеш да си измиеш ръцете. И нищо чудно – и в двете страни се яде с ръце, набляга се на ориза и многото подправки, особено на по-лютите. Защо се използва толкова много люто е ясно – за превенция на стомашно-чревни инфекции. Но защо и в двете страни менютата дори в най-добрите ресторанти имат ужасяващо опърпан и неугледен вид – остава загадка.
Кухнята в Шри Ланка и Южна Индия има много сходни черти, но има две неща, които са съществено различни – чаят и хлябът. Чаят в Индия се поднася задължително с мляко, захар и специфични подправки за чай, сред които водещо място заемат джинджифилът и канелата, порциите са колкото голямо кафе и се прави на всеки ъгъл. В Цейлон, страната на чая, обикновено ти сервират кана гореща вода с няколко пакетчета хубав или не толкова хубав чай, отделно каничка мляко и захар. Пропорциите са по твой избор, но трябва да си призная, че нито веднъж не успях да забъркам онзи еликсир, който измагьосват чичковците по улиците в Индия. Другата особеност на Цейлон – масовата употреба на европейски тип хляб, за разлика от различните видове безквасни питки в Индия – си обяснявам с по-силния уклон на шрилонкийски начин на живот към глобализация и по-консервативната и нетърпяща промени култура на Индия.
Като цяло поведението и етикетът, който спазват цейлонците, е много по-близо до европейския. Жителите на острова гледат на обществени места да избягват блъсканиците, пререждането, плюенето, храченето, отделянето – все неща, които са характерни за Индия. На острова в автобуса по-младите отстъпват места на по-старите, бременните и майките с малки деца пътуват седнали. Музиката, която звучи навсякъде, е доста по-разпознаваема за европейското ухо. Интересно е, че телевизията сякаш не присъства толкова силно в живота на шриланкийците – за разлика от Индия няма телевизор във всяка хотелска стая, дори домовете сякаш не са толкова наситени с телевизори. Не успяхме да проследим дали има много телевизионни канали, но не се усеща доминирането на тази медия в обществения живот. Докато в Индия телевизията е навсякъде – в домовете, в магазините, в хотелите, в офисите, в автобусите... Изглежда, че тя занимава ума на индиеца почти толкова, колкото и религията.
Това също е една осезателна разлика  - и в двете страни верската търпимост е впечатляваща, всякакви вярвания си съжителстват безпроблемно, но Шри Ланка изглежда много по-светска страна. В Индия религията извира от всеки ъгъл – от безбройните храмове и яркоцветни параклиси на знайни и незнайни богове, от ежедневните ритуали за обслужване на домашния пантеон и привличане на благосклонността на боговете към бизнеса, от тълпите поклонници по многобройните свещени места, от заливащите стени, павилиони, заведения, автобуси и офиси пъстроцветни изображения на многоликия индийски пантеон... Преобладаващият в Шри Ланка будизъм успява да съществува по-ненатрапчиво. За сметка на това пък портретът на президента е под път и над път – усмихнат, оптимистичен, благ, любящ, грижовен... Допускам, че повечето индийци не знаят кой е президент на страната им, докато за шриланкийците би било трудно да пропуснат тази информация.
Има и още за какво да си мисля, съпоставяйки двете страни – и за това, че обикновено поне четирима вършат работата на един, и за смешните изпъкнали кореми на мъжете при цялата им обща хилавост, и най-вече за това, че е нелепо да сравняваш една обозрима страна като Шри Ланка с един гигант като Индия. Но е време да се качваме на самолета на индийската авиокомпания „Kingfisher“ – машина с размерите на голям автобус, връстница на Втората световна война, с пилоти, които изглеждат 15-годишни – да проследим завъртането на перките на крилата и да се надяваме, че ще кацнем живи и здрави в Индия. Още утре ни предстои обиколка по приказните храмове в Тиручирапалли и Тируванамалай, после – накъдето ни видят очите. Предстои ни среща със сюрреалистичната атмосфера на един свят на контрасти, мистика и реалност, величаво минало и противоречиво настояще. Предстои ни потапяне в свят, в който не винаги си сигурен дали това, което ти се случва е истина или просто игра на въображението ти.
Предстои ни Индия.

Коломбо, февруари 2012 г.

Така и не разбираме в кой момент влизаме в Коломбо. Пътят от Бентота до центъра на столицата се точи в протежение на 50 километра все през населено място. Разликата е, че колкото повече наближаваме легендарното пристанище, толкова повече едноетажните къщички с дворчета отстъпват на все по-сгъстено застрояване, улиците се изпълват с все повече народ и мизерията става все по-голяма. Уж все така се движим край морето, но гледките вече не радват окото и романтиката отстъпва на забързания ритъм на мегаполиса. Когато слизаме на централната автогара, попадаме в типичната мизерия на големия град – блъскащи се тълпи, бедност, извираща от всяко по-скришно кътче, настойчиви продавачи, нахални бакшиши, лепки от всякакъв род и калибър. Започваме да си търсим хотел, но колкото по-навътре навлизаме в избрания поради близостта си с автогарата квартал, толкова по-зле изглеждат нещата. Накрая се заприказваме със собственик на малко дюкянче за ризи и човекът си зарязва работата, за да ни заведе до приличен хотел. Там обаче ни искат цена, която многократно надвишава лимита ни и нашият доброволен гид подробно разпитва сърдития чичо на рецепцията къде може да намерим нещо по-подходящо за нашия бюджет. Отново ни повежда през лабиринта от малки улички, докато ни връчи в ръцете на по-благосклонни към нас стопани на хотел. Накрая му предлагаме да му платим все пак за изгубеното време, но той искрено се възмущава и ни казва, че е важно да се чувстваме добре. Когато се уверява, че сме настанени, си взема довиждане с нас и ни казва, че ако решим да си шием риза, сме добре дошли в дюкяна му – с гордост ни съобщава, че работи там от 20 години и има много редовни клиенти. Ние му казваме, че за този 1 ден, който ще прекараме в Коломбо, вероятно няма да сколасаме да си ушием риза при него, но той не губи оптимизма си, обещава да ни чака при следващото ни посещение в града.
Втурваме се да опознаваме столицата на Шри Ланка със смесени чувства: от една страна типичната за град с население около 5 милиона мръсна пяна е твърде отблъскваща, от друга – това все пак е световно пристанище и град със стара слава. Вечерта успяваме да обиколим центъра на Ситито и да видим знаковите кули-близнаци на Световния търговски център в Коломбо. На фона на залязващото слънце и в контраст с намиращата се в съседство реставрирана сграда на старата болница, останала от времето на холандското господство на острова, двата 38-етажни небостъргача изглеждат впечатляващо. Обикаляме квартала, в който преди се е намирал Фортът на града, а сега е разположено административното и финансовото му сърце – и се опитваме да осмислим контрастите между центъра, който по нищо не отстъпва на бляскавите европейски градове – и съседните квартали, които приютяват ориенталска бедност в най-чист вид.
На другия ден впечатленията ни за съществуващите контрасти се засилват. Целият квартал на Форта е пълен с полиция и въоръжено военно присъствие – тук се намират основните министерства и агенции, както и седалищата на големите финансови институции, така че всико това се охранява съвсем насериозно. Част от улиците са затворени не само за коли, но и за пешеходци, достъпът до пристанището е силно ограничен. Това е жалко – все пак Коломбо е едно от световните пристанища и определено представлява интерес за разглеждане, но такива са порядките тук. Ситито е запазило стария имперски блясък, тук-там малко поочукан, но кипят ремонтни и реставраторски дейности и вероятно скоро центърът на града ще стане още по-привлекателен. Същевременно непрекъснато се натъкваш на забавни противоречия: в сторите достолепни колониални магазини се продават същите стоки на същите цени, както във всеки квартален дюкян; просторни заведения с очевидни следи на минало величие стоят почти празни, докато съседни гостилнички тип „Кракмаг“ се пукат по шевовете – и то при положение, че разликата в цените е около 10-20%. Храненето в тези места с поувехнал блясък също се оказва незабравимо преживяване – на съседните маси обядват спретнати мъже с официални ризи и вратовръзки, очевидно служители в офисите наоколо, които в цялото си светско излъчване гребат ориза от чиниите с пръсти, бъркат го със сосовете и поднасят храната към устата си с ръка. При това успяват да не се омажат до ушите или до пъпа. Докато си пием чая в едно кафе с внушението на Гранд-хотел „България“ от времето на социализма, на прозореца до рамото ми застава опърпан мъж, който настойчиво ми прави жестове да изляза навън при него и да не се мотая, ами да му дам милостиня. Цялото му излъчване на убеденост в собствената правота е толкова силно, че малко остава да скоча и хукна навън.
Разхождаме се и по крайбрежната улица, и в парка Галле Фейс Грийн, който се оказва просто една ливада, напечена от слънцето, с поизгоряла въпреки поливането трева. Може би надвечер много хора идват за вечерния полъх от океана, да играят крикет или да пускат хвърчила, но по обед е твърде безлюдно. Опитваме се да нахлуем в сградата с класически колони, която завършва парка, с идеята, че това е музей, но се оказва, че сме се запътили към покоите на президента, така че охраната любезно ни отпраща.
Завършваме изследването на града в квартала на известния пазар Петах. Цели улици, наблъскани с дюкянчета с разнообразна стока, тълпи от продавачи и купувачи, вещи, вещи, вещи... Както казал Диоген, връщайки се от пазара: „Колко много неща... които не са ми нужни“. Та и за нас тази обиколка беше интерсен опит в един преливащ от стока ориенталски пазар, но нищо от цялото това изобилие не ни влиза в работа. Може би причината е и в гледната ни точка – предстои ни цял месец скитосване из Индия с раница на гръб, така че всяка вещ в тази раница трябва да ти е абсолютно необходима, за да си струва носенето.
Така че се натоварваме на автобуса за аерогарата и тръгваме да излизаме от града. Процесът е обратен на вчерашния – колкото повече се измъкваме от задръстването на центъра, толкова по-хубави стават къщите, по-чисти заведенията, по-спретнати и ведри хората.
Пътуваме почти два часа, докато стигнем до малка автогара недалеч от летището. Там правим последен опит да вечеряме преди да напуснем страната – влизаме в малка гостилничка, с лекото опасение, че последните ни шриланкийски пари няма да са достатъчни за нещо прилично за хапване. От вратата ни осиновява един полицай на възраст, който влиза в ролята на преговарящ между нас и стопанина на заведението. В резултат се оказваме вечеряли, пили чай и напуснали заведението едва ли не с повече пари, отколкото имахме на влизане. Собственикът не изглеждаше щастлив от цялата работа и макар че му предложихме допълнително заплащане, отказа – явно местната власт си има свои лостове да налага правила на бизнеса.

Унаватуна и Амбалангода, януари 2012 г.

Унаватуна се слави като един от дванайсетте най-добри плажа в света. Не знам кой е правил класацията, нито какви са били критериите му за оценка, но определено това не е моето място. Географски курортът има всички дадености: заграден от висок хълм затворен залив с чиста вода, не много силна вълна, ситен пясък, палми и тропическо слънце. Експлоатирането на тези дадености обаче надминава предела на поносимост, който имам. Хотелите и къщите за гости са многобройни, гъсто настроени и дори са превзели част от плажната ивица. Макар че някои от тях разполагат със зелени дворове, усещането за наблъсканост си остава. В някои от ресторантите първите маси са на половин метър от прибоя, което е приятно преживяване за седящите на тези маси, но създава проблем за тези, които се опитват да се разхождат по плажа. Цялото внушение на курорта е за пренаселеност и твърде голямо желание да се използва мястото до максимум. Дори къщата, в която сме отседнали, макар че е разположена почти в джунглата, оставя усещането за липса на простор. Ако трябва да го сравнявам с Тангале, безкрайните почти пусти плажове там определено печелят повече точки в моите очи. Недостатъкът им беше, че са по-отворени към океана и вълните са по-силни, понякога дори те хваща страх от мощта на голямата вода. Въпреки това усещането за простор и допир с дивата природа, едва засегната от човешко присъствие, е нещото, което ме кара да се чувствам добре. Това обаче явно си е мое субективно чувство, защото е очевидно, че много хора харесват Унаватуна – навсякъде е пълно с хора: млади, стройни  - за малко да кажа летовници, но всъщност зимовници – играят бадминтон или просто се пекат, малки деца с различен цвят на кожата правят първите си стъпки на сушата или първите си опити за плуване във водата, достолепни пенсионери бавно се разтъпкват покрай вълните. Усеща се и по-лекомисления дух на това място – виждат се местни момчета и момичета с твърде фриволно облекло и освободено поведение. Атмосферата е като във всеки пренаселен крайморски курорт по света – музика, напитки, чадъри, шезлонги и всякакви други услуги: от разходка с лодка, през предложения за наблюдение на морския свят през поодраното плексигласово дъно на разнообразни плавателни съдове до уроци по сърф и гмуркане. Всичкото това – в пъстроцветния хорски кипеж. Дори се чудим дали няма да срещнем някой познат и – хоп! - още на първата обиколка по плажа се натъкваме на възрастната чехкиня, с която бяхме съквартиранти в Тангале. Поздравяваме се като стари познати, разменяме по две-три любезни изречения и отново всеки поема по пътя си. Май зацикляме – време е да сменяме страната.
Като начало сменяме курорта – преместваме се в Амбалангода. От обещанията на пътеводителите очакваме пъстроцветен свят на занаятчийски работилници и магазинчета, търгуващи с традиционните маски и други характерни за острова изделия. Градчето обаче се оказва твърде обикновено – вярно, че има няколко работилнички, където дялкат маски от балсово дърво и оцветяват страшните им лица в ярки цветове, но всичко е твърде скромно и по нищо не се различава от другите места, където се опитват да примамват туристите с уж автентични местни продукти. Почти сме решили да продължаваме нататък, когато ни подема един особено настойчив рикшаджия, който ни обещава да ни настани в къща на плажа, където има собствен басейн, а после да ни заведе до местната мина за добив на лунен камък. Към първото обещание се отнасяме с известна доза скепсис, защото вече сме се научили, че част от занаята на рикшаджията включва умението да преувеличава достойнствата на предлагите обекти, но второто предложение разпалва любопитството ни. За къщата се оказваме прави – наистина е на плажа, но е повече от скромна, а обещаният басейн се оказва в двора на съседите. Това не ни разстройва особено, защото и без друго не сме почитатели на басейните, когато на една крачка е океанът. По-любопитни сме да видим мината.
Тя се оказва на петнайсетина минути път с рикшата. Шофьорът се опитва да бъде и наш гид -  разказва ни за уникалността на находището от лунен камък в региона, а пътем ни показва и плантациите от канела и каучуково дърво, покрай които преминаваме.
Щом пристигаме в мината, рикшаджията ни предава директно в ръцете на местнвия гид. Неговата задача е освен да ни разкаже възможно най-много за добива на скъпоценни камъни, да ни придума и да си купим нещо от магазина на мината. С първата задача се справя напълно професионално – започва с голям ентусиазъм, после ни пита откъде сме, кой е родният ни език и на кой европейски език прилича. Когато разбира, че българският има общи черти с руския, преминава на един твърде своеобразен като произношение, но твърде свободен като боравене с лексика и цели фрази руски, на който ни изнася цялото представление. Първо ни води до самата шахта, откъдето се вади суровият материал. Тя е нещо като два метра широк и 15 метра дълбок кладенец, от който на ръка се изтеглят кофи с кал и камъни. Тази маса се прецежда, нагребва се в плетени кошници и в съседство се промива с вода така, както се промива златото от пясъка. На дъното на кошницата остават камъни не по-дребни от просено зърно. От тях ръчно се отделят парчетата лунен камък – трябва да имаш набито око, за да можеш бързо и лесно да ги отделиш от обикновените камъчета. Още тук на място се прави и първото сортиране – на бял и син лунен камък. Тук се разиграва и първата сценка – работникът се задейства по нареждане на гида при нашето появяване, промива една кошница камъни и – виж ти късмет! - сред тях се оказва едро парче от по-редкия син „муун стоун“. Гидът ни се хвъща първо за главата, после за сърцето и се втурва да ни убеждава, че това е нашият късмет, който не бива да изпускаме по никакъв начин – само за някакви си 10 долара можем да се сдобием с този необработен камък. Понеже не се поддаваме на изкушението, минаваме към втора фаза – посещение на фабриката.
Фабриката е барака 3 на 5 метра, в която седят четирима работници и се занимават с обработката на камъните. Първият ги шлифова грубо на нещо като точиларски камък, който се задвижва с електромотор – как още са му останали пръсти при тази работа, не ми е ясно. Вторият полира шлифованите камъни, третият им прави груб сребърен обков, а четвъртият превръща изделието в бижу. Следва нова лекция колко изгодно е да си купим точно сега и точно оттук въпросните бижута – на който ще да е етап от обработката. Конкретното предложение за изгодна сделка се преплита с интересни сведения за добива на скъпоценни камъни в Шри Ланка. Научаваме, че в страната има 67 мини, в които се добиват 20 вида скъпоценни и полускъпоценни камъни. На Цейлон няма диаманти, но има няколко вида сапфир, които се ценят изключително високо. Находището на лунен камък край Амбалангода е уникално с размерите си – почти 8 км в диаметър, с разположени на него 6 мини с дълбочина от 15 до 60 м. Най-големият намерен камък в тази мина е над 60 карата – горе-долу с формата и големината на издължено кокоше яйце. Недалеч от мястото, където сме, се намира голяма фабрика за обработка на камъните, в която се трудят около 400 души, заети да шлифоват, полират и подготвят за бижутерите намерените в района лунни камъни. Това находище е държавно и затова до него има свободен достъп на посетители като нас.
Всичко това ни се изиграва с достатъчна доза драматизъм и накрая се преминава към трета фаза – шоу в магазина. Започва се едно вадене на пръстени и гривни, съпоставяне на качествата на този и онзи камък, уверения в изключителната изгода на сделката и прошепвания как на другите места непременно ще те измамят, леки форми на емоционално изнудване - „Тази прекрасна жена не заслужава ли поне едно пръстенче? Същинска Лейди Даяна!“ За съжаление на продавача, аз нямам никакво влечение към бижутата, а Бате Славе има твърде добри познания върху цените на подобни изделия в Индия и приключваме шоуто без сделка. Но професионалистът си е професионалист – изпраща ни без цупене, като все пак си оставя вратичка: „Може би следващия път?“ Какво пък, може би.
Приключваме деня в обещаната къщичка на брега на морето. Изнесли сме столове на пясъка до оградата – зад гърба ни две немскоговрящи деца на 10-12 години ядосват баща си и се плискат в прословутия басейн почти до среднощ, на десетина метра от краката ни океанът кротко разплисква вълни, целият хоризонт е осеян със светлините на рибарските корабчета, Бате Славе допива задължителната си трета за деня бира „Lion“ от 650 мл, а над главите ни луната е заела несвойствена за нашите ширини позиция – и двата й рога сочат нагоре, сякаш да ни напомнят, че това небе и тази земя са толкова далеч от дома.

Матара, Велигама, Галле, януари 2012 г.

Решаваме да изследваме южното крайбрежие на Шри Ланка с надеждата да открием и други приятни места. Пътят от Тангале до матара е около 40 км и почти през цялото време се движи покрай плажове и къщички, обрасли в палми и гигантски трилистници. Успокояваме се, че Тангале не е единственото място, където може да се насладиш на морето и пясъка.
Автогарата на Матара е построена буквално на пясъка – със слизането се озоваваш на плажната ивица. Точно насреща, на малко островче, свързано с брега с мост, се намира будистки храм. Със слизането ни връхлита напорист рикшаджия, който настоятелно ни кани да се настаним в неговия хотел – оживено ръкомаха в посока на близкия нос и ни описва предимствата на дестинацията, дори за всеки случай ни връчва визитна картичка. От въодушевенето му описание разбираме, че носът отсреща е най-южната точка на Цейлон, но каква точно е географската ширина, не става ясно, ще трябва да се проверява дали е 6 градуса, както предполагаме. Чичото вижда, че не сме пълни с ентусиазъм да се понесем към хотела му и издърпва от ръцете ми визитката си: „Знам ви аз вас, ще идете във Велигама или Унаватуна, няма защо да ми хабите материалите“.
Правим кратка обиколка на южния квартал на Матара, отделен от основната част на града с шрок канал. Единственото интересно място, на което попадаме, е мелница за подправки. Вътре млади момчета сипват в гърловините на мелачките черен пипер, люти чушки, куркума и изкарват продукцията в магазина отпред. Смесицата от аромати и прах от подправки ни кара да се разкихаме, но е интересно да се види откъде тръгва славата на Цейлон като страна на подправките.
Велигама е следващата спирка по маршрута ни. Чакаме с нетърпение да видим легендарните рибарски кораби, за които сме чели, но те се оказват просто по-големи катамарани от онези в Негомбо. Случваме точно момента, в който рибарите ги пускат на вода – екипажите не всичките 7-8 кораба, които ще излизат в морето, се събират и дружно избутват лодките една по една от пясъка във водата. В морето може да са конкуренти за рибата, но тук действат задружно, никой не е в състояние да се справи сам и всеки разчита на помощ и дава помощ. След като всички съдове се оказват на вода, корабчетата се понасят с невероятна скорост покрай крайбрежните острови навътре в океана. Явно катамаранът е много практично решение за тези води – устойчив, с малко съпротивление, бърз и способен да поеме екипаж от десетина човека.
Плажът на Велигама е хубав, чист, с направени на крайбрежието пейки под сенчести дървета, но е много тесен и прекалено близко разположен до пътя, за да се чувстваш уютно на него. Затова продължаваме нашата изследователска мисия към Галле.
Този път не случваме на автобус. Вярно, че е по-лъскавичък от обикновено, но шофьорът е привърженик на гръмогласното окултуряване на подопечните му пътници – надул е високоговорителите до дупка и щеш-не щеш се друсаш по пътя в ритъма на шриланкийската естрада. На всичкото отгоре непрекъснато спираме, изпреварват ни безчетно количество опърпани на вид автобуси в същата посока, което в жегата те кара да се чувстваш доста неуютно. По едно време се оказваме в малко градче, шофьорът изскача от автобуса и го зарязва със запален двигател. Очакваме, че ще се върне всеки момент, но моментът се проточва достатъчно дълго, за да го заподозрем, че е ползвал паузата най-малкото за посещение при зъболекар. Така или иначе, дотъркалваме се до Галле леко задушени в собствен сос, но все пак цели.
Галле е столица на Южната провинция на Шри Ланка и едно от големите пристанища на страната. Според някои изследователи това е старозаветния град Таршиш, от който цар Соломон докарвал скъпоценни камъни и слонова кост. Исторически е доказано, че градът столетия наред е бил търговски център, където разменяли стоки персийски, гръцки, римски, арабски, малайски и индийски търговци. Пъстроцветната история на града е отразена и в състава на съвременното му население – по крайбрежната улица можеш да се радваш на гледката на традиционните облекла на индуси, араби, малайци.
Португалците превземат града през 1505 година в рамките на колонизаторска португалска мисия, водена от Лоренцо де Алмейда, син на Франсиско де Алмейда. По това време островът е разделен на три враждуващи помежду си кралства: Канди – в централните планински местности, Коте – на западния бряг и Джафна (Яррлпанам) – на север, в тамилските райони. Португалците подчиняват почти целия остров, с изключение на хълмистия район на кралството Канди. В началото на 17 век, холандците успяват да изместят португалците от острова, през 1640 г. превземат и Галле. Гранитният форт, гордост на града и част от световното историческо наследство под закрилата на ЮНЕСКО, е построен от холандски архитекти през 1663 г. и представлява най-голямата запазена колониална крепост в Азия. През 1796 година Британската Източно-индийска компания установява контрол над Цейлон, декларирайки територията му за част от британската корона през 1802 година. През 1815 година пада и независимото кралство Канди, което поставя целоя остров под британско владение.  Разцветът на Галле приключва с превземането му от англичаните, тъй като новите стопани на острова предпочитат да развиват пристанището на Коломбо.
Градът понася тежки загуби от цунамито на 26 декември 2004 г. Загиват няколко хиляди души. Крепостта обаче оцелява и днес, 400 години след създаването си, продължава да изглежда в перфектно състояние и почти като нова, благодарение на реконструкцията, направена от Археологическия департамент на Шри Ланка. В наши дни сериозни ремонтни дейности вътре в крепостта не се допускат, въпреки че много от семействата, които притежават отделни участъци в пределите на крепостта, имат желанието да я превърнат в едно от модерните чудеса на света.
Днес Галле е на практика възстановет след пораженията от цунамито и има развита хранителна промишленост, основно базирана на дейността на риболовните кораби, но е и център на текстилната индустрия на страната. През 19-ти и 20-ти век в Шри Ланка се развива икономика, базирана на огромните плантации. Тук се отглеждат големи количества чай, каучук и канела, които и до днес остават като запазена марка за страната. Развитието на модерни пристанища от британците повишава стратегическата значимост на острова като търговски център. От 1948 до 1977 година, по време на социалистическия период в страната, колониалните плантации и предприятия са национализирани. Стандартът на живот и процентът на грамотност на населението се повишават, но за сметка на нисктата икономическа ефективност, бавния икономически растеж и липсата на чуждестранни инвестиции. Затова от 1977 година насам правителството провежда политика на стимулиране на частната собственост. И въпреки че отглеждането и износът на чай, каучук, кафе и захар остават от голямо значение за икономиката, започва индустриализация на икономиката с развитието именно на хранително-вкусовата и текстилната промишленост, както и сферата на телекомуникациите. През 1996 година реколтата от плантациите съставлява едва 20% от експорта на страната, като този процент непрекъснато намалява. През 2005 година той е 16,8, за сметка на 63% от износ на текстилни продукти. От 1997 насам, икономическият ръст на страната е 5.3%. Както вече стана дума, днес Шри Ланка има най-висок приход на глава от населението в цяла Южна Азия.
Ако се върнем в Галле, трябва да отбележим и безспорното му място в туристическата карта на страната. Фортът привлича много посетители от цял свят, наблизо са и едни от най-популярните плажове на страната, така че местното население гледа на чужденците като на ценен ресурс и се старае да ги обгрижва всячески. Понякога това е твърде досадно – отвсякъде си обсаждат от предложения за хотели, обиколки по суша и море, всякакви атракции, но понякога имаш късмета да попаднеш и на наистина мили хора, които безкористно се отнасят добре с теб. Така се случва и на една от кулите на форта – млад мъж с две деца оживено ни маха да дойдем при него, за да видим морските костенурки, които току-що са изпували в плитчините край крепостта. Гледката на морските гиганти е наистина впечатляваща – отначало не успяваме да ги различим между камъните, но насочвани от нашия доброволен гид, се научаваме да отделяме сиво-зелено-кафявите им гърбове в играта на светлината във водата. Костенурките се носят величествено, без да обръщат и най-малко внимание на нашето вълнение при появата им – ту се появяват, ну с небрежно плавно движение на плавника се гмурват в дълбините. Наистина върнуващо преживяване, докосване до един свят, който има собствен живот, в който ние сме допуснати само да надникнем през тясна пролука.

Тангале, януари 2012 г.

„Слушайте прибоя на океана,“ - казва Пипи на Томи и Аника, докато заспиват на остров Корекоредут. „Слушай прибоя на океана,“ - си повтарям и аз, докато вълните се разбиват на един хвърлей място от прозореца ни. Като се има предвид, че моят хвърлей е твърде скромен, разстоянието ще да е не повече от 15 м.
Вятърът отмята пердето и отблясък от океана заиграва на отсрещната стена. Ако си направя труда да надигна глава, през редицата палми ще видя пясъчния плаж и гребените на вълните. Но аз не бързам, бавно се събуждам под мрежата против комари, която се издува над леглото като голяма розова медуза, лениво разглеждам гредите на тавана, процепите между покрива и стените, през които нахлува бризът, настенните маневри на двата гекона, с които сме съквартиранти и си мисля колко дълъг и ленив ден ни предстои. Днес няма да пътуваме, ще се помотаем сутрешно по плажа, по обед ще се крием в сянката на верандата и ще пием чай, а надвечер ще повторим вчерашната дълга разходка по 19-километровата пясъчна ивица. Ще гледаме как рибарите вадят мрежите от океана, ще се ядосваме с тях заради малкия улов, ще се наслаждаваме на добре почистения и поддържан плаж, а може и да извадим късмет за следобедно слънце и по-ярки снимки.
Характерно за Цейлон през този сезон е, че въпреки близостта на екватора слънцето не напича непрекъснато, почти всеки ден поне за няколко часа небето се покрива с облаци и макар че не вали, яркостта на цветовете омеква. Температурите са си около 30 градуса, но не те пече безжалостно. Като цяло климатът на Шри Ланка може да бъде определен като тропичен и горещ. Той се влияе най-вече от океанските ветрове и значителната влажност. Средната годишна температура варира от 28 до 31 градуса. Дневните и нощните температури се различват с около 4 градуса. Най-ниската температура през зимата е в планинския район, където пада средно до 16 градуса – там дори се наложи да вадим пуловери. Май е най-горещият месец и той предшества летните мусонни дъждове. Дъждовният период се определя от мусонните ветрове, които духат от Индийския океан и Бенгалския залив. При сблъсъка им с планинския масив на острова се изсипват тежки дъждове в югозападните части на Шри Ланка. По планинските хълмове пада месечно количество дъжд около 2500 мм, но на изток и североизток валежите са много по-малки. Влажността на въздуха типично е висока, а в района на Коломбо е около 70% целогодишно, като по време на мусона, особено през юни, през деня достига до 90%. Температурата на водата е около 25 - 27 градуса и често тя е причината за възникването на циклоните, които понякога връхлитат острова.
Засега обаче времето се очертава прекрасно. Поглеждаме от време на врема към океана с известно подозрение – все пак сме в район, силно пострадал от цунамито през 2004 г., но хазяйката ни разказва, че до случването на онази страшна катастрофа, никой по този бряг не е имал и представа, че цунами съществува. Разказва, че била на верандата, видяла голямата вълна, която се задава и се прибрала вкъщи. Вълната заляла къщата, потрошила сума ти неща, но тя и майка й не пострадали. Баща й загинал на рибарското корабче, на което бил. Оттогава се оправят сами – ремонтирали са къщата, даже са я разширили, посрещат гости през цялата година, но активният сезон, който ги храни е от август до декември.
Дъщерята е около 30-годишна хубавица, засмяна, устата, със самочувствие на човек, който се справя с живота. Майката е дребничка, суха, побеляла и почти през цялото време мълчи, може би защото не знае английски. Младите учат голяма част от предметите в училище на английски и тъй като образованието е задължително поне докъм 15-годишна възраст, се справят доста добре с комуникацията с чужденците. Друга интересна особеност на тукашната образователна система е, че децата тръгват на училище 5-годишни и първите три години всички учат по Монтесори. Още преди този разговор ми беше направило впечатление, че масичките и столчетата на малките ученици са разположени на групички – било в стаята, било на двора, но сега съм още по-любопитна да видя какво се случва в една обикновена класна стая. Надявам се преди края на престоя ни тук да имаме възможност да влезем в някое училище.

Бадула, януари 2012 г.

На дневна светлина Бадула се оказва задръстено градче в планината, но пък е добра изходна точка за посещение на най-високия водопад на Цейлон – Дунхинда. Сутринта предприемаме 5-километров преход през планината, за да видим с какво се хвалят шриланкийците в областта на водопадостроенето. Разходката е много приятна, макар че голяма част от нея минава по шосето и сме принудени да търпим преминаващите коли, автобуси и рикши – особено досадни са последните, защото на всеки трябва да се обясняваш, че не, не искаш рикша и да, знаеш колко далеч е водопадът. След около 4 километра и половина стигаме до мястото, където тръгва самата пътека за Дунхинда. Там са издигнали специална каменна арка, която маркира входа към планината. Пътеката е облагородена, почистена, на места укрепена, на места с поставени метални парапети и излети бетонни стълби, така че макар и да е стръмна в отделни участъци, не е трудна за преодоляване. Изглежда, че местните имат разрешение да развиват бизнес по трасето – на всеки 100-200 метра над самата пътека е постоен навес от подръчни материали, който се ползва за поставяне на сергии, продажба на всякакви съвършено излишни неща, разгръщане на услуги по изхранването на преминаващите или приготвяне на място на фреш с подръчни средства. Така в лавиране между всякакви изкушения стигаш до водопада. Дунхинда не впечатлява с височината си от 68 м, но напорът на водата е доста голям и скокът е ефектен. Долу водата е издълбала красива каменна чаша, заобиколена от зелени поляни. Хълмовете наоколо са покрити с гъста гора и когато си спомниш, че всичко това е в сърцето на джунглата на остров в Индийския океан,  става още по-вълнуващо.
От Бадула се отправяме на юг. Стига ни толкова скитане из вътрешността, време е да пообиколим крайбрежието. От пътуването из джунгли, планини, долини и клисури нямаме някакви поражения, освен че съм цялата изкълвана от комарите в Бадула. Но това се преживява. Докато се измъкнем от планината, автобусът се клатушка едва-едва, но щом стъпваме на равното, шофьорът настъпва газта с всичка сила. Веднага се усеща разликата в температурата – вчера се налагаше да вадим пуловерите, днес от жегата ни спасява само вятърът от движението на автобуса. Дохвърчаваме до Хамбантота, където автобусът се претъпква до краен предел и се заклатушкваме по брега към Тангале. Имаме намерение да нощуваме там, но колкото повече приближаваме, толкова повече тълпата в прохода на автобуса се сгъстява. Имаме сериозни притеснения, че физически ще е невъзможно да си свалим раниците от тесните места за багаж над седалките и да се промъкнем от средата на автобуса, където седим, до вратите. Обсъждаме варианти какво да правим, ако все пак не успеем да слезем в Тангале. Единственото, което ни идва наум, е да останем в автобуса до последната спирка, Матара, с надеждата, че няма да ни изхвърлят по пътя - може пък да не ни забележат. За съжаление вероятността да останем скрити е минимална –  може би никой няма да обърне внимание на факта, че сме единствените европейци в автобуса и никой няма да забележи, че стърчим от половин до една глава над всеки друг пътник, но яркожълтата шапка на главата на Бате Славе не ни оставя никакъв шанс да се престорим на храстчета. Когато съвсем наближаваме Тангале, цялата тълпа започва да се вълнува заедно с нас, да се разстъпва по магически начин и да отваря място за нашия панически бяг на стадо побеснели слонове. Автобусът ни изплюва на автогарата и надменно се врътва в мрака. Отново сме на брега на океана.

Нувара Елия, януари 2012

Тръгваме, изпълнени с ентусиазъм да проникнем в чаеното сърце на Цейлон и да разкрием тайните му. Отначало решаваме, че сме късметлии – автобусът за Нувара Елия се оказва по-скоро новичък голям микробус със завидна чистота и дори климатик. Цената е точно два пъти по-висока от стандартната за обществения транспорт, но имайки предвид базата, от която се тръгва, екстрите всякак си заслужават по-скъпия билет.
Уви, както всяка монета, и тази си има обратна страна. Както и очакваме, пътуването е много по-комфортно – без блъсканица, на сянка зад затъмнените стъкла, на прохлада от изрядно работещия климатик... Само че... не това е нещото, заради което сме тръгнали. Автобусчето катери по стръмните склонове на планината, завоите разкриват все по-живописни гледки и – най-после! - пред очите ни се разгръщат легендарните чаени плантации, донесли славата на Цейлон по целия свят. Но затъмнените стъкла, осигуряващи комфортно пътуване, крадат от яркостта на картината, а климатикът не позволява отваряне на прозорците и с болка на сърце отминаваме гледка след гледка, без да успеем да щракнем поне един свестен кадър.
Това ме връща към разсъжденията за разликата между туриста и скитника. Туристът е човек, който иска за кратко време срещу определена сума пари да получи от пътуването максимум ефект, изразен във възможно най-голям брой посетени обекти и вътрешно убеждение, че това са най-популярните и проверено значими места. С други думи, туристът е фокусиран върху резултата. От своя страна, скитникът е ориентиран към процеса – за него не е важно дали ще посети точно този или онзи храм – важно е усещането за съпричастност към ставащото вътре, не е важно кога ще стигне до този или онзи обект – важно е придвижването дотам и преживяването на случващото се по пътя. Туристът иска да получи възможно най-много информация накуп и е прав – за ограниченото време, с което разполага, туткането и разтакаването е нечестно харчене на парите му. Скитникът събира информацията зрънце по зрънце, листенце по листенце, той има чувството, че я открива не само за себе си, но и за света и затова я цени като съкровище, като златни прашинки, които търпеливо е промивал от пясъка на впечатленията. Скитникът понякога дори се наслаждава на това не да получи информацията наготово, а да я открадне – както има по-голяма тръпка в това да си отчупиш клонка мушкато от нечия натежала от цвят саксия, отколкото да си купиш готово растение от разсадника. И понеже доста пъти сме разсъждавали върху съпротивите си да плащаме скъпо и прескъпо, за да влезем в този или онзи туристически обект, постепенно сме си изяснили какво стои зад тези наши нагласи. Да, има икономически съображения: ако трябва да платим входната такса за всеки музей, храм, паметник или каквото още се предлага на туристите, пътуването ще ни струва два пъти по-скъпо, а това не е по джоба ни. Има и този момент, че плащайки високите входни такси, подпомагаме развитието на страната, която разглеждаме. Само че стандартът ни не ни позволява да я подпомагаме по този начин, а да влизаме в заеми, за да подкрепим местната икономика, е извън принципите ни. Така че икономическите съображения за резервирания ни подход към нашумелите дестинации са ясни. Но има и друг момент – нещата, които се предлагат на туристите, са твърде... туристически. Извадени от естествения си контекст, те престават да са живи: едно е да гледаш представление на сватбени танцьори на истинска сватба, друго е да ти танцуват на сцена или в заведение. Едно е да храниш случайно срещнат слон в гората, друго е да те заведат в център за отглеждане на слончета и да ти връчат бутилка мляко. Едно е да ти сервират екзотични ястия в лъскав ресторант, съвсем друго – да ги хапваш в заведения, където си единственият човек, който ползва вилица.  С времето сме развили доста голяма чувствителност дали нещата се правят защото са такива или за да се спечелят пари от тях. Със сигурност за голяма част от хората нашият начин на разглеждане на света би бил неприемлив, но за нас той е в хармония с вътрешното ни усещане за естествения ред на нещата. А колкото до светостта на различните реликви - и зъбът на Буда, и колянната капачка на Свети Антоний предизвикват у мен еднакъв потрес – преклонението пред парчета от човешки тела по нищо не се различава от преклонението пред всеки друг идол. На когото му върши работа – нека си го ползва, но ако може аз да не участвам.
Днешното профучаване през искрящата зеленина на чаените плантации беше още една тухла в стената на убеждението ни, че така не се прави. През 17-18 век английските плантатори докарват от Индия голям брой тамили, които изсичат горите по склоновете на планината и ги засаждат с чаени растения. Днес, ако пътуваш от Канди за Нувара Елия, преминаваш през стотици декари, покрити с необикновената мозайка, която образуват чаените храсти. Листата на чая са дълги около 10 см и са покрити с восъчен слой, който блести на слънцето така, че целите хълмове наоколо искрят. Между чаените храсти растат много тънки и високи дървета, които дори не хвърлят истинска сянка, само изтеглят пейзажа във височина. Зеленината е толкова ярка, наситена, преливаща в безбройни нюанси, че се задъхваш от желание да я попиеш и отнесеш със себе си. Затова пристигането в Нувара Елия се оказва разочароващо – платнтациите изчезват, цялата долина се изпълва с английски планински вили и хотели, тук-там някой парк или голф игрище. Нувара Елия се намира на 1890 м надморска височина,  съвсем близо е и най-високият връх на острова - Пидуруталагала, 2524 м, което за географска ширина близо до екватора означава целогодишен умерен климат без тежки горещини и без сериозни студове. Това не само се е оказало идеално условие за отглеждането на чай, но и се е видяло съблазнително на английските плантатори и те са построили на това място курорт, който и до днес привлича платежоспособни посетители. Курортът е добре поддържан, има и езеро, край което са построени специални алеи за разходка на пешеходци, велосипедисти или ездачи. За хора, които са обикаляли по алпийските курорти обаче, не предлага нещо особено впечатляващо. Завъртаме се сред хотелите, вилите и бунгалата и решаваме да компенсираме бясното препускане между чаените плантации с пешеходен преход по склоновете на планината от другата страна на Нувара Елия – с надеждата, че ще се докоснем по-отблизо до страната на чая.
Днес обаче богът-закрилник на пътешествениците и фотографите явно си е взел свободен ден. Извървяваме около два километра надолу по шосето, когато рехавите уж облаци се сгъстяват, вплътняват и ни захлупват на пътя. Решаваме, че това е за кратко и продължаваме бодро да крачим надолу. Скоро обаче видимостта пада до 2-3 метра. Спомням си, че съм чела, че на Цейлон има остатъци от юнга, тропическа гора с чести образувания на мъгла, но някакси винаги съм си представяла въпросната мъгла като рехаво облаче над гъстата растителност, което минава само колкото да посмекчи ужасния пек. Само че тази мъгла се оказва от другия вид – гъста, почти лепкава, зимна и тежка. Влажността на въздуха е толкова голяма, че когато преминаваме под дърво, върху нас се излива дъжд – мискропичните капчици на мъглата кондензират по листата на дърветата и се стичат надолу. Някъде в бялата непрогледност кипи живот – чуват се удари на мотика, пърпорене на култиватор и гласове на хора. От време на време се виждат нивички с размер на носна кърпичка, накацали по почти вертикалния склон – тук превес имат лукът, червеното цвекло и някакви неизвестни за нас зеленчуци. Тук-там от мъглата изплуват силует на къща в алпийски стил или профил на огромно дърво. Усещането е сякаш сме се изгубили около Авалон, затова още по-стряскащо е, когато за момент завесата се разкъса и се мерне вход на хиндуистки храм. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече се усеща присъствието на хиндуизма – много по-бедни и неугледни къщурки, много повече мръсотия и боклуци и – да, разбира се – крави по улиците. Засега тук-там, уж наглеждани, но пак така с боядисани в зелено и червено рога и с голяма степен на свобода. Вървим 5-6 километра в мъглата, все крепени от надеждата, че ей сега, зад завоя, ще блесне слънцето и мечтаните гледки на ярко огрени чаени плантации ще заблестят пред нас. Но денят преваля, а светлината не става повече, така че махваме на първия автобус, натъпкваме се сред навалицата и слизаме към по-ниските части на планината. Криво-ляво пристигаме във Велимада, където шофьорът буквално ни изстрелва към пресичащия пътя на нашия автобус рейс за Бадула. Следващите 2 часа пътуваме 33-те километра до Бадула – почти съм убедена, че прокарват пътя непосредствено пред нашия автобус с единствена цел все пак да ни докарат дотам, докъдето са обещали. Що техника е наизвадена на пътя, що работници са строени... Оставаме с впечатлението, че едва ли не всеки втори шриланкиец работи в „Пътни строежи“. Наблюденията ни до този момент са, че в цяла Шри Ланка се строят пътища на провала – няма делник или празник, няма ден, няма нощ. Пътуваме до късно вечерта и гледаме как работата кипи и на светлината на прожектори. Не знам какви са им пусковите срокове, но във всички краища на страната ръмжат булдозери, търкалят се валяци, излива се асфалт и се правят стотици километри пътища.  Кой ще им реже лентите, акълът ми не го побира...

Канди, януари 2012 г.

Разбираме, че сме се приспособили към бита на Шри Ланка, когато със ставането безпогрешно уцелваме гостилничката с най-меките и вкусни кифли. Тук ги наричат „бан“ и, разбира се, пълнежът им е лют, но са толкова пресни и пухкави, с тесто като на най-хубавите кифли с мармалад от нашето детство. Интересно, че на Цейлон се яде доста хляб, и то класически бял европейски хляб, а не безквасните питки, характерни за цяла Индия. Освен хляб, от бяло пшенично брашно с мая се приготвят и множество тестени изделия – вече споменатите „бан“, но и други подобни кифлоподобни творения, чиито имена не съм в сътояние да възпроизведа. Каквото и да си поръчаш от този асортимент, носят ти цяла табличка с различни видове подобни закуски, така че след първата си съблазнен да продължиш още и още... Накрая плащаш само това, което си изял. Малко ми е неясна съдбата на тези кифли, които връщаш – никой не гарантира колко си ги опипал, преди да се откажеш да ги ядеш - но почти съм готова да се обзаложа, че отиват за предлагане на следващия клиент.
Продавачите по автобусите вероятно имат синдикално споразумение да ни забавляват всеки ден с нови атракции. Днешното представление е на тема „пътни карти“. Лекторът е достолепен старец със звучен глас, който се вмества в класическите 15 минути за презентация. Езикът е синхали, но това не пречи да различим ключовите теми на шоуто: що е карта и има ли полза от нея; основни части на картата (горна, долна, лява и дясна); всеки човек ли е в състояние да борави с карта (изненадващ отговор: Да! Да!); някои неочаквани аспекти в употребата на картата (сгъване, разгъване и – изненада! - пак сгъване). Човекът е толкова убедителен, че почти се поддаваме на внушението, че точно в този момент няма да оцелеем без карта на света с надписи на синхали. Но явно само ние сме толкова податливи на хипноза, защото никой от спътниците ни не посяга към стоката. Продавачът не изглежда особено разстроен или изненадан – слеза на първата спирка и се хвърля в следващия автобус.
Въобще, откакто сме в Шри Ланка, никой около нас до този момент не си е изпускал нервите. Поне не в наше присъствие. Не сме виждали хора да спорят на висок глас, камо ли да си крещят, да се псуват или бият. Не сме забелязвали родители да възпитават децата си с викове или шамари. Не сме виждали полицай да нагрубява или да блъска някого, Дори шофьорите пестеливо използват клаксона – е, пестеливо според индийските мерки. Дали защото преобладаващият тук будизъм проповядва ненасилие, дали защото всеки, който вдига шум и нарушава обществения ред е заплашен от тридневен престой в затвора и сериозна глоба, но като цяло страната излъчва спокойствие и ведрост. От седмицата, която прекарваме до този момент тук, оставаме с впечатлението, че хората се радват на невисок, но достоен стандарт и установен ред. Дали това се постига с диктаторски мерки и нарушаване на човешките права или е резултат от постепенен процес на демократизация – все още не сме наясно.
Докато си обсъждаме подобни теми, стигаме и до Канди – град с население над 100 хиляди, разположен в централната част на страната и славещ се с отличния си климат поради планинския характер на местността. Градът е пръснат по околните хълмове, но централната му част е скупчена около изкуствено езеро, което удивлява с чистите си води. Центрът предлага разходка по няколко приятни улици с достолепни и добре поддържани сгради. За разлика от равнинните части на север, които позволяват постройките да се разполагат нашироко и рядко да търсят решения във височина, Канди се бори за всеки квадратен метър площ по околните баири и развива етажи както нагоре, така и надолу по хълма. Нерядко може да се видят сгради, които буквално висят във въздуха над урвата под под тях. Може и вече да става досадно, но няма да пропусна да отбележа, че и този град се намира под закрилата на ЮНЕСКО. Освен на градските решения, славата му се дължи и на Шри Далада Малигава, Храма на Свещения зъб на Буда, съхраняващ една от най-почитаните будистки реликви. От незапомнени времена зъбът на Буда е бил обект на ламтежите на всички водачи в островната държава, тъй като се е смятало, че който го притежава, ще властва над страната, което е и причината Храмът на зъба на Буда, винаги да е добре защитен. Съгласно легендите, през IV век владетелят на кралство Калинга (ранно кралство в източно-централната част на Индия) претърпял военно поражение и опасявайки се за съдбата на своята държава, решил да отнесе ценната светиня в Цейлон. Неговата дъщеря скрила реликвата в косите си и така успяла да я пренесе на острова. Поради вярата в неговата магическа сила, зъбът на Буда винаги бил притежание на кралските династии и се съхранявал в дворците им. Първоначално той се намирал в Анурадхапура, по-късно бил пренесен в Полонарува, а в началото на XVIII в. - в Канди. Там специално за съхранението му бил издигнат храмът Шри Далада Малигава.
Вярва се, че е достатъчно зъбът да бъде унищожен, за да се сложи край на будистката вяра в Шри Ланка, затова и такива опити са правени многократно. През 1998 г. ислямистите поставят бомба в двореца, която частично го уврежда, но реликвата остава незасегната. Това било време, когато само кралят и няколко монаха имали достъп до свещения храм. Днес храмът е отворен за посещения за всички и хиляди будисти от цял свят го посещават всяка година заради важното му религиозно и културно значение. Когато самият зъб бива излаган на показ, той се поставя в центъра на златен лотос, защото се вярва, че е открит в Индия именно върху такъв цвят. Лотосите са и основният дар, който вярващите принасят в храма. Въпреки че Шри Далада Малигава е обект на посещение от голям брой вярващи и туристи, обстановката е спокойна, а градът се отличава с относителначистота и ред. Разбира се, веднага се набиват на очи язвите на големите населени места – тук за пръв път в Шри Ланка виждаме откровено просещи на улицата хора и хора, които очевидно нямат дом. Селската идилия е останала в просторите на равнините.
Въпреки че сме в относително гъсто населен град, тук се случва първата ни близка среща с още един обитател на гората – слона. Докато пътуваме с автобусите из страната, на няколко пъти мярваме край пътя масивните животни, но така и не попадаме на възможност да се приближим до тях. Канди е така построен, че въпреки разпиляността си по околните баири, на места гората навлиза почти до центъра. Докато се разхождаме около Шри Далада Малигава, излизаме на горски път, край който са завързани няколко от емблематичните за Цейлон гиганти. Бързо преминаваме през гамата изненада – радост – уплаха – любопитство и предпазливо се приближаваме до добичетата. Вниматлният оглед показва, че са здраво завързани с вериги не само за единия заден, но и за единия преден крак, така че на практика не могат да се преместят и на крачка - като яхта между котвата и въжето на пирса. Изведнъж се усещаме много смели и се приближаваме достатъчно, за да можем да подадем по някое клонче на новите си познайници. Те са достатъчно дружелюбни да приемат даровете ни, но явно не уцелваме точния вкус, защото след поемането подаръците се мятат в далечния ъгъл. Почти се чува: „Обувки... обувки... обувки... Ютия!?“ С интерес наблюдаваме колко сръчно избират от купчината растителност пред тях това, което им допада, как отскубват вейка по вейка подходящите клонки, как застъпват с крак големия клон, за да си улеснят скубането, как постепенно вейките се подреждат в спретнат наръч, почти букет и с плавно движение влизат в устата – с обиграния жест на сръчен любител на спагети. И както се забавляваме от гледката, изведнъж осъзнаваме, че това голямо, тромаво, но и сръчно животно е почти разпънато от веригите, безпомощно, уж обгрижено, но и достатъчно измъчвано, за да бъде дресирано – и радостта от срещата с него помръква. Романтика ти се приискало, а?

Полонарува, януари 2012 г.

Пътуването с автобус е добър повод да се запознаеш с местните хора. Освен че понякога се лашкаш по завоите почти в прегръдките им, имаш и много възможности да си поговориш с тях. При цена на придвижването от левче за 100 км на човек, направо е грехота да не се възползваш от предоставената възможност да си общуваш с различни хора. Различни, различни, ама и на тях им доскучава на дълъг път, а и да си побъбриш с някой чужденец не е безинтересно, да го поразпиташ за живота в неговата страна, да му се похвалиш със своята, да му покажеш сватбени снимки на дъщерята, която е женена от 6 месеца и да чуеш потвърждение, че е възможно най-красивата булка, която някой може да си представи. Така научаваме доста интересни неща за Шри Ланка: здравеопазването тук е безплатно, но това не пречи на млад мъж да продава в автобусите малки пакетчета едра захар, която повечето хора купуват, защото вярват на думите му, че така му помага да събере пари за поддържащо лечение на болното си сърце. Научаваме, че пушенето и пиенето на обществени места са забранени, а притежанието на наркотици се накзава с доживотен затвор. По този въпрос имаме разминаване с информацията от летището, където ни посрещнаха големи надписи, че ха са те хванали с наркотици, ха си отнесъл смъртно наказание. Научаваме също, че много шриланкийци отиват да работят в чужбина – не само мъже, но и жени – и това се връзва с наблюденията ни от предишни контакти с хора, които са работили в Италия или Кипър, посъбрали са парички и са се върнали да захванат собствен бизнес в родината – кой коландри хотел с партньори, кой е отворил малка сладкарничка, в която се опитва да поддържа европейски стандарт, кръстосан с местните обичаи. Сдобиваме се с информация и за демократичното устройство на страната: местни избори се провеждат всяка година, а общи – веднъж на 8 години. Депутат да си в такава държава! Но пък на опозицията тежко й. В  подобни приказки пътят минава неусетно и се оказваш от едно място, където нямаш никаква работа, на друго място, където също нямаш никаква работа. Това не пречи да си правиш планове, че и да ги спазваш понякога.
Днешният ни план включва разглеждане на Полонарува. Полонарува е била столица на Шри Ланка от 11 до 13 век. Днешното градче с това име е по-скоро село с една централна и една напречна улица, няколко хотелчета, 4-5 гостилници и около 500 жители, с повечето от които успяваме да се запознаем през първите 15 минути от престоя си там. Не че ние сме чак толкова социални, но енергията, с която всеки се втурва да ни предлага услуги, е впечатляваща. При това местната стратегия за привличане на клиента се състои в подчертано омаловажаване на достойнствата на конкуренцията и усилено намигане с откровени предложения да се заобиколят правилата: собственик на хотел ни обяснява, че при него цените са по-ниски, защото няма да си плати данъците, рикшаджия ни предлага да ни организира „почти безплатен“ тур по забележителностите, защото брат му работи охрана на стария град и ще ни пусне без билети, в парка ни преследва униформен пазач с предложение да ни заведе до най-доброто място да си купим билети... Накрая започваме стреснато да се дърпаме при приближаването на всеки човек с усмивка на уста. Сигурно изглеждаме ужасно невъзпитани, когато на радостните възгласи „Hi! Нow are you!? Where are you from?“, отговаряме с панически бяг в обратна посока. Но чувството ни за самосъхранение надделява над любезността.
Намираме си много приятно и чисто хотелче в самия център. Има само едно неудобство – от време на време като че ли бързият влак профучава по покрива, но скоро установяваме, че това са препускащи маймуни и се успокояваме. Първата ни разходка е много обнадеждаваща – селището се намира на брега на 12-километрово езеро, заградено с дига, която датира още от средновековието, времето на разцвета на Полонарува. Езерото изглежда чисто, но никой не го ползва за плуване или плаж. За сметка на това, в канала, който поема изливащата се с 30 куб.м в секунда вода от преливника, се къпе голямо и мало. Водата изглежда бистра, но все пак предпочитаме да вземем душ в хотела. На брега на езерото са разположени и останките от кралския дворец със водните градини и залата за аудиенции. Сега това е приятен парк с големи дървета и много зеленина, сред която се гушат руините. Научаваме, че средновековна Полонарува е била добре планиран град, обгърнат от 5-километрови крепостни стени и украсен с дворци, светилища, манастири, павилиони, паркове и напоителни езера. Манастирският комплекс Гал Вихара, който е една от най-големите атракции на Полонарува, е изсечен в скалите и до така създадените изкуствени пещери е положена монолитна статуя на лежащ Буда, дълга цели 15 метра. Има великолепно запазени статуи на изправения и седящия Буда, изсечени в скалите от цял гранитен къс. Друга забележителност на старинния град е храмът, известен с прозвището "Бисерът на Цейлон" или Ланкатилака, чиито гигантски статуи не могат да не те впечатлят.
Изследванията ни продължават и в околностите на средновековните забележителности. Тук джунглата е още по-впечатляваща от тази, сред която се разхождахме предния ден около Сигирия. Там гората беше по-скоро широколистна, макар и да преобладаваха непознати за нас видове. Тук превес са взели екзотичните видове – палми, лиани, абсолютно неразпознаваеми дървета. Местните не ни помагат особено много при наименоването на видовете – успяваме да научим, че широко разпространеното огромно дърво с безбройни въздушни корени се нарича на синхалски „нугъ“, но с какво име е познато в останалия свят, никой не успява да ни каже. За разлика от джунглата около Сигирия, където бяхме единствените човешки същества, бродещи по пътеките, тук навсякъде е населено - малки къщички се гушат сред цветя и палми, от дворовете босоноги дечица радостно подвикват „Hi!”, кучета ни лаят зад оградите, сякаш искат да кажат: „Ние не сме като онези безсловесни бродяги по улиците, ние сме стопани и пазачи!“ След залез слънце се разхождаме до близкото градче, което се брои за New Town на Полонарува, но и то не предлага кой знае какви атракции. За сметка на това в най-близката до хотела ни гостилница хапваме страхотна пържена рибка, която ни пренася направо на Широка поляна в Родопите. Нещо много бързо се затъжихме за родината.

Дамбула и Сигирия, януари 2012

Името Дамбула произлиза от думите "дамба" - скала и "ула" – фонтан. Фонтан така и не виждаме, но скалата е впечатляваща – в нея се намира най-големият и най-добре запазен пещерен храм в Шри Ланка, който е място за поклонение вече почти 22 века. Също като Руванвелисея в Анурадхапура и Сигирия, която смятаме да посетим следобед, Ран Гири – Златната скала в Дамбула, се намира под закрилата на ЮНЕСКО.
Храмът в Дамбула се състои от пет пещери, богато украсени с религиозни символи, рисунки и скулптори. Според легендите, храмът датира от I век пр. н.е. когато намиращият се в изгнание крал Валагамбаху превръща пещерата във високата скала край града в храм, който използва и като скривалище от нахлуващите индийски войни. По-късно крал Нисанкамалла прави позлата на интериора, донасяйки на храма прозвището Ран Гири - Златната скала. Твърди се, че почти няма друга постройка в световен мащаб, в която да са вложени такова огромно количество скъпо струващи материали и при това пищният декор да е съчетан с толкова богата история. Храмът съдържа 153 будистки изображения, голяма част от които са позлатени. Има още четири важни манастира, които заедно формират комплекс, от който местните монаси са започнали националното движение срещу британците през 1848 г.
Всичко това научаваме от предварително събраната информация за пътуването. На място се оказваме пред внушителна скала, по която трябва да се изкачим заедно с множество поклонници под не особено благосклонния поглед на слънцето. Макар че благодарение на това, че отвсякъде е заобиколена с океан, температурата в страната през цялата година не надвишва 30-33 градуса, все пак катеренето в жегата не е особено вдъхновяващо. Разбира се, на всяка крачка те пресрещат търговци на лотосови цветове, нарязано манго, краставици на парченца, антики, които имат вид да са изработени снощи в мазето на продавача и пощенски картички с качество на печата, което не всеки може да си позволи. Е, все пак при добра предварителна подготовка може и да разпознаеш изображенията. Започваме да пуфтим по баира, от време на време спираме да направим снимки на богатия социален живот на маймуните или на вдъхновеното представление на гледача на ръка и накрая се озоваваме пред входа на храма. Пред очите ни се разкрива редица от иззидани в скалните ниши бели манастири. Тук обаче се оказва, че е трябвало да си купим билети в подножието на скалата и шансът ни да се озовем в храма минава през слизане до долу, купуване на билети и отново изкачване. Не ни трябва много време, за да решим, че това, което сме видели до този момент, ни е напълно достатъчно и няма да страдаме особено, ако не се озовем вътре в храмовете. Опитът ни скитници ни е показал, че конкретният обект обикновено не носи повече информация от прочетеното и видяното на снимка – много по-важно е самото преодоляване на разстоянията, осмислянето на мащаба на различните обекти, вписването в местността, цветовете, миризмите, вятърът... Още повече, че изображенията на Буда в различни фази от пътя му ни носят чисто интелектуална информация, преживяването за докосване до нещо свято остава за тези, които вярват в неговата святост.
Така се връщаме в града, който всъщност представлява една централна улица с магазини, гостилници и работилници и няколко странични преки. Дамбула е център на област, която сама по себе си представлява джунгла, но е гъсто населена от производители на земеделска продукция. Основната култура е ориз, но се произвеждат и сериозни количества зеленчуци, така че наличието на голяма зелечукова борса в града е логично. Структурата на града донякъде напомня селищата от Дивия Запад – наоколо в цялата област са имотите на земевладелците, а градът е мястото, където се извършва размяната. Пътуването през джунглата потвърждава предположенията ни – навсякъде кипи живот, всяка педя земя принадлежи на някого и се облагородява – дали с оризище, дали с кокосова градина, дали със зеленчукова. Това обаче не води до пълно унищожаване на джунглата и подмяната й с културни насаждения. Шриланкийците донякъде напомнят чехите и словаците, които също така успешно се вписват във всяка гънка на природата, без да я асимилират напълно и да я обезкостяват. В сравнение с тях индийците са като кокошки – където и да попаднат, изкълвават всичко до пясък. Шри Ланка изглежда съвсем различно – като късче от райската градина, паднало на земята и наистина отговаря на името си – благословена страна. Природата присъства навсякъде – не само в джунглата, но и в парковете, в зеленината в селищата, в дворовете, които се поливат ежедневно. Въпреки че земеделската работа тук се състои повече в изкореняване на напиращата отвсякъде зеленина, отколкото в садене на нова растителност, хората се отнасят с грижа към растенията и се опитват да живеят заедно с тях, а не воювайки с тях. Може би причината е и в преобладаващия тук будистки възглед за свързаност на всичо в природата и по-малък акцент върху доминираща роля на човека.
Впечатленията ни от вписването в природата се затвърждават и от пътуването до Сигирия –  Лъвската скала. Собственика на хотела, в който сме отседнали, предварително ни е известил, че входът за крепостта е по 30 долара на човек – възмутително много по наша преценка за стандарта на Шри Ланка, така че вземаме решение да не влизаме там, а да се разходим в околностите. Все пак, преговаряме наученото за тази забележителност: Лъвската скала е красива крепост, издигаща се на 200 м над джунглата върху скална тераса с площ 1,7 ха. Обитавана от 5 век пр. н.е., Сигирия е първият планински манастир в Шри Ланка. Най-внушителната особеност на скалната крепост била издяланата в нея фигура на седнал лъв, между лапите, челюстта и гърлото на когото минавала стълба, отвеждаща към двореца. Днес от лъва са останали единствено само лапите му и зидария, която е била част от стълбата.
Когато крал Касапа взема властта с преврат, той се изплашва да не го постигне участта на баща му и превръща Лъвската скала в крепост и кралски палат. Сигирия трябвало да функционира като "райско убежище" на Касапа в случай, че брат му се завърне и потърси правата си за трона. Палатът се отличавал с подчертана пищност, особена слава имали изображенията на полуголи танцьорки. Кралят се надявал да си осигури защита върху непристъпната скала, но брат му Могалана успял да превземе крепостта и Касапа се самоубил. След смъртта му Сигирия отново била превърната в манастир и много от красивите фрески по стените, изобразяващи "райски девици" били изтрити, за да не смущават медитацията на монасите. Напълно запазени са обаче градините, които водят към крепостта, могат да бъдат разгледани и руините на двореца. Интересна находка е Огледалната стена, която огражда пътеката или пасажа към лъвската стълба. Според стенните писания в Сигирия, варовиковата облицовка на тази стена била толкова старателно шлифована, че отразявала рисунките от отсрещната стена. Днес, дори и 15 века по-късно, блясъкът на стената все още личи.
Разходката ни до Сигирия всъщност се превръща в разходка из джунглата – обикаляме почти 3 часа из истинска тропическа джунгла, с непроходими гъсталаци, преплетени лиани, заблатени полянки, красиви термитници, крясъци на непознати птици и почти прелитащи над главите ни стада маймуни. Не, не сме толкова авантюристично настроени, че да си пробиваме път с мачете – всъщност, разходката ни е като разходка из Витоша – по добре поддържана пътека, която следва очевидно безопасен маршрут. Само със срам трябва да отбележа, че пътеката в Сигирия е по-чиста от тази до Златните мостове. Вярно, че от време на време попадаме на табели, които ни предупреждават да не се къпем във водоемите поради опасност от крокодили и да не оставаме след залез слънце поради вероятността да се натъкнем на слон, но ние и без това не напираме да се къпем точно там, хеле пък след залез слънце. Така или иначе, не налитаме нито на слон, нито на крокодил, най-странните животни, което срещаме,  са два около 80-90-сантиметрови варана, но те се стресват повече от нас. Ще ми се да се похваля, че неизвестни зверове са ни дебнали от тайнствения полумрак, но и да са ни дебнали, не сме ги забелязали. Дори не успяваме да направим кой знае колко вълнуващи снимки, но въпреки това тази разходка е една от най-приятните неща, които са ни случвали до този момент на острова.

Анурадхапура, януари 2012 г.

Събуждаме се от ритмичните удари на тъпан. Започваме да мърморим срещу местните нрави – снощи малко след стъмване (а тук се стъмва около 6 и половина) всичко живо беше изпозаспало, сега пък от ранни зори някой го е ударил на веселба. Скоро става ясно, че така или иначе няма да се спи, по-добре да видим какъв е случаят. А случаят се оказва тривиален – сватба. Само че самата сватба се оказва истински спектакъл. На улицата пред вратата на двора са се строили четирима юнаци в еднакви пищни костюми. Един от тях може би е младоженецът, но не можем да разберем кой – като изключим единия левент, който е на видима възраст около 5 години, всеки от другите би могъл да е кандидатът за съпруг, останалите вероятно са шафери. Така или иначе и четиримата са леко притеснени от ролята, която имат да изпълняват. За разлика от тях другите четирима младежи, натъкмени в ярки червено-бели костюми с широкополи шапки и с много звънци по себе си, се чувстват в свои води: двамата бият продълговати барабани, а другите двама танцуват, като единият и пее от време на време. Гледката е впечатляваща – момчетата явно са професионалисти и добре са усвоили елементите на представлението. Цялата група бавно прекосява двора – танцьорите спират на всяка крачка за песен и танц, а шаферите вървят след тях и ги изчакват. Най-отзад се придвижват останалите участници – може би свекърът и свекървата с още няколко души за подкрепа. Точно преди да влязат в затревената част на двора обаче ги посрещат четири девойчета в бели рокли, които им застават на пътя и започват да пеят протяжна песен. За разлика от танцьорите, които влагат достатъчно плам, макар и професионален, момичетата пеят сякаш по задължение. Гласчетата им звучат в хармония, но липсва израз на каквото и да било чувство. Чудим се дали не изпълняват „Ела се вие-превива“ на синхалски, но по-скоро става дума за някакъв пазарлък, защото най-едрият от шаферите след поредица от взаимни поклони връчва на всяка от тях по един плик и те отварят пътя. Оттук нататък ние се оттегляме, макар че никой не ни гони, но ни се вижда прекалено нахално да нахлуем толкова много в частния живот на хората. Все пак успяваме да забележим, че в саритата на жените преобладава местната мода – за разлика от индийските, тукашните сарита имат около кръста допълнителна много къса поличка, по-скоро набор от басти, които им придават допълнително кокетство. Носят ги и млади, и стари и макар че повечето жени са облечени в поли на волани, някои и с панталони, все пак има и такива, които носят традиционно облекло.

Въобще жената в Шри Ланка изглежда доста еманципирана. Макар че жените и децата се смущават, когато им обръщаш внимание, често пъти и отказват да бъдат снимани, все пак се вижда, че сме в първата страна в света, избрала за министър-председател жена -  Сиримаво Бандаранайке, която през юли 1960 г. заема най-високия пост в страната. В днешна Шри Ланка се виждат жени на работа в заведенията, магазините, банките, полицията, дори армията. И макар че мъжете преобладават в професионалния живот, не се усеща принизяване на жените. Все още не сме наясно дали има разлика в заплащането, но може би ще попаднем на подходящ събеседник по въпроса. Колкото до стандарта на живот, от разговорите с различни хора разбираме, че средната заплата в страната е около 180 лв., а наблюденията ни върху цените са, че месото е колкото в България, но яйцата, оризът и зеленчуците са наполовина, текстилните стоки – също, а в заведенията във вътрешността на страната можеш да се нахраниш на четвърт цена от нашенските. Вярно, обстановката е като през 60-те години у нас – постничко, бедничко, без никаква фантазия. Като цяло в страната има нещо неуловимо напомнящо нашето соц минало. Някои неща се идентифицират лесно – цените на стоките в магазините, например, са централно регулирани, така че особени изненади няма. Има и известно изравняване на стандарта на хората – макар че има много богати хора, бедността не е взела уродливи размери: почти 90% от населението притежава собствен дом, изпадналяци поне засега сме срещали много малко, а и Шри Ланка може да се похвали с най-висок продукт на глава от населението от цяла Южна Азия. Макар че Шри Ланка се самоопределя като демократична социалистическа република, от 1977 година насам правителството провежда политика на стимулиране на частната собственост и най-вече развитие на частни предприятия и малък бизнес в сферата на услугите. Другата прилика с нашето минало е, че блясък определено липсва, всички са облечени семпло, в дрехи, които изобилно варират по цвят, но не особено по отношение на вид и качество, градската структура едва започва да усвоява понятието тротоар, но пък има пешеходни пътеки и – о, чудо! - на тях понякога дори ти дават път. Особено ако наблизо има полицай. А полицаи има доста. Не са нахални, дори са доста усмихнати, но ненатрапчиво присъстват почти на всяко кръстовище. Личи си, че държат населението под око – не можеш да видиш някой да пуши (в Шри Ланка пушенето е забранено и на открити обществени места), няма да срещнеш моторист без каска, макар че странното е, че децата се возят в повечето случаи гологлави. За разлика от Индия, почти не можеш да видиш и повече от трима души на мотор – дали защото е забранено или защото стандартът им е по-висок, не ни е ясно. Но така или иначе, немалко са колите, в които пътуват по един-двама души, а от рикша да слязат 11 – абсурд. Доста скучна държава, като си помислиш.

Но не бива да се отплесваме само по ежедневния живот и да забравяме основното задължение на пътешественика – да посещава местните забележителности, каквито и да са те. А тук има и какво да се види – намираме се в Анурадхапура, най-стария исторически град в страната, основан още през 5 в.пр.Хр. и изпълнявал ролята на столица в продължение на 1200 години. В разцвета си градът е бил разположен върху площ от 52 кв. км, а населението е достигало няколко десетки хиляди души. Отличавал се е с много добра архитектура и планировка – с двуетажни жилищни сгради, водопровод, улици, мостове, дворци, манастири, храмове, ступи. Анурадхапура е и изключително важен религиозен център. Според легендата, когато през 247 г. будизмът е приет за официална религия на Шри Ланка, пътуващи монаси от Северна Индия носят на острова клонче от дървото, под което Буда е получил просветление, и днес се твърди, че Шри Махо Бодхи – дървото в двора на храма, е пораснало от това клонче и е най-старото исторически документирано дърво в света. Разбира се, светостта му е толкова голяма, че има фирма, от която можеш да си купиш резници от това дърво и да си го отгледаш в двора поне до 2200 г., на колкото се твърди, че е сегашният наследник на оригиналното дърво на Буда. Години наред Анурадхапура е бил проспериращ град, преди да започне инвазията на северноиндийците, които източили богатствата му, а по-късно през 1017 г. е бил разграбен от нахлуващите войски от Чола (тамилска държава, съществувала на територията на днешна Индия). Руините на древния град са открити случайно през 1820 г., а в началото на 20 век са започнали мащабни археологически проучвания. Сега туристите имат достъп до обширен парк, където да видят останките от древната цивилизация и да посетят най-известната и най-висока дагоба в Шри Ланка - Руванвелисея, построена през II век.

Ние също се възползваме от възможностите, които ни предоставя Анурадхапура и обикаляме и, дървото, и Руванвелисея, и останките от дворците. В интерес на истината, най-много се забавляваме от маймуните, превзели двора на комплекса – не само че не се притесняват да водят целия си социален и любовен живот в непосредствена близост до хората, но и директно нападат поклонниците да отмъкват от подносите на нещастните дребни женици лотосовите цветове, приготвени за жертвоприношение. Всяка подобна сцена приключва с писъци, смехове, размахване на ръце за отпъждане на маймуните и задължително данък, платен на нахалните животни.
Напускаме Анурадхапура по обичайния начин – в момeнта, в който изричаме името „Дамбула“, автобусът се появява пред нас и едва не го изпускаме. Засега можем да обобщим, че автобусите тук също ни препращат към 60-те и 70-те години у нас – същият стандарт, същата честота, същата скорост на придвижване. Но безумни развалини, като в Индия, засега не сме виждали. Пътищата също правят добро впечатление – ако не са в ремонт, са с приличен асфалт. Изненадващо много нови зелени указателни табели те информират за посоките и разстоянията. Постепенно започваме да усещаме Шри Ланка като едно дружелюбно и гостоприемно място.

Негомбо - Анурадхапура, януари 2012 г.

Бихме могли да останем в Негомбо и по-дълго, но скитническият дух взема властта и ни засилва към вътрешността на страната. Попрочели сме това-онова за забележителностите на Шри Ланка и знаем, че ни очакват древни градове, светилища и необикновено пищна природа. Избираме си за първа дестинация Анурадхапура – място с хилядолетна история, потънало в забравата на джунглата и открито отново през 19 век.

Любопитни сме как изглежда страната извън представителните курорти, очевидно предназначени да впечатлят и привлекат чуждестранните туристи. Скептицизмът ни доволно потрива ръце в очакване на мизерията извън парадните пътища. Първата изненада е автогарата на Негомбо – модерна и чиста сграда, която дори не успяваме да разгледаме както трябва, защото магическото появяване на нужния ни автобус, така познато ни от Индия, се задейства и тук. На автогарата се оказваме в 11:04, питаме първия човек за автобус за Анурадхапура и той спокойно ни обяснява, че трябва да пътуваме първо до Курунегала и там да се прекачим, а автобусът за Курунегала е ей там. В 11:10 автобусът потегля и ние – с него. Познатият сценарий от Индия – кондуктор, който е и помощник-шофьор, и продавач на билети, и всевластен разпоредител – очевидно е в сила и тук. Оказва се, че ние двамата ще се возим в продължение на 60 км срещу еквивалента на лев и петдесет. Автобусът е твърде чист, няма навалица, дори зад шофьора виси табела с разписанието за деня – или поне така предполагаме, докато се опитваме да вържем разпознаваемите цифри с неразпознаваемите букви. Само стандартите малко се разминават с представите ни – седим на седалка за двама, от която единият от нас трябва да виси наполовина навън, ако не иска другият да умре от задушаване. Но шриланкийците са дребнички, а и не се притесняват да се притискат един в друг, така че това за тях си е нормален размер на местата за сядане. Пътните строители също очевидно има какво още да научат за стандартите при строеж на пътища – завои, наклони, неравности, ширина на пътя – явно са над тези неща. За сметка на това шосето е асфалтирано, без дупки, дори без кръпки. Носим се по него с максималната разрешена в страната скорост – 75 км/ч – поне когато не спираме да сваляме и качваме пътници. А спираме често, както се казва, на всяка керемида. Очакването ни, че джунглата е диво място с малко народ, е далеч от действителността – всъщност почти през цялото време пътуваме през населена местност.

Сериозно сме респектирани от къщите, които надничат през дърветата в джунглата или кокосовите плантации – повечето са солидни едноетажни постройки, донякъде напомнят унгарските селски къщи със замаха и стабилното си присъствие. При това са доста добре поддържани, ярко боядисани и прясно ремонтирани, поне на вид. Рядко се забелязва порутена или изоставена къща. Не сме учудени толкова от населеността на джунглата – все пак, Шри Ланка има средна гъстота на населението 320 души на кв.км, при 250 за Индия и около 70 за България. Изненадани сме от внушението за простор и стабилност, липсата на мизерия, отсъствието на бедняшки гета, разруха и разложение.

Оставаме без обяд пак заради магията на материализирането на нужния ни автобус в момента на произнасяне на дестинацията: в Курунегала слизаме на огромна автогара със стотици автобуси, слепешката се намъкваме в един случайно избран проход и питаме за автобус за Анурадхапура. И – да, познахте – автобусът се оказва точно пред нас, със запален двигател. Кондукторът енергично вдига двама възрастни мъже от първата седалка и ги препраща назад и също толкова категорично ни нарежда да седнем на тези места. На предната седалка оттатък пътеката седи около 20-годишен момък с оранжевите дрехи на будистки монах (а може би послушник, поне засега не ги различаваме). Разглеждаме го с интерес като пръв представител на будисткото монашество, с когото влизаме в по-близък контакт. Той не пропуска да ни осигури материал за размисъл. Първо, когато в автобуса влиза продавач на шарени списания и календари, младежът започва да рови из едни найлонови торби, изважда голям черен портфейл и си купува календар, който след кратък размисъл заменя за комикс с феята Тинкърбел на корицата. Изглежда толкова искрено щастлив от придобивката, че не можем да решим дали я е взел за себе си или за подарък. Малко по-късно от същия портфейл вади дребна банкнота за подаяние на просякиня, която обикаля автобуса. Хубав жест, но леко се смущаваме от факта, че би трябвало като монах да няма собствени притежания, а да разчита на подаянията на общността – поне така пише в книгите. Ще трябва тепърва да си изясняваме този въпрос. Най-забавно ни става обаче, когато младежът си изпуска чадъра на земята и той се оказва на еднакво разстояние от него и нас – синковецът седи и подканящо ни гледа в очакване ние да се наведем да му вдигнем чадъра. Напушва ни смях, но запазваме ледени физиономии, той попъшква, попъшква, пък се навежда и си вдига чадъра. Отначало ни се вижда странно, че очаква да го обслужваме, но когато нашият автобус нещо се поврежда и трябва да се прехвърлим на друг (да, не се шегувам, появи се на секундата!), и се оказваме двойна доза пътници в единица обем, познайте на кого отстъпват място на предната седалка – на младежа с расото. Не на майката с малко дете, не на старицата с треперлива брада – на младежа с оранжевото расо. После виждаме, че над седалката си има надпис, че е резервирана за служители на клира. Колкото и да пътуваш, никога не свършват поводите за удивление.

Последната част от пътуването ни е направо мъчителна. Пътят е в ремонт, задръстването е безкрайно, нахалството на нашия шофьор – неизчерпаемо, но недостатъчно, за да ускори придвижването ни. За сметка на това упорито се опитва да ни докара инфаркт с рискованите си маневри. Все пак пристигаме живи и здрави, вярно, малко пооглушели от клаксона, но пък няма дори драскотина по автобуса. Анурадхапура се оказва сравнително малък град с типичната индийска мърлявост и липса на структура – дори полицаят изпада в недоумение, когато питаме къде е центърът. Все пак намираме някаква улица, която може да мине за централна, хвърляме поглед по витрините на магазините, колкото да установим, че са малко по-европейски, но все пак достатъчно индийски на вид и се прибираме към хотела в бързо настъпващия мрак на тропиците. Докато седим на верандата преди лягане, успяваме да идентифицираме на небето Орион – поне нещо познато в един толкова различен свят.