Тиграй – скалното православие

След извънземните гледки на Депресията Данакил пейзажите на областта Тиграй ни изглеждат мили и уютни с техните изорани с волски впрягове ниви, със златните кръгове на харманите, със ситно пристъпващите дребни магаренца, с гигантските кактуси еуфорбия, надвесени над огради и кръгли глинени къщурки, с каменните къщи, заобиколени от златисти купи сено... Неволно сравняваме този регион с пустинята, вулканите и безкрайните солни простори на афарските територии и той ни изглежда просто процъфтяващ въпреки примитивното земеделие и елементарния бит.

Тиграй е най-северната област на Етиопия. Тук се говори основно тигриня – семитски език, различен от амхарския в централната част на страната или от кушитския афарски, който преобладава в Данакилската депресия. Регионът е земята на скалните църкви. Повечето от тях са много стари – от 5.-6. в., но датировката не е съвсем сигурна. Етиопия спори с Армения за първенството в приемането на християнството – още от 4. век тук вече се установява новата религия, при това привнесена направо от Палестина, без посредничеството на Рим или по-късно Византия. Етиопското православие има своя уникална традиция със собствен богослужебен език и писменост, ге`ез, със собствена иконописна школа и уникална смесица на християнска митология с влияния от местните вярвания и дори ислям в по-късните години. Тиграй е областта, в която етиопското православие има най-древна традиция, запазена в над 200 църкви, издълбани в скалите. За разлика от църквите в Лалибела, повечето от които са вкопани в дълбочина, тук храмовете обикновено са на високи скали, в които естествените ниши са разширявани и укрепвани с колони и каменни зидове.

Първата скална църква, която виждаме, е Уукро Черкос – църквата в Уукро. Тя се оказва разочароващо леснодостъпна – след кратка отбивка от централния път се озоваваме пред вратата на новия храм, а бърза разходка по алеята ни отвежда до входа на скалната църква. Черквата е издълбана в монолитна скала – от стръмната страна е входът към прохладната утроба, а откъм полегатата можеш да се изкачиш върху самия храм. Единствената грижа на охраната тук е да не пропусне да прибере входната такса от 150 бирр на човек, а оттам нататък всеки е оставен да прави каквото намери за добре. Вътре в църквата личат следи от стари фрески, но общо взето няма впечатляващи стенописи или детайли от украсата. Всичко е едро, семпло и първично. На едно дърво в двора виси метална камбана, до която също има свободен достъп. По-любопитен е малкият комплекс досами двора на църквата – няколко шарени къщички, изписани с ликовете на странни светци с вратовръзки. Така и не откриваме наоколо някой, който да ни разкаже историите на тези изображения.

Настаняваме се за нощувка в уютен нов хотел в Хаузен – просторен двор с наредени наоколо стаи. След жегата и прахоляците на Данакил и мизерията на хотела в Мекеле тук сме щастливи като бедуини в оазис – при това оазис с топла вода и интернет. Имаме отново кратък сблъсък с ищаха на нашия шофьор да ни храни и пои в заведения на негови хора, където ни третират като идиоти туристи, които може да обслужваш по най-нагъл балкантуристки начин, но бързо приключваме с това. Непретенциозно семейно заведение ни осигурява вкусна местна храна на местни цени. Двете деца – на 8-10 години – прилежно подреждат приборите и помагат за сервирането. На стената виси плакат с изображение на раждането на Исус, заобиколен от безбройни светци с лица, сякаш свалени от капачката на местната бира „Хабеша“.

Изкъпани, изпрани, нахранени, почти преродени, тръгваме да разглеждаме Хаузен. Животът на  улицата е дори по-интересен от древните руини - момичета с неземна красота пресукват нишки или бродират шалове, а вроденото изящество на движенията им ни стъписва на всяка крачка. Поредният малък водоносец мъкне на гръб вездесъщата жълта пластмасова туба с вода, а от пробитото й дъно църцори тънка струйка от живителната течност. Момчето се смее безгрижно – кой знае кой курс за деня му е този. Млади жени с ярки дрехи позират пред обективите ни едновременно смутено и предизвикателно. Мъже, въоръжени с пушки и автомати, излизат от дворовете и делово се отправят по делата си. Деца търкалят гума от мотор  с извита метална спица – сякаш детството на нашите родители притичва босоного покрай нас.

Откриваме църквата на Хаузен и необезпокоявани влизаме в двора й. Етиопските църкви рядко допускат посетителите и богомолците вътре в храма – обикновено всички изображения са по външните стени и всеки се моли, където намери за добре. Тук в Хаузен нещата изглеждат по подобен начин и спокойно обикаляме храма да разгледаме стенописите отвън. 

Забелязваме в дъното на двора стълби, които водят до скален параклис и се качваме да го видим. Отново никой нищо не казва. Когато тръгваме да излизаме от двора обаче, ни пресреща възрастен мъж с пушка, който с много ръкомахане и усърдно повтаряне на думи на някой от етиопските езици, ни дава да разберем, че очаква да му платим по 150 бирр на човек за посещението в църквата. Ние, разбира се, възразяваме, че никой никъде не ни е предупредил, че влизането тук е платено. Към разправията се присъединяват още няколко мъже, никой от които не говори и дума английски, страстите се нагорещяват, погледите започват да се накървяват, пушката все по застрашително сочи ту един, ту друг от нашата групичка, няколко ръце се вкопчват в дрехата на един от нас... Тълпата става все по-плътна, но за наш късмет сред нея се открива едно момченце на 9-10 години, което поназнайва английски. С негова помощ успяваме все пак да поуспокоим страстите и да убедим най-горещите привърженици на насилственото прибиране на входни такси, че може и да не са напълно прави. В края на краищата се разминаваме с плащането на такса само за един от групата, който се е сторил на присъстващите най-напорист в разглеждането.

Параклисът, заради който едва не ставаме жертва на гнева на местните

С доста горчилка от случката сядаме в малко дворче да пием по чашка кафе. Правенето на кафе в Етиопия е почти религия, която си има собствени ритуали и дори нещо като олтар – малка масичка, често оформена като храм или замък, върху която стоят чашките, а до нея дими керамичен мангал с разпалени въглени и калена каничка, в която ври кафето. Кафе варят и сервират обикновено млади момичета, а красотата им понякога те кара да се питаш дали нямаш видения, предизвикани от задължителното парченце тамян, което пуши в жарта. Церемонията по приготвяне на кафето е очарователна, но понякога твърде протяжна – както сме разтресени от случката в двора на църквата, 15-те минути приготовления ни се виждат цяла вечност. Момичето обаче не бърза. След като е свалило кафето от огъня, то сервира чашките, донася каничката на масата и присяда до нас, като свенливо разглажда гънките на полата върху коленете си. Ние го гледаме с недоумение известно време, но то мълчи и не трепва. След няколко минути неловко мълчание някой от нас протяга ръка да вземе каничката да разлеее кафето по чашите. Момичето го спира с мек, но решителен жест. Нищо не казва, продължава да седи и да се усмихва. След още някоя минута недоумение, се досещаме, че чакаме кафето да се утаи и да добие вкуса, който прави етиопската напитка така прочута по света. Наистина, вкусът и ароматът си заслужават чакането.

На следващия ден отиваме с  буса до съседното на Хаузен село Мегаб, където е асоциацията на водачите по скалните църкви. Тарифите са твърди и място за пазарлък няма – 450 бирр за група до 4 човека и 600 за повече от 4 човека. Отделно се плаща за вход за църквата Абуна Йемата Гух, която ние искаме да видим – по 150 на човек. Допълнително, но вече по желание и по собствен избор, може да си платиш и за въже за изкатерване на скалата – по 150 на човек, ако го ползваш. Бакшишът за помагачите при катеренето и спускането е по собствена преценка.

Скалата, на която се намира църквата Абуна Йемата Гух, се извисява над ширналото се поле категорично и непрекленно. 

Подстъпите й са добре завардени - контролата за билетите стои още в полето и пресреща колите далеч преди да стигнат до подножието на скалата. Недалеч от началото на катеренето преминаването с кола става невъзможно и поемаме по пътека, която в началото тръгва плавно, но бързо става стръмна. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-стръмна. Задъхваме се – все пак средната надморска височина на региона е 2000 м. 

Но истинското забавление тепърва предстои. Последният участък от пътя е чисто катерене по отвесна скала, само с дупки и издатини, в които да запънеш ръце и крака. Ето тук идва мястото на въжето, което те крепи и издърпва нагоре, ако си платиш.  По-авантюристично настроените в групата поемат директно по скалата, без осигуровка. Помагачите пълзят наоколо като гекони по стена – сякаш гравитацията не важи за тях – и те насочват къде е следващата издатина или дупка, за която да се  захванеш. Помощта им е наистина много ценна – докато си се вкопчил в скалата с два пръста на лявата ръка и половин пета на десния крак, не ти е много до самостоятелно изследване за подходящите за хващане места. 

След преминаване на най-дългия отвесен участък, има още няколко много стръмни и рискови, но понеже не са толкова дълги, никой не е сметнал за нужно да ги подсигури с въже и помагачи, така че всеки се качва на собствен риск. На една от най-високите площадки преди църквата спираме за малко да се поогледаме. Облещените от съседната скална ниша човешки черепи не са особено въодушевяващи точно в момента, в който стоиш на ръба на 300-метрова пропаст. 

Но да се откажем след целия зор дотук би било много глупаво, така че поемаме по козята пътечка към входа на църквата. Плътното прилепване на гърба към скалата и бавното приплъзване на крак към крак помага да преодолеем магнетичното привличане на бездната отвъд двете педи на пътечката.

Стигнали веднъж до пещерата, си отдъхваме – скалното преддверие позволява дори да седнеш удобно и да изчакаш предишните посетители да излязат. Вътрешността на църквата е тясна – около 10 на 10 метра, а светлината прониква единствено през входа, така че чакащите трябва да стоят настрани от вратата, за да не пречат на тези, които вече са вътре. Нашият гид (задължителен, както вече стана ясно), любезно напомня, че това е свято място и не може да се пуши. Обяснява ни, че Абуна Йемата е кръстена на Светия Отец – главният от 9-те светии, донесли християнството в Етиопия. Веднага правим аналогия с нашите Свети Седмочисленици и цялата история ни става по-близка.

Най-после се озоваваме вътре. Стените са гъсто изрисувани със стенописи, на тавана се виждат 9-те светии, гидът ни показва и 12-те апостоли (вярно, че трима от тях са пренесени на стената, защото не са се събрали в отреденото за целта кръгче на тавана). Стенописите са много изразителни, със запазени свежи цветове, макар че в Етиопия не можеш да си сигурен доколко са запазени и доколко са просто подновени без особени скрупули за древността им. Традициите тук са нещо живо и непрестанно обновяващо се, така че нищо не е замръзнало в миналото и същевременно не е напълно излязло от него. 

В ъгъла на църквата са струпани традиционните за Етиопия дълги бастуни, които се използват за подпиране при молитва. Свещеникът е с типичния за местните духовници тюрбан, с който прилича повече на имам, отколкото на православен духовник, но пък излъчва завидна кротост и благост. Взема една от богослужебните книги и я отваря пред нас, за да видим древните рисунки и надписи, дори безпрекословно изтърпява щракането на фотоапаратите. Не съвсем безкористно обаче, защото гидът ни подсеща, че трябва да се отблагодарим за проявеното търпение. 

Според гида всяка седмица цялото село – около 150 души – се изкачва по козята пътека за служба в църквата. Леко се усъмняваме в достоверността на това твърдение, като имаме предвид колко труден е маршрутът, а и църквата не може да побере толкова народ наведнъж. Според гида обаче те се редуват да влизат, така че няма проблем.

Гледката, която се разкрива от църквата в пещерата на върха на скалата е една от тези, които ти остават за дълго. 

Не ни се разделя с нея, но пътечката е твърде тясна и опасна, а чакащите да се докоснат до тайнствата на етиопското скално православие нямат вече търпение, така че освобождаваме мястото.

Слизането е далече по-лесно, с изключение на участъка с въжето. Там отново проявяваме цялата маймунска ловкост, на която сме способни и под внимателните напътствия на помагачите се озоваваме цели и непокътнати при оставените си в подножието на отвесната скала обувки. Въодушевени от преживяното, летим надолу по пътя към колата. В Хаузен сядаме да се почерпим с по една заслужена бира, докато чакаме шофьорът да се наобядва. Според него ни предстои дълъг преход до Аксум, а по пътя няма да има никакво място за хапване, но ние сме под въздействието на адреналина и не ни пука.

Депресията Данакил, Далол и Ерта Але - пътуване до сътворението на света

Депресията Данакил е уникално природно образувание, резултат от разделянето на Арабската, Сомалийската и Нубийската тектонни плочи. Тя е част от Голямата рифтова долина и е едно от най-ниските места на света - до 125 м под морското равнище. Също е и един от най-горещите региони на планетата с измерени 52 градуса по Целзий през лятото. Това е и една от най-активните вулканични зони на Земята. На всичкото отгоре е и люлката на човечеството: тук през 1974 г. Доналд Йохансон открива останките на Люси – австралопитекът, който науката приема за най-далечния идентифициран прародител на Хомо сапиенс.

Всичкото това безспорно гъделичка любопитството ни, но когато тръгваме натам, нямаме истинска представа за сюрреалистичното преживяване, което ни очаква.

Нещата започват съвсем тривиално. Нашият шофьор Зазу на тръгване от Лалибела ни пита имаме ли нещо против да вземем в колата негов колега, който е карал празниците в Лалибела и сега трябва да се върне в Мекеле. Като знаем колко проблемно е пътуването из Етиопия заради лошите пътища и липсата на регулярен транспорт, бързо се съгласяваме. Колегата се казва Гашау, което се произнася почти като Гошо, но ни предлага да го наричаме Джи. В последния момент се оказва, че с него ще пътува и приятелката му, но се намира място и за нея.

С много друсане и лашкане минаваме отново изровения път от Лалибела до Уалдия, което ни отнема няколко часа. Въпреки че е малко рано за обяд, Гошо-Джи и Зазу провеждат няколко бързи консултации помежду си и по телефона и ни стоварват в един празен ресторант насред Уалдия с предложение да хапнем тук, защото нататък по пътя няма да има къде. Оглеждаме балкантуристкия интериор на помещението, в което жив човек май не е стъпвал от седмици, и за разочарование на нашите водачи се местим в познатата ни отпреди няколко дни кръчма, в която местните продължават да ядат и пият бира с нестихващ ентусиазъм. Вече имаме неприятен опит с туристически заведения, препоръчани от шофьорите не съвсем безкористно, така че нямаме намерение да падаме пак в този капан.

От Уалдия към Мекеле тръгва асфалтов път, по който се надяваме да се движим по-бързо и лесно. Може би в друго време на годината това би било така, но в Етиопия след масовите тържества за Тимкат следват празниците, посветени на Архангел Михаил, а това означава, че цялото население, заедно с магаретата, кокошките, камилите и всякакъв друг домашен добитък се е изсипало в безкрайни шествия по улиците и няма никакво намерение да прави път на случайно преминаващи автомобили. Празникът има особено значение за неженените – тук девойките се надяват да срещнат бъдещия си избранник, което пък означава, че немалко усилия са хвърлени за впечатляващ външен вид. 

Темата за женитбата отваря в нашата кола разговор, от който научаваме, че в Етиопия патриархалният модел на женитбите вече е разчупен, но все още има уредени бракове. Успоредно с това сексът преди брака не е изключение, според възторженото изявление на Гошо-Джи.

С бавно промъкване между пеещите и танцуващи тълпи по улиците на селата по пътя ни, с внимателно заобикаляне на внезапно изскачащи на пътя деца, разхождащи се магарета, свободно скитащи камили и хаотично пърхащи кокошки и гъски, изминаваме 200 километра и надвечер наближаваме Мекеле. Започва голямото чакане в колони от коли, които бавно минават пълна проверка на документите на серията от полицейски постове. Мекеле е входът за депресията Данакил, насалена предимно с афари, а афарите може и да се водят граждани на Етиопия, но много-много не се съобразяват със законите й, живеят в номадски селища по собствени правила и от време на време влизат във въоръжени сблъсъци помежду си, със силите на правителството или с когото друг намерят за нужно. Достъпът до региона е силно контролиран и ако не бяхме с колата на фирмата, притежаваща разрешение да вози чужденци, нямахме шанс да влезем.

Късно вечерта най-после имаме покрив над главата и притичваме до най-близкото заведение да хапнем нещо. Темата за Тимкат все още не е изчерпала медийния си потенциал, по телевизора върви калейдоскоп на различни начини за отбелязване на Богоявление по света и изведнъж – хоп, 20-ина секунди от калоферското ледено хоро. „Попал в газету!“ – както се казва.

На другия ден сме разпределени по трима във високопроходими тойоти  – в депресията Данакил се ходи само организирано, в конвой от джипове и с въоръжена охрана. Новият ни шофьор, Соломон, хвърля раниците ни върху камарите багаж в задната част на джипа. Покривът също е плътно зает от туби, матраци и всякакви кутии и денкове. Всичко изглежда малко бутафорно и не го вземаме много насериозно.

Пътят излиза от Мекеле с известно изкачване, след което започва дълго спускане към депресията – слизаме от почти 2000 м до минус 125. Температурата се покачва и ясно усещаме разликата, когато слизаме на ръба на земно скъсване, където ясно си личи бъдещето на депресията – един ден, вероятно след хиляди години, раздалечаването на плочите ще доведе до откъсването на Африканския рог, а депресията ще бъде дъно на море.

Минаваме покрай няколко бедни афарски селища, покрай локалното летище в Ахмадия и се отбиваме в няколко бараки в Berhale, където получаваме спагети със сос за обяд. Мием си ръцете с вода от вездесъщите жълти туби, които масово снабдяват Етиопия, а къде и как мият съдовете и продуктите за обяда, е загадка. 

Пристигат няколко пикапа с въоръжена афарска охрана. Афарите са много слаби, високи, но с дребен кокал, малки глави и много тъмна кожа. Полицаите са с униформени куртки и дълги поли, всеки носи автомат. Полека-лека започваме да разбираме къде сме попаднали.

В ранния следобед стигаме до лагера в Hamedela. Това, което наричат лагер, всъщност са редици плетени от рогозка легла, наредени под открито небе. Шофьорите на нашите джипове свалят от покривите мръсни прашни матраци, които застилат с очевидно прани чаршафи и ни канят да се настаним кой където си хареса. Получаваме и по един спален чувал и с това настаняването приключва. Малко встрани от редиците легла има заключена барачка, която би трябвало да изпълнява функцията на тоалетна, но за тези подробности всъщност ни откарват до единствената китка храсталаци в околността.

След кратко размотаване из лагера в изчакване жегата да поспадне, пак се натоварваме на джиповете и тръгваме през пустинята. В началото това е обичайната прашна, напечена и безплодна земя, но постепенно се появяват белите коловози на изровената сол и започваме да срещаме керваните магарета, които карат плочи каменна сол, добита в ширналата се пред нас солена пустиня. Депресията, по обясними причини, е безотточна долина. Натрупаната от изпаренията в течение на хилядолетия сол е направила пластове, които на места достигат 800 метра дълбочина. Почти единственият поминък на афарите тук е добивът на сол, която те копаят ръчно. Изсушени от слънцето и вятъра мъже с кирки и чукове дълбаят улеи, за да издялат плочи от сол, които после с кервани камили или магарета изнасят към цивилизацията за продан.

Пътуваме десетки километри през искрящата белота на солта, докато стигнем до Асса Але, Солената планина. Това е естествено образувание от сол, което се издига насред пустинята и изненадва с характерните за скалите форми – улеи, сталактити и сталагмити – само че от сол. В близост до нея има издълбано малко езерце, в което избилата вода е с такава висока концентрация на сол, че в момента, в който излезеш от водата, цялото ти тяло се покрива с бяла кора.

След Асса Але ни отвеждат към бреговете на голямото солено езеро Карум, което е създало солената пустиня наоколо. Плиткият слой солена вода покрай брега образува огледален филм, който при хубаво време създава невероятни оптични ефекти. Известно време се забавляваме с изопачаването на перспективата, което се получава от липсата на други ориентири наоколо и чакаме залеза на слънцето. 

Водачът на експедицията ни събира, за да ни разкаже повече за Етиопия, депресията Данакил и солената пустиня. Говори с характерния за етиопците ентусиазъм, когато става дума за страната им и си личи, че не просто отбива номер, а искрено иска да ни  сподели това, което знае. Разказва ни и за живота на афарите, които, за разлика от болшинството етиопци в централната и северната част на страната, са мюсюлмани, говорят свой език, и въпреки законите на страната продължават да практикуват полигамия и генитално обрязване на жените. Живеят в изключителна бедност, дори мизерия, често буквално нямат храна и вода и разчитат на доставки от страна на правителството и неправителствени организации.

Разказът на водача ни завършва с дегустация на нова марка етиопско вино, коятo се опитва да се наложи на пазара. Пускат ни и традиционна музика, а няколко от шофьорите се впускат в танци.  Ние, нали вече имаме известна закалка да се излагаме пред местните, също се включваме.

Прибираме се по тъмно. Шофьорите се съгласяват който иска, да пътува върху покрива на джипа. Носиш се през огряната от пълната луна пустиня, насаме с горещия вятър и усещането за липса на граници и пълна свобода. Не е полет, но е може би най-близкото до него.

Рано сутринта тръгваме за най-впечатляващото място в депресията – вулканичните полета Далол. Съчетанието на солени пластове с геологична активност ражда не просто невероятни гледки, а усещането, че виждаш сътворението на света в реално време. И го чуваш - как бълбука, пръска и хруска под краката ти. Не знаеш къде да стъпиш, защото те е страх, че унищожаваш уникалните образувания. А те се образуват отново почти зад гърба ти. Предполагам, че скоро ще регулират достъпа, но в момента е - кой където си иска. Единствено въоръжената афарска охрана с мрачен вид не ти позволява да се отклоняваш от района.

Прекарваме около два часа в обиколка на чудесата на Далол, но към 10 часа жегата вече става нетърпима. С пламнали от слънцето лица и почти подпалени от подземната горещина подметки се измъкваме от геоактивните полета и стигаме до едно от малкото езера наоколо. То има твърде неапетитен ръждиво-кафяв цвят, сякаш вътре е изсипана цялата Менделеева таблица, а повърхността му бълбука от гейзери. За всеки случай топвам пръст и го пробвам на вкус – горчиво-кисело и мазно на пипане, сигурно е отровно. Малко по-късно поглеждам сребърните си дрънкулки - за 2-3 часа сред изпаренията на Далол и въртенето около езерото са хванали патина.

И като сме го подкарали на геологични чудесии – следващата ни цел е действащият вулкан Ерта Але, Димящата планина. Пътуваме близо 300 км, а Соломон ни забавлява с етиопска музика. По едно време се усещам, че ритъмът е точно 7/8, а инструментът, на който свирят, много прилича на кавал, само че се оказва, че тук го наричат фаса. Първоначално се носим по хубав асфалтов път, който свързва Етиопия и Джибути, а след това отбиваме и подкарваме направо през пустинята Косрават. Около час летим през прах и пясъци, като само опитът и нюхът на шофьорите ни спасяват от затъване. 

Виждаме няколко малки газели джигиди да се скриват с високи подскоци в сухите треви и храсталаци. След това пътят изчезва и се втурваме през вълни от застинала лава. Е, няма такава машина като тойотата! Не мисля, че нещо друго освен нея или танк може да мине по този маршрут. Смиламе се от друсане и лашкане, но пристигаме все пак цели в базовия лагер.

Вечеряме на светлината на фенерчета, след което ни връчват по две бутилки литър и половина вода на човек и тръгваме да катерим Ерта Але по тъмно. Желаещите могат да се качат на камили, които да ги изнесат по 10-те километра нагоре - срещу допълнително заплащане, разбира се. Впрочем, още на първата стръмнина един от качените на камила пада на камъните, за щастие без сериозни последствия. Може и той да е бил по-добре почерпен, но като цяло качването на Ерта Але с камили като че ли не изглежда да е голямо удоволствиене.

Ходенето  пеша по маршрута не е много трудно, като изключим разнобоя в групата - едни бързат напред, други не могат да поддържат това темпо и колоната непрестанно се разкъсва. Охраната се опитва да не оставя никого без наблюдение. Доколко е опасно реално, не мога да кажа, но ни разказват за германски турист, който преди 2 години се отделил от групата и на другия ден бил намерен мъртъв. Как и защо – не се знае. Във всеки случай водачът на групата и афарската охрана през цялото време са нащрек да не изгубят някого в тъмнината. За късмет е пълнолуние, та на практика не ни се налага да използваме челниците.

За около 3 часа се изкачваме до кратера на вулкана и някъде към 1 след полунощ надникваме в гърлото му. За съжаление, не сме от късметлиите, които са видели на живо живата лава - тази нощ Ерта Але само пуши и лютивите му изпарения ни карат да кашляме и да се увиваме в шалове до очите. Чува се клокоченето на лавата под краката ни, усеща  се топлината, която лъха от пукнатините, има и леко червеникаво сияние като от преизподнята, но лава не се вижда. Около ръба на вулкана няма никакви предпазни съоръжения - можеш да се надвесваш колкото си искаш, но на своя отговорност. Обаче си е страшно - въобще няма гаранция, че това под краката ти няма да се отрони и да провериш по-отблизо какво е положението с лавата.

За късмет вятърът се обръща, така че когато се качваме на високото над кратера, успяваме да си намерим местенца да преспим без да се задушим. С камилите са донесли матраците и спалните чували и честно казано, вече ни е абсолютно все едно колко са мръсни и кой е спал в тях предната вечер. На земята има издигнати невисоки подкови от камъни, които донякъде пазят от вятъра, ако се свиеш на кравай под тях. Това ни е достатъчно, за да заспим като убити.

На сутринта ставаме в 5, за да видим дали няма да се види лавата. Е, пак не се вижда. Поне успяваме да разгледаме мястото, където сме спали.

Тръгваме надолу. Едва сега разбираме през какви джендеми сме минали през нощта. Групата вече напълно се разкъсва. По пътя виждаме няколко чакала, нещо като скункс и множество дребни обитатели на пустинята – нещо средно между лалугер и катерица. Срещаме и няколко афари, които се качват към заслоните горе.

Вълни от застинала лава

Един афарски охранител с автомат упорито остава най-отзад и зад най-изостаналия пътник. Не говори и думица английски, не се усмихва, само изпилените му на триъгълници зъби проблясват от време на време. Но не изоставя никого.

Като се смъкваме в базовия лагер, вече напича. От там, пак през невъзможния маршрут през скалите и пясъците, покрай бъдещия път, който строят през пустошта китайците, ни закарват до соленото езеро Алидженда, където - изтощени, прашни и потни - се накисваме с най-голямо удоволствие. После се топваме и в топлия сладък извор до езерото, та щастието става пълно. И толкова сме се пренаситили с впечатления, че обратно до Мекеле вече всичко ни изглежда не особено вълнуващо. 

Вечерта преспиваме в хотел „Милано“ в Мекеле, който ни поразява с тежък соц интериор. Почти съм сигурна, че е строен от наши строители през 70-те години и оттогава не е пипван. Масивни резбовани врати с резета, желязна дограма, от която духа, бездействащ персонал, по-многоброен от клиентите... Ние се оплакваме, че в нашата стая не работи казанчето на тоалетната и с голямо пъшкане ни местят в друга стая, в която има работещо казанче и топла вода в банята, но мокетът е покрит със зловещи петна, а мебелите се опитват да се разпаднат най-драматично. Все още не знаем какви върхове в настаняването в Етиопия тепърва ни предстоят, затова се забавляваме с шеги за двете десни джапанки, които хотелът любезно ни е предоставил. Впрочем, това с джапанките е любопитен детайл от етиопската традиция в хотелиерството: колкото и да е изпаднал хотелът,  винаги на разположение на гостите има джапанки – може да са стари, оръфани, дори от различни чифтове, но стандартът изисква да ги има. Дали някой се престрашава да ги обуе, не знам. В хотел „Милано“ обаче продължават със странностите на обслужването – на всяка стая, например, се полага по една закуска, независимо колко души са настанени. А на сутринта, когато се явиш за въпросната закуска, се оказва, че няма ток и затова могат да ти опържат яйца, но не и да сварят кафе. Загадките на етиопското обслужване.