Хотелите в дълбоката индийска провинция си имат
специален ден за чистене – денят преди официалното откриване. И толкоз.
След това възгледите на индийския хотелиер за чистотата се свеждат до
„То така си беше“ с известни варицаии на „Като се напласти достатъчно,
само ще падне“. Проблемът не е в липсата на критерии за чистота.
Проблемът е в липсата на представа за мръсотия. Като гледаш отвън –
хотел като хотел – направен от бетон, стъкло и алуминий, дори мраморът
не е жален за подови покрития и стълби, за облицовки на фоайета и
коридори. Хвърлени са пари, време, качествени материали, за да се
направи нещо хубаво. И – дотам. Ама че можело да се измете коридора...
Защо? Трябвало да се мие банята след всеки клиент... Хайде, де! Да
перем чаршафи? Само при крайна нужда! За крайна нужда се смята не дори
появата на следващ клиент, а само изричното му настояване чаршафите да
бъдат сменени. Ако клиентът се окаже по-непретенциозен или
притеснителен, ще спи в същите чаршафи – я колко хора спаха преди него и
никой още не не умрял. Пък и да е умрял някой, клиентът откъде ще
знае.
Отношението към ремонтните дейности на територията на хотела повтаря точ в точ отношението към хигиената – никакви такива. Тъкмо се проверява на място кое изделие е качествено, а кое – не. Ако нещо се развали, остава си развалено – за срам на производителите си. В стаята свети само една крушка, а и тя едва мъждука? Е, какво толкова, все пак се вижда къде е вратата, а къде леглото, нали така? Вентилаторът се върти единствено с бясна скорост и издава звуци като пикиращ хеликоптер? Чудесно, тъкмо няма да ви е жега! Телевизорът не работи? Ама какво искате вие, не виждате ли, че е на 20 години! Ама клиентите понякога са наистина невъзможни! То не са капризи, не е чудо! Що за приумица – да искат ключ от стаята си! Не виждат ли, че с едно дръпване вратата се затваря!? А после с едно завъртане на дръжката се отваря. Ама то можело така всеки да им влезе в стаята... Да, бе, на кого му е притрябвало да им влиза в тъпата стая – и без това са в най-скапаната от целия хотел! Ама не, та не – ключ, та ключ! Е, добре, намери се пустият му ключ, няма и половин час търсене. Сега пък зор за дистанционното. То, вярно, че копчетата на телевизора са изтръгнати, ама да не са изчезнали от само себе си – някой друг клиент ги е изпотрошил. Сега пък тези искали да намалят звука, че и да сменят канала – а ти им търси дистанционното. Да бяха мислили преди да ни станат клиенти! Добре, де, и дистанционното се намери – братовчедът го донесе от вкъщи, че там си го ползвал, нали и той има такъв телевизор. Ама тези клиенти явно са от трудния вид и не се отказват лесно. Я още преди да са се развикали отново, да им сменим крушките в банята и стаята. Какво, вече си били легнали? Ами ще станат, колко му е? Не искали сега да им се сменят крушките? Че и от тормоз щели да се оплачат? Ех, вярно казват хората, няма ненаказано добро.
Цените в хотелите също са обект на твърде свободни тълкувания. Малко са местата, където са фиксирани и изнесени на табло във фоайето. Обикновено това са по-големи хотели, собствениците на които не са заети пряко в управлението им. Пряка връзка между цената и качеството трудно може да се открие – за едни и същи пари може да си намериш съвсем прилично и спретнато място, а може да спиш и в абсолютна бърлога. На някои места имаш чувството, че тези, които ти правят предложението за цената, назовават съвършено произволни числа: единият ти казва 1000, другият – 500, а като се врътнеш да си тръгнеш, ти дават стаята за 300.
В хотелите работят изключително само мъже. Много от тях буквално живеят там – спят на диванчето до входа или в офиса с чаршафите, хранят се седнали на пода на коридора или офиса, посвършат едно-друго и най-вече пазят. Има си и ясна йерархия – едни посрещат на рецепцията, други тичат по стаите, трети прибират парите. Понякога е твърде комично да наблюдаваш как единият взема парите, предава ги на втория, той ги носи на третия, който от своя страна отключва чекмеджето, прибира банкнотата, вади рестото и въпреки че е на крачка от теб, не ти го дава, а го препраща по обратния път – през двамата помощници. Въобще не е странно, че производителността в Индия е толкова ниска. Всяка работа за един човек се върши поне от трима. Но пък осигурява поминък и на тримата, макар и минимален. Затова пък никой на служба не се напъва особено да се квалифицира – колкото, толкова. Често никой от персонала на говори друг език освен местния, така че се налага да прибягват до помощта на преводачи-доброволци. Те от своя страна започват разговора с уточнението на кой език предпочиташ да общуваш с тях – на английски или на хинди. Явно в очите им двата езика са еднакво използваеми като международно средство за комуникация. И ако е достатъчно шумно, за да не чуят ясно отговора ти, лесно приемат, че си се съгласил да си говорите на хинди, въобще не им се вижда странно европеец да използва този език равностойно с английския.
Има една друга категория млади хора, които искат да общуват с чужденците – това са предимно студенти, които упорито са учили английски и използват всяка възможност да го практикуват. Те се приближават към теб на улицата, любезно те приветстват с „Добре дошъл“ в Индия и са готови да отговорят на всичките ти въпроси и от своя страна да ти зададат милион собствени питания. Някои от тях са искрено добронамерени – днес в Сурат едно такова момче ни поема от автобуса, завежда ни на гарата, купува ни билети, защото иначе като чужденци трябва да минем през сложна бюрократична процедура, съпровожда ни до платформата, от която ще тръгне влакът и на предложението ни да пием заедно чай любезно отказва и изчезва в тълпата. Вярно, че в стремежа си да ни услужи, ни подрежда с билети от „джангъл“ категорията, та се налага после да доплащаме на кондуктора, за да можем все пак да влезем във вагон, от който не се налага да висим на една ръка и един крак, но все пак желанието му да ни обгрижи е забележително. Вечерта пък в Патан, докато безуспешно търсим отворено интернет-кафе, попадаме на млад доктор-хомеопат, който ни води до затворения си вече офис, отключва го специално заради нас, включва интернета, вика от съседното помещение един по-голям спец, който да ни даде достъп и ни предоставя компютъра си за толкова време, колкото поискаме. Е, ние гледаме да не злоупотребяваме – пращаме съобщение, че сме живи и здрави и се опитваме да платим на доктора за отделеното време. Той обаче е категоричен, че го прави само от добри чувства, дори ни пита дали ще останем за още ден-два в града, за да отидем на гости в дома му. Накрая си разменяме координати и се разделяме с взаимно добри чувства. Младежът е добронамерен, но и окат – при тази жестока конкуренция за всеки ресурс, в която живее, се е научил да не пропуска никоя възможност да разшири контактите си, че не се знае от коя трънка ще изскочи заекът.
Отношението към ремонтните дейности на територията на хотела повтаря точ в точ отношението към хигиената – никакви такива. Тъкмо се проверява на място кое изделие е качествено, а кое – не. Ако нещо се развали, остава си развалено – за срам на производителите си. В стаята свети само една крушка, а и тя едва мъждука? Е, какво толкова, все пак се вижда къде е вратата, а къде леглото, нали така? Вентилаторът се върти единствено с бясна скорост и издава звуци като пикиращ хеликоптер? Чудесно, тъкмо няма да ви е жега! Телевизорът не работи? Ама какво искате вие, не виждате ли, че е на 20 години! Ама клиентите понякога са наистина невъзможни! То не са капризи, не е чудо! Що за приумица – да искат ключ от стаята си! Не виждат ли, че с едно дръпване вратата се затваря!? А после с едно завъртане на дръжката се отваря. Ама то можело така всеки да им влезе в стаята... Да, бе, на кого му е притрябвало да им влиза в тъпата стая – и без това са в най-скапаната от целия хотел! Ама не, та не – ключ, та ключ! Е, добре, намери се пустият му ключ, няма и половин час търсене. Сега пък зор за дистанционното. То, вярно, че копчетата на телевизора са изтръгнати, ама да не са изчезнали от само себе си – някой друг клиент ги е изпотрошил. Сега пък тези искали да намалят звука, че и да сменят канала – а ти им търси дистанционното. Да бяха мислили преди да ни станат клиенти! Добре, де, и дистанционното се намери – братовчедът го донесе от вкъщи, че там си го ползвал, нали и той има такъв телевизор. Ама тези клиенти явно са от трудния вид и не се отказват лесно. Я още преди да са се развикали отново, да им сменим крушките в банята и стаята. Какво, вече си били легнали? Ами ще станат, колко му е? Не искали сега да им се сменят крушките? Че и от тормоз щели да се оплачат? Ех, вярно казват хората, няма ненаказано добро.
Цените в хотелите също са обект на твърде свободни тълкувания. Малко са местата, където са фиксирани и изнесени на табло във фоайето. Обикновено това са по-големи хотели, собствениците на които не са заети пряко в управлението им. Пряка връзка между цената и качеството трудно може да се открие – за едни и същи пари може да си намериш съвсем прилично и спретнато място, а може да спиш и в абсолютна бърлога. На някои места имаш чувството, че тези, които ти правят предложението за цената, назовават съвършено произволни числа: единият ти казва 1000, другият – 500, а като се врътнеш да си тръгнеш, ти дават стаята за 300.
В хотелите работят изключително само мъже. Много от тях буквално живеят там – спят на диванчето до входа или в офиса с чаршафите, хранят се седнали на пода на коридора или офиса, посвършат едно-друго и най-вече пазят. Има си и ясна йерархия – едни посрещат на рецепцията, други тичат по стаите, трети прибират парите. Понякога е твърде комично да наблюдаваш как единият взема парите, предава ги на втория, той ги носи на третия, който от своя страна отключва чекмеджето, прибира банкнотата, вади рестото и въпреки че е на крачка от теб, не ти го дава, а го препраща по обратния път – през двамата помощници. Въобще не е странно, че производителността в Индия е толкова ниска. Всяка работа за един човек се върши поне от трима. Но пък осигурява поминък и на тримата, макар и минимален. Затова пък никой на служба не се напъва особено да се квалифицира – колкото, толкова. Често никой от персонала на говори друг език освен местния, така че се налага да прибягват до помощта на преводачи-доброволци. Те от своя страна започват разговора с уточнението на кой език предпочиташ да общуваш с тях – на английски или на хинди. Явно в очите им двата езика са еднакво използваеми като международно средство за комуникация. И ако е достатъчно шумно, за да не чуят ясно отговора ти, лесно приемат, че си се съгласил да си говорите на хинди, въобще не им се вижда странно европеец да използва този език равностойно с английския.
Има една друга категория млади хора, които искат да общуват с чужденците – това са предимно студенти, които упорито са учили английски и използват всяка възможност да го практикуват. Те се приближават към теб на улицата, любезно те приветстват с „Добре дошъл“ в Индия и са готови да отговорят на всичките ти въпроси и от своя страна да ти зададат милион собствени питания. Някои от тях са искрено добронамерени – днес в Сурат едно такова момче ни поема от автобуса, завежда ни на гарата, купува ни билети, защото иначе като чужденци трябва да минем през сложна бюрократична процедура, съпровожда ни до платформата, от която ще тръгне влакът и на предложението ни да пием заедно чай любезно отказва и изчезва в тълпата. Вярно, че в стремежа си да ни услужи, ни подрежда с билети от „джангъл“ категорията, та се налага после да доплащаме на кондуктора, за да можем все пак да влезем във вагон, от който не се налага да висим на една ръка и един крак, но все пак желанието му да ни обгрижи е забележително. Вечерта пък в Патан, докато безуспешно търсим отворено интернет-кафе, попадаме на млад доктор-хомеопат, който ни води до затворения си вече офис, отключва го специално заради нас, включва интернета, вика от съседното помещение един по-голям спец, който да ни даде достъп и ни предоставя компютъра си за толкова време, колкото поискаме. Е, ние гледаме да не злоупотребяваме – пращаме съобщение, че сме живи и здрави и се опитваме да платим на доктора за отделеното време. Той обаче е категоричен, че го прави само от добри чувства, дори ни пита дали ще останем за още ден-два в града, за да отидем на гости в дома му. Накрая си разменяме координати и се разделяме с взаимно добри чувства. Младежът е добронамерен, но и окат – при тази жестока конкуренция за всеки ресурс, в която живее, се е научил да не пропуска никоя възможност да разшири контактите си, че не се знае от коя трънка ще изскочи заекът.
Няма коментари:
Публикуване на коментар